Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (22)

Двадесет и втора глава

Ромският фуро се приближи и клекна до леглото.

— Здравей, Камло — промърмори той.

Кам го изгледа с недоумение.

— Ноа. Ти си по-големият.

Братовчед му се усмихна.

— Наистина. Последния път, когато те видях, едва стигаше до гърдите ми. А сега май си по-висок с цяла глава от мен.

— Ти така и не се върна за мен.

Кев се стегна.

— И никога не му каза, че той има брат.

Усмивката на Ноа се изпълни със съжаление, докато ги гледаше.

— Не можех да направя нито едно от тези неща. Заради собствената ви сигурност. — Погледът му се стрелна към Кев. — Казаха ни, че си мъртъв, Кев. Радвам се, че това се оказа лъжа. Как оцеля? Къде живя през това време?

Кев го изгледа намръщено.

— Няма значение. Роан изгуби години да те търси. Да търси отговори. Сега му кажи истината за това защо е бил отделен от племето и какво означава проклятието на татуировката. Без да пропускаш нищо.

Ноа изглеждаше леко объркан от диктаторския маниер на Кев. Като водач на клан не беше свикнал да получава заповеди от другиго.

— Той винаги си е такъв — каза Кам на Ноа. — Трябва да свикнеш.

Като се протегна и бръкна под леглото, Ноа извади една дървена кутия и започна да рови из съдържанието й.

— Какво знаеш за нашите ирландски корени? — поиска да знае Кев. — Как се казва баща ни?

— Има много неща, които не зная — призна Ноа. Като намери онова, което явно търсеше, той го извади от кутията и погледна Кам. — Но баба ни ми каза онова, което знаеше, на смъртния си одър. И ми даде този…

Той вдигна един изгубил блясъка си сребърен нож.

С мигновен рефлекс Кев хвана китката на братовчед си. Уин изписка изненадано, когато Кам неуспешно се опита да се вдигне на лакти.

Ноа погледна твърдо Кев в очите.

— Успокой се, братовчеде. Няма да нараня Камло. — Той отпусна хватката си. — Приеми го от мен. Той принадлежи на теб, беше на баща ти. Казваше се Брайан Коул.

Кев взе ножа и бавно пусна китката на Ноа. Погледна ножа — нож за пъхане в ботуш с две остриета, дълги приблизително девет сантиметра. Ръкохватката беше сребърна, гравирана. Ножът изглеждаше стар и скъп. Но онова, което изненада Кев беше изгравираното върху плоската част на дръжката… идеален стилизиран символ на ирландската пуука.

Той го обърна към Кам, който спря да диша за миг.

— Вие сте Камерън и Кевин Коул — каза Ноа. — Този символ на кон беше печатът на вашето семейство… Имаше го и в герба ви. Когато ви отделихме, беше решено да татуираме знака върху двама ви. Не само да ви познаем, но също така като призив към втория син на Мошто, да ви закриля и пази.

— Кой е Мошто? — попита тихо Уин.

— Циганско божество — каза Кев, чувайки собствения си замаян глас така, сякаш принадлежеше на другиго. — Богът на всички добри неща.

— Аз гледах… — започна Кам, все още взрян в ножа, и поклати глава, сякаш усилието да обясни беше прекалено голямо.

Кев заговори вместо него:

— Брат ми наел експерти по хералдика, които да проучат ирландските фамилии гербове, но те не открили този символ.

— Сигурен съм, че семейство Коул са махнали крилатия кон от герба преди триста години, когато английският крал се провъзгласил за глава на Ирландската църква. Крилатият кон бил езически символ. Без съмнение са си мислели, че това може да заплаши тяхната репутация в реформираната църква. Но Коул продължили да държат на него. Спомням си, че вашият баща носеше голям сребърен пръстен с изгравиран върху него крилат кон.

Поглеждайки брат си, Кев усети, че Кам се чувства също като него — чувството, сякаш си бил в затворена стая през целия си живот и внезапно се е отворила една врата.

