Крис Бонингтън
Южната стена на Анапурна (8)

В задънена улица (13 — 18 април)

Леденото ребро над лагер III прилича на изящен контрафорс — гребенът му е нащърбен от хиляди зъбери — опрян в мощния корпус на готическа катедрала. Вляво широк снежен перваз води навътре в стената. В дъното, където ръбът се слива с масива, се забелязва улей, но там е естественият път на лавините, а високо горе надвисват ледени балвани и ефирни козирки. Целият ляв склон на реброто е набразден от обледенени жлебове, увенчани с безброй козирки.

Денят бе 14 април. Седмица измина, откак Дон и Дъгъл забиха своя паметен клин на крачка под Седлото, но това време отиде за пребазиране на съоръженията след пристигането на ариергарда. На двамата с Том ни предстоеше да вземем отговорно решение. Въпросът бе дали да следваме гребена, избягвайки по този начин лавинната опасност и срутващите се корнизи, или да го заобиколим, като преодолеем лесния начален пасаж и навлезем в кулоара. Да се излезе по една от двете му странични стени в горната част също бе възможно. Дон препоръча да минем встрани и аз се съгласих с него, ала сега, когато целият пасаж бе пред очите ми, този вариант хич не изглеждаше толкова примамлив. Реброто, макар и много скъсено в перспектива, предоставяше по-добри възможности, заобиколният път като че бе пълен със скрити заплахи. Сутринта, преди да потеглим, казах на Том:

— Дай сега да отидем да видим откъде ще е по-добре.

— Иди и виж, щом искаш, аз се залавям направо с реброто.

Очевидно Том бе решил за себе си, че реброто предлага най-удачния маршрут. Той имаше известен опит в този вид катерене, придобит при експедиция в Перу, изкачила северния ръб на Чакарайу — необикновено тежък връх в Кордилиера Бланка. Том дори подхвърли, че нашият гребен не изглежда по-мъчен от онзи — види се, обходният вариант не му се нравеше. Ала аз все още се двоумях, самоувереността на партньора ми не ме впечатли особено.

— Все пак ще ида да погледна как е оттатък — рекох аз и нагазих в мекия сняг, покрил перваза, който бе стотина метра широк и незабележимо се прегъваше в отвесен пад, спускаш се стотици метри чак до разрушения ледник долу.

Напредвах болезнено бавно, с крайчеца на окото зърнах как Том се подема по началните пасажи на реброто, кажи-речи пред входа на палатката ни. Направих още няколко крачки. Набелязах си един леден балван, паднал от ръба, и запъплих към него. Трябваха ми двайсет минути, за да го стигна, макар да бе отдалечен само на сто метра.

Спрях и заразглеждах релефа пред себе си — поредицата корнизи излъчваха няма заплаха дори в такова ослепително ясно, безоблачно утро. Погледът ми се задържа върху лавинния конус в подножието на кулоара, снегът навсякъде бе разровен от стари свличания. Изпълнен със съмнения и все пак повлиян от спокойната увереност на Том Фрост относно проходимостта на реброто, аз приех неговия избор и тръгнах назад да го настигна.

 

 

Още първите метри се оказват по-сложни, отколкото изглеждаха — добро предзнаменование, няма що. Том насмалко да пропадне в някаква скрита цепнатина, затова начаса се обвързваме и се впускаме към първото препятствие. Като го гледаш отдолу — нищо особено, ала тръгнеш ли, веднага се изправя пред лицето ти. Снегът е шуплест, не държи, размекнат даже на тая височина от зверската горещина. А ледът е разяден и се люпи под котките. Изминавам около двайсет и пет метра и се изправям под отвесна стеничка. Излишно е да се бият ледени клинове — с ръка можеш да ги вадиш. Внезапно си представям какво падане бих направил, ако се подхлъзна. Свеждам поглед и виждам четири точици в подножието на улея, водещ към лагер III. Това сигурно са двамата шерпи, които изнасят товари заедно с Дон Уилънс и Дъгъл Хейстън.

