Крис Бонингтън
Южната стена на Анапурна (11)

Борбата продължава (28 април — 3 май)

В сравнение с по-долните лагери животът в лагер IV бе много по-суров. Палатката бе изложена на мразовит, хапещ вятър, който фучеше до изнемога, като непрекъснато навяваше струйки сняг дори през най-невидимите цепнатини. Вследствие телесната топлина на Ник и Мартин подът бе нагънат в бабунеста повърхност и естествено двамата с Йън се събудихме един върху друг. Примусът трудно се задържаше прав. Ако човек е разпилян като мен, вътрешността за кратко придобива кошмарен вид — хаос от храни, дрехи, филми, фотоапарати, спални чували. Опитвахме да окачим разни неща по рамката, ала безпорядъкът не се намаляваше особено. От дишането през нощта по тавана се кондензираше слой скреж и всеки ден, щом изгрееше слънцето, почваше да се топи и капе върху дрехите и чувалите. При хубаво време имаше някакъв шанс да се изсушим, но сега следобедният снеговалеж, изглежда, стана неизменен наш гост. В крайна сметка всичко незабележимо, но постоянно овлажняваше.

Първия ден начело не отбелязахме кой знае какъв прогрес. Мартин и Ник бяха хвърлили достатъчно много сили, за да преминат трудната отсечка. На нас оставаше да укрепим маршрута, преди да продължим напред. Предстоеше ни като начало да разбием огромната козирка, през която минаваше парапетът. Гледката беше внушителна, въжето висеше отдалечено на две стъпки от вертикалната ледена стена. За да се подеме нагоре, човек трябваше да провисне свободно над хилядаметровата бездна. Сигурен съм, че подобно придвижване на жюмари за пръв път се налагаше на такава височина в Хималаите. Ник вече бе свършил тежката работа, прокопавайки основата на прохода през стрехата, ала имаше нужда от солидно разширяване, преди да стане удобен за снабдителните групи. Над козирката се озовахме пред диагоналния пасаж през широкия заледен кулоар, който ни отделяше от скалите. Нарекохме го „Дяволския траверс“. Тръгнах пръв. Изпитвах тръпнещо, неприятно чувство, понеже нямах пълно доверие в дедмена горе на ръба, при това диагоналните траверси на жюмари са винаги мъчителни — още повече на 6500 м, — защото езичето не прилепва добре за въжето и триенето е много голямо. Опитах се да улесня преминаването, като удължих парапета, тъй че спускането към улея да става на рапел, последван от прехвърляне към скалите и после право нагоре по почти същия вариант, възприет от Мартин. Обаче моето „нововъведение“ чисто и просто затвърди агонията — човек се люлееше все така непоносимо по отвесните скали под гребена. Междувременно достигнах площадката, дето Мартин и Ник бяха оставили въжетата си последния ден. Представляваха кълбо, невероятно оплетено и полузатрупано в пресния сняг. Мъчих се половин час, докато ги разплета с вдървените си пръсти, сетне се прибрахме в лагера, удивени от изключителното постижение на Мартин и Ник.

С падането на мрака обикновено вятърът утихваше и облачността се разкъсваше, но тоя път през цялата нощ палатката ни бе шибана от бесуващи вихри. Щом се стъмни, приготвихме се за сън. Имахме книги, но четенето на свещ е прекомерно напрежение за очите. Аз глътнах две приспивателни ханчета — всяка таблетка гарантира осемчасов сън, — ала въпреки това се събудих към полунощ и до сутринта изкарах в просъница — явно съзнанието ми бе превъзбудено от експедиционните проблеми. Призори вихрушката продължи да блъска яростно палатката, а навън бе зверски студ. Чудехме се дали въобще ще можем да излезем днес, но към седем часа вятърът поутихна малко и ние решихме да тръгнем.

След като се събрахме на площадката под последния клин на Мартин, поех с жюмарите по въжето, фиксирано в челото на един надвес. Когато се набрах над него и отново стъпих на девствени скали, сърцето ми се изпълни с въодушевление, примесено все пак с малко страх. Изправих се на някаква силно наклонена тераска. Оттук вдясно като че имаше вариант през сливащите се ледени кулоари и разрушени скали, но пътят изглеждаше прекалено зигзагообразен и трудно можеше да се превърне в удобна комуникационна артерия, още повече слизаше доста ниско под гребена и съответно щеше да бъде изложен на лавини и каменопади.

 

 

Обръщам очи наляво — леко надвесен винкел извежда на ръба. Забивам клин в основата му и се възземам в разкрач, загнездил ръце в бронираните с лед цепнатини. Не мога да потисна мисълта, че и при най-лекото падане ще ми бъде отчайващо мъчно да се изкача обратно, дори ако получа само незначителни наранявания. Въжето, което минава през няколко карабинера и обгръща надвеса по-долу, все повече и повече се затяга. Тъкмо тогава достигам ръбчето на издаден скален блок. Няма площадка, само две стъпки и хубава цепка за клин. Нагоре отвесен жлеб се затваря от нов надвес. Затова решавам тук да изчакам Йън.

