Крис Бонингтън
Южната стена на Анапурна (9)

Обратно в базовия лагер (19 — 23 април)

Двамата с Том набързо събрахме екипировката си в раниците, напъхахме част от нея в найлонови торби, които подредихме край палатката, та да ни е по-леко при връщането към стената след няколко дни, и хлътнахме в кулоара.

На рамас Том тръгна пръв, аз по петите му. Скокът в бялото бездънно гърло на улея беше опияняващ, но и малко страшничък, непрекъснато убивах скоростта с натиск на пикела, за да не изгубя равновесие. От подножието нататък Том хвана нов път — доста по-вляво. По този начин се доближихме до ледените блокове, ограждащи басейна при основата на кулоара и известно време вървяхме през отломки, паднали от сераците. После се запровирахме през ледника, спряхме за чаша чай в лагер II, а по-надолу срещнахме Майк Томпсън и Йън Клъф. И двамата изглеждаха възстановени след прекарания грип, макар че все още кашляха.

Продължихме покрай лагер I, спуснахме се по дългите склонове на острова и навлязохме в последната част на глетчера. Тук снегът почти бе се стопил и целият пейзаж, затиснат от мъглата, напомняше за ония мистични алпийски литографии от викторианската епоха, изобразяващи фантастични ледени кули, чудовищни, пресилено широки цепнатини и остри гребени. Наоколо преобладаваше сивият цвят в най-различни нюанси, които се получаваха от пръснатите по повърхността камъни, смесени с леда. Маршрутът също бе се изменил и на едно място сбъркахме.

Пристигнахме в базовия лагер тъкмо навреме за сеанса в пет часа. Не можехме да познаем терасата, която бяхме напуснали преди десет дни. Снегът бе изчезнал и под него бяха се показали зелени поляни, изпъстрени с алпийски цветя. Четири големи двуместни палатки бяха опънати, а над тях доминираха антените на радиостанцията за връзка с Похара. Верен на своите военни принципи, Келвин беше осеял целия район с упътващи табели. Една от тях, закачена пред палатката му, гласеше: „Експедиция «Южната стена на Анапурна» — главна квартира“.

Тук той сърдечно ни се усмихна за поздрав и веднага поднесе чай. После дойде ред на вечерята — супа плюс прясна пържола от наскоро заколеното теле на експедицията. Двамата с Том изядохме по две солидни порции. Сякаш бяхме попаднали в съвсем друг свят, въпреки че само за някакви си четири часа слязохме от височина 6300 м до базовия лагер.

На следната сутрин, удобно излегнати, имахме възможност да наблюдаваме с бинокъл Дон и Дъгъл — две черни точици, като че приковани на едно място, прилични на дребни насекоми върху накъдрения гребен на Леденото ребро. Тук, на 4270 м, спокойно можеш да се съблечеш, без да се боиш от убийствените лъчи на слънцето, ала там на ръба сякаш попадаш на Луната — или е нечовешки пек, или безподобен мраз вдървява тялото ти. В дадени моменти, предимно сутрин, горещината е кошмарни, но събличането е немислимо, защото кожата прегаря мигновено — макар и прилежно мазани със защитен крем, лицата ни представляваха тъжна гледка. После, щом пристигнат следобедните облаци, само за минути почваш да трепериш, пръстите ти се вкочаняват, дрехите, напоени с пот от жегата допреди малко, се превръщат в лепкав, мразовит компрес. Няма средно положение — или неудържим зной, или вледеняващ студ, придружен от неизменното сияние на снега, даже и при най-гъста мъгла. Вероятно звучи прекалено драматично и необикновено, но такава е истината за алпинизма в Хималаите. Трудно могат да се разберат тия сурови крайности, ако човек не е попадал на голяма надморска височина. Все пак човек умее да се нагажда и ние бързо свикнахме с този начин на живот — затова сега никак не ни бе странно, че почиваме на припек, край базовия лагер и проследяваме черните мравчици, бавно запъплили по склона на планината. Дон и Дъгъл се сражаваха с гребена, а Йън, Мингма и Нима бъхтеха по дългия кулоар към лагер III.