— Баща ви Брайън — продължи Ноа — беше син на лорд Каван, ирландски представител в Британската Камара на лордовете. Брайън беше единственият му наследник. Само че баща ви направил грешка — влюбил се в едно ромско момиче на име Соня. Изключително красиво. Оженил се за нея напук на неговото и нейното семейство. Живели далеч от всички достатъчно дълго, че Соня да роди двама сина. Тя умряла при раждането на Кам.

— Винаги съм си мислел, че майка ми е умряла по време на моето раждане — произнесе тихо Кев. — Не съм предполагал, че имам по-малък брат.

— Майка ви е отишла при Бог едва след второто си дете. — Ноа погледна замислено. — Бях достатъчно голям, за да си спомням деня, в който Коул ви донесе вас двамата на баба ни. Каза й, че е истинска мъка да се живее в два свята, и че иска да се върне на мястото, на което принадлежи. Така остави децата си на племето и повече не се върна.

— Защо ни разделихте? — попита Кам, който все още изглеждаше изтощен, но вече започваше да възвръща обичайния си вид.

Ноа се изправи и отиде в ъгъла близо до печката. Докато отговаряше, правеше чай с уверени движения, като сложи сухи листа в малък чайник с вряща вода.

— След няколко години баща ви се ожени повторно. А после други хора ни казаха, че някакви бели идвали да търсят момчетата, предлагайки пари за информация и проявили насилие, когато циганите отказали да им кажат каквото и да било. Осъзнахме, че баща ви иска да се отърве от нечистокръвните си синове, които били законните наследници на титлата. Имал нова съпруга, от която се надявал да има бели деца.

— И ние сме се оказали пречка — каза мрачно Кев.

— Така изглежда. — Ноа прецеди чая в друг чайник. Наля една чаша, добави захар и я подаде на Кам. — Пийни си, Камло. Трябва да изхвърлиш отровата.

Кам седна и се облегна на стената. Взе чашата с несигурни пръсти и отпи предпазливо от горещата отвара.

— Значи, за да намалите шансовете двамата да бъдем намерени — каза той, — сте ме задържали, а сте дали Кев на вуйчо ни.

— Да, на вуйчо Нов. — Ноа се намръщи и отвърна погледа си от Кев. — Соня беше любимата му сестра. Мислехме, че ще ти бъде добър защитник. Никой не очакваше, че ще вземе да обвинява нейните деца за смъртта й.

— Той мразеше белите — каза Кев с нисък глас. — Непрекъснато ми го повтаряше.

Ноа направи усилие да го погледне.

— След като чухме, че си умрял, решихме, че е твърде опасно да държим Кам. Затова го заведох в Лондон и му помогнах да си намери работа.

— В клуб за хазарт? — каза Кам с нотка на въпросителен скептицизъм в гласа.

— Понякога най-добрите места да се скриеш са най-явните — каза Ноа.

Кам унило поклати глава.

— Обзалагам се, че половината Лондон е видял татуировката ми. Цяло чудо е, че не е стигнало до лорд Коул.

Ноа се намръщи.

— Казах ти да не я показваш.

— Не, не си.

— Казах ти — настоя Ноа и сложи ръка на челото си. — Ах, Мошто, никога не си бил добър в слушането.

* * *

Уин седеше тихо до Мерипен. Слушаше как мъжете говорят, но освен това бе заета да разглежда обкръжението. Караваната беше стара, но старателно поддържана, вътрешността бе чиста и спретната. Лек, свеж мирис на дим се излъчваше от стените, дъските бяха изсъхнали от хилядите ястия, готвени вътре. Навън играеха деца, смееха се и се караха. Беше странно да си мисли, че тази каравана е единственото семейно убежище от външния свят. Липсата на сигурен покрив принуждаваше племето да живее предимно навън. Колкото и чужда да бе тази идея, в това имаше известна свобода.

Не беше невъзможно да си представи Кам да води този начин на живот, но не и Кев. В него винаги бе имало нещо, което го караше да контролира и да владее обкръжението си. Да строи, да организира. Живял толкова дълго като хората от нейния свят, той бе започнал да ги разбира. И разбирайки ги, постепенно беше заприличал на тях.

Запита се как ли се чувства той сега, когато беше научил подробности за ромското си минало и мистериите бяха разбулени. Изглеждаше напълно спокоен и овладян, но това би разклатило хладнокръвието на всекиго, преживял подобно нещо.