Предпазливо издълбавам с ледокопа още една хватка, но пак не попадам на по-здрав сняг — ще трябва да си проправям път през тая рехава каша, а подобна перспектива хич не ми се нрави. Поглеждам вдясно, там наклонът май е по-малък. Колебливо се запромъквам надолу, после встрани — всичко е кошмарно нестабилно, но поне не ме бута към пропастта. Последно набиране и стъпвам на върха на първия праг по реброто, чисти трийсет метра над Том.

Цели два часа бяха изминали, а по нищо не личеше да сме разрешили проблема. Оттук нагоре навсякъде трябваше да оставяме фиксирани въжета за обезопасяване на маршрута и за транспортиране на товари по следите на челната свръзка. Да се строят парапети е все едно да прокарваш шосе в планината — необходимо е да се вложи много повече мисъл, отколкото по време на самото катерене, за да е сигурно, че въжетата ще бъдат удобни за придвижване, правилно фиксирани и достатъчно изпънати по траверсите. Поставят ли се веднъж парапетите, алпинистите повече не се обвързват в свръзка, а просто се закачат за въжето, като при изкачване използват едно съоръжение, наречено „жюмар“, което представлява метална ръкохватка с назъбен език, прилепващ към въжето. Действа по принципа на самозатягането — лесно се приплъзва нагоре, но зацепва, щом се упражни натиск.

Ние с Том тръгнахме доста припряно сутринта и пропуснахме да си измислим система, как всъщност ще прикрепяме въжетата. Има най-различни възможности — лично аз смятах да фиксирам основното въже с дедмен и после Том да се изкатерва по него. Той пък имаше други предложения. За нещастие бяхме се раздалечили твърде много и скоро стана ясно, че така няма да стигнем доникъде. Реших да сляза, та да се разберем, и се заспусках по въжето. Очевидно Дон и Дъгъл се намираха в отлична форма и по това време вече стигаха Седлото. Гузни, поехме надолу да ги посрещнем.

— Не ни се хареса встрани — заобяснявах аз. — По гребена поне няма никакви обективни опасности. Боя се, че тая сутрин бяхме твърде дезорганизирани.

— Обикновено е така, когато си за първи път начело — забеляза Дон.

Благодарих му вътрешно за тактичността, ала неоспоримо бе, че двамата с Том дебютирахме зле. Изпихме по един чай, хапнахме няколко бисквити и се върнахме на „арената“. Преди да тръгнем, Том предложи:

— Какво ще кажеш вторият да носи въжето за парапет в раницата си — единият му край ще бъде закачен за последния клин, водачът ще катери с основното, ще осигурява втория, както си му е редът, а той от своя страна автоматично ще разпъва парапета.

Идеята ми се видя добра и бе типична за методичния подход на Том към всички проблеми. Бързо се възкачихме до първия праг и Том поведе нагоре, следвайки вълнообразния гребен до поредния отвесен участък. Отначало ми се стори, че тук ще бъде по-леко, но снегът бе страшно размекнат, Том затъваше до подбедрицата. Накрая се принуди да разбива пътя с алуминиева лопатка. Напредваше бавно като охлюв и на мен ми се доспа, напечен от слънцето. След петнайсетина метра гребенът се препречваше от снежна гъба и Том се опита да траверсира под нея, ала снегът и разкашканият лед бяха почти вертикални и надупчени подобно на медена пита. Тогава Том реши да пъхне дълга шина за сняг тип „Дексион“, но тя така хлътна навътре, сякаш пропадна в стопено масло, без да вдъхва никакво чувство за сигурност. След като се помъчи още малко, Том се върна назад и намери надеждна осигуровка малко под неприятния пасаж.

Аз вече едва се сдържах на едно място, ала щом потънах в снежното блато нагоре, тозчас разбрах защо партньорът ми се е туткал толкоз. Сетне поведох, на доверие траверсирах по ската и с рискован обход успях да вляза в тесен жлеб, отвеждащ отново на ръба. Имах чувството, че целият гребен е кух и се кани всеки миг да рухне под тежестта ми. През метър-два стърчаха снежни гъби, над бездната и от двете страни надничаха малки стрехи, всяка от които би ме пратила в небитието, ако се срути. Малко под билната част стигнах удобно място и повиках Том. Той пристигна бързо-бързо, нарамил раницата с въжетата, а зад него леко се изнизваше бъдещият парапет. Поне тоя елемент от катерачната ни система като че действаше безупречно. Ред беше на Том да води. Снегът в улея бе по-стабилен и той бързо изби стъпки догоре.

