Крис Бонингтън
Южната стена на Анапурна (2)

Защо избрахме Анапурна?

Когато чета книга за планинска експедиция, винаги гледам да прескоча страниците, в които се описва историята на върха, цитират се предишните изкачвания и т.н., но ми се струва, че тук ще е необходимо да кажа за тези неща няколко думи, за да определя значението на нашия замисъл и мястото му в развитието на хималайския алпинизъм.

Със своите 8091 м Анапурна I се нарежда на десето място сред най-високите върхове на света. С името на Анапурна е свързано едно от най-възловите събития в световния алпинизъм — това е първият връх, надвишаващ магическата граница от 8000 м, на който стъпва човешки крак. Годината е 1950, а експедицията — френска, водена от Морис Ерзог. Тази победа ознаменува началото на тотална атака срещу хималайските исполини и в течение на следващото десетилетие повечето биват покорени: Еверест и Нанга Парбат — през 1953 г., К2 и Чо-Ойу — през 1954 г., Канченджунга и Макалу — през 1955 г., Лхотце и Манаслу — през 1956 г. Последният осемхилядник Госайнтан^[1] в Тибет бе завоюван през 1964 г. от една китайска експедиция. Днес единственият неизкачен връх над 7800 м е Гашербрум III в Каракорум.

Макар че в Хималаите все още могат да се намерят стотици девствени върхове от порядъка на 6400 м до няколко коти над 7700 м, повечето от привлекателните за алпиниста планини — тези с остри и естетически издържани форми — вече са покорени. Някои великолепни върхове, като Огре пик (край ледника Хиспар^[2]), Пайгу пик (встрани от ледника Балторо^[3]), както и множество други в Бутан се недостижими поради политически забрани.

До 1968 г. само на два-три от осемхилядниците (с изключение на Еверест по понятни причини) премиерното изкачване бе повторено. Еверест бе единственият връх над 7500 м с повече от един маршрут, водещ до най-високата му точка. Китайците претендираха, че през 1960 г. били достигнали върха по северния хребет — пътя на британските алпинисти отпреди войната, но доказателствата им бяха крайно неубедителни и малцина им повярваха. През 1963 г. американците направиха голям удар, като изкачиха западния ръб на Еверест и на слизане траверсираха по южния. Но дори и западният ръб, независимо че е шеметно стръмен, е лек технически според съвременните алпийски стандарти.

Алпинизмът в Хималаите достигна онази фаза на развитие, която в Алпите започна с покоряването на последния девствен четирихилядник Матерхорн през 1865 г. След това катерачите обърнаха поглед към непроучени, по-сложни пътища: първо се насочиха към острите ръбове, сетне — към големите стени, разработвайки нови технически способи и съоръжения, с чиято помощ можеха да преодоляват всякакви препятствия.

В Хималаите обаче алпинистите искаха да изпреварят бавния еволюционен процес, получил се в Алпите, и като използваха катерачни умения и екипировки, изпитани на по-малка височина, дръзнаха да щурмуват хималайските еквиваленти на северната стена на Айгер — преминаха направо от най-лесното към най-трудното.

Колко голям е направеният скок, може да се види при следното сравнение. От първопокоряването на Матерхорн през 1865 г. до изкачването на неговата тежка северна стена от братята Шмид изминават шейсет и шест години. През 1964 г. китайците овладяха Госайнтан и в Хималаите настъпи идентичен етап с този в Алпите след 1865 г. Макар и сравнително леки, някои от изкачванията през тоя период са забележителни постижения на воля и мъжество. Така например Еверест, който би предложил най-елементарно катерене, ако се намираше на морското равнище, взе единайсет човешки жертви от седем различни експедиции, преди да бъде завоюван от Хилари и Тенсинг през 1953 г. А сега, само седемнайсет години по-късно, ние замисляхме премиера по една от най-внушителните хималайски стени, чиито трудности са същите като на Айгер, но дължината й е два пъти по-голяма плюс всички изпитания, поставени пред алпиниста от прекомерната височина.

Ала ние не бяхме сами в своите въжделения. Една германска експедиция се стягаше да премери сили с исполинската Рупалска стена^[4] на Нанга Парбат, а японците се готвеха за югозападната стена^[5] на Еверест.

