Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хатауей (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seduce Me At Sunrise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 134 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Корекция
asayva (2014)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Лайза Клейпас. Любов на разсъмване

ИК „Ергон“, София, 2012

Американска. Първо издание

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-85-1

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Скарлатината, която върлуваше, беше от онзи вид, който засягаше най-младите и най-възрастните. Лекарите не достигаха, а никой от околните селища не смееше да дойде. След като прегледа двамата пациенти, изтощеният доктор предписа горещи оцетни лапи за гърлото. Беше оставил също така лекарство, съдържащо тинктура от самакитка. Както изглежда, без никакъв ефект върху Уин и Лео.

— Не правим достатъчно — каза Амелия на четвъртия ден. Нито тя, нито Кев бяха спали достатъчно — двамата се редуваха да се грижат за болните брат и сестра. Амелия бе влязла в кухнята, където Кев чакаше да се стопли водата за чая. — Само облекчаваме западането им. Трябва да има нещо, което да може да смъкне температурата. Няма да позволя най-лошото да се случи. — Тя стоеше твърда и се опитваше да прикрие треперенето си, нареждайки дума подир дума, сякаш се мъчеше да извлече сила от тях.

Изглеждаше толкова уязвима, че Кев изпита съжаление. Не обичаше да докосва други хора или да го докосват, но братското чувство го накара да пристъпи към нея.

— Не — произнесе Амелия бързо, когато осъзна, че той ще протегне ръка към нея. Като отстъпи назад, тя тръсна силно глава: — Аз… аз не съм от типа жени, които могат да се опрат на другиго.

Разбра я. За хора като нея и като него самия близостта означаваше прекалено много.

— Какво да направим? — прошепна Амелия и обгърна тялото си с ръце.

Кев потърка зачервените си очи.

— Чувала ли си за едно растение, наречено беладона?

— Не. — Амелия познаваше само растенията, използвани като подправки в кухнята.

— Цъфти само през нощта. Когато слънцето изгрее, цветовете увяхват. Имаше един драбенгро в племето ми, човек, който се занимава с отрови. Той ми каза, че смъртоносната беладона била най-силната билка, която му била известна. Можела да убие човек, но също така да го върне от смъртта.

— Виждал ли си я как действа?

Кев кимна, хвърляйки й кос поглед, докато разтъркваше стегнатите си мускули на тила.

— Виждал съм да лекува треска — промърмори той. И зачака.

— Донеси от нея — произнесе Амелия накрая с несигурен глас. — Може да се окаже фатално. Но без да опитаме, двамата със сигурност ще умрат.

* * *

Кев направи отвара от растението, което откри в края на селското гробище, и я сгъсти до плътен черен сироп. Амелия стоеше до него, докато разреждаше смъртоносната течност и я изливаше в малки чашки за варени яйца.

— Първо Лео — произнесе решително тя, въпреки че изражението й изразяваше колебание. — Той е по-зле от Уин.

Двамата отидоха до леглото на Лео. Беше учудващо колко бързо скарлатината може да влоши състоянието на един мъж, колко се беше съсухрил едрият й брат. Красивото му преди лице бе неузнаваемо, подпухнало и лишено от цвят. Последните му ясни думи бяха предишния ден, когато бе заклевал Кев да го остави да умре. Желанието му скоро щеше да се изпълни. Както изглежда, от комата го деляха само часове, ако не и минути.

Амелия отиде директно до прозореца и го отвори. Студеният въздух щеше да отнесе мириса на оцет.

Лео простена и се размърда леко, неспособен да се съпротивлява, когато Кев отвори устата му и изля четири-пет капки от тинктурата върху сухия му, напукан език.

Амелия седна на края на леглото до брат си, погали разрошената му коса и го целуна по челото.

— Ако се окаже, че… че има противоположен ефект — каза тя и Кев разбра, че има предвид: „ако го убие“ — колко дълго ще трае?

— От пет минути до час.

Това бе най-дългият час в живота на Кев, докато седяха и гледаха Лео, който се въртеше и стенеше, сякаш в кошмар.

— Горкото момче — прошепна Амелия и избърса лицето му със студена кърпа.

Когато се увериха, че няма да има нови гърчове, Кев взе чашката за варени яйца и стана.

— Сега ще дадеш ли и на Уин от него? — попита Амелия, като продължаваше да гледа брат си.

— Да.

— Да ти помогна ли?

Той поклати глава.

— Остани при Лео.

Кев отиде в стаята на Уин. Тя лежеше неподвижно на леглото. Не го позна, умът и тялото й бяха погълнати от червения огън на треската. Когато я повдигна и облегна главата й върху ръката си, тя се изви.

— Уин — произнесе той тихо. — Любов моя, стой спокойно. — Очите й се отвориха при звука на гласа му. — Тук съм — прошепна той. Взе една лъжичка и я потопи в чашката. — Отвори устата си, малко, бяло момиче. Направи го заради мен. — Но тя отказа. Извърна лице, а устните й помръднаха в безгласен шепот.

— Какво казваш? — промърмори той. — Уин, трябва да изпиеш лекарството.

Тя отново прошепна.

Когато схвана дрезгавите думи, Кев я изгледа невярващо.

— Ще го вземеш, ако ти кажа името си?!

Тя се опита да повтори.

— Да.

Гърлото му се свиваше все повече, ъгълчетата на очите му пламтяха.

— Кев. Казвам се Кев.

След това тя му позволи да пъхне лъжичката между устните й и индиговата течност се спусна по гърлото й.

Тялото й се отпусна срещу неговото. Беше толкова леко и горещо, като пламък в ръцете му.

Ще те последвам, каквато и да е съдбата ти.

Уин бе единственото нещо на земята, което някога бе искал. Тя нямаше да си замине без него.

Наведе се над нея и докосна сухите й горещи устни със своите.

Целувка, която тя не би могла да усети и да си спомни.

Усети вкуса на отровата, когато устните му се задържаха върху нейните. След миг вдигна глава и погледна масичката отстрани, където бе сложил остатъка от отровната беладона. Имаше достатъчно да убие здрав човек.

Струваше му се, че единственото нещо, което не позволяваше духът на Уин да напусне тялото й, е хватката на ръцете му. И той продължи да я държи и да я люлее. Помисли си да се помоли. Но не би признал съществуването на нито едно същество — свръхестествено или смъртно, което заплашва да я отнеме от него.

Светът се бе свил до тази малка сенчеста стая, до крехкото тяло в ръцете му, до дъха, който мъчително влизаше и излизаше от дробовете й. Той следваше този ритъм със собственото си дишане, със собствения си сърдечен ритъм. Облегнат назад върху таблата на леглото, той изпадна в тъмен транс, сякаш очакваше тяхната обща участ.

Нямаше представа колко време е минало, стоеше неподвижно, докато едно движение на прага и ярък светлик не го изтръгнаха от това състояние.

— Мерипен — долетя пресипналият глас на Амелия. Държеше свещ.

Кев опипа сляпо наоколо, търсейки бузата на Уин и го прониза паника, когато ръката му докосна хладна кожа. Потърси пулса на шията й.

— Температурата на Лео спадна — каза Амелия. Кев едва я чу от кръвта, която бучеше в ушите му. — Оправя се.

Върховете на пръстите му усетиха слабо, но стабилно тупкане. Пулсът на Уин… пулсът, който държеше неговата вселена.