Крис Бонингтън
Южната стена на Анапурна (6)

Първи препятствия (1 — 7 април)

Ледовете, бронирали предвърховите скали на Моди пик, сякаш висяха над главите ни.

— Ако това чудо се срути — подметна Мик, — ще помете целия ледник.

Не подценявахме ни най-малко угрозата от лавинни свличания. През миналата година-две експедиции в Непал бяха поразени от гигантски лавини. В Хималаите мащабите са неимоверно по-големи, отколкото в другите планински райони на света, и човек много лесно може да се подлъже докъде точно се простира застрашената от лавинна опасност зона.

Днес двамата с Мик Бърк търсехме нов път през ледника по посока на острова, докато Дон и Дъгъл вървяха по дирите си от вчера. Важно бе да укрепим безопасно и леко трасе до подножието на стената, защото искахме да включим и местни носачи в транспортирането между ниските лагери.

Да проправяш път през ледников терен е също като да се движиш в минна галерия, на всяка крачка те дебне опасност — тук затрупана цепнатина, там килната ледена кула, а някъде по насрещния скат всеки миг може да тръгне лавина. Все още не ни се удаваше да усетим истински планината — бъхтехме задъхани през размекнатия сняг встрани от глетчера, напрегнати и доста изнервени. Пред нас стърчеше огромна ледена канара, а около нея се забелязваха следи от лавина. Заоглеждахме ледника с надежда да открием проход, който да минава по-ниско от варианта на Дон и Дъгъл, та да избегнем опасните сераци на отвъдната страна. Колкото и внимателно да се взирахме, никакъв приемлив маршрут не съзирахме. Глетчерът представляваше плетеница от масивни ледени блокове, поръсени със сняг. Опитахме от едно място, но тозчас бяхме възпрени от зейнала черна дълбина, прорязала вътрешността на ледения поток.

Върнахме се обратно на брега и се заизкачвахме, за да огледаме по-отвисоко. С бинокъл успяхме да различим фигурите на Дон и Дъгъл — две черни точици, пълзящи по склона на острова. Вече бе станало обяд — време за радиовръзка според уговорката. За днес бяхме взели със себе си по един радиотелефон „Пей Бентам“, тъй че да координираме търсенето на най-удачния проход през ледника.

„Ало, Дъгъл, тук е Крис. Отговорете, моля. Приемам.“

„Здравей, Крис, чувам те добре.“

„Какво става при вас?“

„Пътят през ледника не е чак толкова лош, но ми се струва, че можем да го прокараме малко по-напряко. Във всеки случай откъм нашата страна няма начин да се мине по-отгоре.“

„О’кей, Дъгъл, и оттук изглежда мръсно. Ние оставаме да работим на ледника. Как е островът?“

„Само газене. Ще се помъчим да стигнем билото му още днес.“

Двамата с Мик се заехме да дооформим маршрута на Дъгъл и Дон и междувременно попаднахме на по-лек и сигурен вариант от техния. Въпреки напрежението, приятно бе да се промъкваш крадешком под ледените кули и през тесните коридори. На всеки по-сложен пасаж оставяхме въжен парапет и периодично маркирахме пътя с бамбукови пръти.

При завръщането в лагера след възкъсия работен ден в палатката си открихме Дейв Ламберт — ни жив, ни умрял. Почувствал влиянието на височината още на тръгване отдолу, той бе положил свръхусилия, за да се добере дотук, и щом стигнал палатките, припаднал. Дейв беше един от най-неопитните членове на експедицията и понеже всичко вършеше с жар, беше прескочил границата на личната си издръжливост — нещо, което човек гледа на всяка цена да избегне в Хималаите, тъй като поставя в опасност не само себе си, но и околните. Нямахме спални чували в повече, нито място за още един човек в лагера, затуй склоних или по-скоро принудих Дейв да слезе. Ала още щом пое през ледника надолу, започна да ме човърка мисълта, какво ще стане, ако припадне повторно. Отначало смятах да го изпратя донякъде, но после, оборен от дневната умора, се самоубедих, че ще се оправи и сам. И все пак ще може ли? Загложди ме непознато до днес чувство за отговорност, което отсега нататък щеше да тегне върху мен като водач на експедицията.