Но и през 1950 г. групата на Морис Ерзог се сблъсква с куп непознати проблеми. Непал за пръв път в историята отваря границите си за алпинисти, картите са неточни и като начало катерачите са принудени да търсят „своя“ връх. Французите планират щурм или към Дхаулагири (8167 м), или към Анапурна I. Естествено предпочитат Дхаулагири, който хем е по-висок, хем по-лесно се намира. Това е връх с форма на гърбица, извисил снага над непалските предпланини, без почти никакви вторични хребети и пирамиди. Същевременно е много стръмен от всички страни и след като срещат сериозни препятствия още в долните му части, французите разбират, че избраният маршрут не е по силите им — все още хималайският алпинизъм е твърде неукрепнал.

Тогава решават да опитат Анапурна. Ала първо трябва да го открият. Върхът се губи сред сложна плетеница от разклоняващи се вериги и масиви. На картата са отбелязани проходи там, където всъщност се издигат шестхилядиметрови ледени отвеси, и хребети, които на практика не съществуват. Цял месец пропиляват в разузнаване на подстъпите, додето намерят най-удобния път през Миристи Кола — долина, отвеждаща до северните склонове на Анапурна. Турът върви по огромен ледник с умерен наклон и после право нагоре към върховия купол, но групата е изтощена от уморителното лутане, пък и твърде малко време остава до идването на мусона. Французите построяват своя базов лагер в средата на май, когато повечето експедиции разчитат да привършат изкачването или поне да са близо до най-високата точка. Мусонът се развихря още преди Ерзог и Лашнал да стъпят на върха. Двамата алпинисти плащат скъпо и прескъпо за победата си — получават страхотни измръзвания и по-късно се налага да им бъдат ампутирани пръсти на ръцете и краката, а в ужасната виелица на връщане по чудо остават живи.

До 1970 г. изкачването на Анапурна I не бе повторено, въпреки че повечето от околните върхове междувременно бяха покорени. Подполковник Дж. О. М. Робъртс, офицер от свързочните войски на гурките и алпинист с дългогодишен стаж, е първият европеец, проникнал в Светилището — огромен ледников басейн на юг от Анапурна. Единственият проход до него е Моди Кола — тясна клисура, водеща надолу към хълмовете и оттам — към равнините на Индия. Светилището е едно от най-фантастичните ледени морета на света. От едната страна на стража при входа на циркуса стърчи изшиленото чело на Мачапучаре, брониран с отвесна скална стена, а насреща се издига Хиунчули (6337 м) — до днес непокорен. От заобления му купол по посока към съседния Моди пик (известен и като Южна Анапурна — 7014 м) лъкатуши гребен, остър като нож. В тази част ледниковият басейн се огражда от вертикално надиплена ледена стена, прорязана от няколко скални ръба. По-нататък покрай Зъба (7821 м) хребетът продължава до Анапурна, чиито три гигантски ребра доминират над цялата околност и напомнят за архитектониката на Гранд Жорас. След Анапурна веригата става по-разчленена, множество странични била плъзват навътре в циркуса. През Ледниковото кубе (7038 м) и широката пирамида на Гангапурна (7444 м) венецът достига Анапурна III (7545 м), откъдето свива на юг, за да завърши при Мачапучаре.

Джими Робъртс провежда разузнаване в района и предоставя информацията си на една английска експедиция, организирана от Уилфрид Нойс, намислил да атакува Мачапучаре през 1957 г. Алпинистите изграждат базовия си лагер в устието на циркуса и двама от тях — водачът Нойс и Дейвид Кокс — успяват да се доберат на шейсет метра под върха, ала техническите трудности на предвърховия склон ги принуждават да отстъпят.

И тъй Мачапучаре остана непобеден. Джими Робъртс, който се ползваше с голямо влияние в Катманду, посъветва непалското правителство да запази поне един връх девствен като символ на неосквернима чистота. Властите го послушаха и до ден-днешен е невъзможно да се получи разрешение за изкачване на този най-изящен красавец измежду всички непалски гиганти.