Забавям се порядъчно, докато приготвя осигуровката. Човек трябва да е много търпелив при този вид катерене, понеже действията му стават тромави и мудни под влияние на височината, а освен това е задължително да оправя грижливо всяко въже поотделно. Нямахме намерение да поставяме постоянен парапет по този пасаж — беше твърде сложен. Надявах се, че щом излезем отново на ръба, ще намерим начин изцяло да избегнем „Дяволския траверс“. Поради тая причина Йън носеше всичките въжета, оставени от Ник и Мартин — пълна раница с тежина близо осемнайсет килограма.

Сега е ред на Йън да води. Плавно и методично той се промъква по жлеба, като тук-там забива по някои клин. Изминава час. Погледът ми се рее надолу към облаците, които бавно настъпват по дефилето на Моди Кола, после запълват циркусовия котел и запълват по склоновете на върховете — първо поглъщат Палатката, вече далеч под нас, след това полазват към хребета на Набраздения връх. Чувствувам се уморен и сънлив под горещите лъчи на слънцето. Дрехите са ми вир-вода от пролятата пот, додето се изкатеря дотук. Вдигам очи към стената с нейните ледени полета и монолитни скали. Северната стена на Айгер спокойно би могла да се вмести шест пъти на широчина сред това огромно пространство от сняг, скала и лед. А и много неща напомнят за Айгер. Ето там, непосредствено вдясно прашна лавина галопира по склона. Час по час от Скалния пояс се откъртват камъни — просвистят, пищят и тупват в подножието му с глух, противен звук. Чудех се дали горните снежни полета не ни готвят същите неприятности като реброто. Разбира се, ако изобщо успеем да се доберем до тях.

Йън продължава да катери, амбициран да спечели тия няколко метра вертикална скала. Закрепил се е пред прага на надвеса, котките му дращят по обледенените издатинки, обратният наклон избутва тялото му.

— Ще ми трябва стреме тука — обажда се той.

Стъпил на въжената примка, окачена на клин, Йън смогва да напипа някаква цепка над надвеса, забива парче желязо, окача ново стреме и се измъква. Излиза на тясна площадка петнайсетина метра над мен.

— Как е? — извиквам.

— Не чак толкова лошо — отговаря той. — Ама ми се струва, че нататък не става кой знае колко по-лесно.

Чакам още един час, докато партньорът ми се осигури добре с няколко клина. През това време мъглата ни поглъща. Само след минута почва да вали. Допреди малко пот се лееше от мен, а сега зъзна, дрехите ми са влажни и студени. Когато стигам при Йън, вече е твърде късно да продължаваме, тъй като ще ни е необходимо известно време да преместим парапетите по възможно най-лекия път до „Дяволския траверс“. Покатервам се на ледено ръбче, което затваря кръгозора надолу към гребена, и поглеждам. Надвисвам точно над скалния пасаж в края на траверса. По всичко личи, че няма да намерим начин да го заобиколим, понеже от другата страна, вдясно трябва много да се отклоняваме.

 

 

На връщане се постарахме да заздравим парапетите и благополучно се прибрахме в палатката. Вътре намерих бележка от Дъгъл. Вчера той бе изминал цялото разстояние от лагер I до лагер III наведнъж — показателно за превъзходната му издръжливост — докато Дон бе си позволил пълни два дни за тоя преход. Бележката гласеше: „Всички в лагер III са някак отпуснати. Трябва да форсираме нещата. Дон има някакви предложения, които иска да обсъди с теб по радиото“.

Не е лесно да надзираваш хода на цялата експедиция, щом си начело, нито пък да планираш всички комуникации. В края на всеки изтощителен катерачен ден (като току-що завършилия), когато нервите са изпънати до крайност от свръхнапрежението по леда и скалата, единственото ми желание бе да се просна в спалния си чувал и да пия течности до безкрай, потънал в блажена „кома“, набирайки сили за новата битка през следващия ден. С оглед на това установих, че групата може по-добре да се контролира някъде от тила, най-подходящо — от лагера непосредствено до челния. Така ще има възможност за пряка връзка с ударната свръзка, като същевременно се поддържа по-широк поглед върху цялостното изкачване.

На радиосеанса същата вечер Дон съобщи предложението си:

„Размишлявах за това по пътя нагоре и според мен логично би било хората да не слизат чак до базовия лагер за една почивка. По тоя начин губим време и ако не побързаме, ще изтървем набраната инерция. Затуй предлагам алпинистите да не слизат под лагер III, а шерпите да поддържат транспорта до този лагер. Така ще се почива в лагер III вместо в базата и всеки ще печели по три дни“.

