Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (1)

Първа глава

Лондон, 1848 г.

Зимата

Уин винаги беше възприемала Кев Мерипен за красив по онзи начин, по който един суров пейзаж или зимен ден могат да бъдат красиви. Той беше едър, удивителен мъж, упорит във всяко отношение. Екзотичната дързост на чертите му пасваше идеално на очите — толкова тъмни, че ирисите едва се различаваха от зениците. Косата му беше гъста и черна като гарваново крило, а веждите изразителни и прави. Широката му уста беше с постоянна мрачна извивка, която Уин намираше за неустоима.

Мерипен. Неин любим, но не и любовник. Познаваха се от деца, когато семейството й го бе прибрало в дома им. Макар Хатауей да се отнасяха с него като с един от тях, Мерипен се държеше като слуга. Като защитник. Като външен човек.

Той се приближи до спалнята на Уин и спря на прага, гледайки я как взема от тоалетната си масичка няколко лични вещи и ги слага в един куфар. Четка за коса, шнола, пет-шест кърпички, които сестра й Попи бе избродирала за нея. Докато ги пъхаше в кожения си куфар тя усети присъствието му, макар той да не помръдваше. Знаеше какво се крие под спокойствието му, защото същото подводно течение измъчваше и нея.

Мисълта, че го оставя, късаше сърцето й. Но нямаше избор. Беше болнава, откакто преди две години бе прекарала скарлатина. Чувстваше се слаба и немощна, бързо се задъхваше и се изморяваше. „Слаби дробове“ беше всичко, което казаха лекарите. Нищо не можеше да се направи. Цял живот на легло, който щеше да завърши с ранна смърт.

Уин нямаше да приеме подобна съдба.

Тя копнееше да оздравее, да се радва на нещата, които повечето хора възприемаха за даденост. Да танцува, да се смее, да се разхожда сред природата. Мечтаеше за свободата да обича, да се омъжи… да има собствено семейство един ден.

Заради влошеното си здраве не можеше да се надява да направи тези неща. Но това щеше да се промени. Днес заминаваше за прочута френска клиника, където един енергичен млад лекар, д-р Джулиан Хароу, бе постигнал забележителни резултати при подобни пациенти. Лечението му беше нетрадиционно, спорно, но Уин не я интересуваше. Щеше да направи всичко, за да бъде излекувана. Защото докато този ден не настъпеше, никога не би могла да има Мерипен.

— Не отивай. — Той произнесе думите толкова тихо, че тя едва ги чу.

Уин се насили да остане спокойна въпреки горещите, и едновременно с това ледени тръпки, които преминаха по гърба й.

— Ако обичаш, затвори вратата — опита се да каже тя. Нуждаеха се от усамотение за разговора, който трябваше да проведат.

Мерипен не помръдна. По смуглото му лице бе избила червенина и черните му очи блестяха толкова диво, сякаш не беше той. В момента приличаше на истински ром, емоциите му бяха избили на повърхността, нещо, което никога досега не си бе позволявал.

Тя отиде сама да затвори вратата, а той се отмести, сякаш и най-малкият контакт между тях щеше да доведе до ужасно зло.

— Защо не искаш да отида, Кев? — попита го тя тихо.

— Няма да си напълно защитена там.

— Ще бъда. Имам пълно доверие на д-р Хароу. Методът му на лечение ми се струва подходящ за мен, освен това има висока успеваемост…

— Успехите му са толкова, колкото и неуспехите. В Лондон има по-добри лекари. Трябва да опиташ първо при тях.

— Мисля, че при д-р Хароу имам по-добри шансове. — Уин се усмихна и надникна в черните очи на Мерипен — разбираше много добре думите, които не би могъл да изрече. — Ще се върна при теб. Обещавам.

