Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (8)

Осма глава

На сутринта Лео срещна гувернантката.

Попи и Биатрикс му бяха писали, че са се сдобили с гувернантка година преди това. Казваше се мис Маркс, и двете я харесваха, въпреки че не описваха точно защо трябва да харесват подобно създание. Както изглежда, тя бе незначителна, мълчалива и строга. Помагаше не само на сестрите, но и на цялото семейство да се научат да се държат правилно в обществото.

Лео си помисли, че това социално обучение сигурно е полезно нещо за останалите, но не и за него.

Когато ставаше дума за изискано поведение, обществото бе далеч по-взискателно към жените, отколкото към мъжете. А ако един мъж имаше титла и не прекаляваше с алкохола, можеше да направи или да каже почти всичко, което иска, и пак да бъде канен навсякъде.

По каприз на съдбата Лео бе наследил виконтство, което съставяше първата част на уравнението. А след дългия си престой във Франция той бе ограничил пиенето си до чаша-две вино на вечеря. Което означаваше, че ще е поканен почти със сигурност на всяко скучно и почтено събитие в Лондон, на което нямаше желанието да присъства.

Безпокоеше се само, че страшната мис Маркс ще се опита да го поправя. Може би пък щеше да се окаже забавно да я постави на мястото й.

Лео не знаеше почти нищо за гувернантките, освен прочетеното от романите, че са скучни създания, които имат склонност да се влюбват в господаря на имението, нещо, което винаги завършваше лошо. Но мис Маркс беше в пълна безопасност по отношение на него. За късмет, той не проявяваше никакво желание да я прелъстява. Предишният му разгулен живот бе загубил пред него своето очарование.

При една от безцелните му разходки из Прованс, когато бе отишъл да посети някакви гало-римски архитектурни останки, случайно бе срещнал един от старите си професори от Академията за изящни изкуства. Случайната среща бе завършила с подновено познанство. През следващите месеци Лео прекара много от следобедите в рисуване, четене и проучване в ателието на професора или в работилницата му. Бе стигнал до някои решения, които възнамеряваше да изпробва сега, когато се беше върнал в Англия.

Докато крачеше безгрижно по дългия коридор, който водеше към апартамента на Хатауей, той чу бързи стъпки. Някой тичаше срещу него. Дръпна се настрана и изчака с ръце, мушнати в джобовете на панталоните.

— Ела тук, малко дяволче! — чу той да казва женски глас. — Огромен плъх такъв! Само да те пипна, ще ти изтръгна вътрешностите!

Кръвожадният тон съвсем не подхождаше на жена. Лео беше изключително заинтригуван. Стъпките се приближиха още… поспряха. Кого, по дяволите, преследваше тя?

Бързо се изясни, че жената гони не някого, а нещо. Космат хлъзгав пор препускаше по коридора, понесъл в уста някаква дреха с волани. Повечето гости на хотела биха се объркали при вида на малък месояден бозайник, тичащ срещу тях. Но Лео бе живял години наред с домашните любимци на Биатрикс: в джобовете му понякога се пъхаха мишки, малки зайчета се настаняваха в обувките му, около масата важно крачеха таралежи. Той се усмихна, когато порчето прелетя покрай него.

Жената, която го гонеше, се появи, грамада от шумолящи сиви фусти. А ако имаше нещо, което да не бе предвидено в женското облекло, то това беше улесняването на движението. Непознатата залитна, краката й се оплетоха в многобройните волани на роклята и тя падна на няколко крачки от Лео. Настрани излетяха чифт очила.

Лео веднага се приближи и се наведе над шумолящата камара от волани и фусти.

— Ударихте ли се? Сигурен съм, че някъде тук има жена… А, ето къде сте. А сега, леко. Позволете ми…

— Не ме докосвайте — озъби се тя, замахвайки към него с юмруци.

— Не съм ви докоснал. Всъщност… докоснах ви с… о, по дяволите… с единственото намерение да ви помогна. — Шапката й, малко парче вълнен филц с периферия, обрамчена с евтин шнур, беше паднала върху лицето й. Лео успя да я вдигне и да я сложи на главата й, едва избягвайки удара в челюстта. — Исусе. Няма ли да спрете за момент?

Като се опитваше да се надигне и да седне, странната особа го погледна.

Лео изпълзя до очилата и й ги подаде. Тя ги грабна от него, без да благодари.