Идеята му не беше лоша, звучеше логично. Само бе съмнително дали ще можем да се възстановяваме пълноценно на височината на лагер III. Въпреки това отвърнах: „Май имаш право, Дон. Нека опитаме“.

Всъщност Дон вече бе приложил своето хрумване на практика. При пристигането си в лагер III заварил Мик Бърк да се готви за слизане в базовия лагер, понеже все още се чувствал зле. Същия ден бе успял да изнесе едва седем килограма храна до лагер IV, докато нормата беше около четиринайсет. Очевидно болестта му бе го изтощила твърде много, освен това се аклиматизираше трудно. Във взаимоотношенията му с Дон се редуваха периоди на приятелство и враждебност — и двамата имаха доста сходен произход, по характер си приличаха, ала същевременно бяха крайно различни. Всеотдайността на Мик не познаваше граници, Дон от своя страна предпочиташе да се държи настрана и изчакваше хората да дойдат при него. Макар Дон да ненавиждаше предизвикателната амбициозност на Мик, години наред двамата бяха катерили заедно, често се караха, критикуваха се един друг пред приятелите, но все пак запазваха взаимно уважение и дружелюбие.

И така Дон веднага се впуснал в атака:

— Ти винаги мърмориш, че не си напред, и как искаш да бъдеш, когато дори не щеш да се напънеш да качиш малко багаж горе. Почивал си повече от всички останали.

— Ами ти? Току-що идваш отдолу, хем досега да си изнесъл една-две раници най-много.

— И така да е, ама кой построи всичките тия лагери. Във всеки случай, ако искаш да водиш в това катерене, вземи и покажи какво можеш.

Този род заяждане се оказа идеално лекарство за Мик. Ако бях аз, вероятно щях да го оставя да слезе, защото смятам, че всеки сам има право да определи какво може да направи и какво не, но Дон бе съвършен в дадената ситуация, макар думите му да бяха несправедливи.

Естествено Мик прие предизвикателството и то до такава степен, че на следния ден изсече почти целия път до лагер IV просто за да опровергае Дон, който нямаше нищо против и безгрижно вървеше подире му, възползвайки се от готовите стъпки.

Предишния ден ние с Йън напреднахме само с трийсетина метра по вертикала, днес исках да постигнем по-значителен успех. Както обикновено, някъде към полунощ се събудих и повече не можах да мигна — във възбудения ми мозък щъкаха планове, опровержения, пак планове. Карах така докъм три часа и накрая не издържах: „По дяволите, ставам да топя сняг“. Поне ще можем да тръгнем с пукването на зората.

Извъртях се към входа на палатката, без да се измъквам от чувала, и запалих примуса — винаги дълга процедура, особено неприятна при температура под нулата и мизерния светлик на свещта. Един час отиде, додето се стопи тенджерата сняг, внесена вътре още от снощи. Събудих Йън с чаша гореща „кола“ — най-небезвкусното от всичките плодови питиета. Сетне се наканих да приготвя няколко пушени филета от херинга. Затоплих ги направо в консервата — отново продължително чакане.

 

 

Вече е станало пет и половина — два часа и половина са се изнизали. Сивкава светлина почва да се процежда в палатката. Звездите бледнеят, а жълтото сияние над Гангапурна показва откъде ще се зададе слънцето. Утрото е ведро, но облачният прилив, изпълнил долината на Моди Кола, е сигурен знак, че следобед ще се заоблачи.

— Адски е студено. Дай да пийнем още нещо — предлагам аз и посягам да загреба малко замръзнал сняг от покрива на палатката.

Ако не друго, така поне ще почакаме слънцето да огрее лагера. Сиянието над Гангапурна се избистря, сноп ослепително бяла светлина пробива иззад хребета на клиновидния връх и за секунди слънцето се изкатерва над планините, като ни облива с меките си лъчи, които за жалост излъчват нищожна топлинка. Лежим и чакаме палатката да се загрее. Още няколко минути и вече нямаме никакви оправдания за размотаване. Дори сега са необходими подчертани волеви усилия, за да се измъкнем от топлото леговище и да наденем вкочанените обувки. Аз държах филцовите вътрешни обувки при мен в спалния чувал, външните бяха прекалено обемисти и ги използвах за възглавница, ала въпреки това всяка сутрин приличаха на буци лед. Навличаме ветроупорните костюми още в палатката, после изпълзяваме навън да нагласим котките и сложната сбруя, измислена от Дон специално за катерене по парапети. В шест и половина сме готови за тръгване — пълни три часа и половина след събуждането ни. Действително дълго се приготовлявахме, но не бива да се забравя, че колкото по-рано стане човек, толкова по-мудно върви всичко — мракът и студът са причината за това.

