Крис Бонингтън
Южната стена на Анапурна (15)

Изнемога (16 — 20 май)

На 16 май преразпределението на алпинистите по лагерите се извърши, както бе уговорено. Надявах се, че навлизаме в подготвителен етап за щурма, но всичко зависеше от времето. След три ясни дни днес отново се поднови следобедният снеговалеж. Все още дори не подозирахме, че през следващите две седмици всеки от групата ще трябва да надмине себе си, да действа свръх собствената си издръжливост. До края на изкачването не водих нито метър повече, но макар и в тила хвърлях толкова сили, колкото не бе ми се случвало никога досега в планината. Разказът на Дъгъл съвпада на някои места с моя (по-точно в случаите, когато се засичахме по лагерите), ала гледната точка спрямо конкретните ситуации е различна, освен това често тълкувахме едно и също събитие по нееднакъв начин. Затова смятам, че нашите описания взаимно се допълват.

Когато с Келвин пристигнахме на Седлото, четиримата шерпи тъкмо се връщаха от курса си до лагер IV. Въпреки че бяха силно впечатлени от маршрута — казваха, че това е най-трудният терен, по който са минавали някога, те привикнаха така ловко да се катерят по парапетите, че взимаха разстоянието и в двете посоки за по-малко от три часа.

Смятах да склоня най-опитните шерпи — Анг Пема и Пемба Таркей, да се преместят в лагер IV и да подпомогнат изнурителното снабдяване на лагер V. Тази отсечка бе много по-сложна технически, отколкото пътят до лагер IV, но веднъж овладели способа да се движат на жюмари, за тях нямаше да бъде мъчно да се справят. Несъмнено шерпите бяха по-издръжливи от нас и положително би им се удало да поддържат транспорта, та да можем да качим необходимото количество кислород и бивачни, съоръжения в лагер V.

Келвин им обясни идеята ми, ала не получи благоприятен отговор. Пемба Таркей и Анг Пема чувстваха, че имат нужда от почивка — повече от седмица изнасяха товари до лагер IV.

— След като си починем в базовия лагер, можем да опитаме — заключи Пемба.

Двамата и без това бяха ни помогнали неимоверно много, преодоляваха къде-къде по-сложни маршрути от тия, по които работеха шерпите в миналото, тъй че нямаше как да не уважим желанието им. Въпреки всичко се съгласиха същия следобед да слязат в лагер II и на другата сутрин, преди да започнат почивката си, да качат товари с двойно тегло на Седлото. По този начин щяхме да заредим лагер III с храна и гориво за идущите десет дни, което от своя страна даваше възможност да съсредоточим вниманието си към горните части на стената.

След като Пемба Таркей и Анг Пема заминаха надолу, Нима се приближи доста нерешително към Келвин и рече:

— Сахиб, ние с Мингма обмислихме и разбрахме, че за вас е много важно да се изнасят неща над лагер IV. Готови сме да отидем.

За жалост не можехме да приемем великодушното им предложение, защото след оттеглянето на Пемба Таркей и Анг Пема нямаше кой да се заеме със снабдяването на лагер IV.

На другия ден възнамерявах да се прехвърля в горния лагер, но времето внезапно се влоши — буреносни облаци задъниха небето, още преди да сме достигнали парапетите. Нима и Мингма, които бяха избързали напред, се оплакаха, че жюмарите им не държат по обледенените въжета. Без колебание се възползвах от това известие като оправдание за връщане, понеже се движех страшно тежко — кажи-речи не забелязвах никакво подобрение в състоянието си отпреди две седмици, когато обезсилен се оттеглих в базовия лагер. Келвин, който пък се качваше за пръв път в лагер III, бе повален от обичайното за тая височина главоболие и прекара целия ден в спалния чувал.