— … при положение че е минало толкова време — казваше Кам, — се питам дали още съществува някаква опасност за нас? И дали баща ни е жив?

— Няма да е трудно да се разбере — отвърна Мерипен и добави мрачно: — Вероятно няма да е щастлив, когато разбере, че ние сме още живи.

— Докато все още сте цигани, повече или по-малко сте защитени — намеси се Ноа. — Но ако Кев се разкрие като наследник на Каван и се опита да предяви претенции над титлата, ще има неприятности.

Мерипен погледна презрително.

— Защо ми е да го правя?

Ноа сви рамене.

— Никой циганин не би го направил. Но ти си наполовина бял.

— Не искам нито титлата, нито онова, което върви с нея — каза твърдо Мерипен. — Не искам също така нищо, свързано със семейство Коул, лорд Каван или нещо ирландско.

— Ще игнорираш половината от себе си? — попита Кам.

— Прекарал съм половината от живота си, без да зная за ирландската си половина. Няма да е проблем да я игнорирам сега.

Едно циганче влезе да им каже, че носилката е готова.

— Добре — каза Мерипен решително. — Ще му помогна навън, а той…

— О, не — намръщи се Кам. — Няма начин да ви оставя да ме занесете в носилка в имението Рамзи.

Мерипен го изгледа със сардоничен поглед.

— Как планираш да стигнеш до там?

— Ще яздя.

Мерипен смръщи вежди.

— Не си в състояние да яздиш. Ще паднеш и ще си счупиш врата.

— Мога да го направя — настоя инатливо Кам. — Не е далече.

— Ще паднеш от коня!

— Няма да легна в проклетата носилка. Това ще изплаши Амелия.

— Не те тревожи толкова Амелия, колкото собствената ти гордост. Ще те занесем и точка.

— Разкарай се — сопна се Кам.

Уин и Ноа размениха разтревожени погледи. Братята изглеждаха готови да стигнат до бой.

— Като водач на племето бих могъл да помогна да се реши спорът… — започна дипломатично Ноа.

Мерипен и Кам отговориха едновременно:

— Не.

— Кев — обади се Уин, — той би ли могъл да язди с мен? Може да седне отзад и да се държи за мен за равновесие.

— Хубаво — съгласи се Кам веднага. — Така ще направим.

Мерипен ги изгледа намръщено.

— И аз ще дойда. — Ноа се усмихна леко. — На собствения си кон. Ще поръчам на сина ми да го оседлае. — Той направи пауза. — Можете ли да почакате още няколко минути? Имате много цигански братовчеди, с които да се запознаете. А аз имам съпруга и деца, които искам да ви представя…

— По-късно — отсече Мерипен. — Трябва да заведа брат ми при съпругата му, без да се бавим.

— Много добре.

След като Ноа излезе, Кам се загледа разсеяно в утайката от чая си.

— Какво мислиш? — попита Мерипен.

— Питах се дали баща ни има деца от втората си жена. И ако е така, колко ли са? Имаме ли и други полубратя и полусестри, които не познаваме?

Мерипен присви очи.

— Какво значение има?

— Те са нашето семейство.

Мерипен се плесна по челото с нехарактерен, драматичен жест.

— Имаме Хатауей и получихме повече от дузина роми, които бродят навън, и които, както изглежда, са ни братовчеди. Какво още семейство ти е нужно?

Кам само се усмихна.

* * *

Нищо чудно, че в къщата на Рамзи цареше пълна врява. Членовете на семейство Хатауей, мис Маркс, прислужниците, общинският полицай и един доктор се бяха събрали в салона. Тъй като кратката езда бе изтощила Кам, той бе принуден да се облегне на Мерипен, докато влизаха вътре.

Те бяха мигновено заобиколени от семейството, а Амелия побърза да си пробие път към съпруга си. Тя се разплака от облекчение, когато стигна до него и започна да движи трескаво ръце по гърдите и лицето му. Кам на свой ред се откъсна от Мерипен и я прегърна, после отпусна глава на рамото й. Стояха тихи и мълчаливи сред тълпата, дишащи на пресекулки. Амелия вдигна ръка и я зарови в косата му, а той прошепна нещо в ухото й. Прегърнаха се още по-силно.