Близо три часа ни отнема изкачването до последния клин от вчера, тъй като имаме да свършим още маса работи по укрепването на маршрута. Отгоре на всичко скалните клинове са ни кът, та се наложи да избием онези, които не са много съществени. Точно десет часа е, когато подреждаме въжетата, и Йън се приготвя да ме осигурява по следващия пасаж. Скалата пред мен е абсолютно отвесна и макар да има хватки, те са незначителни и доста раздалечени. Встрани от скалния жандарм се белее стръмна снежна отсечка и аз предпочитам да опитам по нея. Ала снегът се оказва същият като в долните части на гребена — рехав и податлив. Колкото и да го разравям, все не стигам до по-здрава основа. Най-накрая прокопавам дълбока траншея и изпълзявам нагоре. Тежко и изтощително е да се копае по почти отвесен склон — пикелът трябва да се размахва непрекъснато над главата. След около час се домъквам до върха на жандарма, където откривам нещо като ледена пещеричка. Види се, не може и да се мисли за движение по гребена. Изглежда единственият ни шанс е да траверсираме разрушените скали по ската. Издигнал съм се десет метра над Йън и сега се насочвам към някакъв скалист ъгъл. Почиствам с пикела снежните напластявания, бия клинове в удобните цепки и напредвам все успоредно на ръба. Скоро се изгубвам от погледа на Йън, дори ни е трудно да се чуваме, понеже множество скални чупки и издатини заглушават виковете ни. Въжето почва да се движи все по-тежко, а катеренето изисква максимална концентрация. Страховита плоча, покрита с мек сняг, води към як надвес, образуван от грамадна канара, сякаш споена с леда. Залюлян на несигурен клин под надвеса, аз се разпервам като разпнат върху ледената стена, ала при всеки опит да се промъкна отвъд, въжето ме дърпа назад. Така нищо няма да излезе, затова решавам да се върна на последната площадка и да извикам Йън при себе си, та отблизо да ми оказва по-осезаема подкрепа. Запълзявам обратно по въздушния пасаж, слизам до пещерата в началото на траверса и се залавям да осигурявам Йън. Три часа са изтекли — спечелил съм десет метра във вертикал, а съм траверсирал двайсет.

Винаги изпитвам щастие, когато зърна партньора си да катери към мен. Чувствам се окрилен. Добре, но сега времето се обръща против нас — облаци се надигат и ни потапят в своята ненаситна преградка. Снежна пушилка изригва край билото и изведнъж в монотонната белота на мъглата гребенът придобива още по-зловещ вид.

Наближава два часа, но аз държа да напреднем поне още малко днес и се връщам по траверса. Сега въжето върви леко, а Йън, надникнал зад чупката на ръба, ми вдъхва увереност. Преодолявам въздушно някакъв изпъкнал скален издатък и оттатък забелязвам, че имам избор — мога да мина или право нагоре по стръмната стена до върха на остра чука, или да траверсирам по неприятен пасаж с начало почти вертикален сняг.

Предпочитам директния вариант по стената. Хватките са дотам дребни, че се налага да свалям ръкавиците си. Сполучвам да забия клин, но докато го зачуквам, издава глух, тъп звук — лош знак, който обикновено означава, че клинът е нестабилен. От студа чувствителността на ръцете ми бързо се губи. Вече не усещам заледените неравности под пръстите си, котките ми стържат безпомощно камъка и изневиделица ме надвива страхът. Човек не би могъл да си позволи да „друсне“ при подобна ситуация.

Смъквам се при последния клин и оглеждам долния траверс. Изглежда по-безопасен най-малкото, но вече вали гъст сняг. Треперя неудържимо и бързо се спускам при Йън, който е по-премръзнал и от мен.

 

 

Късно следобед, когато се напъхахме в палатката на лагера, наред с нечовешката умора бях страшно угнетен. Бяхме хвърлили толкова много усилия, за да спечелим няколко си жалки метра неовладян терен.

— Както е тръгнало, струва ми се, нямаме особени изгледи за успех — подхвърли Йън. — Поне направихме едно добро шоу…

Може би бях съгласен с него, но упорито отказвах да призная.

— Дано скоро се измъкнем от реброто — отвърнах аз. — После ще потръгне по-бързо.

— Както и да е, но утре трябва да сляза за почивка. Разнебитен съм.

— Нямам нищо против. Ще извикаме някой от другите на твое място. Аз бих искал да остана, докато свършим с реброто. Не можеш ли все пак още един ден да опиташ напред… да не губим деня.

— Разбира се, стига да се справя с парапетите. Приготвихме си течности и се свихме в спалните чували, кажи-речи в някакъв унес — дотолкова бяхме съсипани и двамата. В пет часа не без мъка извадих радиотелефона навън и наново насочих мислите си към действията на останалата част от експедицията.

Свързах се с лагер III и поисках да говоря с Дон. Той много рядко участваше в сеансите, поверявайки тая работа на Дъгъл.