За наш късмет утрото на следния ден бе ведро и ние наново поехме към лагер IV. Главоболието на Келвин мина и той също потегли с нас. Успешното изкачване този ден — както и в следващите — бе истинско постижение от негова страна, защото това беше първото катерене в живота му. Никога досега не бе попадал на такава голяма височина, нито пък бе употребявал жюмари и котки, а пътят до лагер IV беше хем труден, хем внушителен. Сполуката на Келвин показа, че опънат ли се веднъж парапети, даже начинаещи алпинисти бързо могат да се научат как да се движат по тях. Ала ако изпаднат в беда, те не биха имали опит да се справят.

В лагер IV заварихме Йън Клъф и Дейв Ламберт. Ник Есткърт се бе прехвърлил в горния лагер, за да подсили челната група. Същия ден Йън бе направил курс до седлото, Дъгъл и Ник бяха слезли да приберат някои съоръжения, а Дон и Мартин останали да подреждат лагера.

Първоначално смятах да се установя в лагер IV и да се включа в снабдяването, докато Дон и Дъгъл изградят лагер VI, чак тогава планирах да се нанеса окончателно в лагер V. Но тази вечер се наложи да променя плановете си още веднъж. Заедно с Дон и Дъгъл вчера Мартин бе качил товар до мястото, определено за лагер VI. До момента той се намираше в доста добра форма, ала явно шестте последователни курса до лагер V оказваха своето въздействие. Нагоре по въжетата през Скалния пояс краката му измръзват и той успява да ги върне към живот едва след като ги накисва в гореща вода при завръщането си в палатката. Днес той почиваше, но до вечерта състоянието му не се подобри, отгоре на всичко получи възпаления. Ръцете му, изранени от ледовете и скалите по време на премиерното преминаване по Леденото ребро, въобще не бяха зараснали. Общо бе жестоко изтощен, сякаш организмът му нямаше енергия да функционира. На радиосеанса ни предупреди, че вероятно ще слезе на другия ден, а сутринта потвърди решението си.

Ето че отново закъсахме. Този ден Дон и Дъгъл възнамеряваха да се изнесат в лагер VI, т.е. Ник оставаше сам с непосилната задача да ги снабдява. Очевидно някой — всъщност или Йън, или аз — трябваше да му се притече на помощ, макар че така пък се отслабваше линията до подножието на Скалния пояс. Тутакси реших аз да бъда този „някой“. Йън не възрази, въпреки че в писмото до Ники пише:

„Вчера Крис се качи в лагер V. Беше невероятно бавен. Аз се движех значително по-добре и трябваше мен да прати горе, ако мислеше за общия успех. Дейв направи курс до края на реброто с три кислородни бутилки в раницата — 15 кг, добро постижение. Аз носех същия товар, но бях непрекъснато възпиран от мудността на Крис и неговата лична екипировка. От седлото нагоре продължих с бутилките плюс сто и петдесет метра въже — повече от 23 кг — и стигнах до под ледената стена, където оставих багажа, защото нямаше време. Ако не бях задържан през целия път от Крис, щях да изнеса двайсет и трите килограма чак до лагера. Впрочем въжето беше страшно важно, та Крис трябваше да изкупи мудността си, като го вземе нагоре заедно с личната си екипировка“.

За беда аз нямах представа какъв прилив на сили чувства в себе си Йън, макар че трябваше да проявя повече проницателност и да отгатна. Не че вярвам в предзнаменования, ала през цялото изкачване Йън ми се струваше различен от оня Йън, с когото бях катерил централния ръб на Френе и северната стена на Айгер. Той нито за момент не показа, че е щастлив или дори предразположен. Самотното му пътешествие през Индия безспорно бе отнело много от физическата му енергия, а предполагам — и от духовната. Очевидно това изпитание бе твърде тежко за сам човек и аз би трябвало да пратя двама, но, от друга страна, нямахме достатъчно хора. Освен това мисля, че за него бе трудно да се нагоди към моя стил на ръководство. Една вечер след завръщането ни от Непал Ник Есткърт ми довери: „Лошото е, Крис, че ти имаш склонност да мислиш на глас. Затова често изглежда, че си непостоянен и прекалено импулсивен. Струва ми се, че повечето от нас — най-малкото Дон, Мартин, Майк Томпсън и аз — знаехме това и го имахме пред вид“.