Той не обърна внимание. Всеки неин опит да изясни чувствата им винаги се сблъскваше с каменна съпротива. Никога не би си признал, че го е грижа за нея, нито пък би се отнасял с нея другояче освен като с крехка болна, която се нуждае от закрилата му. Цвете в саксия.

Въпреки предпазливостта на Мерипен в личните дела, Уин беше сигурна, че е имало не малко жени, които са му отдавали телата си и са го използвали за свое собствено удоволствие. Нещо мрачно и гневно се надигна от дълбините на душата й при мисълта, че Мерипен си ляга с някоя друга. Всеки, който я познаваше, би бил шокиран ако разбереше силата, с която го желаеше. А Мерипен сигурно би бил най-шокиран от всички.

Като гледаше безизразното му лице, Уин си помисли: Много добре, Кев. Ако това е, което искаш, аз ще проявя стоицизъм. Ще се сбогуваме любезно и хладно.

По-късно, останала сама, щеше да страда, знаейки, че няма да го види цяла вечност. Но беше по-добре, отколкото да живеят така, винаги заедно, но разделени заради болестта й.

— Е — започна тя бодро, — скоро ще тръгвам. Няма защо да се притесняваш, Кев. Лео ще се грижи за мен по време на пътуването до Франция и…

— Брат ти не може да се грижи за себе си, камо ли… — започна Мерипен. — Не заминавай. Остани тук, където мога да…

Той спря на средата на думата.

Но Уин вече бе доловила намек за ярост или терзание, заровени в дълбокия му глас.

Ставаше интересно.

Сърцето й започна да бие учестено.

— Има… — Трябваше да направи пауза, за да си поеме дъх. — Има само едно нещо, което може да ме спре да замина.

Той я погледна разтревожено.

— Какво е то?

Отне й дълго време, докато събере смелостта да заговори:

— Кажи ми, че ме обичаш. Кажи ми го, и ще остана.

Черните очи се разшириха. Той си пое рязко дъх, което прозвуча като разсичане на въздуха с брадва. Стоеше замръзнал и тих.

Смесица от развеселеност и отчаяние се надигнаха в душата на Уин, докато чакаше отговора му.

— Аз… се грижа за всички в семейството ти…

— Не. Знаеш много добре за какво те моля. — Уин пристъпи към него, вдигна бледата си ръка към гърдите му и сложи длани върху коравите мускули. Усети отговора, който премина през него. — Моля те — каза тя, ненавиждайки изтънелия си от отчаяние глас. — Няма да ми е мъчно да умра утре, ако можех да чуя поне веднъж…

— Недей — промърмори той и се отдръпна назад.

Нарушавайки всяка предпазливост, Уин го последва и го дръпна за ризата.

— Кажи ми. Нека истината най-после излезе наяве…

— Мълчи! Сама се разболяваш!

Това, което я разяри, беше, че наистина е прав. Усети познатата слабост, замайването, което се появи заедно с оглушителното сърцебиене и усилията на белите й дробове. Прокле немощното си тяло.

— Обичам те — произнесе тя нещастно. — И ако бях здрава, нямаше да има сила на земята, която да ме задържи далеч от теб. Ако бях здрава, щях да те заведа в леглото си и да ти покажа цялата страст, на която една жена е способна…

— Не. — Ръката му се вдигна към устата й, сякаш да я заглуши, след това се дръпна, усетила топлината на устните й.

— Щом аз не се страхувам да го призная, защо ти се страхуваш? — Удоволствието, което изпитваше да е до него, да го докосва, приличаше на някаква лудост. Дръзко пристъпи към него. Той се опита да я отблъсне, без да я наранява, но тя се притисна към него с цялата сила, която й бе останала. — Ами ако това беше последният момент, в който си с мен? Нямаше ли да съжаляваш, че не си ми казал какво чувстваш? Нямаше ли…

Мерипен покри устата й със своята в отчаян опит да я накара да замълчи. Двамата ахнаха и замлъкнаха, погълнати от обзелото ги чувство. Всеки негов дъх върху бузата й бе като гореща приливна вълна. Ръцете му я обгърнаха силно и тя усети твърдостта на тялото му. След това искрата се възпламени и те се изгубиха в непреодолимото желание.