Планинската болест взе поредните си жертви: в лагер II Майк Томпсън бе решил да не излиза тоя ден, тъй като се чувстваше твърде слаб вследствие на прекараната болест; в лагер III Ник и Мартин също останаха в палатката си поради недостатъчна аклиматизация и зловредния ефект на парафиновите пари от примуса. Главоболието в лагер III не пощади никого от членовете на експедицията при първото изкачване в този лагер, а дори и при повторно завръщане след почивка долу. Като че критичната височина за всеки от нас бе 6000 м.

Очевидно Ник и Мартин не спечелиха много от своя отдих, всъщност при тях се получи своеобразна деаклиматизация. Поради това днес Дон и Дъгъл опитаха сами да стигнат билната част на реброто. Отново Дъгъл поведе. Засега Дон се задоволяваше да бъде втори в свръзката, за да пести сили, докато придобие трайна издръжливост. Съчетанието между двамата бе много сполучливо, понеже Дъгъл страшно обича да води, при което намира максимална изява на своето катерачно умение и стръв, като до голяма степен разчита на изключителния опит на партньора си. В това отношение двамата бяха идеално балансирана двойка, Дон бе мозъкът, а Дъгъл — двигателят. В лагерите разпределяха задълженията си не по-малко успешно: Дъгъл приготовляваше храната, Дон пък се занимаваше с разни по-технически работи — опъваше палатката, нагласяше примуса. Неговият подход към алпинизма, впрочем и към повечето житейски проблеми, е практичен, подчертано реалистичен, земен, поставен в определени граници.

Двамата преминават фиксираните парапети и достигат последния клин, забит от Дъгъл предния ден. Намират се на малко тясно седло върху страничен ръб — петнайсетина метра, както изглежда, под главното било. Ръбчето над тях се извисява във вид на крехка снежна шапка и се влива в надвисналия вълнообразен корниз — безнадеждно. Вдясно се очертава почти отвесен жлеб, който също се губи в корниза, докато от другата страна стърчи нелепа гъба от рохък сняг. Като че ли само този вариант е проходим и Дъгъл избира него. Спуска се в леглото на улея с помощта на въжето в ръцете на Дон. Снегът е подобен на оня, който газихме с Том близо до подножието на гребена. Колкото и надълбоко да се разравя, сякаш е някаква безплътна материя, но тук е дотам стръмно, че Дъгъл се бои да не подкопае целия гребен.

Добира се до края и установява, че гъбата е още по-нестабилна, отколкото е изглеждала отдалеч. Положително тежи стотици тонове, при това е споена с ръба само чрез пласт мрежест, прогнил лед, по който Дъгъл трябва да се покатери. Зацепва се между отвесната стена и гъбата, като се стреми да не упражнява излишно голям натиск върху податливата камара сняг. Безсмислено е да се забиват снежни шини или ледени клинове, понеже сто на сто ще се измъкнат при удар, пък даже и да издържат, има опасност, ако гъбата ненадейно рухне, да го прободат като безпомощна пеперуда под нея.

По пладне следобедните облаци започнаха да прииждат и скриха двойката от нашия поглед. Завалява сняг и не след дълго Дон е принуден да отстъпи. Успява да достигне билната част на реброто, но за деня е спечелил само петнайсетина метра, още повече релефът напред не е ни най-малко окуражаваш. Двамата се спускат в лагера и прекарват следобеда в палатката си, час по час затоплят безвкусни плодови питиета и размишляват върху бъдещето.

А долу в базовия лагер бе време за обяд — сьомга, стриди, риба тон, аншоа и руска салата плюс пушено сирене, пастет и огромни количества кафе. Ето какви бяха дребните удоволствия на живота в базовия лагер. Иначе всекидневието протичаше еднообразно. Първият сутрешен чай се поднасяше към шест часа, малко преди слънцето да надникне зад хребета между Мачапучаре и Анапурна III. Към шест и половина слънчевите лъчи огряваха голямата палатка столова, използвана за подслон от алпинистите при кратките им престои долу. Излежавахме се още половин час и радиосеансът в седем ни измъкваше от леглата. От тоя момент нататък Келвин бе в стихията си. Незабавно след приключването на сеанса този ден определи товарите, които местните носачи трябваше да качат в лагер 1. За целта беше отделил шест здравеняци от двайсетте кули, помагали при прехвърлянето на багажа от временния базов лагер в постоянния. Ни един от тях не бе стъпвал през живота си на ледник, но всички се справиха като професионалисти.