Междувременно вниманието на алпинистите се насочва към ариергарда на Анапурна Химал, съставен от конусите на Анапурна IV и Анапурна II, който е отделен от главния масив чрез седло с кота 5220 м и наистина заслужава честта да носи самостоятелно име. През 1950 г. малка експедиция, оглавявана от ревностния изследовател на планините Бил Тилман, опитва несполучливо Анапурна IV. Четири години по-късно неголяма германска група овладява върха. След още три години водачът на победоносната експедиция на Канченджунга Чарлз Евънс заедно с Денис Дейвис и четирима шерпи щурмува Анапурна II. Тази шесторка представлява съвършен образец на лека експедиция и отбелязва забележителен резултат — алпинистите покоряват Анапурна IV, но отстъпват пред петкилометровия гребен с височина над 7200 м по цялото си протежение, водещ до Анапурна II.

През 1960 г. смесена армейска експедиция начело с Джими Робъртс превзе Анапурна II. Както вече споменах, в тази група бях включен и аз, дори имах голямото щастие да стъпя на върха заедно с Дик Грант, капитан от кралския флот, и шерпа Анг Нима. Ползвахме кислородни апарати, понеже финалната атака бе страшно дълга и изтощителна — траверсът по петкилометровия ръб, за който стана дума, бе последван от седемстотинметрово катерене към най-високата точка по комбинирани снежно-скални пасажи. И все пак нашият маршрут като цяло по нищо не се отличаваше от традиционните хималайски турове — предимно тъпчене на дълбок сняг по леки склонове.

Върховете от главния масив на Анапурна бяха завладени в течение на следващите девет години. През 1961 г. индийска експедиция изкачи Анапурна III от север, а японците първи от юг достигнаха венеца на Анапурна, като през 1964 г. покориха Ледниковото кубе откъм Светилището. На другата година германска група имаше позволение да катери Анапурна I от юг, но пристигайки в циркуса, водачът Гюнтер Хаузер реши да премери сили с непокорения Гангапурна.

После настъпи четиригодишна пауза, понеже Непал затвори границите си за чуждестранни алпинисти. През 1969 г. друга германска група, този път водена от Лудвиг Грейсел, проникна от юг, щурмува Ледниковото кубе и сетне се опита да траверсира дългия хребет към трите главни върха на Анапурна. Това бе наистина амбициозен проект, изискваше разгърната комуникативна мрежа на голяма височина, и логично следваше неизменния еволюционен процес към все по-трудното. Ала даже и през ум не е минавало на немските алпинисти да се преборят с исполинската южна стена. За беда те нямат късмет с времето и след като непрекъснато биват омаломощавани от ураганния вятър по гребена, накрая свирепа буря ги сковава в един от лагерите им под Черната скала (7517 м), където престояват блокирани цели осем дни. Стихията слага край на техните надежди. Гюнтер Хаузер и Лудвиг Грейсел ми съдействаха със снимков материал от южната стена, както и с някои препоръки при съставянето на предварителния план, ала и двамата не бяха особено оптимистични относно шансовете ни за успех.

Тактическата си постановка градяхме въз основа на анализи на няколко снимки — анализи, подкрепени от алпийския ни опит.

Въпреки всичко трудно, превъзмогвах безпокойството си, което ме обземаше от време на време, съзнавайки колко многообразно и сериозно е бъдещото ни начинание, а колко оскъдни са наличните сведения за избрания обект. Обсъждахме възможността в следмусонния период на 1969 г. двамата с Дон Уилънс да отидем до стената, да я огледаме и да проверим доколко съществува лавинна опасност. Не се боях кой знае колко от техническите сложности — със съвременните катерачни умения и средства може да се преодолее почти всичко, стига да не те отнесе някоя лавина, докато пъплиш нагоре. На снимката стената изглеждаше до голяма степен чиста, макар че в средната й част наклонът намалява и пътят се препречва от ивица ледени блокове. Ако тия нащърбени кули излязат неустойчиви, маршрутът ни ставаше кажи-речи самоубийствен. Все пак двамата с Дон вярвахме, че ще бъдат стабилни.

На практика, замисленото разузнаване бе доста неуместно. Не че нямахме пари, ами времето бе недостатъчно да подготвим грижливо всичко необходимо за изкачването и да отлетим без закъснение за Непал. Вече бях поръчал значително количество катерачен инвентар, както и цялата кислородна апаратура плюс бутилките. Подписахме и няколко договора, тъй че, ако отсега нататък се откажехме от експедицията, в бъдеще никой нямаше да ни вярва и съответно материална подкрепа не можехме да очакваме от никого. Така се стекоха обстоятелствата, че се захванахме с работа, която представляваше стъпка в абсолютната неизвестност. Преди да потеглим за Непал, често с ужас се питах какво ще стане, ако, стигнали вече под стената, току-виж преценим, че е непроходима. Много аргументи ми даваха основание да смятам, че това е изключено, но тъй или иначе всичко бе възможно. Мисля, че всеки от нас бе измъчван от подобни опасения, ала не желаеше да ги споделя.