Можеше да усети сладостта на ябълка в дъха му, горчивия намек на кафе, но най-вече собствения му аромат. Искайки повече, жадувайки го, Уин се притисна към него. Той прие невинното предлагане с нисък, див звук.

Тя почувства докосването на езика му и го пое по-дълбоко, приличаше на хлъзгане на коприна в коприна, а той потрепери и я стисна по-здраво. Обхвана я нова слабост, сетивата й искаха, молеха за неговите ръце и уста, и тяло… жадуваха тежестта му, силата му вътре в нея. О, колко страстно го искаше, искаше…

Мерипен я целуна с дива ярост, устата му търсеше нейната. Заля я удоволствие и тя се изви и го стисна по-силно.

Дори през пластовете дрехи можеше да усети тласъка на бедрата му срещу своите, стегнатия, умел ритъм. Инстинктивно спусна ръка да го почувства, да го утеши и треперещите й пръсти докоснаха твърдата му мъжественост.

Той простена глухо. Пресегна се и притисна ръката й силно към себе си. Очите й се разшириха, когато усети пулсиращия му заряд, горещината и напрегнатостта му, готови всеки миг да експлодират.

— Кев… леглото — прошепна тя, поруменяла от главата до пръстите на краката. Желаеше го толкова отчаяно, от толкова дълго и сега най-накрая то щеше да се случи. — Вземи ме…

Мерипен изруга и я отблъсна от себе си, извръщайки се настрани. Задъхваше се.

— Кев…

— Стой далеч! — извика той с такава сила, че тя отскочи уплашено.

Гласът му беше натежал от ярост и възмущение, независимо че не можеше да се разбере дали е насочен към нея, или към самия него.

— Това никога повече няма да се случи.

— Защото се страхуваш, че можеш да ме нараниш?

— Защото не те искам по такъв начин.

Тя замръзна от възмущение и се изсмя невярващо:

— Ти ми отвърна току-що. Усетих го.

Червенината му се сгъсти.

— Щеше да се случи с която и да е жена.

— Ти… опитваш се да ме накараш да повярвам, че нямаш по-специални чувства към мен?

— Никакви, освен желанието да закрилям всеки член на семейството ти.

Знаеше, че това е лъжа, знаеше го. Но категоричният начин, по който й отговори направи тръгването й малко по-лесно.

— Аз… — Беше й трудно да говори. — Колко благородно от твоя страна.

Опитът й да звучи иронично се провали от това, че не й достигна въздух. Глупавите й слаби бели дробове.

— Превъзбудена си — произнесе Мерипен и пристъпи към нея. — Трябва да си починеш…

— Добре съм. — Тя се подпря на умивалника. Когато възвърна равновесието си, намокри една ленена кърпа и я допря до пламналите си бузи. Погледна в огледалото и лицето й надяна обичайната си маска на ведрост. Успя да накара гласа си да звучи спокойно: — Искам от теб или всичко, или нищо — произнесе тя. — Знаеш думите, които ще ме накарат да остана. Ако не ги изречеш — заминавам.

Въздухът в стаята натежа от чувства. Дългата тишина опъна нервите на Уин. Тя погледна пак в огледалото, но там видя само отражението на широкото му рамо и ръката. В следващия миг вратата се отвори и бързо се затвори след него.

Тя продължи да притиска към лицето си мократа кърпа. Изтри бликналите от очите й сълзи с рязко движение. Ръката й още усещаше твърдостта на неговата мъжественост, още пазеше спомена за плътта му, устните й пламтяха от сладките му груби целувки, а гърдите й бяха пълни с болката на отчаяната любов.

