Крис Бонингтън
Южната стена на Анапурна (12)

Ледените зъбери (4 — 9 май)

Най-сетне се измъкнахме от Леденото ребро. На 4 май Дон и Дъгъл заедно с Мик Бърк и Том Фрост изнесоха голямо количество въжета на седлото в края на гребена. После Дъгъл се насочи към ледените зъбери, като размота цяла сто и петдесетметрова ролка въже. След постоянните трудности дотук, които ни отнеха твърде много време, докато ги преодолеем, сега катеренето бе елементарно, но монотонно — просто въпрос на мудно газене в дълбок до коляно сняг. Забиваш пикела, удар с крака, пристъпваш, поемаш дъх, преместваш пикела и така стъпка след стъпка непрекъсната борба срещу омаломощаващото въздействие на височината.

Четиримата излязоха повторно на следващия ден и достигнаха подножието на ледената бариера в гъста мъгла. Ето описанието на Дъгъл:

„Видимостта беше около три крачки. Сякаш бях останал сам на стената, единствено подръпването на обледененото въже ми напомняше, че съм свързан с някого. За пръв път узнах за приближаването на ледовете, когато най-ненадейно наклонът от четирийсет и пет градуса се изправи вертикално пред лицето ми“.

Тук трябва да бъда разположен лагер V. Още същия следобед алпинистите се залавят да подравнят платформа, но надигналият се вятър и снежните потоци, струящи от ледения пад, ги принуждават да се откажат.

На другия ден Дон и Дъгъл се качват в лагер V, подпомогнати от Том Фрост и Мик Бърк. Цял следобед копаят площадка, но колкото и да се стараят, вълни сняг прииждат от балваните и запълват разчистеното пространство. Вместо палатка „Уилънс“ опъват „Рафма“, която е по-лека и по-просторна, макар и не така здрава, както скоро щяхме да разберем. Рейките се прикрепят една към друга чрез втулки и са дъгообразни, тъй че палатката добива закръглена форма. При тия условия натъкмяването на втвърдения брезент с премръзнали пръсти е жестоко изтезание. Докато успеят да подредят всичко, вътрешността на палатката се задръства със сняг. Нощта вече е напреднала, когато най-сетне могат да се приберат и да отдъхнат.

Междувременно аз останах да почивам в лагер ІІІ, за да изпитам доколко е ефективна идеята на Дон. Този лагер бе превърнат в укрепен снабдителен пункт с четири палатки и растяща камара провизии и снаряжения, покрити с найлоново платнище. Едната палатка бе заета от Мартин Бойсън и Ник Есткърт, които се върнаха на стената, а другата — само от Майк Томпсън, и аз се нанесох при него. Човек едва ли може да си представи по-добър „съквартирант“ — голям домошар, винаги държеше спретнато и чисто, също бе превъзходен готвач. Обаче животът в планината бе му се видял суровичък. Всъщност Майк изобщо не се оправи напълно от грипа. Досега никога не бе слагал на краката си котки, нито пък бе използвал жюмари. Все пак той изпълни с чест възложената му задача, въпреки слабата си аклиматизация. А неговата роля в тази експедиция се утежняваше от липсата на ония стимули, които се пораждат от надеждата да се стигне върхът или поне да се води — без тях катеренето за всеки алпинист се превръща в изнурителна, еднообразна хамалогия. За беда и езикът му се разрани от студения сух въздух. Раните бяха страшно болезнени и неприятни и влияеха на общото му състояние. Напук на всичко Майк дни наред полагаше нечовешки усилия да подкрепя снабдяването между лагер III и IV.

След седем дни водачество тази вечер лежах, щастливо изтегнат в палатката, докато Майк ми приготви чудесна вечеря от супа, пиле „ала кинг“ и коледен пудинг. На другата сутрин се чувствах съвършено обезсилен и без колебание прекарах целия ден в спалния чувал. По същия начин мина и вторият ми почивен ден.

Междувременно Мартин, Ник и Майк изнасяха товари до лагер IV. На 6 май — предния ден Дъгъл и Дон бяха се установили в лагер V — възнамерявах да се кача в лагер IV заедно с Ник Есткърт. Наново се „пререждах“, но прецених, че снабдяването между лагер IV и V ще бъде необикновено тежко и същевременно — възлово за нашия успех. Ето защо реших да се придвижа непосредствено зад челната връзка, тъй че да мога по-точно да анализирам моментната ситуация както от гледна точка на транспорта, така и от чисто катерачна страна.