Наблюдението на Ник сигурно е вярно, ала подозирам, че за Йън бе особено мъчно да свикне с тая моя черта, най-вече заради неувереното състояние, в което се намираше. Всичко това неизбежно разстрои взаимоотношенията ни в планината. Той се отнасяше с недоверие към моето мнение, а аз усещах, че е обезверен и именно затова в конкретния случай реших аз да се кача в лагер V. Несъмнено подбудите ми да се прехвърля напред бяха продиктувани и от известно самочувствие на примадона, но основното ми желание бе да съм близо до челото и доколкото мога, да контролирам бързо изменящата се ситуация. Вярно, че тоя ден се движех далеч по-бавно от Йън, изтощително бе за мен безкрайното люлеене по парапетите на Леденото ребро и после бъхтенето нагоре през дългите снежни полета до подножието на ледовете.

От време на време Йън ме застигаше на някой от клиновете, заедно почивахме и на края на реброто, отдето той взе в раницата си нова ролка въже, но никъде не разменихме ни дума — всеки бе се уединил на самотния си остров, неспособен да вникне в мотивите на другия. Йън негодуваше, че се качвам в лагера само с личната си екипировка, аз пък не можех да проумея защо настоява да се товари толкова — действително всеки килограм имаше безценна стойност, но не трябваше да се допуска по тоя начин човек да се обезсили съвсем. Накрая прехвърлих въжето при моя багаж, защото продължих сам през ледената бариера и по сто и петдесетметровия снежен склон до первазната пукнатина.

Изненадващо, освен Ник в лагера заварих и Дъгъл — той трябваше да е горе в лагер VI заедно с Дон.

— Ти пък защо си тук? — попитах.

— Изтървах си тъпата раница. Всичко беше вътре — спален чувал, дрехи — абсолютно всичко.

Дори не ми мина през ум, както предполагам и на Ник не му е минало, някой от нас да заеме мястото на Дъгъл в щурмовата свръзка. Положително и самият Дъгъл не е допускал подобно нещо. Та той бе с далеч по-запазени сили и от двама ни и бе завладян от неутолим стремеж да стъпи на Анапурна.

Дъгъл бе оставил Дон сам да обитава лагер VI и бе слязъл с надежда да възстанови загубената екипировка. Без много-много приказки се уговорихме Дъгъл да вземе моя спален чувал и долното яке на Ник, ние щяхме да си набавим нещата от долните лагери. След вечерята, приготвена от Ник, аз се оттеглих във втората палатка тип „Рафма“, а Дъгъл, навлякъл всичките си резервни дрехи, спа при Ник в „Уилънса“. Изпитвах адски студ тази нощ, хем в спалния чувал, кой знае как е изкарал Дъгъл. На сутринта той рано-рано се понесе нагоре, може би твърде премръзнал, за да продължи съня си до по-късно, но най-вече подтикван от желание да навакса пропиляното време.

Ник беше доста изтощен от вчерашния си курс до лагер VI и ме предупреди, че маршрутът е дори по-тежък, отколкото до лагер V. Затова решихме днес той да слезе до седлото и оттам да вземе някакъв багаж, а аз да занеса въже и радиотелефон на челната свръзка. Сутринта Дъгъл беше качил само малко храна, защото искаше час по-скоро да стигне при Дон, та без много губене на време да се заемат с трасиране на пътя над лагер VI.