— Е, добре — каза тя на пламналото си отражение, — сега си мотивирана. — Засмя се несигурно и избърса бликналите отново сълзи.

* * *

Докато надзираваше товаренето на багажа, който скоро щеше да отпътува към лондонското пристанище, Кам Роан не можеше да не се запита дали не прави грешка. Беше обещал на новата си съпруга, че ще се грижи за семейството й. Но по-малко от два месеца, след като се бе оженил за Амелия, той изпращаше една от сестрите й за Франция.

— Можем да почакаме — бе казал той на Амелия миналата нощ, докато я притискаше към гърдите си и милваше буйната й кестенява коса, която се сипеше върху раменете му. — Ако искаш да задържиш Уин още малко, можем да я изпратим в клиниката през пролетта.

— Не, трябва да тръгне колкото се може по-скоро. Д-р Хароу даде ясно да се разбере, че и без това твърде много време е било пропиляно. Най-голямата надежда Уин да се оправи е да започне лечението веднага.

Кам се бе усмихнал на практицизма в гласа на жена си. Беше отлична в умението да скрива емоциите си, поддържайки такава равнодушна фасада, че малцина можеха да доловят колко уязвима е под повърхността. Кам бе единственият, пред когото тя сваляше гарда.

— Трябва да разсъждаваме трезво — бе добавила Амелия.

Кам я повали на леглото, загледан в красивото й нежно лице, осветено от лампата. Тези кръгли сини очи, тъмни като сърцето на нощта.

— Да — добави той меко. — Поне винаги е лесно да разсъждаваш трезво и да проявяваш благоразумие, нали?

Тя поклати глава и очите й се напълниха.

— Бедничката ми — прошепна той и я погали по гърба. — Толкова неща преживя през изминалите месеци, дори се омъжи за мен. А сега изпращаш сестра си далече оттук.

— В клиника, за да оздравее — беше казала Амелия. — Знам, че ще е добре за нея. Само че… ще ми липсва. Уин е най-сладката, най-нежната в семейството. Тя е миротворецът. Сигурно ще се избием един друг, докато я няма. — Тя му се усмихна слабо. — Не казвай на никого, че съм плакала, иначе много ще ти се ядосам.

— Не, скъпа — успокои я той, придърпвайки я по-близо до себе си. — Всички твои тайни са на сигурно у мен. Знаеш го.

После изтри сълзите й с целувки и свали нощницата й бавно. Правиха любов бавно и нежно.

— Малко любов — бе прошепнал той, докато тя трепереше под него. — Нека те накарам да се почувстваш по-добре… — И когато й помогна да заеме правилната позиция й каза на странния език, че тя го задоволява по всички начини, че обича да е в нея, че никога няма да я напусне. Въпреки че Амелия не разбираше чуждите думи, техният звук я възбуждаше, ръцете й се движеха по гърба му като котешки лапи, бедрата й се повдигаха, за да го приемат. Правиха любов, докато тя изпита наслада и той взе своето удоволствие, докато най-накрая съпругата му потъна в сладък сън.

Дълго след това Кам я беше държал в ръце. Сега той отговаряше за Амелия, както и за цялото семейство.

Семейство Хатауей бяха група чудаци — четири сестри, един брат и Мерипен, който беше ром, както впрочем и самият Кам. Никой изглежда не знаеше много за Мерипен, освен факта, че е бил прибран в семейството още като момче, след като бил ранен по време на лов и оставен да умре от циганите. Той беше нещо повече от слуга, но не съвсем част от семейството.

Не можеше да се предвиди как Мерипен щеше да издържи отсъствието на Уин, но Кам беше сигурен, че няма да е лесно. Тези двама души не биха могли да бъдат по-различни — бледата болнава блондинка и едрият ром. Тя — изискана и непрактична, той — груб и недодялан, останал встрани от цивилизацията. Но връзката съществуваше. Като маршрут на ястреб, който винаги се връща в същата гора, следвайки невидимата карта, гравирана в самата природа.