Наред с това за снабдяването между лагер III и IV възнамерявах да привлека шерпите, понеже вече стана ясно, че десетте алпинисти не ще успеят без подкрепления да осигурят оборудването на горните лагери. Надявах се до три-четири дни да бъде организиран лагер VI — вероятно някъде по Скалния пояс. Това означаваше, че двама души ще са нужни там, поне една свръзка — в лагер V, и две — в лагер IV, като за лагер III оставаха само двама, без да взимам предвид вероятността някой да се разболее.

В подножието на стената положението доста се заздрави, след като „лондонските шерпи“ и Дейв Ламберт заработиха между лагер I и II. От своя страна Келвин предложи да присъединим към тях някои от кулите, отличили се по маршрута през ледника. Благодарение на непрестанната „совалка“ на шерпите по кулоара складът със съоръжения на Седлото набъбваше внушително.

От друга страна, зареждането на лагер IV вървеше зле — едва смогвахме да задоволим ежедневните потребности на обитателите му, да не говорим за нещо повече. Особено тревожен бе въпросът с доставките на кислород. В лагер III разполагахме с около петнайсет бутилки, ала само четири бяха изнесени по-нагоре. Ако Скалният пояс изисква продължителна обсада, при която се окаже, че са необходими кислородни апарати, тогава транспортният проблем щеше да стане дваж по-трудно разрешим.

Йън Клъф беше завършил почивката си и сега се връщаше към стената. Най-опитните ни шерпи — Анг Пема и Пемба Таркей, правеха курсове по най-леката отсечка между лагер I и II. Затова ги попитах дали се чувстват в състояние да опитат маршрута от лагер III до лагер IV, като им напомних, че по толкова отвесен релеф не са катерили никога досега. Макар да бяха привикнали към движение по фиксирани въжета, шерпите нямаха никакъв опит в използването на жюмари. Мисля, че преди нас никой не бе употребявал така повсеместно това техническо съоръжение при изкачване в Хималаите.

Двамата се съгласиха да опитат и Келвин им уреди почивка на 6 май — същия ден Йън се очакваше да пристигне в лагер II — след което на 7-и трябваше да се качат направо в лагер III заедно с Йън. Шерпите предпочетоха да изминат наведнъж разстоянието от базата до лагер III, уверени, че няма да се преуморят. Надявах се с тяхна помощ да ускорим значително зареждането на лагер IV. И така, докато Дон и Дъгъл напредват към бъдещия лагер VI, Том Фрост, Мик Бърк, Ник Есткърт, Мартин Бойсън и аз ще изнасяме товари до лагер V, а Майк Томпсън, Йън Клъф и двамата шерпи — до лагер IV. За нещастие в резултат на обилните следобедни снеговалежи пътят между лагер III и IV ставаше все по-трудно проходим. На 6 май почивката ми свърши. Сутринта преди тръгване се позабавихме доста — фотографирахме околните върхове и се разговаряхме на припек чак докъм девет часа. Стръмнината на началните десет метра не бе страшна и при разбита пъртина усилието не би трябвало да е по-голямо, отколкото при обикновено ходене, ала почти веднага тримата пред мен се откъснаха значително. Странно усещане изпитвах — не че не ми достигаше въздух, просто се чувствах без сили — всяка крачка изискваше върховно напрежение. Преди да сляза за почивка, смятах, че сигурно съм по-добре аклиматизиран от всички останали, с изключение на Дъгъл. Предполагах, че след двата дни, прекарани в спалния чувал, ще се ободря напълно и дори ще мога да катеря по-активно.

Докато се влачех последен, изоставайки все повече и повече, гледах да си внуша, че състоянието ми е плод на временно неразположение вследствие от бездействието.

„Ще бъда окей, само да стигна въжетата“ — повтарям си аз и наново спирам. Четири крачки — почивка, не дишам тежко, направо грохвам върху пикела. Минават минути, преди да се заставя да тръгна пак. Всичко е наред, докато стоя на едно място, но щом се раздвижа, летаргия ме завладява. Сякаш тялото ми отказва да функционира и приведа ли го в действие, вдига стачка.

Един час изгубвам, за да измина четиристотин метра с разлика във височините някакви си сто-сто и двайсет метра. Но, слава богу, настигам другите. Пълзят по доста по-стръмната стометрова отсечка под началото на ръбчето с фиксираните въжета. Затъват в сняг до подбедрицата, изобщо не напредват — толкова е пухкаво и бездънно. Известно време Майк е начело, но се изтощава прекомерно в желанието си да спечели някой метър. Мартин го сменя и най-сетне почва да се движи, дърпа с цяло тяло напред, почти плува — болезнено мудно, изцеждащо силите настъпление. Два часа се изтъркалят, докато се домъкнем до първия клин.