Келвин ръководеше базовия лагер, сякаш е казарма. В резултат на трапезата се сядаше в точно определен час, носачите потегляха рано сутрин без никакво разтакаване, всичко беше прилежно подредено, така че човек лесно можеше да намери каквото му потрябва. Някои алпинисти се дразнеха от прекаленото старание на Келвин, толкова различно от техния небрежен стил. Безспорно Келвин търпеше критика в определени моменти, предимно заради неуместен ентусиазъм и липса на планинарски опит. Въпреки това всички оценяваха по достойнство свършената от него огромна работа. С енергичните си действия той допринесе не по-малко от катерачите за крайния ни успех. Още преди да се срещнем, в писмо до него съм отбелязал: „Сигурен съм, че Вие ще бъдете един работоспособен щабофицер при един доста недисциплиниран генерал“. В действителност моето предположение се потвърди напълно.

Докато Келвин разрешаваше административните проблеми, тримата членове на ТВ екип, другите постоянни обитатели на базовия лагер, прекарваха по-прозаично — сутрините им минаваха в малко снимки край лагера, последвани от безконечно къпане или пране. В това отношение алпинистите може би най-очебийно се разграничаваха от останалите смъртни, понеже ние много рядко се миехме, да не говорим за пране. Горе в лагерите изобщо не се е случвало да хвърлим шепа вода на очите си, тъй като би отишло много гориво, за да се стопи необходимото количество вода. Лично аз се изкъпах веднъж сега и повторно след две-три седмици, когато се върнах отново долу. Някои алпинисти обаче престояваха на стената по-дълго — Мик Бърк например изкара двайсет и осем дни без прекъсване. Друг е въпросът, че катерачите по начало не обръщаха особено внимание на хигиената — чистотата в общата столова моментално се влошаваше, щом някой алпинист почиваше в базовия лагер. Когато след един нощен гуляй нашият най-млад шерпа Нима Тсеринг надникна вътре, възклицанието му бе повече от красноречиво: „Вие, сахибите, сте като говедата — в мръсно лежите, в мръсно ядете“.

Виж, членовете на телевизионния екип бяха далеч по-цивилизовани. Несъмнено тяхното присъствие в базовия лагер спомагаше да се поддържа някакъв по-благоприличен стандарт.

Всички се събирахме за обяд — основното ядене за деня — после сядахме отвън на разговор, докато обичайните облаци не ни прогонеха в палатките. Подир кратка следобедна дрямка отново се срещахме за вечерния радиосеанс, обикновено записван на магнетофонна лента от хората на телевизията. Следваше аперитив преди вечерята. Щом се нахранехме, почвахме да играем на разни игри на фона на музиката от магнетофона.

Двамата с Том случихме добър момент за почивка — втория ден валя непрекъснато, за пръв и единствен път чак до заключителната фаза на експедицията. Движението в планината бе парализирано, а от лагер II Йън Клъф съобщи, че лавини профучават край палатките, останали непокътнати само благодарение на правилното им разположение под скалния надвес.

На следващото утро, 21 април, небето бе ясно. Днес възнамерявах да се върна на стената, но предпочетох да тръгна след обяда — исках поне още веднъж да си хапна прилично, преди да премина към спартанския режим.

Междувременно свръзките по маршрута изпитват големи затруднения. Шейсет сантиметра пресен сняг е навалял през вчерашния ден. Две двойки — Йън с Майк и Мингма с Нима — се опитват да пробият път до лагер III. Затъват до колене, но по-обезпокоителното е, че прашни лавини се свличат непрекъснато от склоновете на реброто и по самия кулоар. Четиримата се изкачват някъде до половината, след което са принудени да се върнат. Пътем Йън е фиксирал няколко допълнителни парапета. Очевидно налагаше се да обезопасим с въжета целия улей, ако искахме да бъде проходим след снеговалеж.

Четиримата алпинисти от лагер III се възземат на гребена. Дъгъл отново повежда и тутакси се счепква с остро като бръснач ръбче, което извежда до върха на огромен леден зъбер. Катеренето продължава да е тежко и изнервящо, по нестабилен сняг. Цял ден изгубва Дъгъл, за да напредне с петнайсет метра.