Нов отвесен жандарм преграждаше пътя ни. Ставаше късно, та затуй решихме да го оставим за утре сутринта. На връщане се постарахме да поукрепим тук-таме маршрута, разкъртихме големи маси сняг, но така и не стигнахме до по-здрава основа.

Върнахме се в лагера късно следобед. За пръв път от началото на експедицията в следобедните часове не се заоблачи, въпреки това аз бях угнетен, страхувах се, да не би да сме сбъркали в избора си. Очевидно катеренето по гребена щеше да върви бавно. Не трябваше ли все пак по-обстойно да разузная ситуацията встрани от реброто?

И двамата бяхме изморени, болеше ни глава както от липса на аклиматизация, така и от жаркото слънце, което сякаш изгаряше зениците през прикритието на тъмните очила. Въпреки всичко приятно бе да се чувстваш сам в най-високия лагер по стената. Макар да бяхме членове на многобройна група, сега за няколко часа останахме самички, като че ли цялата планина беше наша. В отворения вход на палатката се очертаваше раздвоеният връх на Мачапучаре — наистина сполучливо именуван Рибя опашка — извисен над дълбокия циркус. По-вляво, зад Палатката, пред погледите ни внушително се разгъваше част от веригата на Анапурна — Гангапурна, със своето клинообразно чело, плещестата снага на Анапурна III, а зад него черният триъгълник на Анапурна II, охраняван от могъщата бариера на Анапурна IV с дългия предвърхов хребет. Трудно ми бе да повярвам, че преди цели десет години съм бил сред тия върхове.

Най-сетне разполагахме с нашите хранителни дажби, съставени от Майк Томпсън. Когато ги изпитвахме в Англия преди заминаването, сториха ни се апетитни, но вече бях почнал да се съмнявам във вкусовите им качества на голяма надморска височина. Майк беше подбрал интересно, пикантно хапване — всеки пакет съдържаше сладки франзели и резени доста лютивичък, подобен на вафла ръжен хляб, който твърде скоро ни омръзна. Друга новост бе плодовото питие вместо чай и кафе. Лично аз още на втория ден зажаднях за чаша хубав, силен, добре подсладен чай, докато за Том хрумването на Майк бе добре дошло, понеже неговата вяра му забраняваше да пие чай и кафе. Тази вечер приготвих супа и ястие от пшеница — сладък сорт, консерва свинско и картофи. По време на вечерята се наложи насила да погълна кулинарното си творение, докато Том излапа порцията си почти без видими усилия.

След като слънцето потъна зад западната стена на Светилището, двузъбецът на Мачапучаре се оцвети в ръждивочервено, незабележимо премина в тъмносиво и накрая — в черно. Двамата с Том стояхме навън в падащия мрак и фотографирахме фантастичното преливане на багри и сенки по скалите, снежната повърхност и небосвода. От върховия купол на Анапурна се вдигна ивица снежен дим, подпален в искрящо златисто сияние — последния проблясък светлина в тъмнеещия свят. Прибрахме се в палатката, настанихме се в спалните чували, запалихме свещ и зачетохме — аз един развлекателен роман, а Том — своето мормонско евангелие. През цялата експедиция не го видях да чете нещо друго.

Възхищавах се искрено на неговата религиозна твърдост, ала най-вече ценях умението му да не я натрапва на околните. Единствено тази вечер — след като аз отворих дума — той показа какво щастие изпитва да разговаря на религиозни теми.

В едно от писмата до жена ми съм написал:

„На външен вид Том е висок и фин, напомня ми на някой от фермерите на Стайнбек в «Гневът на мравките». Той е ревностен мормон, но никога не пропагандира убежденията си пред другите. Вярата му е помогнала да си изгради манталитет, с който превъзхожда повечето от нас“.

Надълго и нашироко разисквахме религиозния проблем, но мисля, че Том ни най-малко не успя да разсее моя скептицизъм.