Двамата с Ник седяхме в палатката, пиехме горещи питиета и отлагахме тръгването до последна възможност. Ставането и приготовляването за деня сега бе още по-мъчително, понеже палатките оставаха непрекъснато в сянка, заслонени от голямата снежна стреха над пукнатината. Сегиз-тогиз малки прашни лавини прехвърляха бариерата и закриваха кръгозора ни като с фина дантелена завеса. Хиунчули, приличен на миниатюрен леден конус, чезнеше далеч под нас, а закръгленият купол на Моди пик с набраздените ледени стени изглеждаше на едно ниво с лагера. Отвъд насрещната стена на Светилището можехме да се любуваме на колосалния амфитеатър, образуван от северозападните склонове на Моди пик. Призори, затлачен в тежка сянка, в контраст с жълто-оранжево поръбените странични хребети амфитеатърът напомняше кратер на угаснал вулкан, докато по здрач позлатяваше сияйно, а срещуположните стени на свой ред първи се засенчваха — тогава приличаше на гигантска сцена, подходяща за постановка на гръцки трагедии.

Ала аз все по-рядко обръщах внимание на величествения пейзаж. Бях престоял по стената прекалено дълго и се чувствах пренаситен от едни и същи планински форми, още повече умората и студът си казваха думата — не мислех за почти нищо друго, освен как да продължа да катеря ден подир ден. Излязох на ръба на первазната пукнатина, облян в слънчеви лъчи, който не дават топлина, но заслепяват очите и изгарят откритата кожа. Все пак тук бе по-приветливо и приятно, отколкото в хладния мрак на лагера. Пристягам котките, намъквам сбруята и съм готов за дългия преход до лагер VI.

Странно е усещането за самота — крепко, но навява и страх. Единствено въжената нишка, която следвам, подсказва, че по тая огромна стена има и други човешки същества. За пръв път минавам по този маршрут и в мен се разпалва копнежът към неизвестното. Въжето се вие, сякаш прониква в пещерата на Минотавъра — пресича ледени полета, обхожда скални ребра, устремява се по стръмни жлебове. Рядко ми се удава да разгледам повече от петнайсет метра напред.

Невъзможно е да се движа ритмично — безценния балсам на височинния алпинизъм — понеже в един момент парапетът се изкачва по отвесна стена, а в следващия опасва скалиста чупка или дори се спуща в някое улейче. Хоризонталните участъци са по-изморителни от вертикалните, защото при тях трябва да се прехвърлям кажи-речи изцяло на ръце. Имам чувството, че приличам на някой застарял Тарзан, който прави напразни усилия да се завърне на голямата сцена.

Напредвам отчайващо бавно, доста често вдигам поглед към поредния отличителен белег по релефа — скален издатък, предвърхова плоча на винкел, гребен на ребро. Може да е отдалечен само на петнайсетина метра от мен и все пак изминава повече от час, докато го стигна. Пресякох началното ледено поле, сетне изкатерих първия скалист пасаж, обходих второто ледено поле, качих отвесна стена и така напред. Сега се намирам под последния отвес на Ютията. Ник ме предупреди, че на това място Мик и Том са оставили въжето да виси свободно в разстояние на цели шейсет метра. В такъв случай се налага първо да обера около шест метра „корем“, преди парапетът да се изпъне добре. Поглеждам нагоре и забелязвам, че въжето се трие в безброй остри скални издатини. Някъде от високите части на Скалния пояс се откъртва камък. Какво ще се получи, ако засегне въжето или ако вече някой друг е успял да го повреди фатално? Единственият начин да проверя, е като отпусна цялата си тежест на въжето и ако се скъса, тогава ще умра… Представям си доста живо как тялото ми се свлича надолу, последвано от безполезното въже и откачените жюмари, подскача окървавено по скалите, тежко тупва на снега и продължава да лети по безкрайните склонове — червен, кървав ужас… Хайде, стегни се, избий тая мисъл от главата си! Съсредоточи се в катеренето: вдигни единия жюмар — изправи се, вдигни другия — изправи се. Това е професионалната терапия на алпиниста — за нищо на света не бива да даваш воля на въображението си.