Най-накрая Кам вдигна глава и погледна към съпругата си.

— Пих кафе тази сутрин — каза й той. — Но то не се оказа много хубаво.

— И аз така чух — прокара ръка по гърдите му Амелия. После погледна обезпокоено към Кев. — Погледът му не е фокусиран.

— В еуфория е — отвърна Кев. — Дадохме му малко суров опиум да успокоим сърцето, преди Уин да донесе противоотровата.

— Нека го заведем до втория стаж — предложи Амелия и избърса с крайчеца на ръкава мокрите си очи. Тя се обърна с по-висок глас към възрастния брадат мъж, който стоеше встрани от групата. — Д-р Мартин, моля ви, придружете ни до горе, за да прецените състоянието на съпруга ми на спокойствие.

— Не ми е нужен лекар — възрази Кам.

— Не бих се оплаквала, ако бях на твое място — каза му Амелия. — Канех се да извикам половин дузина лекари, да не споменавам специалистите от Лондон. — Тя млъкна и загледа Ноа. — Вие ли сте джентълменът, който помогна на господин Роан? Задължени сме ви, сър.

— За братовчед ми всичко — отвърна Ноа.

— Братовчед? — Очите на Амелия се разшириха.

— Ще ти обясня горе — каза Кам и понечи да тръгне напред. Ноа застана от едната страна, а Мерипен от другата и като полувлачеха, полуносеха Кам, тръгнаха по стъпалата. Семейството ги последва, възклицаваха и говореха развълнувано.

— Тези са най-шумните бели, които някога съм виждал — отбеляза Ноа.

— Това е нищо — каза Кам, задъхан от усилието. — Обикновено е къде-къде по-зле.

— Мошто! — възкликна Ноа и поклати глава.

Стигнаха до спалнята и д-р Мартин започна да преглежда Кам. Амелия направи няколко опита да отпрати семейството и роднините от стаята, но те продължаваха да напират да видят какво се случва. След като д-р Мартин провери пулса, големината на зениците, белите дробове, влагата и цвета на кожата, както и рефлексите, той обяви, че според него пациентът ще се възстанови напълно. Ако се появят някакви обезпокоителни симптоми през нощта, като сърцебиене, те можели да бъдат успокоени с приемане на капка лауданум в чаша вода.

Докторът каза също, че на болния трябва да се дават бистри течности и лека храна, и че трябва да си почива през следващите няколко дни. Може би щял да страда от загуба на апетит и със сигурност от главоболие, но когато изхвърлел и последните следи от дигиталис, всичко щяло да се нормализира.

Доволен, че състоянието на брат му е добро, Кев отиде при Лео в ъгъла на стаята и попита тихо:

— Къде е Хароу?

— Далече оттук — отвърна Лео. — Отведоха го в затвора точно преди да се върнете. И не си прави труда да се опитваш да стигнеш до него. Вече казах на полицая да те държи на не по-малко от сто метра оттам.

— Трябваше да се досетя, че ти би искал да го докопаш първи — каза Мерипен. — Презираш го не по-малко от мен.

— Истина е. Но нека видим какво ще стане. Не искам да разочаровам Биатрикс. Тя се надява да има съд.

— Защо?

— Иска да представи Доджър като свидетел.

Като вдигна театрално поглед към небесата, Кев се отправи към ъгъла на стаята и подпря гръб в стената. Слушаше как семейство Хатауей обсъждат събитията през деня, как полицая задава въпроси, беше въвлечен дори и Ноа, което доведе до разкриване на миналото на Кев и Кам и така нататък. Новината се разчу мигновено. Никога ли нямаше да има край?

Кам междувременно изглеждаше повече от доволен да лежи в леглото, докато Амелия се суети покрай него — даваше му вода, оправяше завивките и го милваше непрекъснато. Той се прозя и направи усилие да държи очите си отворени, но щом долепи бузата си до възглавницата сънят го обори.