Майк е съсипан.

— Знам си, че няма да мога да изкача парапетите — казва той. — Ще оставя багажа си тук и ще дойда утре.

Мартин приема да вземе част от товара му в раницата. Ник поема пръв, после Мартин, накрая аз. Налага се да чакам дълго, за да могат другите един по един да се изкатерят до следващия клин, отдалечен на трийсетина метра.

Когато идва моят ред, идват и облаците — снежни вихрушки засъскват надолу по склоновете и от искряща огнена пещ котловината за секунди се превръща в хладилна камера. Тръгвам по парапетите, мъча се да спазвам цикъл от десет последователни изнасяния с жюмарите и тогава да спирам.

„Всичко е въпрос на воля — убеждавам се вътрешно. — Заповядай си да вървиш.“ Да, но силата на моята воля не е достатъчна. Мартин и Ник се откъсва напред, макар и те да катерят крайно бавно. Скоро оставам сам сред свистящите снежинки, кацнал върху гребена на снежното ръбче, извеждащо до ниша в реброто, която като че ли изобщо не се приближава. Ритъмът ми е паднал до едно движение с жюмарите и после почивка, краката ми се изплъзват от стъпките, непохватно се олюлявам на пандюла през ръбчето към кулоара.

Просвам се разридан на склона, смазан от отчаяние и изтощение. Поглеждам към билото на реброто. „Абсурд да го стигна. Трябва да сляза да се съвзема. Каква полза, дори и да се кача в лагера? Ако съм така и утре, положително няма да мога да изнеса и едно кило до края на реброто.“

Решавам да сляза, завъртвам гръб и се смъквам няколко метра, но внезапна мисъл ме прорязва. Как очаквам другите да изтръгнат всичко от себе си, когато сам не съм способен на това? Спазма задавя гърлото ми и аз увисвам на въжето, разтърсен от кашлица и плач, в безнадежден опит да възвърна решителността си.

Обръщам се и правя няколко крачки нагоре. Одеве за секунди профучах близо десет метра надолу по въжето. А сега отива четвърт час, докато на нова сметка ги спечеля. Контрастът е крещящ. Тялото ми със стон зове да се връщам, разумът ми подсказва, че е безсмислено да се качвам, и все пак някакво чувство за дълг, примесено с гордост, ме тегли напред. Разкъсван съм от два противоречиви импулса, унизен и засрамен от жалката си колебливост.

Ала така или иначе от катеренето ми нищо не излиза. Повдигам поглед. Мартин и Ник не се виждат, няма да мога дори да ги предупредя, че слизам. Знам, че да стигна гребена на реброто нямам сили, камо ли да премина последния гаден пасаж преди лагера. Извръщам се и плюя на петите си. Идиотски лесно се слиза по широкия, мамещ път към собственото ти проклятие, а колко мъка иска изкачването.

Хубаво бе, че в лагер III намерих Майк, но нямаше никакъв смисъл да оставам там. Най-безпощадно ми бе показано, че ако си преуморен, почивката на 6120 м е само губене на време. Все още мислех, че за всичко е виновна единствено преумората, макар да бях усетил — за пръв път, докато се тътрех горе по въжетата — някакъв остър бодеж в гърдите, който се появяваше при всеки пристъп на кашлица. Самоуспокоих се, като си рекох, че сигурно е мускулна болка, причинена от силното кашляне.

Изпих чаша чай в компанията на Майк и сетне поех по кулоара на път към базовия лагер с намерение да изкарам два дни отдих и да се върна на стената. Измъчваха ме нетърпими угризения, загдето поради слабост изоставям групата, и то в момент, когато изпитвахме толкова остър недостиг от хора.