Ала тръгнеш ли по тоя кошмарно дълъг, безпощаден пасаж, абсолютната изнемога прогонва всякакъв страх. Мъча се така да подбирам пътя си, че да сведа до минимум свободното люлеене между острите издатини, както и да бъда в постоянен досег със скалата, за да се чувствам стабилен и да облекча поне малко изнурителното си катерене. Кажи-речи стигам — петнайсет метра до края. Тъкмо се самоуспокоявам, че не излезе чак толкоз страшно, колкото се опасявах, когато ненадейно скалата хлътва под голям надвес, изхвърляйки ме навън, над бездната. Въртя се безпомощно около собствената си ос, въжето е изпънато вертикално. Цял час отива, докато изкатеря тия последни петнайсет метра — един час на разкъсващи гърдите, умопомрачаващи усилия — един час, през който напредвам със сантиметри при сърцераздирателни конвулсии за всяка глътка въздух. Най-сетне се измъквам и падам по очи върху малката площадка. Оттук нагоре наклонът намалява — продълговато снежно рамо, осеяно със скалички в основата, води към върха на Ютията, където съзирам синьото платнище на палатката.

Очакват ме още близо сто и двайсет метра — по вертикала — сравнително лесен терен, но ми се струва, че нямам сили да ги изкача. Крясвам по посока на синьото петънце, вкопано сред безбрежния снежен склон, увенчан с кафявата грамада на Скалния пояс. Никакъв отговор. Надявах се, че ще съумея да придумам един от двамата да дойде да ми вземе багажа, ала сега нямам избор — трябва някак да се довлека до лагера.

Почвам да бъхтя през снега, като се набирам по фиксираното въже. Всяка стъпка изисква отделен напън на волята. Времето сякаш превключва на по-бавни обороти — попадам в един личен ад със забавени движения. Достигам последното препятствие — шейсет метра под палатката и пълни сто и двайсет метра въже в дължина. Викам неколкократно, но палатката мълчи, не проявява никакви признаци на живот и като равнодушно синьо око наблюдава мъките ми. Решавам, че каквото било, било — повече не съм в състояние да продължа, вадя въжето и радиотелефона от раницата и ги привързвам към един клин. Тъкмо се каня да обърна гръб и съвестта ми се обажда. Дон и Дъгъл нямат нито въже, нито радио. Ако не им съобщя, че съм ги оставил тук наблизо, утре може да загубят цяла сутрин в очакване да пристигнат. Освен всичко належащо е час по-скоро да разполагат с радиотелефон.

И тъй, развързвам апарата и го пъхвам обратно в раницата. Тежи само две кила и половина, но с всяка измината крачка теглото му сякаш набъбва и ме дърпа назад. Изпитвам странно чувство — не че не ми стига дъх, просто нямам никакви сили, нито дори воля да задвижа мускулите си. Пристъпвам, почивам минута, две, три и отново се заставям да повдигна крака си. Парапетът описва широка дъга, което означава, че ако се откъсна, ще направя огромно махало през стената. Снегът е неприятно мек и макар останките от стъпките на Дъгъл да ме подпомагат, принуден съм да бия нови.

Тътря се невъобразимо бавно, минава пет и половина, а още съм далеч. Заповядвам си да не почивам на по-малко от пет поредни крачки. Една, две, три — хайде, нещастнико, върви! — четири… и спирам. Следващия път успявам да направя само три. Все пак вече съм под палатката. Фиксираното въже е закрепено някъде отзад и върви успоредно над нея. Ударите по покрива, предизвикани от конвулсивните ми набирания, привличат вниманието на Дъгъл.

— Още малко, Крис — подвикна ми той и насърчителните му думи ми вдъхнаха воля да преодолея тия последни мъчителни метри.

Щом се прехвърлих през перваза на малката площадка, изкопана в самия гребен на Ютията, Дъгъл пъхна в ръцете ми чаша гореща оранжада. Сърдечното посрещане и предвидливостта им да ми приготвят нещо горещо за пиене оправда страданията ми. Знам, че звучи изтъркано, но бе самата истина. Съзнавах добре, че нямам сили да водя напред, бях далеч по-изнемощял и от Дъгъл, и от Дон, но фактът, че все още бях в състояние да им окажа подкрепа, означаваше много за мен.