Кев насочи вниманието си към Уин, която седеше в един стол до леглото с изправен гръб, както винаги. Изглеждаше спокойна и овладяна, с изключение на измъкналите се от фуркетите кичури коса. Човек никога не би предположил, че е способна да подпали гардероба, с д-р Хароу в него. Както Лео бе допуснал, деянието може да не говореше добре за нейния разсъдък, но обяснение за безпощадността й имаше. Точно решимостта й бе свършила работа.

Кев по-скоро съжаляваше, че Лео е пуснал Хароу да излезе, опушен, но невредим.

Най-накрая Амелия оповести, че визитата скоро ще свърши, тъй като Кам се нуждае от спокойствие, за да се възстанови. Полицаят си тръгна, същото сториха Ноа и прислужниците и останаха най-близките от семейството.

— Мисля, че Доджър е под леглото — отпусна се на пода Биатрикс и надникна отдолу.

— Искам си обратно жартиера — каза мрачно мис Маркс и коленичи на килима до Биатрикс. Лео я гледаше с таен интерес.

Междувременно Кев се питаше какво да прави с Уин. Струваше му се, че любовта тече във вените му неумолимо, по-екзотична и сладка, по-дезориентираща от суров опиум. По-всеобхватна и необходима от кислорода във въздуха. Беше се уморил да се опитва да й устои.

Кам е имал право. Никога не можеш да предвидиш какво ще се случи. Единственото, което можеш, е да я обичаш.

Много добре.

Щеше да й се предаде на нея, без да се опитва да квалифицира или контролира нещо. Щеше да отстъпи. Да излезе от сенките. Пое си бавно въздух и го изпусна.

Обичам те, помисли си той, докато гледаше Уин. Обичам всяка частица от теб, всяка мисъл и всяка дума… цялата очарователна съвкупност от неща, които те съставляват. Желая те по десет различни начина едновременно. Обичам всички твои сезони, обичам те такава, каквато си сега, мисълта за това колко по-красива ще ставаш през идните години. Обичам те затова, защото си отговорът на всичко, което сърцето ми може да попита.

А след като капитулира, всичко изглеждаше толкова лесно. Изглеждаше естествено и правилно.

Кев не беше сигурен дали се предава на Уин, или на собствената си страст към нея. Но нямаше връщане назад. Щеше да я вземе. И щеше да й даде всичко, което има, всяка частица от душата си, дори счупените парченца.

Той я погледна, без да мига, внезапно обхванат от страх, че и най-лекото движение от негова страна може да предизвика действия, които не би бил в състояние да контролира. Можеше да се втурне към нея и да я измъкне от стаята. Предчувствието беше възхитително, като знаеше, че скоро ще я има.

Привлечена от погледа му, Уин го погледна. Каквото и да бе видяла върху лицето му, то я накара да примигне и да се изчерви. Пръстите й се вдигнаха нагоре към гърлото, сякаш да успокоят пулса й. Това само влоши нещата, той изпита отчаяна нужда да я държи. Искаше час по-скоро да вкуси кожата й, да поеме топлината на устните и езика й. Събудиха се най-първичните му инстинкти и той впи очи в нея.

— Извинете — промърмори тя и се изправи с грация, която го възбуди до умопомрачение. Пръстите й отново потрепнаха, този път до бедрото, сякаш нервите й подскачаха, и на него му се прииска да хване ръката й и да я приближи до устата си. — Ще ви оставя да си починете, скъпи господин Роан — каза тя несигурно.

— Благодаря — усмихна се Кам от леглото. — Малка сестричке… благодаря за…

Тъй като той се поколеба, Уин довърши с бърза усмивка:

— Разбирам. Лека нощ.

Усмивката й избледня, когато рискува да погледне Кев. Сякаш подтикната от чувството си за самосъхранение, тя бързо напусна стаята.

Преди да е изминала и една секунда, Кев излезе след нея.

— Къде тръгнаха така бързо? — попита Биатрикс изпод леглото.

— Да играят табла — побърза да отговори мис Маркс. — Сигурна съм, че ги чух да се уговарят да изиграят една-две игри.

— Аз също — обади се и Лео.

— Трябва да е забавно да играеш табла в леглото — изкоментира невинно Биатрикс и се изкикоти.