Когато файтонът беше натоварен и багажът привързан с кожени ремъци, Кам отиде в хотелския апартамент, където чакаше семейството. Бяха се събрали, за да се сбогуват.

Отсъствието на Мерипен бе подозрително.

Хатауей бяха изпълнили малкото помещение, сестрите и брат им Лео, който щеше да придружи сестра си в пътуването й до Франция.

— Хайде сега — произнесе Лео сърдито и потупа по гърба най-малката, Биатрикс, която току-що бе навършила шестнайсет. — Не е нужно да се правят сцени.

Тя го прегърна силно.

— Ще се чувстваш самотен далече от дома. Не искаш ли да вземеш един от моите домашни любимци да ти прави компания?

— Не, скъпа. Ще се задоволя с присъствието на хората, с които се запозная на борда. — Той се обърна към Попи, осемнайсетгодишна червенокоса красавица. — Довиждане, сестричке. Наслаждавай се на първия си светски сезон в Лондон. И гледай да не хлътнеш по първия младеж, който ти направи предложение.

Попи прекрачи към него и го прегърна.

— Скъпи Лео — каза тя, притисната към гърдите му, — опитай се да се държиш прилично, докато си във Франция.

— Никой не се държи прилично във Франция — отвърна Лео. — Тъкмо затова всички я харесват. — Той се обърна към Амелия. Точно тогава маската му на самоувереност се разпадна. Той си пое мъчително въздух. От всички в семейство Хатауей Лео и Амелия спореха най-често и най-разпалено. А ето че тъкмо Амелия бе станала неговата несъмнена любимка. Бяха минали заедно през много неща, бяха се грижили за останалите си сестри след смъртта на родителите си. Амелия беше наблюдавала превръщането му от обещаващ млад архитект в развалина. Наследяването на графска титла не му бе помогнало особено много. Всъщност новопридобитата титла и статус само бяха ускорили разпада на Лео. Това не бе спряло Амелия да се бори за него, да се опитва да го спаси през цялото време. Което впрочем силно го дразнеше.

Амелия отиде до него и сложи глава на гърдите му.

— Лео — каза тя и подсмръкна. — Ако позволиш нещо да се случи с Уин, да знаеш, че ще те убия.

Той нежно я погали по главата.

— Все заплашваш да ме убиеш, а така и не го правиш.

— Чаках основателната причина.

Лео се усмихна и я целуна по челото.

— Ще я върна невредима и здрава.

— А себе си?

— И себе си.

Амелия поглади сакото му. Устните й трепереха.

— Тогава е по-добре да спреш да водиш живот на непрокопсан пияница — каза тя.

Лео се ухили.

— Но аз винаги съм вярвал, че природните дарби трябва да се развият до краен предел. — Той наведе глава така, че тя да може да го целуне по бузата. — Пък и ти ли ще ми говориш за добро държание — продължи той. — Ти, която се омъжи за човек, когото едва познаваш?!

— Това беше най-доброто нещо, което съм правила някога.

— След като той плати пътуването ми до Франция, предполагам, че не мога да не се съглася. — Лео се протегна и разтърси ръката на Кам. След трудното начало двамата мъже бързо се бяха сближили. — Довиждане, фрал — каза Лео, използвайки ромската дума за брат, която бе научил от самия Кам. — Не се и съмнявам, че ще се грижиш възможно най-добре за семейството. Вече се отърва от мен, което е обещаващо начало.

— Ще завариш ремонтирана къща и процъфтяващо имение, господарю мой.

Лео се засмя ниско.

— Нямам търпение да видя какво ще направиш. Знаеш ли, не всеки благородник би поверил всичките си дела на двама цигани.

— Бих казал дори — отвърна Кам, — че ти си единственият.

* * *

След като Уин се сбогува със сестрите си, Лео я настани във файтона и седна до нея. Люшнаха се леко при потеглянето на конете и поеха към лондонското пристанище.