Два са периодите, през които условията в Хималаите са най-подходящи за алпинизъм. Единият е заключен между края на зимата и настъпването на мусона, който идва в района на Анапурна около началото на юни, другият — непосредствено след мусона преди първите зимни снеговалежи. И двата сезона имат своите плюсове и минуси. Времето през следмусонния период е по-постоянно, но е доста по-студено и затова алпинистите предпочитат да атакуват най-високите върхове през пролетта.

За нашето изкачване избрахме предмусонните месеци на 1970 г. По програма бе определено на 21 март да напуснем Похара — градче със самолетна писта, отдалечено на стотина километра от Анапурна. Подстъпът до подножието на стената щеше да ни отнеме горе-долу осем дни и ние се надявахме да започнем катеренето в първите дни на април — по този начин щяхме да разполагаме с малко повече от два месеца за преодоляване на предначертания маршрут. Изкушавах се да тръгнем по-рано, ала в такъв случай съществуваше опасност да бъдем възпрепятствани от зимните снегове. Исках на всяка цена носачите да пренесат целия багаж на експедицията до мястото, определено за постоянен базов лагер, а тях най-мъчно можеш ги накара да се качат над снежната линия…

От малобройна приятелска дружина нашата група много бързо прерасна в значителен алпийски екип. Тактиката ни за предстоящото изкачване също се измени — от блиц щурм стигнахме до планомерна обсада. Мнозина алпинисти смятат, че вече е дошло времето да се атакуват хималайските върхове от лекоподвижни експедиции в типичен алпийски стил. Това означава върхът да се изкатери на един дъх, без да се оставят фиксирани въжета за транспорт, без тежка екипировка, потребна за добре осигурен тил, и пр. Досега този метод успешно бе приложен в планините на Северна и Южна Америка, и то при няколко големи стенни изкачвания — например западната стена на връх Хънтингтън в Аляска, премината от Дейв Робъртс и неговите партньори, също източната стена на Йерупайа в Андите, преодоляна от английския алпинист Крис Джонс в свръзка с американеца Пол Дикс. При подобен подход доста се разчита на шанса и индивидуалните качества — твърде съществени предпоставки в алпинизма. В днешно време при наличието на усъвършенствана техника — имам пред вид най-вече ролплъговите клинове, които могат да се забиват и в най-гладката, без никакви цепки скала, също така фиксираните парапети, позволяващи на алпинистите безметежно да се спуснат на земята, да си починат, да попълнят инвентара си и отново да подновят катеренето — мисля, че на света няма неуязвима алпийска стена, разположена под 6500 м.

В Хималаите обаче ситуацията е различна. Отбелязани са няколко леки експедиции, предимно дело на австрийски алпинисти. Най-забележителната е с дата 1957 г., когато четирима австрийци, предвождани от Херман Бул, покоряват Броуд пик (8047 м), сетне опитват щастието си на Чоголиса (7653 м), но под върха са изненадани от буря. Решават да се върнат, но при слизането Херман Бул пропада с козирка и загива.

Не ще и дума, премиерата на Броуд пик е великолепно постижение. Дори нещо повече — алпинистите сигурно са имали възможност да изпитат най-истински радостта при катерене. Представете си четирима приятели сред най-грандиозните върхове на света! Несъмнено колкото е по-голяма групата, толкова повече човек се чувства далеч от същността на планината. Алпинистът губи толкова много от внушението, от необятността, когато е заобиколен от прекалено много хора, дори не може да се наслади пълно на планинската красота.

Все пак маршрутът на Бул и Димбергер на Броуд пик е сравнително лесен. Съмнително е дали с тактика, характерна за Алпите, би могло да се осъществи сложно изкачване по отвесите на някой от най-високите върхове на Хималаите.