„Здравей, Дон. Йън утре слиза за почивка. Аз искам да остана, струва ми се, че съм окей засега. Тъй че можеш ли да ми изпратиш някого в подкрепа? Оставям избора на теб.“

„В такъв случай ще ти пратя Дъгъл. Ти кога мислиш да слизаш?“

„Вероятно вдругиден. Тогава някой ще ме замести.“

Свърших с лагер III и потърсих Келвин в лагер I. Заедно с „лондонските шерпи“ той бе се установил там, а кулите сами обслужваха снабдяването от базата до лагер I.

В лагер II положението на Пасанг беше много сериозно, както и на повечето му обитатели. Пасанг всъщност не се възстанови напълно до края на експедицията, периодично страдаше от пристъпи на дизентерия. Дейв Ламберт и другите шерпи също се оплакваха. Дейв дори се опасяваше, да не би да са се заразили от Пасанг. На сеанса тази вечер той съобщи, че всички в лагера се чувстват зле вследствие на остро стомашно разстройство. Освен това „курсът“ между лагерите II и III бе болезнено изтощителен поради голямата си дължина и следобедния снеговалеж, станал ежедневие. Всяка сутрин шерпите трябваше да разбиват нова пъртина. Без парапета, поставен от Йън, тази част от маршрута щеше да бъде непроходима.

Същата вечер глътнах три таблетки за сън с измамната надежда, че ще бъда дълбоко приспан най-малко за дванайсет часа. Ала всъщност спах десет часа и се събудих в пет и двайсет призори. Йън все още бе отчайващо омаломощен, даже спомена да поеме веднага надолу, без да излиза по реброто, но как да е сполучих да го склоня да дойде с мен.

Тръгнахме към осем и тозчас ми направи впечатление, че Йън е пред края на силите си. Беше прекарал по стената седмица повече от мен, всичко две. Все пак мисля, че той изобщо не успя да се съвземе от самотното си изнурително пътуване през Индия.

Премина криво-ляво „Дяволския траверс“, но на вертикалната отсечка нагоре към ръба увисваше като безжизнен чувал.

— Не става, Крис. Схващам се. Трябва да сляза — извика той.

— Остават ни още трийсетина метра и сме при последния клин — викнах му в отговор аз. — После само ще ми държиш въжето, та да мога поне още една дължина да мина.

— Съмнявам се дали ще имам сили и за това.

Горях от желание да извоюваме някой и друг нов метър тоя ден, още повече усещах, че съм в добра форма.

— В такъв случай продължавам сам. Ще си правя някакви самоосигуровки…

Не съм сигурен, дали бих катерил „соло“, но думите ми произведоха желания ефект.

— Абсурд да те оставя сам. Ще се кача някак си.

Сега Йън се раздвижи малко, ала по всичко личеше, че е невероятно изтощен. Стана единайсет часа, додето стигнем последния клин. Този път, вместо да се заловя със стената на жандарма, минах под нея по леко снишаващ се траверс през вертикална хлътнатина, запълнена със сняг. Като използвах тяга от въжето, заразчиствах снежния пласт и най-сетне се добрах до скалистата основа, където можах да намеря нови цепки за клиновете си.

 

 

Мудно и мъчително е катеренето ми по тия пасажи. Прехвърлям се отвъд поредния зъбер и достигам гигантска ледена гъба, захваната за отвесната скала сякаш в противоречие с всички закони за гравитация. Единственият възможен път е хоризонтално под нея по фантастично тънко снежно „конче“. В скалата под гъбата успявам да забия клин, но продължава да ме гложди страх, че грамадата може да се срути в момента, в който я докосна, и да ме смаже, а вероятно да пререже и въжето.

Тръгвам плахо, колебливо пренасям тежестта си върху крехкото ръбче, което тозчас се срива под мене, натискам неистово с крака и намирам твърда опора. Сега поне съм извън обсега на гъбата. Последно усилие по къса плоча и стъпвам на наклонена площадка. Следобедните облаци са придошли, без да ги забележа, и отново почва да вали. Пред себе си съзирам добре очертана камина. След нея може би трудностите намаляват. Може би…

Претърсвам с очи запълнените с натечен лед цепки, намирам място за клин, фиксирам въжето и се спускам. Пътем го привързвам към всеки пореден клин, та да се превърне в парапет.

 

 

Прибрахме се в обичайната снежна виелица. В палатката заварихме Дъгъл. Йън веднага потегли към лагер III, докато аз се отпуснах в спалния чувал и на драго сърце оставих Дъгъл да ми свари чаша чай.

— Дон няма да пожали красноречие, за да задържи Йън в лагер III — пророкува Дъгъл.

И излезе прав. Дон настойчиво се помъчи да убеди Йън да почива в лагер III, но той бе непреклонен. Чувстваше се напълно обезсилен и знаеше, че има слаба вероятност да почине ползотворно на 6100 м височина. Разбира се, на Дон му бе много лесно да реши, че никой не трябва да мърда от стената, след като сам той току-що бе се завърнал от базата. Йън продължи надолу и същата вечер по здрач пристигна в базовия лагер.

На сеанса разговарях с Мик Бърк.