Лео се загледа в профила й. Както обикновено, емоциите й бяха овладени и скулестото й лице изразяваше сдържаност и спокойствие. Но той забеляза лека руменина върху бледите й страни и начина, по който пръстите й стискаха и разпускаха кърпичката в скута й. Не му беше убягнало, че Мерипен не е дошъл да се сбогува. Лео се запита дали той и сестра му не си бяха разменили остри думи.

Той въздъхна и обгърна крехките й рамене. Тя се скова, но не се дръпна. След малко кърпичката й се вдигна и той я видя да бърше сълзите си. Беше уплашена, болна и отчаяна.

И той бе всичко, което тя имаше.

Господ да й е на помощ.

Той направи опит да се пошегува.

— Не позволи на Биатрикс да ти даде някой от домашните си любимци, нали? Предупреждавам те, ако носиш таралеж или плъх, ще избягат още щом стъпим на борда.

Тя поклати глава и издуха носа си.

— Знаеш ли — продължи Лео, без да я пуска, — от всичките ми сестри ти си най-малко забавната. Не мога да се начудя как склоних да тръгна към Франция с теб.

— Повярвай ми — очите й се насълзиха, — нямаше да съм толкова скучна, ако имах какво да кажа по темата. Когато оздравея един ден, обещавам да се държа наистина като много лошо момиче.

— Е, ще поживеем, ще видим. — Той допря бузата си в меката й руса коса.

— Лео — обади се тя след малко, — защо поиска да дойдеш с мен в клиниката? Ти също искаш да се оправиш, нали?

Лео бе едновременно трогнат и раздразнен от невинния въпрос. Уин, като всички останали в семейството, гледаше на прекомерното му пиене като на болест, която може да бъде излекувана от период на въздържание и здравословно обкръжение. Но всъщност пиянството му изобщо не бе симптом на истинска болест — една мъка толкова настойчива, че понякога заплашваше да спре сърцето му да бие.

Нямаше лечение за загубата на Лора.

— Не — отвърна той на Уин. — Не възнамерявам да се подлагам на лечение. Просто искам да продължа развратния си живот по нов сценарий. — Беше възнаграден от лек кикот. — Уин, да не би да сте се карали с Мерипен? Затова ли не дойде да те изпрати? — Когато мълчанието й продължи, Лео завъртя театрално очи. — Ако продължаваш да си мълчиш, сестрице, пътуването наистина ще е много дълго.

— Да, карахме се.

— За какво? Заради клиниката на д-р Хароу?

— Всъщност не. Само отчасти, по… — Тя сви рамене. — Прекалено сложно е. И е дълго за обяснение.

— Предстои ни да прекосим един океан и половината Франция. Повярвай ми, разполагаме с време.

* * *

След тръгването на каретата Кам отиде зад хотела — в малката постройка с конски ясли и впрягове на първия етаж и помещения за прислугата отгоре. Както очакваше, завари Мерипен да чеше конете. Хотелските конюшни бяха отчасти на самообслужване, което означаваше, че някои от задълженията се поемаха от собствениците на животните. В момента Мерипен се занимаваше с черния скопен жребец на Кам, тригодишния Пуука.

Движенията на Мерипен бяха леки, бързи и методични, когато прокарваше четката по блестящите хълбоци на коня.

Кам го гледа известно време, оценявайки сръчността му. Приказките, че циганите се справят изключително добре с конете, не бяха мит. Циганите гледаха на коня като на другар, като на достойно за поезия създание, водено от героични инстинкти. И Пуука възприемаше присъствието на Мерипен с уважение, което демонстрираше само към определени хора.

— Какво искаш? — попита Мерипен, без да го поглежда.

Кам се приближи бавно към отворената клетка в обора и се усмихна, когато жребецът наведе глава и го побутна по гърдите.