Имаше период, когато обмислях идеята да премина южната стена с група от шест алпинисти, екипирани с достатъчно инвентар и храна за месец и половина, като се придвижваме в единно тяло. Теоретически подобен план е приложим и навярно някой ден ще бъде изпитан, но фактът „време“ винаги ще бъде основният проблем, защото колкото по-продължително човек престоява на голяма надморска височина, толкова повече физическите му сили отслабват. Дори да е само поради тази причина, пак, струва ми се, е необходимо да се построява надежден мост от въжени парапети, та да могат алпинистите да слизат за пълноценно възстановяване в базовия лагер. Няма особена полза от почивка на голяма височина, тъй като над 6500 м състоянието на човешкия организъм се влошава постоянно, даже и да е в бездействие. Друг проблем при едно технически сложно катерене, което изисква многодневна работа, идва от невъзможността да се предвиди дали здравето на алпиниста ще бъде засегнато от непривичните условия. Затова също са потребни фиксирани въжета — ако някой излезе от строя, да може сравнително лесно да се спусне.

Въпреки възприетата от нас обсадна тактика, макар и въоръжени с помощни съоръжения от всякакъв род, явно предстоеше да се сблъскаме с много и мъчно преодолими препятствия. Решихме при нужда в горните части на стената да използваме кислородни апарати, понеже Скалният пояс започваше някъде над 7000 м и по всичко личеше, че ще ни предложи пасажи от ранга на Айгер, във всеки случай по-трудни от катерените досега на тази височина. Не бяхме в състояние с положителност да отсъдим дали ще съумеем да се справим с тия скали от висша категория без помощта на кислород. Французите например през 1958 г. претърпяха неуспех при първия си опит да покорят Жану — много тежък връх, висок 7710 м — главно поради неизправности в кислородните апарати. Ала през 1962 г. сполучиха — отново с кислород, при максималните усилия на значително по-многочислена група от нашата.

Едно от неудобствата при употреба на кислород е, че се утроява теглото на товарите, изнасяни по тура, тъй като до най-високите лагери трябва да се качат сума кислородни бутилки, чийто живот е твърде краткотраен. Възнамерявахме да фиксираме с въжени парапети целия маршрут, за да си осигурим обезопасена, снабдителна линия. За целта със себе си взехме 5220 м алпийско въже.

Когато ме попитат защо поисках да изкатеря южната стена на Анапурна, изкушавам се да повторя знаменития отговор на Мелъри^[6]: „Защото съществува“. Тази фраза е едновременно непълна и всеобхватна. Всички ние катерим заради неизброимо много неща: има неописуема радост в усещането, че печелиш сантиметър след сантиметър върху отвесна скала или лед и контролираш всеки мускул на тялото си; доволен си, когато откриеш нещо ново, било то и няколкометрова скална плоча под склоновете на някой хълм; и може би най-ценното — чувстваш се по-силен, като опознаваш реакциите си при непознати, понякога сурови изпитания. И през цялото време си погълнат от чистата красота и величието на планината. Зад всичко това надзърта опасността — ето в какво се състои алпинизмът: да държиш собствения си живот в ръце, поемайки добре пресметнат риск. Ала това далеч не означава да се втурваш сляпо срещу стихията или да търсиш опасност заради самата опасност. Алпинистът извлича своята наслада, като се впуска в потенциално рисковани ситуации и сетне чрез умение и опит ги преодолява.

Когато на шестнайсетгодишна възраст почнах да катеря, често изпадах в положение да се боря за живота си, дращех със зъби и нокти по неравностите на скалата, за да не се изпусна, и се обливах в студена пот, втрещен от ужас и страх — чисто и просто тогава нямах никакъв опит. Продължавах да ходя в планините, защото човешката памет е къса — бързо забравях какво значи да се страхуваш и поемах по следващия тур. Над всичко стоеше удоволствието от катеренето, трепетът на откритието и желанието да се усъвършенствам.

Натрупа ли опит, човек придобива и по-осезаема власт над себе си. Тогава идва истинското щастие в борбата с развихрената природа. Действително моите най-паметни и в известен смисъл най-пълнокръвни катерачни преживявания са били по време на яростните хали в Алпите, когато вятърът раздира дрехите ти, когато разумът и интелектът са мобилизирани до краен предел, за да овладееш положението въпреки всичко.