През нощта спахме лошо — измъчваше ни главоболие и чувство за клаустрофобия под ниския свод на палатката. Събудих се в пет часа и тъй като не можах да заспя повторно, взех да приготовлявам закуската, та да сме сигурни, че ще съумеем да използваме пълноценно деня за катерене. Потеглихме в седем и четвърт, бързо преминахме фиксираните въжета, които ни бяха отнели цял ден, додето ги закрепим, и стъпихме в подножието на поредния праг.

— Искаш ли да водиш? — попитах Том.

— Разбира се. Голямо катерене ще падне.

Том тръгна, накичен със снопове ледени клинове, дълги снежни шини и дедмени. Макар и рано сутринта, снегът далеч не бе здрав, а ледът бе направо крехък. Том се придвижваше бавно и методично, преодолявайки ледено снежните пасажи, сякаш са скала — не издълба почти никакви стъпки, но се осигури отгоре, като мушна в склона дълга шина „Дексион“ и прокара въжето през карабинер, закачен за подаващото се ухо. В самия край наклона стана вертикален. Том направи широк разкрач и с прецизно разчетени движения се прехвърли през гребена. Доста се поизмъчих, когато дойде моят ред, понеже носех въжетата в Томовия самар „Келти“, който е изключително удобен, но рамката му е прекалено висока и ми пречеше да извивам врата си назад, за да оглеждам терена. Въпреки въжето пред мен катеренето пак ми се видя тежко и искрено се удивих на елегантния сдържан стил, с който Том разреши проблема.

Точно в десет часа двамата се събрахме на гребена. Във вид на дребни точици можехме на различим четиримата алпинисти, излезли от лагер II. Тоя ден Дон и Дъгъл щяха да се преместят при нас в подкрепление. За двама ни с Том това известие подейства като допинг — искахме да напреднем значително, за да оправдаем предпочетения от нас вариант.

Нататък гребенът се очисти малко — нетрудна снежна дъга водеше към група жандарми, трийсетина метра напред. Стори ми се лесно и аз смело нагазих в снега. Отначало действително не беше нищо особено, но щом стигнах първия по-отвесен пасаж, бях спрян от отвратителното състояние на снега. Приличаше на захар и колкото дълбоко да го разравях, никога не достигах твърда основа.

— Май е по-добре оттук вляво — извика ми Том. — Да опитаме, а?

Съгласих се и слязох при осигуровката му. Времето се изнизваше, без да усетим — повече от час, откак минах напред, а другите долу кажи-речи бяха стигнали лагер III. Том се чувстваше отпаднал тая сутрин и затова ме остави да продължа начело. Прехвърлих се в едни от ледените жлебове, разгледах го установих с неудоволствие, че още по-рано по него сме могли директно да излезем при сегашното си местонахождение и по тоя начин да спестим маса време. Траверсирах по-нататък с надежда да открия пряк проход, по който да успеем да се изкатерим до някой по-лек участък по гребена. Снегът от тази страна бе по-добре уплътнен, тъй като тук слънцето не напичаше така силно.

Когато се събрахме с Том, Дон и Дъгъл вече бяха пристигнали в лагера и сега настъпваха по лекия перваз към основата на гърбицата. Дъгъл се изкачи малко над мястото, достигнато от мен предишната сутрин. Междувременно аз атакувах кулоара по посока на гребена. Не беше никак трудно, понеже наклонът бе само четирийсет градуса и снегът държеше яко, та можех да бия хубави стъпки, но усилията ни да се пазим от обективни рискове май отидоха на вятъра — улеят се затваряше от гигантски корниз, който при евентуално срутване би помел всичко пред себе си.

Бях изразходвал шейсет метра въже и наближавах края. Наклонът видимо се увеличи, същевременно снегът взе да поддава. Чувствах се прекалено предпазлив, даже нерешителен, но упорствах да видя какво следва нататък. Забих снежна шина, ала тя влезе с лекота и положително щеше да се измъкне, ако увиснех на нея. Надигнах се без следа от грацията на Том и надзърнах, отвъд — пред очите ми се стрелна остър като нож ръб, на вид много по-мъчен от оня пасаж, дето се бях отказал преди.

— Крис — долетя отдолу вик, — струва ми се, че от тая страна има приемлив вариант, който подсича цялото ребро.