Дон и Дъгъл се прибраха късно привечер, бяха достигнали билото на острова. На връщане ги хвана следобедната снежна виелица, която щеше да стане нещо неизменно по време на почти целия ни престой под Анапурна.

— Трудно се ходи в снега — докладва Дон, — но поне няма никакви отклонения. Горе на билото има хубава тераса за лагер.

Безпокояхме се дали връхната част на острова ще бъде достатъчно отдалечена от подножието на стената и съответно — извън обсега на лавините, ала Дон ни увери, че разстоянието е значително. Два последователни дни той и Дъгъл бяха работили доста продължително, тъй че приехме двамата да почиват следващия ден, докато ние с Мик Бърк установим лагер I, подкрепени от Канча, съвместно с Ник Есткърт и Пемба Таркей, пристигнали същия ден в базовия лагер.

Както обикновено, утрото е ясно и ние бързо напредваме към ледника, после пресичаме по него до мястото със заплашителните сераци. Чувствувам височината, все още не съм се аклиматизирал. Под сераците решавам да избързам, но усилието ми се вижда прекалено голямо и избирам минималната възможност да бъда пребит от ледопад пред риска да ми се пръсне сърцето от тичане. Щом стигам отсрещната страна на ледника, се просвам възнак на снега. Сякаш току-що съм изплувал на спасителен бряг след борба с коварно речно течение, сетне поемам към острова. Следите на Дон и Дъгъл са засипани от снощния снеговалеж, та сами трябва да си пробиваме пъртина. Двамата шерпи рязко дръпват напред, разбивайки дълбокия до коляно сняг. Ник също върви добре, но ние с Мик сме значително по-бавни. Да се аклиматизира човек в Хималаите, както и да изнася товари, е мудна и досадна работа. За всеки ден чисто катерене начело се падат най-малко дузина монотонни товарни курса.

Финалният склон под върха на острова представлява права отсечка с дължина 300–350 м. Шерпите са далеч напред, на всеки стотина крачки оставят маркировъчен флаг. Измервам с поглед разстоянието до поредния ориентир и с жестоки напъни на волята се заставям да го стигна, без да спра. Този стил на придвижване щеше да се използва през целия ход на експедицията — безкрайни усилия да изтръгнеш от тялото си това, което според, теб може да даде. На морското равнище изкачването до острова би било приятна екскурзия, все едно да покориш Скафел^[1], ала в тоя начален етап на експедицията представляваше съсипваш гнет. Веднъж аклиматизираш ли се, става далеч по-леко, но така или иначе процесът на аклиматизация е мъчителен — тъкмо се нагодиш към дадена височина, и ето че трябва да се изкачиш по-високо, като отново преминаваш през същите мъки.

Мик ме следва по петите, види се, вървим с еднаква охлювска скорост, но тоя факт поне е добро предзнаменование за съвместните ни действия през идващите няколко дни. Няма нищо по-отчайващо — единият в свръзката да се движи с много по-бързо темпо от другия.

Когато стигнахме, шерпите вече опъваха палатката. Островът завършва с подковообразно било, ограждащо обширна заравненост. Стената се бе приближила чувствително, изпъчена над главите ни на не повече от два километра. Ледникът между нас и подножието й се разбиваше в горния край на острова, приличен на мощна вълна, заплашваща да го погълне. Наоколо не се забелязваха разчленени ледени блокове, заплахата от лавини като че бе незначителна. Все пак настоях палатката да се измести зад една голяма канара, а не да остане пред нея, дето я бяха разположили шерпите. По тоя начин си осигурихме, ако не реално, най-малкото психологическо прикритие. Продължавах да се страхувам, че някоя гигантска лавина от стената може да ни засегне.

Ник и двамата шерпи поеха надолу, тъкмо когато следобедните мъгли обсадиха лагера, а ние с Мик се подслонихме в самотното си убежище. Приятно е да се чувстваш сам — сякаш изведнъж престанахме да се числим към експедицията, просто бяхме двама алпинисти в планината. На свое разположение имахме апетитните хранителни дажби, които бяхме заели от армейците. През последните две седмици храната ни се състоеше предимно от жилави пилета и ориз, тъй че порция варено говеждо и ябълков пудинг за десерт бе истински деликатес. Ала готвенето с парафиновия примус се оказа жива мъка. Всичките ни специални примуси пътуваха с кораба, а този бяхме купили в последната минута преди тръгването от Лондон и не беше нищо повече от жалък туристически спиртник.