— Не, момче, сега няма бучки захар. — Той го потупа по мускулестия гръб. Навитите му над лактите ръкави разкриваха татуировката на черен летящ кон върху горната част на ръката му. Не помнеше от кога я има… Стоеше си там открай време, по причини, които баба му така и не му бе казала.

Символът беше ирландски конски вампир, наречен пуука, кон, който беше ту великодушен, ту отмъстителен и който можеше да говори с човешки глас, и да лети нощем с широко разперени крила. Според легендата пуука отивал в полунощ до вратата на нищо неподозиращия човек и го вземал на пътешествие, което завинаги го променяло.

Кам никога и върху никого не бе виждал подобен знак.

С изключение на Мерипен.

По каприз на съдбата Мерипен навремето беше ранен в пожар. И докато лекуваха раната, семейство Хатауей откриха татуировката върху горната част на ръката му.

Това събуди много въпроси в съзнанието на Кам.

Видя, че Мерипен гледа татуировката му.

— Какво кара един ром да носи ирландска рисунка? — попита Кам.

— В Ирландия също има роми. Какво толкова?

— Има нещо странно в тази татуировка — спокойно произнесе Кам. — Никога не съм виждал подобна, освен на теб. А онова, което изненадва семейство Хатауей, е, че ти очевидно си се опитвал изключително старателно да я криеш. Защо така, фрал?

— Не ме наричай така!

— Ти си част от семейство Хатауей от дете. А аз съм женен в това семейство. Което ни прави братя, не е ли така?

Единственият отговор беше презрителен поглед.

Кам намираше перверзно удоволствие да се държи приятелски с ром, който съвсем определено го ненавиждаше. Беше съвсем наясно какво предизвиква неприязънта на Мерипен. Влизането на нов мъж в семейството никога не беше лесно за приемане и обикновено мястото му бе ниско в йерархията. За Мерипен някакъв си чужденец да влезе и да се държи като главен беше почти непростимо. Не помагаше, че Кам беше наполовина ром — майка му беше циганка, а баща му — ирландец. И за да стане още по-лошо — Кам беше богат, което бе неприлично в очите на рома.

— Защо винаги я криеш? — настоя Кам.

Мерипен спря да движи четката и му хвърли студен поглед.

— Беше ми казано, че е знак за проклятие. Че в деня, в който разбера какво означава и за какво е, аз или мой близък ще бъдем сполетени от смърт.

Кам външно не реагира, но почувства как кожата на гърба му настръхна.

— Кой си ти, Мерипен? — попита той меко.

Едрият ром поднови работата си.

— Никой.

— Някога си бил част от племе. Трябва да си имал семейство.

— Не си спомням изобщо баща си. Майка ми е умряла по време на раждането ми.

— Като моята. Бях отгледан от баба ми.

Четката остана във въздуха. Никой от тях не помръдна. Конюшнята притихна напълно, чуваше се само сумтенето на конете и движението им.

— Мен пък ме отгледа чичо ми.

— А-а-а… — Кам изтри всеки намек за съжаление от изражението си, но си помисли: Копеле нещастно!

Нищо чудно, че Мерипен се биеше толкова добре. Някои цигански племена отделяха силните момчета и ги превръщаха в истински побойници, като ги насъскваха един срещу друг по панаири или в кръчми и караха зяпачите да залагат. Някои от тези момчета биваха обезобразявани или дори убивани. А онези, които оцеляваха, ставаха опитни бойци и биваха определяни за воини на племето.

— Това обяснява любезния ти характер — подхвърли Кам. — Затова ли избра да останеш у Хатауей, след като са те взели? Защото не си искал повече да живееш като ашариб?

— Да.

— Лъжеш, фрал — каза Кам и го изгледа с присвити очи. — Останал си по друга причина. — От избилата по лицето на рома гъста червенина, той разбра, че е уцелил истината.

Кам добави тихо:

— Останал си заради нея.