В лагер II се видях с Йън Клъф. Обсъдихме положението и аз продължих надолу. В лагер I Пасанг набързо ми свари кафе. Споменах на Дейв Ламберт за бодежа в гърдите, но той също предположи, че вероятно е някакво мускулно натъртване. Минаваше шест часа, ала аз исках още тази вечер да се прибера в базовия лагер и заслизах до дългите склонове на острова надолу към ледника. Снегът отпреди месец беше напълно изчезнал и сега под него се показваше полегат каменист скат с тревисти възвишения в подножието. Глетчерът също се бе лишил от снежната си мантия и навяваше особено, мрачно чувство със своя сивкав лед, килнати кули и зейнали пукнатини. Денем сигурно би имал безцветен, дори грозен вид, сякаш е някое бунище, но във вечерната мъгла излъчваше мистика и тайнство. Изпаренията омекотяваха контура на сераците и широките цепнатини, разкривяваха ги и им придаваха нереални форми като пейзаж от приказките. Маршрутът се бе изменил от последното ми идване тук и аз доста често се губех в падащия здрач — ту се вмъквах в слепи проходи, ту се натъквах на крехки полуостровчета лед, щръкнали над матовото море, осеяно с черни пропасти. Когато стъпих на отсрещния бряг на ледника, имах чувството, че съм се измъкнал от кошмар — сега до базовия лагер ми оставаше само продължително тревисто спускане.

Тукте бе излязъл да ме посрещне — носеше фенерче, в случай че ме хване тъмнината. Бях едновременно радостен и тъжен, че отново попадам сред разточителния комфорт на базовия лагер. Радвах се, че ще се отморя, ала копнеех за стената. Тази нощ спах в уютно затоплена палатка, изпълнена с аромат на вкусна гозба и уиски. Спалният ми чувал беше сух, на тавана не се образуваше скреж, на сутринта Тукте ме събуди с чаша чай… Въпреки всичко завиждах на Дон и Дъгъл — там горе в лагер V, сгушен под отвесните ледове 2600 м над мене.

А около лагер V цяла нощ свистят снежни потоци, задръстват платформата, погребват палатката. Спалните чували се обвиват в тънка ледена броня, която сериозно влошава изолационните им качества. Утрото (7 май) е облачно, пресен сняг непрекъснато се сипе от ледените зъбери, но Дъгъл упорства да види какво се крие зад близкия ъгъл. Пребиваването в лагер V във всеки случай е дяволски неудобно и борбата с природните стихии навън изглежда за предпочитане. Дон осигурява партньора си от входа на палатката и Дъгъл подхваща траверс в подножието на ледената преграда. Снажната каскада не секва нито за миг, ръцете и краката му мръзнат. Едва успява да различи къде стъпва, доверява се единствено на котките си.

Дъгъл е разтеглил около сто метра въже, когато мъглата слабо се разсейва. Тогава забелязва, че се намира в малка хлътнатина точно в центъра на ледената стена. Обледенен проход лъкатуши вдясно и като че извежда над зъберите. После облаците наново прииждат и снежните ручеи потичат надолу. Дъгъл няма как да се свърже с Дон, затова фиксира края на въжето за пикела си, забит яко в снега, и се връща в неуютната, усойна палатка за втора закуска.

По пладне облачността се снижава и те се оказват над облачното море, притиснало долните лагери. Моментално изскачат навън и тръгват по въжето, оставено от Дъгъл. Отново той застава начело и се вмъква в стръмния леден коридор, сече нарези в монолитния „туткалест“ лед и чат-пат се осигурява с някой тирбушонен клин. Релефът е елементарен, но отвесен — Дъгъл шеметно провисва над вертикалните зъберести стени и постепенно се измъква надясно. Тук за пръв път намира приложение за чудноватия „млат“ на Дон, понеже неговият къс триъгълен клюн доказва, че е идеален за тоя вид лед. За разлика от пикела на Дъгъл не се заклещва и чудесно дълбае стъклената, но все пак лепкава повърхност.

А Дъгъл вече катери, огрян от сияйна слънчева светлина. Скалният пояс надвисва над главата му, приличен на великанска катедрала. Основата му е отдалечена на някакви си сто метра лесен снежен склон. Съобщава добрите вести на Дон и го набира при себе си на върха на ледените зъбери. Изразходвали са всичкото налично въже, но Дон настоява да отидат до скалите и да забият ритуалния клин. Необвързани, изминават последните метри до устието на первазната пукнатина, която е превъзходно място за лагер, и забиват клин в някаква скала, издадена от леда, всъщност — в самата пукнатина.

Междувременно Ник Есткърт прави самотен курс до лагер V. Мик Бърк и Том Фрост, които предишните два дни изнасяха съоръжения до същия лагер, спешно се нуждаят от почивка и прекарват деня в спалните чували. Вече имахме възможност да се уверим, че два последователни курса до лагер V са максималното, което може да се очаква от всеки — преходът наистина бе неописуемо изтощителен.