Ето ти на! Бяхме сгрешили и трябваше да се върнем. Първо ме обзе горчиво разочарование, сетне бясна злоба, че бях допуснал да ме хванат в грешка. Не се сдържах да не скастря Том: „Защо ли те послушах за гребена…“. Ала още щом думите ми се откъснаха от гърлото, схванах колко несправедлива е забележката ми, тъй като всички решения, независимо добри или лоши, ги взимах аз. При конкретните обстоятелства изборът ни изглеждаше уместен, понеже гребенът, ако бе проходим, би ни осигурил маршрут без почти никакви обективни опасности. Но така или иначе не бях в състояние да потисна завладялото ме смущение. В миг загубих цялата си самоувереност. Със свито сърце се питах как останалите от групата ще приемат занапред моите преценки и напътствия, след като извърших основна грешка — сбърках пътя.

Долу в лагер III посрещането на Дон и Дъгъл не би могло да бъде по-великодушно. Поздравихме се сърдечно и седнахме да обмислим действията си за утре. Съгласихме се всички да отидем до края на перваза и да потърсим обходен маршрут. Да, но бяхме пропилели два дни с великолепно време, а на другия ден зората се сипна сред облаци — фина бяла паяжина застилаше небето. Потеглихме малко късничко — в осем и половина. Начело Дъгъл разбиваше пъртина — бавно и непоколебимо разораваше следа в дълбокия до коляно сняг, без да помисли да пропусне някой друг на тая съсипваща хамалогия. Сякаш му действаше като лично предизвикателство — навярно и за него не бе по-малко мъчително, отколкото би било за всекиго от нас, но той си бе наумил да не се предава.

Когато приближихме края на перваза, гигантска прашна лавина обърса отсрещната стена на Зъба. Започна като невинен снежен ручей някъде под върха, после набъбна във великанско врящо валмо, като се премяташе по ледено скалните отвеси, накрая се раздели от издаденото в подножието ребро на два потока, които се сгромолясаха върху ледника, запълниха цялата плетеница от пукнатини и наситиха въздуха с бесуващ сняг. След това просто за минути всичко се уталожи и разсея, което беше и най-лошото — почти бе невъзможно да различим леглото на тази мощна лавина, изсипала буквално тонове сняг на 1500 м височина. Снегът навсякъде изглеждаше същия както преди свличането — сигурно множество цепнатини бяха зарити, може би ледникът бе допълнително разрушен, но човек трудно би могъл да определи. Във всеки случай, ако някой лагер се намираше на пътя на падналата току-що лавина, нищо нямаше да остане от него.

Изведнъж в цялата планина се възцари атмосфера на притаена заплаха. Болезнено ни се натрапи размерът на лавинния курс в подножието на улея, очертан нагоре по стената. Наоколо забелязахме своеобразното набраздяване на снега — много приличаше на ледниковата повърхност ниско под нас.

 

 

Следваме линия доста встрани от склона на реброто, за да избегнем евентуалните лавини, причинени от срутването на някоя козирка, но вече сме пред устието на кулоара.

— Трябва да минем по-насам — обажда се Дон.

Съгласявам се, сега се придържаме към основата на реброто, където опасността да се откърти козирка като че е по-незначителна, отколкото в открития кулоар.

— Ако се зададе нещо голямо, поне ще можем да скочим в первазната пукнатина — подхвърлям аз.

Первазната пукнатина е полузапълнена, но е много дълбока и представлява отличен заслон.

Колкото повече наближавахме улея, толкова по не ми се харесва, очевидно и Дон е на същото мнение. Един поглед е достатъчен, за да се разбере, че всичко, което се откъсва от ледените зъбери, наситили снежното поле над реброто, неминуемо се втича в тоя канал.

— Можем да подсечем улея — предлага Дъгъл — и после нагоре по ония жлебове от другата страна. Ще имаме добро прикритие и оттам излизаме право на снежното поле.

— Не съм сигурен. При това жлебовете май са запушени от тия ледове горе.

— Добре, какво предлагаш тогава?

— Защо да не опитаме ей това ръбче, дето извежда на гребена. От свръзката с главното било нататък изглежда лесно, плюс това е по-безопасно.