* * *

Веднага стана ясно, че това няма да е просто размяна на думи, а на нещо далеч по-важно. Уин вървеше бързо и безшумно към стаята си, без да посмее да погледне назад, макар да бе сигурна, че той я следва по петите. Постланият с килим под погълна звуците на стъпките им — едните забързани, другите — грабливи.

Без да го поглежда, Уин спря пред затворената си врата и хвана дръжката.

— Условията ми — произнесе тя тихо. — Както ти бях казала преди.

Кев разбра. Нищо нямаше да се случи между тях, освен ако имаше нещо, което Уин не казва. И той я обичаше за инатливата й сила, докато в същото време циганската му половина се ежеше. Тя може и да го манипулираше по някакъв начин, но не съвсем. Той се облегна на рамката на отворената врата, побутна я да влезе навътре и я последва. После превъртя ключа в ключалката.

Преди да си е поела дъх, той обхвана главата й в ръце и я целуна, отваряйки устата й със своята. Вкусът й го разпали, но продължи бавно, задълбочавайки целувките, като засмука езика й. Усети тялото й да омеква срещу неговото, или поне дотолкова, доколкото позволяваха тежките й поли.

— Не ме лъжи отново — произнесе той дрезгаво.

— Няма. Обещавам. — Сините й очи блестяха от любов.

Нямаше търпение да докосне меката плът под слоевете плат и дантела. Започна да развързва отзад роклята й, разкопча богато украсените копчета, откъсна останалите, дърпайки надолу, докато всичко се освободи и тя ахна. Като смачка роклята с крак, той стъпи върху дълбоките розови гънки на съдраната рокля, сякаш бяха в сърцето на някакво огромно цвете. Посегна към бельото й, развърза панделката на деколтето на долната риза и връзките на гащите. Тя понечи да му помогне, гъвкавите й ръце и крака се измъкнаха от омачканото бельо.

Розово-бялата й голота спираше дъха. Силните стройни глезени бяха обвити в бели чорапи, вързани с обикновени жартиери. Беше непоносимо еротично, контрастът с разкошна топла плът и обикновен бял памук.

Възнамерявайки да разкопчае жартиерите, той клекна в меката купчина розов муселин. Тя изви едното си коляно, за да му помогне, срамежливата покана го разсея. Наведе се да целуне коленете й, копринената им вътрешна страна и когато тя промърмори и се опита да му се изплъзне, хвана хълбоците й и я накара да стои неподвижно. Зарови лице в светлите къдрици, в розовия аромат и мекота, използвайки езика си да я отдели. Разтвори я. Стонът й беше тих и умоляващ.

— Коленете ми треперят — прошепна тя. — Ще падна.

Кев я игнорира и влезе по-навътре. Млясна и я засмука, гладът му се надигна при първото вкусване на женски еликсир. Тя пулсираше срещу него, когато той пъхна език по-дълбоко и усети отговора, който отекна в цялото й тяло. Като дишаше в плюшените гънки, той я близна от едната страна, после от другата, след което се премести там, където се намираше нейният център на удоволствие. Продължи да се движи в нея отново и отново, докато тя не го хвана за косата и хълбоците й не започнаха да извършват тласъци.

Тогава откъсна уста от нея и се изправи. Лицето й изглеждаше замаяно, погледът — далечен, сякаш изобщо не го виждаше. Трепереше от главата до петите. Ръцете му се плъзнаха около нея и той притисна голото тяло към своето. Наведе глава към нежната извивка на врата и рамото й, целуна я по кожата и я докосна с език. В същото време се пресегна да разкопчае панталоните си и да ги събуе.

Тя се прилепи към него, когато той я повдигна и я притисна в стената, предпазвайки с една ръка гърба й от ожулване. Тялото й беше гъвкаво и изненадващо леко, гърбът й се опъна, когато той я пусна долу и тя осъзна какво се кани да направи. Остави я, загледан в устата й, която оформи едно изненадано „О“.

Обутите в чорапи крака се обвиха около кръста му и тя се вкопчи в него отчаяно, сякаш се намираха на блъскана от вълните корабна палуба. Но Кев я държеше здраво, оставяйки хълбоците си да работят. Коланът на панталоните му се изхлузи от гайките и се хлъзна към коленете му. Той извърна лице, за да скрие бързата усмивка, обмисляйки за миг идеята дали да не спре да се съблича… но чувството бе толкова върховно, похотта се надигна рязко и затъмни всяка следа от игривост.