При височинния алпинизъм физическото удоволствие е нищожно — всяко движение е съпроводено с твърде жестоки, умопомрачаващи мъки — ала предизвикателството и притеглянето на неизвестното са дори по-силни отколкото в по-ниските планини.

Покоряването на един връх гигант се постига с усилията на целия експедиционен състав. Може само двойка алпинисти от дузина други да достигнат крайната цел, но техният успех е плод на обединените действия на всички останали. Естествено е всеки участник в алпийска експедиция да мечтае тъкмо той да бъде единият от тия двама покорители и понякога човек се изкушава да пести сили за финалната атака, вместо да хвърли цялата си енергия в името на общата сполука. В края и на двете предишни мои хималайски експедиции изживях мъчителни моменти на самоугризения. Сега горях от желание да се върна в Хималаите не само от влечение към новото, но и от амбиция да бъда по-добър — не толкова като алпинист, колкото като член на експедиция.

Тези са някои от мотивите, които ме отведоха под южната стена на Анапурна. Без съмнение това беше върховното предизвикателство в живота ми — отчасти заради своята величина като катерачен проблем, ала най-вече заради отговорността, която поемах в качеството си на водач. Алпинизмът, както предполагам и животът, представлява непрекъснат низ от открития, от копнения да се намерят нови измерения. Всяка крачка напред е опияняваща — направи ли я човек, връщане назад няма, дори тъпчене на едно място не бива да си позволява, винаги трябва да се търси нов хоризонт. В даден етап първата колеблива стъпка на прощъпалника е всичко, каквото може да се желае, по-късно — първото покатерване на дървото отзад в градината… Ако сте избрали алпинизма за свое жизнено поприще, първото ви водачество на скала ще бъде толкова вълнуващо за момента, колкото ще е и първото ви възкачване на някой хималайски връх, макар и двата мига да са еднакво мимолетни.

Често с безпокойство се питах дали ще съм способен да сплотя група от елитни и доста своенравни катерачи. През последните осем години работех на свободна професия, ангажиментите ми към околните бяха ограничени. От 1960 г. — тогава още се числях в армията — не бе ми се случвало да нося отговорност за хора и същевременно да ги командвам, но в казармата имах на своя страна пагона и всемогъщата военна дисциплина. Много по-различно е да ръководиш планинска експедиция, авторитетът на водача почива единствено на лоялността и уважението на участниците.

Малко преди да потеглим към Анапурна, един журналист ми зададе въпроса как смятам да наложа дисциплина в групата и какво бих направил, ако някой от алпинистите се обърне и ми каже да си гледам работата. Отговорих, че не мога да направя нищо, разбира се, но отбелязах, че ще се постарая да не се стига дотам. Всъщност аз предварително ще съм претърпял крах като ръководител, ако възникне подобен инцидент.

Преценявах, че главното ми задължение на водач е да бъда по-скоро дипломат, отколкото диктатор и с умение да съгласувам различни предложения и идеи. Дисциплината можеше да се създаде само от самите членове на експедицията. Ако някой ми заяви, че не иска да направи еди-какво си, защото е много уморен или пък защото е прекалено опасно, аз бях длъжен да приема довода му. Същевременно съзнавах, че няма начин все някой път да не взема решение, с което останалите да не са съгласни. Дали ще ме послушат или не, зависеше от отношението на алпинистите към мнението ми и тяхното лично чувство за единство.

Не отивахме на война наистина, по-точно подхващахме сложна игра с много скрити заплахи. Затова всеки имаше право да реши колко сили да хвърли в начинанието и какъв риск е готов да приеме.

С изключение на Том Фрост, Дейв Ламберт и Келвин Кент всички останали познавах от години. Бяхме катерили заедно при тежки и опасни обстоятелства, имахме еднакво разбиране за алпинизма и логично би следвало да интерпретираме по един и същ начин проблемите, които ни предстоеше да разрешим. Надявах се задачата ми на водач и координатор да бъде облекчена от факта, че групата, макар съставена от талантливи и крайно самостоятелни алпинисти, все пак има нужда от напътствие, от водачество — наречете го, както искате — във формата на предварителен план, който да бъде следван. Докато се подготвяхме за експедицията, моите лични лутания в областта на ръководните и организационните тайни бяха също така пътуване в неизвестното, каквото щеше да представлява и самото изкачване по южната стена.