Докато го наблюдавах с бинокъла и преценявах колко много остава до края, у мен се породи съмнение, дали изобщо ще успеем да се справим с това ребро — въпреки че заобиколихме долната му част, едва бяхме го преполовили. Вчера Дъгъл спомена, че дори при този обилен снеговалеж не са видели никакви снежни свличания по кулоара встрани, и предложи да размислим дали да не опитаме него, ако гребенът се окаже прекалено костелив орех. Казах на Том, ала той дотолкова бе убеден в лавинната опасност, че отсече: „Ако тръгнете по кулоара, мисля, че над лагер III няма да ме видите“.

Разтревожен от бавното темпо, започнах вечерния радиоразговор с Дъгъл с думите:

„През бинокъла изглежда страшно мръсно. Предполагам, имаш да ни кажеш лоши новини“.

„Напротив. Днес достигнахме идеално място за лагер. Гребенът се разширява в леко наклонена снежна гънка точно над ледения зъбер. Ще можем спокойно да закрепим палатката там. Утре смятаме да я качим“.

„Нататък как е?“

„Не е много трудно, във всеки случай по-лесно, отколкото досега“.

Необикновено облекчение и радост ме обзе при тия оптимистични вести. Освен това имахме друга приятна изненада в лицето на неочаквани подкрепления. Тъкмо бяхме седнали на обяд, когато в лагера пристигнаха четирима непознати — две момчета и две момичета. Поканихме ги да хапнат с нас и в разговор научихме, че са алпинисти от Есекс, тръгнали миналото лято с джип към Хиндукуш, където се надявали да изкатерят нещо. Ала в Австрия били забавени от повреда в двигателя и стигнали в Афганистан чак в самия край на катерачния сезон, затова решили да презимуват там и пролетта да идат в Непал. С Ленд роувъра си отишли до Катманду, после отлетели за Похара, поели към подножието на масива Дхаулагири и накрая се върнали през прехода Дероли до Чомро с намерение да огледат Светилището.

— Можете да си платите обяда, като изнесете по един товар до лагер I — подхвърлих почти на шега.

— С удоволствие. И без това искаме да се качим над снежната линия — отвърна най-словоохотливият и най-опитният от нашите гости.

Казваше се Франк Джексън — едър, як мъж с огромна човка вместо нос, смолисто черна коса и гъста брада. Дадохме му прякора Черния Джек.

— В такъв случай — намеси се Келвин — можете постоянно да останете в лагер I и да направите няколко курса до лагер II

— Нямаме нищо против, само първо трябва да си донесем багажа.

Ето тъй наехме „лондонските шерпи“, както ги кръстиха нашите шерпи. Двете момичета живееха в базовия лагер, а Черния Джек и Роб Гладника — нарекохме го така, защото ядеше ужасно много — изнасяха товари чак до лагер III и даже направиха един курс до лагер IV. След тяхното идване твърде начесто почнаха да ни навестяват най-различни посетители, мнозина, от които биваха ангажирани поне за един курс до лагер I, а някои — и по-високо. Този приток от хора беше нещо ново за мен, изхождайки от предишните си две хималайски експедиции, и подсили кажи-речи алпийския характер на изкачването. От базовия лагер човек можеше да наблюдава като на длан действията по стената, самият базов лагер бе разположен сред ливада от прегоряла, кафеникавожълта трева, по всяко време можеха да ни гостуват непознати, със себе си водехме телевизионен екип — всички тия подробности допринасяха от традиционно хималайско изкачването ни да се превърне, да речем, в опит за премиера по Айгер, в далеч по-голямо измерение, разбира се.

Така например, когато Морис Ерзог и неговата група пристигат под Анапурна през 1950 г., техният основен проблем е да намерят път до подножието на върха. А днес ние не се нуждаехме дори от карта, за да се оправим. Теренът наоколо бе пределно ясен. Неизвестности криеше само катеренето: дали ще успеем да се справим с трудностите на южната стена. Горе по стената човек се чувстваше така откъснат от света и изложен на опасност, както на всеки друг катерачен обект на света, но при големи мащаби това чувство е изключително натрапчиво. Човек би могъл да го изпита, да речем, по северната стена на Айгер през зимата, като гледа как скиорите устремно се спускат по склона на Лауберхорн отсреща.