С помощта на хапче приспивателно поспах добре през нощта, събудих се към шест часа и зачаках слънцето да огрее лагера. Нощем студът става нечовешки и е потребно неистово напрягане на волята, за да се измъкнеш от спалния чувал, преди слънчевите лъчи да затоплят палатката. Тази сутрин, както и следващите, установихме, че от момента на събуждане до излизането навън изминават близо три часа. Винаги е за предпочитане да се стопи известно количество вода от вечерта — наистина тя е замръзнала сутринта, но пък се избягва неприятното задължение да напуснеш топлото леговище, да нагребеш сняг и после да чакаш да се стопи. Освен това необходими са няколко тенджери сняг, та да се получи един съд с вода. Час изминава докато се свари първата порция течност, после стопляш консерва боб, хапваш бисквита от овесено брашно. Гледаме да се задържим в спалните чували до последна възможност, приготвяме по още една чаша течност за капак на закуската и ето че се изнизали два часа. Слънцето постепенно нагрява палатката, процеждайки вътре наситена оранжева светлина. Излежаваме се и все отлагаме ставането, накрая си внушаваме колко „много“ ни се ще да изпълзим от чувалите.

Обличането е следващият ритуал. За през нощта не събличаш нищо, по-скоро обличаш допълнителни дрехи, тъй че преди тръгване само навличаш ветроупорния костюм, ако навън е прекалено студено, но на тая височина — около 5000 м — слънцето вече е напекло, а вятърът като че се е скрил някъде. Снегът е добре втвърден от нощния мраз, скърца под краката. Небето е съвършено чисто. Зад нас Мачапучаре, без да бъде повече осакатяван от скосената перспектива, властвува могъщо над долината със сгушения в една от нейните гънки временен базов лагер. Постоянната ни база е отдалечена на пълни пет километра оттук, разположена е 600 м по-ниско край ледника Анапурна, който се вие надолу, приличен на гигантска автомобилна писта. Снежната зимна мантия продължава да загръща целия циркус.

Време е да се раздвижим — най-сетне и ние ще проправяме път. Удобен проход минава между двата ръкава на ледника, разполовен чрез спускащо се от стената масивно ребро, чиято начална част, както и склоновете му до голяма степен са надробени от ледниковите метаморфози в хаос от ледени балвани. Не ще бъде лесно да стигнем гребена, пък и ще загубим много време, ако изберем тоя вариант, защото почти във всички случаи да се следва билото на дадено ребро е трудно. Коридорът до подножието му е добре очертан, задръстен тук-таме от снежни хълмчета, притиснати между челото на горния ледников ръкав и безбройните отломки лед на долния. Скоро вадим въжето и се обвързваме — страхуваме се от скрити пукнатини. Напредваме бавно, боязливо лъкатушим от едно препятствие към друго, като не забравяме да маркираме пътя с бамбукови пръти. И двамата сме крайно предпазливи, омагьосани от величието на мащабите около нас, предусещайки спотаената враждебност на ледника.

Два часа ход и ето ни в края на коридора.

— Ледникът ми изглежда много разрушен.

— Да опитаме ръба — предлага Мик. — Може да се мине право нагоре по средата и после наляво, успоредно на коридора.

Мисля, че и двамата бяхме поуплашени от състоянието на глетчера, но ледените зъбери, преграждащи подстъпите до реброто, щяха да ни създадат проблеми, още повече в този начален етап на експедицията.

— Дай първо да огледаме ледника — решавам аз — и да проверим дали няма безопасен път покрай реброто.

Стръмен, ала доста чист скат води нагоре покрай ледника между насечени ледени скали. Бия стъпки, потънал в пот под жаркия бич на слънцето. Лесно е и скоро достигаме тесен перваз. Очевидно тук ще трябва парапет и аз заравям първия „дедмен“ за експедицията. Никога досега не бях използвал това алпийско съоръжение и да си призная, бях малко скептичен относно достойнствата му. Дедменът има форма на острие от лопата и е снабден със стоманена примка, прокарана през два отвора. Металната част се вкопава под такъв ъгъл, че щом се упражни тяга върху примката, острието се забива по-дълбоко в снега. Първоначално дедмените са служили като котви за привързване на кучешките впрягове в Арктика, но стават еднакво добре както за осигуровки, така и за прикрепяне на фиксирани въжета. Поставеният от мен дедмен не поддаде до края на експедицията, т.е. издържа поне няколко стотици слизания и качвания.