Уин изпускаше лека въздишка при всеки влажен, силен тласък, чувстваше се пълна и преорана. Той спря да я целува лакомо и се пресегна надолу с ловки пръсти да разтвори подутите срамни устни. Когато ритъмът се възобнови, тласъците му докосваха малката изпъкналост при всяко твърдо, решително мушкане. Краката й се стегнаха около кръста му. Тя се скова и извика срещу устата му и той я запечата с целувка, за да мълчи. Но устните й отронваха леки стонове, удоволствието я разтърсваше и преливаше. Когато Кев се зарови в прелестната млечна мекота, прониза го екстаз.

Като дишаше с отворена уста, Кев смъкна краката си към пода. Двамата стояха с вкопчени едно в друго тела, устата им се триеха в облекчаващи целувки и въздишки. Ръцете на Уин се провряха под неговата риза и го загалиха. Той се измъкна внимателно и свали дрехите от потното си тяло.

Стигнаха някак си до леглото, пъхнаха се в пашкула от вълнени завивки и чаршафи и той настани Уин срещу себе си. Миризмата й, миризмата на двама им стигна като лек солен парфюм до ноздрите му. Вдиша го, възбуден от смесицата.

— Ми волив ту — прошепна той и докосна усмихнатите й устни със своите. — Когато един мъж казва на жена си „Обичам те“, значението на думата никога не е целомъдрено. То изразява желание. Страст.

На Уин това й хареса.

— Ми волив ту — прошепна тя в отговор. — Кев…

— Да, любима?

— Как се женят ромите?

— Съединяват ръце пред свидетели и си дават клетва. Но ние ще го направим и според традицията на белите. И по всеки друг начин, за който се сетя. — Той разкопча жартиерите й и смъкна един след друг чорапите й и раздвижи един след друг пръстите на краката й, докато тя издаваше тихи, мъркащи звуци.

После Уин се пресегна към него и придърпа главата му към гърдите си, извивайки се напред подканящо. Той й се подчини, пое розовото връхче в устата си и завъртя език около него, докато не се втвърди.

— Не знам какво се прави сега. — Гласът й беше слаб.

— Просто легни тук. Аз ще се погрижа за останалото.

Тя се усмихна.

— Не, имах предвид какво правят хората, когато постигнат заветното щастие?

— Продължават го. — Той помилва другата й гърда, правейки леки кръгове с пръстите си.

— Вярваш ли във вечното щастие? — настоя тя, ахвайки, когато той закачливо ощипа зърното й.

— В онова, от детските приказки ли? Не.

— Не вярваш?

Той поклати глава.

— Вярвам в това, че двама души се обичат един друг. — Лека усмивка изкриви устните му. — Че откриват удоволствие в обикновените моменти. Разхождат се заедно. Спорят за неща като колко време трябва да се варят яйцата или как да се ръководи прислугата, или за размера на сметката на бакалина. Лягат си заедно всяка нощ и се будят заедно сутрин. — Вдигайки глава, той обхвана лицето й в ръка. — Винаги съм започвал деня като отивам сутрин до прозореца да погледна небето. Но сега не е необходимо.

— Защо? — попита тя.

— Защото вместо него ще виждам синьото на очите ти.

— Колко си романтичен — промърмори тя с усмивка и го целуна нежно. — Но не се тревожи, няма да кажа на никого.

Мерипен започна да я люби отново, толкова погълнат, че не забеляза лекото изтракване на ключалката на вратата.

Уин погледна през рамо и видя дългото слабо телце на порчето на Биатрикс, което се протягаше нагоре, за да изтегли ключа от ключалката. Тя понечи да каже нещо, но тогава Мерипен я целуна и разтвори бедрата й. По-късно, помисли си замаяно, игнорирайки Доджър, който се промъкна под вратата с ключа в устата си. Може би по-късно щеше да е по-подходящо да го каже…

Но скоро тя напълно забрави за ключа.