Седнахме и поговорихме няколко минути. Предупредиха ме, че разполагат със съвсем мизерно количество храна — само това, което Дъгъл бе донесъл заранта. Казах им, че утре Ник сигурно ще им качи нещо за ядене и потеглих надолу.

Наближаваше седем часът. Наоколо плуваха прозрачни мъглисти валма, през които петната сняг се виждаха като призрачни острови, а скалите приличаха на бойници на гигантска, демонична крепост. Нямаше вятър и аз реших пътем да подобря маршрута, като разделя на няколко отсечки дългия парапет по отвеса, придържайки се към някакъв по-лек вариант. Увлечен, развързвах възли, пресмятах какъв „корем“ въже да оставя между клиновете, фиксирах наново. Чак когато взе да се смрачава, разбрах колко съм закъснял.

Ник бе разтревожен сериозно. Едва към осем и половина, в непрогледна тъмнина най-сетне се плъзнах по последния парапет към лагера. Палатката тозчас ми се стори страшно гостоприемна. Ник вече бе запалил газовия примус — сега използвахме такива вместо парафиновите — и приготовляваше вечерята, та за мен не остана друго, освен да се пъхна в спалния чувал, заслушан в приспивното пърпорене на пламъка.

Въпреки умората си тази вечер и двамата бяхме пълни с оптимизъм, обмисляхме как заедно ще извършим второто покоряване на върха. Поговорихме и за конфликта, възникнал пред прехвърлянето на Дон и Дъгъл начело, преди да им е дошъл редът. Ник твърдеше, че нито той, нито Мартин не са били дотам възмутени както Том и Мик.

— Двамата с Мартин бяхме разтревожени от трудностите по снабдяването — рече той. — Чудехме се как, ей богу, ще се качи необходимият кислород и инвентар в лагер V. Смятахме, че ще е по-добре да се използва силата на Дон и Дъгъл за няколко курса, тъй че истински да се подготвим за щурма. Както виждаш, тук няма почти никакъв кислород, а и храната не е кой знае колко.

Ник изглежда имаше право. В лагер V разполагахме едва с три бутилки и един кислороден апарат, други три бутилки бяха оставени от Йън под ледените зъбери. Очевидно снабдяването от лагер V до VI щеше да бъде по-трудно, отколкото между лагер IV и V. В момента Дон и Дъгъл разполагаха само с най-необходимото за лагер VI, на практика бяха без храна, въжето им се равняваше на една ролка от сто и петдесет метра. Този ден всичко на всичко успях да кача 16 кг на сто метра под лагера. Не ще и дума, бяхме в неописуемо тежко положение, а времето безмилостно летеше. Днес отбелязахме двадесетия ден на май, мусонът вече чукаше на вратата. Чувствах, че най-важното за момента е да поддържаме някак си набраната скорост към върха.

Лагер VI бе разположен на 7300 м и предполагахме, че до края на Скалния пояс остават само триста метра по вертикала. С положителност знаехме, че оттам пътят до най-високата точка на Анапурна е сравнително лек. Но ако горната част на Скалния пояс излезе по-сложна от долната, преодоляна от Мик Бърк, тогава наистина щяхме да загазим. Този ден Дон и Дъгъл бяха сполучили да се доберат до основата на някакъв кулоар, водещ към предвършието. Началото му изглеждало лесно, но какво следва по-нататък Дон и Дъгъл не успели да узнаят. Единственият обнадеждващ факт бе, че и двамата нямаха нужда от кислородни апарати.

Разбрахме се на другия ден Ник да изнесе товар до лагер VI, а аз да сляза до склада на седлото. Заспах бързо — бях твърде изморен, за да се тревожа. Успехът беше съвсем близко и същевременно безкрайно далеч.