Още един стръмен заснежен участък, осеян със скрити ледени бабуни, ни отвежда до къса заравнена отсечка. Не е лесно да се определи кои проходи са безопасни, нито пък какво се крие под наметалото от девствен сняг. Провираме се бавно и внимателно към реброто, като заобикаляме скритите цепнатини. Около пладне вече сме спечелили триста метра над лагер I. По всичко личи, че ни предстои да навлезем в опасна зона с много сераци, а вече сме уморени, аклиматизацията ни тепърва започва и смелостта ни е равна на нула.

— Стига за днеска, а? — предлагам аз.

Мик не се възпротиви и скоро се прибрахме в лагера, където заварихме Дон и Дъгъл, пристигнали сутринта след еднодневната си почивка. От любопитство към собственото си творение Дон настоя да опънем една от палатките от „Уилънс“, после двамата с Дъгъл се сместиха при нас в двуместната ни „хималайка“ и останалите часове до вечерта прекарахме в разговори и варене на чай. По време на цялата експедиция разбирателството между отделните свръзки, които се случваха да обитават едновременно един и същ лагер, бе на висота. Приятно ни бе да съжителстваме заедно и всичко вървеше добре. Напрежение се създаваше между групите, действуващи в различни лагери, и най-вече поради липса на информация се зараждаше убеждението, че задачите на едни са по-леки, отколкото на други. Неизменно обаче при среща на алпинисти от двете изпаднали в противоречие групи разногласията изчезваха, недоразуменията биваха забравяни или се обсъждаха и разрешаваха.

Още на връщане Мик се оплака от главоболие — явно страдаше от височината. На всекиго от нас Дейв бе раздал по една пластмасова аптечка, съдържаща различни болкоуспокояващи средства, приложими кажи-речи при всякакво страдание. Наред с хапчетата против главоболие разполагахме с таблетки против стомашно разстройство и дори с ампула морфин в случай на крайно нетърпима болка. Притежавахме и някакви лекарства против планинска болест. Естествено това бяха последните фармацевтични изобретения за лекуване на белодробния оток — най-смъртоносното заболяване, което може да сполети алпиниста на голяма височина. Тази болест представлява особен вид пневмония, при която дробовете се изпълват за много къс срок с течност и болният умира, сякаш се дави. Целебните свойства на новите хапчета се състоят в дехидриране на организма, т.е. предизвиква се често уриниране, и по тоя начин се намалява опасността от „наводняване“ на дробовете. Мик реши да изпита лекарството и взе предписаната доза. В резултат през нощта се наложи да става всеки половин час — кошмарна работа при температура под нулата. Мъката му трябва да е била още по-непоносима, защото през цялото време аз съм хъркал блажено, без да му позволя за секунда да мигне. На сутринта Мик се намираше в окаяно състояние, тъй че го оставихме да подреди лагера, а ние тримата се впуснахме нагоре по ледника в търсене на подходящо място за лагер II.

Една от характерните особености на алпинизма в Хималаите е, че релефът, премиерно преминат с голяма предпазливост и не по-малко страх, при по-обстойно опознаване се оказва елементарен. Ето днес за съвсем кратко време достигнахме най-високата точка от вчера. Дъгъл се изкачваше енергично, с лекота, Дон вървеше последен — крачеше бавно, но сигурно в нашите дири.