„Слушай, Крис, кога най-сетне и ние с Том ще водим? Почва да намирисва, че Дон и Дъгъл пак ще ни прередят. Вече две седмици висим тук и ако караме така, всичките ни сили ще отидат в мъкнене на товари, преди още да сме си опитали късмета напред.“

„Разбирам те добре, Мик — отвърнах аз, — но бедата е, че в момента от нищо не личи, че си в добра форма, за да излезеш начело. Почти всеки втори ден ти е почивен досега. Щом се оправиш, ще можеш да водиш, но не преди това.“

С това въпросът бе приключен. По-късно с Дъгъл доста говорихме за неговата етична страна. Предварително смятах, че ще съумеем да спазваме „въртележката“ — при която всяка двойка първо изнася товари, после води — обаче тая схема се обърка главно заради различния период на аклиматизация при отделите алпинисти и някои дребни заболявания.

— Най-напред в това изкачване ми направи впечатление — забеляза Дъгъл, — че е безсмислено да се гледа дали тази или онази връзка е била начело, вместо това трябва да се подбират най-добрите в момента за съответната ситуация.

Досега успявахме да поддържаме някакво компромисно равновесие, макар че безспорно имаше тенденция свръзката на Дон и Дъгъл и аз от своя страна да изпреварваме другите и да отиваме на челна позиция, преди да ни е дошъл редът. Замяната на Йън с Дъгъл вместо с Том Фрост или с Мик Бърк изостри проблема до крайност.

Ето обобщението на Том, записано в дневника му:

„Дотук експедицията вървя гладко като взаимоотношения, без открити конфликти. Времето за катерене вече е преполовено. Осемнайсет дни лазим по Леденото ребро и още не сме го изкачили. Личните желания на много от алпинистите — да се ускори катеренето, да бъдат начело, да стигнат върха — почват да се изявяват в нервност и наставничество. Всички тия енергични, амбициозни и талантливи личности взеха да се отличават с една склонност да командват останалите, и то невинаги без личен интерес на първо място.

В днешния случай моят партньор Мик Бърк (14 дни по стената) и аз (10 дни по стената) бяхме прередени от Дъгъл (4 дни по стената), който по решение на Дон се прехвърли в лагера IV.

От друга страна, Мик без колебание използва кислорода, предназначен за щурма, та да облекчава безконечното си главоболие. Крис създава впечатление, че вечно е начело, но изглежда има сили за това, като освен всичко ръководи експедицията“.

Впрочем не друг, а Дон беше препоръчал на Мик Бърк да използва кислород, вместо да слиза чак до базовия лагер да почива. Всички тия спорни моменти се отнасяха все към въпроса, дали да се придържаме към справедливостта или да наблегнем на целесъобразността. Дон и Дъгъл не скриваха голямата си амбиция да стъпят на Анапурна. Двамата не бяха взели особено активно участие в снабдяването, ала същевременно по всичко личеше, че те притежават по-силна катерачна стръв от всяка друга свръзка.

Не ще и дума, Дъгъл беше най-подходящият човек да се присъедини към мен в тоя момент, понеже аз вече отпадах и неговите пресни сили щяха да помогнат да не изтървем възможността за по-значителен напредък през утрешния ден. Навярно ще ми се възрази защо тогава не слязох заедно с Йън и тук трябва да призная, че изкачването на Леденото ребро бе се превърнало за мен в страшно лично предизвикателство, а бе и от изключителна важност за крайния успех на експедицията.

На следния ден (2 май) с радост забелязах колко свеж и енергичен е Дъгъл, понеже сам аз бях толкова тромав и непохватен, докато се мъчех по фиксираните въжета нагоре, и с охота му отстъпих водачеството. Бяхме се постарали да станем рано призори — закуската ни бе готова в пет и двайсет, но навън, макар да бе ясно, леден вихър брулеше стената, вдигаше облаци сняг и правеше перспективата да катерим по сложен релеф, в такова време отвратително неприятна. Излежавахме се в спалните чували, заслушани във воя на вятъра, и потеглихме чак към осем часа, когато силата му спадна.

 

 

Дъгъл се скрива зад чупката и хлътва в тясната камина, която разглеждах вчера. Въжето бавно се изнизва през ръцете ми и след миг той се появява отново, преполовил пасажа. Дъното на камината е запълнено със скални отломки, стегнати в лед, които не предлагат никаква стабилност, и Дъгъл е принуден да балансира деликатно по тях, като разчита на неособено надежден клин. Камината се затваря от едър блок, оформящ издаден надвес. По такива места човек избягва да бие клинове от страх да не срути цялата маса върху себе си. Дъгъл намира цепка встрани, забива клин, протяга се вдясно, запънат между стените на камината, почиства няколко хватки от леда и се изнася върху тесен перваз, надавайки победен вик.

— Нататък не ми се вижда много кофти. Мисля, че от следващото възвишение ще можем да видим края на реброто.