Особеностите на южната стена се състоят най-вече в продължителността на катеренето. Височината неминуемо взима сурова дан от издръжливостта на всеки, ала може би най-силно от всичко въздейства онова усещане за дебнеща заплаха по тия необозрими отвеси. При това размерите наоколо са гигантски — и глетчерите, и ледените кули, и лавините, които омитат склоновете край нас. Вече три седмици изминаха, откак Дон и Дъгъл достигнаха Седлото — в началото на истинските трудности, — а за това време бяхме напреднали едва с 650 м. Горях от нетърпение да се върна в планината и изкачването до лагер I ми се стори сравнително леко, докато само преди десет дни ме измъчи страшно. Види се, най-сетне бях аклиматизиран. Време бе да уточня действията за следващите два дни. На Дон и Дъгъл се полагаше почивка, тъй че най-логично бе Ник и Мартин да се пренесат в лагер IV, щом бъде напълно устроен, и да се опитат да пробият до края на Леденото ребро. Това означаваше, че за да се осигури тилът, ще е необходимо друга свръзка да заеме лагер III. Мик Бърк, Майк Томпсън и Йън Клъф обитаваха лагер II. Естествено би било да пратя двама от тях в лагер III, а ние с Том Фрост да се наредим на „опашката“. Ако бях постъпил така, щях да спазя предварителния си замисъл за последователно придвижване на свръзките — първо се изнасят товари, после ден-два начело и обратно долу за отмора. Обаче аз исках час по-скоро да се кача непосредствено зад ударната двойка. Струваше ми се, че по тоя начин най-сполучливо ще мога да контролирам събитията: ще следя отблизо как се развива борбата с Леденото ребро, също ще получавам добра представа, докъде е стигнало зареждането на лагер II, който явно се превръщаше в стратегически пункт, своего рода изнесена напред база. Отзад в лагер I или дори под надвеса на лагер II не би било възможно да се разбере какво действително става на челните позиции.

Ето защо реших да наруша следвания досега принцип и да се преселя в лагер III заедно с Йън, понеже той вече бе добре аклиматизиран, докато на Мик Бърк — невъзстановен напълно — все още не можеше да се разчита безрезервно. Същия ден, когато се качвах към лагер II, Дон, Дъгъл, Мартин и Ник изнасят бивачните съоръжения за лагер III. Едва ли някой от останалите членове на експедицията, минали по-късно през този лагер, са си дали сметка, какъв къртовски труд е бил положен за подравняване на палатъчната площадка. Склонът има наклон около трийсет градуса, та е трябвало да бъде изкопано значително количество сняг, преди да се получи хоризонтална повърхност. Дни по-късно Мартин ми довери: „Дон на бърза ръка си присвои ролята на началник и ни държа да копаем на смени през десет минути, додето свършим“.

Проблемът за снабдяването обаче стана критичен, след като за втори пореден път Йън Клъф и неговата група от лагер II не бяха успели да достигнат Седлото. Тъкмо се добрали до средата на кулоара, когато Мик Бърк за малко не бил отвлечен от прашна лавина. Късно същия следобед пристигнах в лагер II. Том Фрост щеше да ме последва на другия ден. Пътем с облекчение забелязах, че „Дамоклевият меч“ се е срутил. Откъртването бе много по-обширно, отколкото се очакваше. Не бях в състояние да потисна нервността си, докато пристъпвах през тази гробница на разрушението. Колко муден е човешкият ход в сравнение с унищожителната ненадейност на срутването. Хвърлях боязливи погледи към кулите, бдящи над мен, и бързах с разтуптяно сърце през прохода, застлан с ледени отломки. Напрежението беше прекалено и последните метри под лагера ми се сториха безкрайни. Мингма сигурно ме е зърнал как бъхтя по склона и слезе да ми вземе раницата — мил жест, типичен за отзивчивите шерпи.

В лагера заварих голямо оживление — всички кипяха от идеи.

— Трябва да качим храна на момчетата — започна Йън. — Почти нищо нямат за ядене. Решили сме да направим нов опит тая нощ, по тъмно. Според мен само тогава улеят е безопасен, защото ужасно много пресен сняг има да пада още от съседните склонове.

Не се въодушевих особено, главно заради умората си от следобедното ходене, още повече никога не работя добре нощем. Винаги когато имам много работа, предпочитам да стана в ранните сутрешни часове и тогава да я свърша.

— Защо не опитате преди зазоряване? — предложих аз.

— Ще трябва да се тръгне страшно рано. Слънцето огрява кулоара в шест часа, а малко след това почват лавините. Предпочитам да отидем вечерта, преди да сме лягали изобщо, вместо да се мъчим да ставаме по никое време, да топим сняг и какво ли не още.