Пътят нагоре продължава през снежен коридор в съседство със страничните скали на реброто. Под въздействие на слънчевата топлина се освобождават камъни и парчета лед и непрекъснато бомбардират с трясък склоновете на реброто, падат чак до подножието му. Налага се, доколкото е възможно, да спазваме прилична дистанция, напредваме упорито и се осланяме на щастливата си звезда. По-нататък следва преграда от разломен лед, която обточва ледника и се губи в разрушен лабиринт от пукнатини и кули. В близост до скалната стена намираме камина, но за жалост е запълнена с нестабилни отломъци — мрачен и противен пасаж, излъчваш, нескрита заплаха всеки момент да излее каменен поток от нездравото си ледено гърла. Траверсираме встрани, като се придържаме на безопасно разстояние от основата. Тесен перваз пресича в диагонал и май предлага изход. Двамата с Дъгъл се обвързваме и разчистваме къс заледен участък, за да се доберем до началото на траверса. Масивна стена надвисва над главите ни, огромни ледени висулки устремяват стрелите си надолу. Спираме да фиксираме парапет за по-голяма сигурност и докато се мъчим да закрепим първия тирбушонен клин, Дон ни настига и преминава перваза необвързан. Тази постъпка е типична за неговия темперамент, проявяван в планината. Лично аз без въже не бях никак спокоен върху ледника, просто се опасявах, че внезапно мога да пропадна в някоя цепнатина, но явно Дон имаше абсолютна вяра в собствената оценка на конкретната обстановка. Той е един от най-трезвите и благоразумни алпинисти, които познавам, и все пак често катери „соло“ пасажи, където други биха били щастливи да са в свръзка, само защото е оправдано самоуверен.

До ушите ни долита предупреждение:

— Не се мотайте там долу, отзад стената е подсечена и рано или късно ще се срути.

Втурваме се по петите му, колкото ни стига дъхът, и отгоре виждаме, че надвисналата стена постепенно се откъртва от ледника и неизбежно ще рухне. Оттук нататък пропълзяваме под още два ледени надвеса, преди да закрачим по лек склон над скалите. Няколкостотин крачки по-нагоре съзираме тераска, заслонена от изпъкналата над ледника скалиста стена на реброто. Изглежда добро място за лагер.

Дотам се придвижваме по тумбест снежен корпус — останка от гигантска лавина, смъкнала се от склона на реброто. Още петдесет метра и ето ни под навеса — площадката е притисната между две лавинни хълмчета, но инак е добре защитена от издадения скален таван. Както винаги предприемчив, Дъгъл тръгва да разузнае положението зад близкия ъгъл, ала се връща почти моментално.

— Нагоре не се вижда по-хубаво място за лагер. Струва ми се, че склонът свива към широк кулоар, който с малко късмет може да ни отведе на Седлото.

По скалната повърхност встрани от площадката се стича вода и тозчас възкресява у Дон някогашните му професионални умения.

— Я да видим дали не може да прокараме нещо като водопровод тук — казва той. — Току-виж снабдим лагера с течаща вода.

Тутакси сваля котките си и почва да катери скалите вляво от надвеса. Придвижването по гладката заоблена скала изглежда трудно. Дон дори намира приложение за своя „млат“ — особен алпийски чук, негово изобретение — когато на едно място се помъчва да откърти люспа от скалата за хватка. След като изкачва десетина метра, най-сетне напипва цепка в центъра на водната нишка, забива клин и внимателно се спуска долу. По въжето действително зацърцорва струйка вода и как да е „водоизточникът“ е готов.

Преценихме, че се намираме на около 5530 м — по-ниско от предвиденото за лагер II, но все пак бяхме направили стъпка към Седлото, разположено осемстотин метра над нас.

Днес се чувствах доста по-добре от вчера и можех с леко сърце да се наслаждавам на ленивото ни слизане през ледника в зенита на слънчевия зной. На връщане потърсихме някакъв друг вариант за избягване на опасния траверс, но ледникът бе така безмилостно напукан, че ни лишаваше от всякакъв избор. Принудени бяхме да се изложим на още една обективна опасност. „Дамоклевият меч“ — така кръстихме полуоткъртения надвес заради угрозата да се срути всеки миг върху пътя ни с цялата си батарея от ледени остриета. Дните му бяха преброени без съмнение, ала човек се провира за секунди под него, тъй че шансът да бъдеш в застрашената зона тъкмо в момента на падането изглеждаше нищожен. Рискове от тоя род алпинистът е длъжен да приема, ако иска да катери в Хималаите, а доста често и в Алпите. Нашите шерпи твърдяха, че нито горният, нито долният ръкав на ледника не е толкова опасен, колкото ледопадът в Западния циркус на Еверест.