Въпросното ръбче започва от леглото на кулоара и отвежда на гребена, който двамата с Том се помъчихме да изкачим. Опира в голяма ледена стена, на вид доста монолитна, увенчана с две стрехи, които рано или късно ще се сринат. Струва ми се, че съзирам удобен траверс вдясно под стената, извеждащ значително по-високо на гребена в сравнение с мястото, достигнато от двама ни с Том.

— Трудно е да се каже кой вариант е по-добър — заключава Дон. — Предлагам да тръгнем по ръбчето, да наберем малко височина, та поне да огледаме хубаво кулоара.

Докато си разменяме реплики, Дъгъл вече е разкатал въже и се поема по ръбчето. Прилича ми на буен състезателен кон, нетърпелив да се хвърли в надбягването. Преминава само няколко метра на котки, сетне се налага да копае стъпки с късия си пикел. Потребен му е цял час, за да изкатери пълната шейсетметрова дължина на въжето. После фиксира своя край на снежна шина и Дон тръгва, като се осигурява с жюмар, а в раницата си носи въже за следващата отсечка. Щом двамата се събират, на свой ред поемам и аз. Колкото по-нагоре се възкачвам, толкова по-недружелюбен изглед придобива кулоарът, а ръбчето е все така приканващо, чак до гребена.

— Продължавам по ръба, докато вие разгледате кулоара — съобщавам аз.

Том идва подир мен и аз потеглям напред. Изпълва ме радост, че отново съм начело, изсичам стъпала в твърдия фирн. Дъгъл от своя страна си пробива път към кулоара. Сега се вижда, че той е много по-широк, отколкото изглеждаше отдолу, и безкрайно опасен. Попаднал в него, човек би се чувствувал като обречен под надвисналите ледени зъбери и стърчащите козирки към реброто. Досега никъде другаде по планините не бе ми се случвало да усетя така силно скритата заплаха. Дори Дъгъл е разколебан — крачката му видимо се забавя.

 

 

Междувременно времето се разваляше — облачна армада настъпи в ледниковия басейн, разпокъсана мъгла обгърна реброто и внезапно полупрозрачният въздух около нас се изпълни със сняг. Дон и Дъгъл тутакси се върнаха. Не щеш ли, Дон бе сполетян от пристъп на своя стара слабост — виеше му се свят. Имаше чувството, че планините се въртят около него и не можеше да прави нищо друго, освен да стои вкопчен във въжето. Подобни случаи бе преживял и в миналото — един път на Айгер по време на диретисимата по северната стена — но напоследък нямаше оплаквания и се надяваше, че се е оправил. Очевидно най-добре щеше да бъде да побърза назад към лагера, докато все още се държеше на краката си.

Аз продължих още малко нагоре, ала излезе силен вятър и температурата спадна чувствително. Стигнах някъде до средата на ръбчето, фиксирах въжето на един дедмен и се спуснах обратно към Том, който вече слизаше. По главния кулоар и съседните жлебове засвистяха прашни лавини. Мъглата стана почти непрогледна, но все пак успявахме да се ориентираме по маркировъчните флагчета.

Когато се прибрахме в лагера, световъртежът на Дон беше преминал, но той се страхуваше да не го повтори. Привечер изникнаха нови неприятности: Дон и Дъгъл за малко не се задушиха от парафиновите изпарения, а ние с Том бяхме измъчвани от ужасно главоболие. Виновен за всичко беше долнокачественият парафин, купен от Похара. На сутрешния радиосеанс в седем часа помолих Келвин да провери дали не може да се достави по-чисто гориво от Похара.

Този ден Дон реши да не се претоварва, та да отстрани всякаква опасност от нови пристъпи в бъдеще. Разбрахме се ние двамата с Том да продължим по ръба към гребена, а Дъгъл да освободи въжетата, оставени при вчерашното му разузнаване в кулоара. Нагоре по парапетите на няколко места фиксирах допълнително отделните секции, за да се скъси разстоянието между опорните точки. По този начин се намалява разтеглянето на въжето, което от своя страна означава, че придвижването ще става по-бързо, тъй като алпинистите се изчакват, преминават един по един всяка отсечка.