Беше суха жена, с тревожно изражение. Млада, с приближени очи, от които струеше лошо настроение. Светлокестенявата й коса беше опъната стегнато назад като въже, което накара Лео да потръпне при вида й. Човек би се надявал на нещо, което да компенсира това — меки устни, може би, или хубави гърди. Но не, налице бе една присвита уста, плоски гърди и хлътнали бузи. Ако бе заставен да прекара известно време с нея, което, слава богу не се изискваше от него, Лео първо би започнал с това да я нахрани.

— Ако искате да помогнете — изрече тя хладно, като закачи очилата на ушите си, — върнете ми онзи отвратителен пор. Може би съм го изтощила достатъчно, за да го хванете.

Все още пълзейки по пода, Лео погледна към порчето, което бе спряло на няколко метра от тях и ги гледаше с лъскавите си като мъниста очи.

— Как му е името?

— Доджър.

Лео подсвирна леко и изцъка с език.

— Ела тук, Доджър. Причини достатъчно неприятности тази сутрин. Макар да не мога да те виня за вкуса ти към… женските жартиери. Това ли си понесъл?

Жената гледаше изумена как дългото слабо животно тръгва към него. Цвърчейки усърдно, Доджър допълзя до бедрото на Лео.

— Добро момче — каза Лео и го погали по лъскавата козина.

— Как го направихте? — попита жената с раздразнение.

— Имам си начин да общувам с животните. Приемат ме като един от тях. — И той нежно измъкна украсеното с волани и панделки бельо от дългите предни зъби на животното. Беше жартиер, възхитителен и непрактичен. Той погледна жената подигравателно, докато й го подаваше: — Без съмнение е ваш.

Не го мислеше, разбира се. Беше разбрал, че жартиерът е на някой друг. Не можеше да допусне, че такава отблъскваща особа може да носи нещо толкова фриволно. Но когато видя червенината, която обагри страните й, внезапно осъзна, че жартиерът всъщност е неин. Интересно.

Като посочи порчето, той попита:

— Предполагам, че не е ваш?

— Не, на една от моите повереници.

— Да не би да сте гувернантка?

— Това не ви засяга.

— Защото ако сте, тогава една от поверениците ви трябва да е мис Биатрикс Хатауей.

Тя се намръщи.

— Откъде знаете?

— Сестра ми е единствената от познатите ми, които биха донесли порче-крадец в хотел „Рътлидж“.

— Сестра ви?

Той се усмихна.

— Лорд Рамзи, на вашите услуги. А вие сигурно сте мис Маркс, гувернантката?

— Да — промърмори тя, игнорирайки ръката, която бе протегнал към нея. Изправи се без помощта му.

Лео усети непреодолимото желание да я провокира.

— Какво удоволствие. Винаги съм искал да имаме гувернантка в семейството, която да дразня.

Коментарът изглежда я вбеси повече от очакваното.

— Известна ми е вашата репутация на женкар, господине. Не намирам хумора ви за уместен.

Лео не смяташе, че тя намира хумора за уместен, когато и да било.

— Моята репутация се е задържала въпреки двугодишното ми отсъствие? — попита той, придавайки на тона си нотка на приятна изненада.

— Гордеете ли се с това?

— Ама разбира се. Лесно е да имаш добра репутация — стига да не правиш нищо. Но спечелването на лоша репутация… виж, това изисква усилие.

Презрителният й поглед сякаш прогаряше лещите на очилата й.

— Презирам ви — обяви тя. Завъртя се на пети и се отдалечи от него.

Той я последва, носейки порчето.

— Не можете да ме презирате, докато наистина не ме опознаете.

Тя не му обърна внимание, докато той вървеше след нея към апартамента на Хатауей. Не му обърна внимание и когато бяха поканени вътре от прислужницата.

В апартамента цареше някаква суматоха, което не би трябвало да е изненадващо, като се имаше предвид, че това е семейството му. Чуваха се ругатни, възклицания и сумтене като при борба.

— Лео? — появи се Биатрикс от приемната и забърза към него.

— Биатрикс, скъпа! — Той бе изумен от промяната, която бе настъпила със сестра му за две и половина години. — Колко си пораснала…

— Да, няма значение — каза тя нетърпеливо и грабна порчето от него. — Влез и помогни на господин Роан!

— Да му помогна за какво?

— Опитва се да възпре Мерипен да убие д-р Хароу.

— Вече? — попита равнодушно той, но изтича в приемната.