Същия ден Ник Есткърт, Мартин Бойсън, Алън Хенкинсън (от ТВ екип) и двама шерпи бяха изнесли товари до лагер I. По този начин сега разполагахме с всичко необходимо за изграждане на поредния укрепителен пункт по маршрута. Мик Бърк все още се чувстваше твърде слаб и сметнахме, че ще е най-разумно да слезе, ако до утре състоянието му не се подобри. Както обикновено, преди вечерния радиосеанс трябваше да изготвя план-графика за следващия ден. Ариергардът с основното количество храна и съоръжения се очакваше да пристигне във временния базов лагер на 8 април. Сиреч тъкмо навреме, тъй като храната ни бе на изчерпване, а палатките не достигаха. Въпреки че страшно исках да остана с ударната група, очевидно се налагаше да посрещна лично кервана и да координирам придвижването до постоянната база. Едва след като Келвин влезе в ролята си, щях отново да насоча вниманието си към стената. Ето защо вечерта помолих Мартин и Ник да се качат в лагер I, докато аз възнамерявах да направя един товарен курс до мястото за лагер II — заедно с Дон, Дъгъл и Мик, ако е добре — след което директно щях да сляза в базовия лагер.

Ала на другата сутрин Мик бе още по-зле, главата го болеше нечовешки и към лагер II потеглихме само трима. Второто преминаване на маршрута се оказа бързо и леко — скоростна отсечка под „Дамоклевия меч“ и за по-малко от час стигнахме. Оставих Дон и Дъгъл да подравнят платформа за палатката и се върнах в лагер I. В тежко положение Мик Бърк вече бе тръгнал надолу, към главоболието му се прибавиха и хемороиди. На негово място ме посрещнаха Ник и Мартин. Преливах от ентусиазъм, ала те бяха сдържани, дори мрачни.

— Какво има всъщност? — запитах.

— Лагерът прилича на кочина — измърмори Ник. — Можехте поне да умиете съдовете, преди да тръгнете сутринта. Я гледай каква мръсотия. Не се ли сетихте да изкопаете една боклукчийска яма? За нула време ще загъмжи от мухи, ако не чистим.

Думите му подействаха като студен душ на приповдигнатото ми настроение. Първата ми мисъл бе да се защитя, после — да споря, ала смогнах да се овладея. Рекох си — ето един добър пример, що за противоречия могат да възникнат между различните свръзки при една експедиция. Ник и Мартин просто търсеха повод да направят някоя фарисейска забележка, без да са изпитали на собствен гръб, колко е тежко да се вдигнеш призори и да оставиш всичко спретнато и подредено. Повечето разногласия между алпинистите в планината сами по себе си изглеждат невероятно дребни, но все пак много лесно могат да се задълбочат и да подкопаят здравия дух на групата. От друга страна, убеден съм, че известно количество препирни и заядливи подмятания уталожат напрежението от катеренето. Естествено, ако бъдат с мярка.

Надолу използвах метода за слизане, усъвършенстван от шерпите — лягаш по гръб върху найлонова торба и се пързаляш по снега. За секунда преодоляваш склон, по който трябва да тъпчеш с часове. Преспах в базовия лагер и на другата сутрин продължих към временната база. Макар да бях прекарал само няколко дни в планината, голямо удоволствие бе да се съблека и измия. Същевременно с тревога забелязах, че снежната покривка все още е прекалено дебела. Види се, че няма лесно да накараме носачите да се качат до постоянния базов лагер.

Докато пресичах ледника, пропаднах в ледникова цепнатина. Останах жив, слава богу, но си ожулих ръката. Първоначално не обърнах никакво внимание на раната, ала сутринта на 7 април се събудих с гноясал, възпален палец, лимфните възли под мишницата ми бяха силно подути. За щастие Дейв Ламберт бе във временната база и ми удари слонска доза пеницилин.

Имах намерение същия следобед да сляза при пещерата Хинко, та да причакам Келвин Кент и кервана, но се чувствах твърде отпаднал и затова помолих Дейв Ламберт да иде вместо мен. Не ми оставаше нищо друго, освен да мобилизирам съпротивителните си сили и да се отърва от възпалението час по-скоро.