Фиксира въжето на сложна система от винкелообразни клинове, набити в цепнатините зад надвеса, и аз потеглям с жюмарите към него, метнал на гръб тежка раница, пълна с въжета за следващите отсечки.

Мой ред е да водя, но — да си призная тоя грях — на площадката долу главата ми сегиз-тогиз клюмваше, оборена от дрямка. Чувствувах, че не съм в състояние за никакви решителни действия. Мъчеше ме кашлица, която доста се влоши през последните няколко дни. Не ме обезпокои много, понеже ми се стори, че не идва от дробовете — просто някакво дразнещо гъделичкане в гърлото, което предизвикваше пристъпи на жестока кашлица, понякога траещи цели минути. В такива случаи не ми оставаше нищо друго, освен да се вкопчи във въжето и да кашлям бясно, докато атаката отмине.

Затова предлагам на Дъгъл да поднови водачеството. Както винаги ненаситен, той се впусна с готовност към следващия пасаж. Плочеста вдлъбнатина ни отделя от билото на странично снежно ръбче, откъдето очакваме да зърнем края на реброто. Но първо да се доберем дотам. Скалната плоча е стръмна и гладка. Снегът, надвиснал отгоре й, тутакси се срива, щом Дъгъл понечва да издълбае хватка в него. Очиствайки скалата, попада на удобна цепнатина и забива един от малкото останали скални клинове — бяхме изразходвали почти всичкия наличен инвентар в лагер IV и чакахме нова пратка от базовия лагер. Като се крепи за клина, Дъгъл предпазливо се запромъква през плочата — котките драскат по заоблените издатини, пръстите се впиват в податливата ивица сняг горе. Последно набиране и той се скрива зад чупката.

— Виждаш ли края? — не се стърпявам аз.

— Не, но изглежда лесно.

Партньорът ми наново осигурява въжето и аз се залюлявам по хоризонталния парапет. Намираме се на върха на някакъв скален жандарм, отдалечен на около шейсетина метра под гребена на реброто. Почти незабележимо следобедната мъгла пристига и разпростира мразовитата си мантия върху нас.

Въпреки това Дъгъл подхваща нова дължина на въжето и задълбава стъпки в дълбокия мек сняг, който продължава да е смразяващо стръмен. Под шейсетсантиметровия снежен пласт има солидна ледена основа и Дъгъл сполучва да забие дълъг клин за лед. Кацнал на моята скала, треперя от студ и се моля партньорът ми да реши, че е време да се откаже, все пак не ми се ще аз да дам предложението. Накрая бурята се развихря в кресчендо, ентусиазмът на Дъгъл за мазохистични преживявания го напуска и той закрепя въжето за клин, забит в малко скално островче, подало се от снега. Смъква се при мен и двамата „побягваме“ назад, препускаме по парапетите в тарзановски стил — осигурени сме с карабинер за въжето — после лесно се спускаме на рапел към „Дяволския траверс“, неизбежните мъки по него и накрая — палатката.

 

 

Прибрахме се към четири часа. Изнемогата ми беше неописуема, даже се съмнявах дали на другия ден ще имам сили да изляза на гребена, та да довършим Леденото ребро. Вече бях решил да повикам някого от другите да ме замести, когато на сеанса в пет часа Дон ме изпревари.

„Решихме Том, Мик и аз утре да се присъединим към вас — рече той. — Понеже снегът обикновено завалява към единайсет, най-добре ще е да останете в лагера сутринта и докато дойдем, да подравните платформа за втората палатка.“

Толкова бях смазан, че тая идея ми прозвуча като ненадейно избавление и без много да му мисля, се съгласих.

— Е, добре ни подредиха — беше единственият коментар на Дъгъл.

На другата сутрин (3 май) се събудих към шест часа. Утрото бе ведро и тихо. Освежен от здравия сън, аз се чувствах далеч по-добре от вчера.

— Хайде да отидем на гребена — предложих на Дъгъл. — Нищо няма да им стане, ако изкопаят една платформа.

На сеанса в седем часа съобщихме за промяната и се втурнахме по фиксираните въжета. Сякаш бях получил внезапен прилив на енергия — катерих се по парапетите така бързо и леко, както никога досега.

 

 

По първия девствен пасаж напред се впуска Дъгъл. Загрят от ободрителните лъчи на утринното слънце, той с голяма скорост пробива пъртина по снежния склон, като следва редуващите се оголени скали. Размахва една от ония военни шанцови лопатки, с които изравнявахме площадките за лагерите. Тоя инструмент се оказа идеален за прокопаване на проход в мек сняг. Настигам го и тъй като силите и увереността ми бяха възвърнати, предлагам на свой ред да поведа. Дъгъл се е осигурил на някаква тясна гънка. Изглежда най-добрият вариант е оттук вдясно през разрушена скална стена и после нагоре по заоблен снежен ръб, който навярно ще ни изведе право в самия край на реброто.