От мястото, достигнато вчера, продължих да изсичам стъпала нагоре към гребена. Все по-често се заглеждах в ледената кула, изшилила снага над мен. Ако се срути, няма да ме пощади, но вероятността да падне тъкмо сега е минимална — ето друг вид риск, който ние трябва да преценим, доколкото можем, и в крайна сметка да приемем. Снежният улей подсичаше кулата и като че ли излизаше на гребена. Свих малко встрани и осигурих Том.

— Искаш ли да опиташ? — попитах го аз, щом се изправи до мен.

— Давай, Крис. Справяш се чудесно.

Не можех да не се зарадвам. Най-сетне се чувствах добре, аклиматизиран и почти не обръщах внимание на височината, бях съсредоточен единствено в катеренето. Върнах се в улея и почнах да бия стъпки. Снегът беше доста мек, но се вървеше леко, поне в началото. След трийсет-четирийсет метра наклонът рязко се увеличи, снегът, покрил скално-леденото дъно, бе неприятно податлив. Забих един дедмен, ала без особена надежда, че ще ме удържи, ако се отплесна.

Увлечен в напрегнатата схватка, не бях забелязал кога времето се е променило. На тръгване грееше ярко слънце, та реших да катеря само по кожено яке, но сега с изненада установих, че вали сняг, макар все още да не усещах никакъв студ. А положението, в което се намирах, далеч не бе от най-удобните… Разчистих снежния пласт и тъкмо се приготвих да завъртя тирбушонен клин, когато на два пръста под леда се показа скала. Продължих малко по-нагоре, като се стараех да ограничавам натоварването върху сриващите се стъпки, отново разрових снега, попаднах на някакъв лед, приготвих винтообразен клин и почнах да го въртя, но той изобщо не искаше да хване.

„Чукни го, глупако“ — промърморих на себе си, ударих го веднъж с айсбала, после го превъртях два-три пъти. „Върви, слава богу“ — успокоих се аз и завъртях клина здраво в леда. Най-сетне се почувствах по-стабилен и си позволих да огледам околността. Гребенът бе отдалечен само на двайсетина метра.

Приглушен вик дойде от бездната:

— Какво смяташ да правиш, Крис? Замръзвам тука.

— Ще опитам да стигна гребена — креснах в отговор и закачих въжена примка за ухото на клина.

Ала щом се раздвижих, усетих, че целият съм се вдървил. Аноракът ми беше някъде долу в раницата, а излезлият вятър свободно проникваше през якето ми. След няколко колебливи движения решителността ми съвсем угасна, върнах се на осигуровката, закрепих въжето и се смъкнах при Том. Минаваше пладне, бяхме спечелили едва шейсет метра.

Прибрахме се в лагера рано следобед. Ако не друго, сега поне ми се отвори възможност старателно да планирам комуникациите за идните няколко дни. Във връзка с това на бележника си скицирах специален график. Другата ми задача бе да сортирам товарите по важност. В момента се нуждаехме от бивачните съоръжения за лагер IV и допълнителен метраж въже. Хранителните дажби лесно се пресмятаха, понеже бяха опаковани в пакети за по двама души — около три килограма и половина всеки. В сегашния етап на експедицията аз се грижех за транспорта над базовия лагер, докато Келвин надзираваше изтеглянето на багажа от временната база.

Вечерният радиосеанс в пет часа беше основният за деня. Най-много до четирийсет и пет минути приключвахме. За това време давах нарежданията си, обсъждахме евентуалните промени и допълнения към тях, както и конкретните изисквания на отделните лагери. Забележително е, че всички бързо свикнаха да боравят с радиотелефона и към края на експедицията разполагахме с действително изрядна съобщителна система. Дори мълчаливецът Дъгъл пускаше по някоя и друга постна шега при вечерните разговори.

Налагаше се тази вечер да направя няколко основни размествания на свръзките. Време бе двамата с Том да слезем в базовия лагер за почивка. По пътя надолу щях да огледам в какво състояние са лагерите и с Келвин щяхме да уговорим как е най-подходящо да изградим снабдителната мрежа по стената.