Тъй като вече бяха се „навили“ и явно нямаха никакво намерение да се откажат от плана си, не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася. При това се чувствах задължен да помогна с една раница багаж.

Вечеряхме спокойно, после седнахме в палатката „Уилънс“ на кафе и уиски и зачакахме нощният мраз да втвърди снега. Нощта беше прекрасна. Луната, във фаза три четвърти, ярко осветяваше околните върхове. Към девет часа почнахме да се стягаме. Тогава установихме, че Нима никога не е слагал котки на краката си. Ала тоя факт ни най-малко не го безпокоеше, показахме му как да ги закрепи към обувките и скоро бяхме готови. Всички имахме челни лампи, но не се наложи да ги използваме — беше светло като ден.

Щом се раздвижихме, възраженията ми срещу нощния преход изчезнаха. Планината излъчваше такава мистериозна красота, каквато денем никога не може да се види. Докато напредвахме край ледниковия ръкав, погледът ми опипваше мрачната бездна долу, дето бе скрит базовият лагер. Нямаше и помен от ослепителен блясък и изпепеляващ зной, само едно бистро ярко сияние, което изпъстряше с матови сенки разрошените вълни на ледника, и лют студ — остър като самата нощна светлина — който циментираше снега в хрупкава, твърда повърхност. Котките захапваха с режещ, хриптящ звук и за пръв път от началото на експедицията имах чувството, че мога да вървя безкрайно, без да спирам да си поемам дъх на всеки няколко крачки.

Следвахме фиксираните въжета, поставени от Йън сутринта. Когато отминахме последния обезопасен участък, той почна да размотава нова сто и петдесетметрова ролка след себе си и продължи парапета. Невероятно съвестен, Йън винаги си намираше допълнителна работа — тук ще фиксира още някое въже, там ще поправи маршрута — или пък ще сложи в раницата си някой и друг килограм в повече. Далеч под нас виждахме челната му лампа да подскача нагоре-надолу, докато ние неотстъпно се възкачвахме по кулоара.

В полунощ пристигнахме в лагера и нададохме боен вик, за да разберат обитателите му, че сме пристигнали. Не бяха много очаровани, дето ги разбудихме, но искрено се зарадваха на храната.

Слизането винаги е по-трудно от изкачването, при това парапет имаше само в част от улея. Тежко изпитание бе за Нима Тсеринг да се крепи на котките си по този страшно стръмен, твърд като стомана фирн, но той вървеше така, сякаш е използвал котки с години. Към два часа се прибрахме в лагера и тутакси се напъхахме в спалните чували.

Възнамерявахме да спим по до късно следващия предобед, ала не е лесно да се измени на навика и към седем часа всички бяхме будни. И дума не можеше да става за изкачване до лагер III сутринта. Мик и Йън настояваха да отидем отново през нощта. Аз обаче не бях толкова ентусиазиран — действително на лунна светлина всичко върви добре, но ако е облачно, хич няма да е дотам приятно, още повече не разполагахме с достатъчно батерии за челните лампи. А и шерпите не бяха особено склонни да се катерят пак по тъмно. Умувахме, спорихме и накрая стигнахме до компромис — да потеглим рано привечер, щом в кулоара падне сянка. Мик Бърк тръгна пръв, но не след дълго се върна.

— Не става — рече той. — Снегът още е много размекнат, затъва се до бедрата.

— В такъв случай — обадих се аз — по-добре да изчакаме утрото. Наистина ще пропилеем един ден, но пък от утре ще се върнем към старата практика.

Същия ден Дон и Дъгъл се спуснаха към базовия лагер за почивка. Майк Томпсън реши да се присъедини към тях. Все още не можеше да се отърве от последствията на заболяването си. Междувременно Ник и Мартин се нанесоха в лагер IV. Макар че до началото на парапетите по ръбчето, водещо до билната част на реброто, жестоко се затъваше, все пак пътят до този лагер бе много по-безопасен и къс, отколкото отсечката между лагерите ІІ и ІІІ. С напредването във височина установихме, че обилните снеговалежи все по-малко ни затрудняват при катерене.

Преди да поемат към базовия лагер, Дон и Дъгъл бяха изнесли товари до лагер ІV. На сбогуване Дон рекъл на Мартин:

— Много-много не им се чуди на тия ледове, момче. Не давай да те спрат.