Прехвърлям се през скалите, препълнен от щастие, че отново съм начело, вярвам в здравината на ръцете си и в непоклатимостта на котките си. Скалата е с голям наклон, но се намират хубави цепки. Свалям ръкавиците и ги пъхвам в отворения джоб на гърдите, за да подхвана по-удобно клина, приготвен за забиване. Както се протягам през някаква гладка плоча с намерение да наместя клина в избраната цепнатина, отърквам анорака си в скалата и едната ми ръкавица — явно недобре затъкната — полита надолу. Рязко се извръщам да я уловя и… стъпката под крака ми се откъртва, увисвам на една ръка. Ако бях „друснал“, щях да летя шест-седем метра, преди да увисна на въжето. Но как да е успявам да се задържа възстановявам равновесието и проклинайки небрежността си, отново се закрепвам на стабилна опора.

Щом забивам клина, спирам да направя равносметка. Да се изтърве инвентар или екипировка при голямо изкачване по принцип е голям грях, но което е по-лошо в случая — не нося със себе си резервен чифт ръкавици. Непредпазената ми от студа ръка вече се вкочанява, абсурд е да продължа с голи пръсти, а сме така изкушаващо близко до успеха. Дори само връщането до лагера би имало фатални последици, защото в Хималаите ръцете измръзват бързо, а ледената мъгла вече ни гони по петите.

Дъгъл спасява положението.

— Имам резервни ръкавици в раницата си, Крис. Най-добре слез да ги вземеш.

Връщам се на скалата, изкопавам няколко хватки в снежния слой, окачвам стреме под изпъкналата канара, заседнала в леда, неловко набиране със страничен натиск по посока на наклонената площадка, хлъзгава като истинска хокейна пързалка, и ето ме на снежния склон. Обувките се заравят устойчиво в неподатливия сняг, дръжката на пикела потъва до клюна — не повече, ала най-важното от всичко е, че виждам седловината, където Леденото ребро се свързва с продължението на стената.

Втурвам се нагоре, почти без да усещам влиянието на височината, разтягам въжето в пълната му дължина, мушвам един дедмен, правя осигуровка и Дъгъл скоро идва при мен.

Сега пред нас изниква друг проблем — въжето ни е на свършване. Остават ни около шейсет метра, а разстоянието до седлото май е по-голямо. Склонът вече не е толкова лек, понеже снегът отново изтънява, а отдолу е монолитен лед. Дъгъл повежда и не след дълго се провиква:

— Дръж яко. Става мръсно. Снегът може да се свлече всеки момент, пък ако взема да сека стъпки, ще трябва да осъмнем тука.

Разчита петсантиметровият слой пръхкав сняг да удържи тежестта му, пристъпва нежно, та да избегне срутване на ефирните си опорни точки. Твърде скоро въжето се свършва. Разполагаме само с още една дължина, за да се доберем до гребена на реброто, който изглежда все така далеч.

Отново минавам напред, настъпвам към седлото, но стръмнината се увеличава, снегът става все по-неприятен. Намираме се доста вляво и нямам друг избор, освен да траверсирам към нашата цел.

— Колко въже остава? — извиквам към Дъгъл.

— Шест-седем метра.

— Няма да стигне. Ще карам, докъдето стигне.

Сега дълбая стъпки в коравия лед. Наклонът е голям и се налага да изсичам хватка, за да пазя равновесие, докато дялкам стъклената повърхност. Още три метра и ако не друго, поне ще изляза на по-лесно, под самото седло.

— Имаш още около метър — предупреждава Дъгъл.

Ала аз вече стигам. Въжето се изпъва, когато нагазвам в дълбокия сняг шест метра под гребена. Осигурявам въжето на комбинация от снежни шини и дедмени и докато Дъгъл се движи нагоре, тръгвам сам по финалните метри преди седлото. Отдавна вали гъст сняг, но това няма никакво значение. Изсичам последна стъпка и се покатервам на гребена. Взирам се във врящите облачни талази от другата страна на Леденото ребро, дето зее страничният кулоар, увенчан с гигантски вълнообразен корниз, прекъснат от реброто, което току-що преодоляхме. Вдигам поглед нагоре и оглеждам следващото препятствие — поредица от ледени зъбери, осеяли средната част на стената. Започват на около триста метра над нас и пътят до тях изглежда елементарен — дълъг снежен скат с умерен наклон. Ала през стремително летящите облаци е невъзможно да се види дали има уязвими пунктове в поредния отбранителен вал на Анапурна. Само за изкачването на Леденото ребро изразходвахме цели пет седмици. Ако трудностите по Скалния пояс се окажат също толкоз големи, шансовете ни за победа са минимални.

 

 

Въпреки всичко двамата с Дъгъл бяхме обхванати от еуфория, докато се спускахме по парапетите, преследвани от бурята. Хоризонтите пред нас изневиделица се проясниха. Чувствахме, че сме извършили прелом.