Определено казано, не достигаха хора. Последните две седмици Пемба Таркей и Анг Пема непрекъснато изнасяха товари от лагер II до лагер III и също им се полагаше да починат, тъй че реших на следващия ден да ги върна в базовия лагер. Дейв Ламберт, който преди три дни бе се качил в лагер II, трудно се аклиматизираше и след един курс до лагер III се прибра в базата, за да се възстанови и да приготви медикаментите за ползуване по стената. И така, пет души щяха да пребивават едновременно в базовия лагер, докато Ник Есткърт и Мартин Бойсън отпочинали се връщаха в планината. Мик Бърк, отървал се най-после от хемороидите, заедно с Майк Томпсън и Йън Клъф — все още недостатъчно аклиматизирани — както и четирима шерпи, обитаваха лагер I. Възнамерявах да придвижа Майк, Йън, Мингма и Нима в лагер II, а за Пасанг, Канча и Мик Бърк бях определил да изнасят товари. Освен това попитах Келвин — вече на постоянно местожителство в базовия лагер — дали е възможно да включи няколко местни носачи в снабдяването до лагер I. Той обеща да прати трима за проба, ала всички се опасявахме, че трудностите по ледника ще бъдат непосилни за тях.

Дон се чувстваше поукрепнал, затова решихме сутринта двамата с Дъгъл да направят опит да се доберат до гребена, подкрепени от мене и Том, след което ние щяхме да поемем директно към базовия лагер. Утрото се падна зверски мразовито и Дон очевидно изпитваше затруднения по парапетите. От ужасния студ му се догади и главата му се замая. Страхувах се, че световъртежът му се връща отново. В един момент спря, свали обувките си и захвана да разтрива премръзналите си пръсти. Въпреки всичко нямаше намерение да се отказва и бавно продължи по въжетата. Ние вървяхме последни с товар въжета на гръб и докато изчаквахме Дон, Том се обади:

— Мога ли да предложа нещо? — винаги предхождаше своите сполучливи, добре обмислени идеи по този скромен начин. — Види се, доста ще се позабавим тук, затова бих могъл да сляза да донеса още въже, докато Дъгъл катери следващата отсечка.

Наистина лагерът не беше далеч, но да се слезе означаваше да се загубят сто и петдесет метра височина, спечелени с мъка в рохкия сняг. Независимо от добре утъпканата пъртина едно отиване и връщане с багаж пак би отнело много сили и време.

А часовете летяха. Облаци надвиснаха над долината, спуснаха плътна завеса пред отвесните стени на Моди пик и Зъба. Завиждах на Дъгъл, като го гледах как се въззема до достигнатото вчера от мен място и продължава уверено нагоре. Явно бе по-стръмно, отколкото бе ми се сторило. Дъгъл опря стъпала в двете срещуположни стени на улея, мъчейки се да намери стабилна опора за котките си. Снегът се свличаше, а ледът под него бе шуплест. Към края кулоарът премина във вертикална стена. Дъгъл опита да набие снежна шина, но успя да я вкара само няколко сантиметра, набра се предпазливо, зацепи крака в ледения жлеб, изсече ловко хватки за ръцете си и стъпи на гребена сред воя на надигащата се буря.

— Как е?

— Не би могло да бъде по-добре… — останалото бе отнесено от вихъра.

— Няма смисъл и ние да ходим горе в това време — небрежно забеляза Дон и се провикна в мъглата. — Слизай, Дъгъл!

Щом се върна при нас, Дъгъл обясни, че всъщност улеят не излиза не главния гребен, както се надявахме, а на някакво друго странично ребро. Очакваха ни не по-малки трудности и занапред.

А вече бе 18 април. Единайсет дни, откак Дон и Дъгъл стигнаха Седлото, а ние бяхме изкачили едва триста метра над него. Заспускахме се, угнетени от мудния прогрес.

В лагер III заварихме Ник и Мартин. И двамата бяха видели голям зор, докато изгазят дълбокия сняг в кулоара и освен това чувстваха височината. Омаломощен, Мартин лежеше в палатката. Ник се заяде с мен и страшно ме раздразни с думите: „Не мога да проумея защо сте тръгнали по гребена — според мен, ясно бе като две и две, че трябва да се мине встрани“.