Катеренето на Ник е напрегнато и мъчително — самотата се подсилва от мъгливата фъртуна, която го откъсва от другарите му, от целия свят, остават само скалите и ледовете. Сигурност му вдъхва животворната нишка на парапетите, които се вият нагоре сред стелещия се сняг, но няма с кого дума да размени, да укрепи твърдостта си в случай на изнемога. Ала знае, че сто и петдесет метровата ролка въже в раницата му е жизненоважна, тъй като Дон и Дъгъл този ден положително ще са изчерпили своите резерви, и така продължава крачка след крачка напред. Потребни са му десет часа нечовешки усилия, за да се добере до лагер V и после да се върне обратно — два пъти по-дълго от времетраенето на нормалния катерачен ден в Хималаите.

Същия ден Майк се опитва да стигне лагер IV, но изнемощял се връща, докато Йън и двамата шерпи изкачват дългия снежен кулоар до Седлото.

Долу в базовия лагер трудно можехме да повярваме, че при това лошо време — стената не се разкри нито за миг през целия ден — ударната свръзка е осъществила някакъв прогрес. За успеха на Дон и Дъгъл научихме на вечерния радиосеанс в пет часа.

Келвин: Ало, лагер V. Тук базата. Чувате ли ме? Приемам.

Дъгъл: Ало, базата. Чувам ви ясно. Вие как ме чувате? Приемам.

Келвин: Чувам ви добре. Нещо ново?

Дъгъл: Новото е, че днес с Дон забихме първия клин в Скалния пояс.

Келвин: Поздравления. Разбираме, че сте забили първия клин в Скалния пояс, така ли?

Дъгъл: Да. Крис там ли е? Ако е там, нека да говоря с него.

Крис: Здравей, Дъгъл. Тук е Крис.

Дъгъл: Разбра ли, че стигнахме Скалния пояс?

Крис: Да, това наистина е изключително, Дъгъл. Как изглежда?

Дъгъл: Много внушителен, но уязвим. Въпросът е, че с Дон бихме искали да слезем, защото се чувстваме… ъ… как да ти кажа… и така, и така. Става ли?

Крис: Става, само че ако можете да изкарате, да речем, още един ден и поне да построите лагера в подножието на Скалния пояс. Така ще можем без губене на време да пратим Том и Мик в новия лагер, а вие ще слезете за почивка. Според мен това е идеалното разрешение. Хем ще можете да отпочинете хубаво за финалната атака. Как ви се струва?

Дъгъл: Почакай. (Продължителна пауза — очевидно обсъждаше идеята ми с Дон). Работата е, че сегашният лагер V е на много лошо място и Дон предлага да го преместим при первазната пукнатина на Скалния пояс, която е отдалечена на около половин час оттук, а пък това място да го използваме за склад. По тоя начин ще спестим един лагер, ще избегнем излишната близост между лагер V и VI и според мен ще облекчим транспорта, понеже хората ще слизат от новия лагер V дотук и ще взимат товари за една лека отсечка.

Крис: Правилно ли разбрах, че искате да преместите целия лагер V при первазната пукнатина?

Дъгъл: Да.

Крис: В такъв случай, какво ще кажеш вие с Дон да помогнете на Том Фрост и Мик Бърк, които са във форма според мен, да подравнят терена при пукнатината и после да слезете.

Дъгъл: Чакай малко. (Нова дълга пауза за консултация). Утре ще се качим да изкопаем площадка, ще изнесем и някои неща. Не можем да катерим, защото нямаме никакво въже в повече. Така добре ли е?

Крис: Да, добре е. А целесъобразно ли е тримата от лагер IV да не се отбиват в сегашния ви лагер, а да отидат направо до мястото на новия и да стоварят багажите си там?

Дъгъл: Да, ако времето не е лошо, защото разстоянието между сегашния лагер и бъдещият е съвсем късо.

Крис: Тогава мисля, че е най-разумно утре да се съсредоточим върху преместването на целия лагер при пукнатината, а вдругиден Мик и Том ще се прехвърлят в него. Прекъсвам с вас. Ало, лагер IV. Здравей, Мик. Чувате ли ме?

Мик: Чух всичко. Единственият проблем е, че лагер IV в момента е абсолютно празен — няма почти никаква храна, никакво въже, само клинове. Какво ще бъде положението, като се пренесем горе? Ние нямаме възможност да вземем храна с нас. На Дон и Дъгъл може да им е останал някой пакет. Има ли въже, с което да катерим следващия ден?

Крис: Няма. В лагер V няма да се местите утре, а вдругиден. Мартин Бойсън ще дойде при вас утре. Планът е следният. Чувате ли ме?

Мик: Да.

Крис: Утре Дон и Дъгъл ще изнесат всичко, освен палатката и матраците. Вие с Том ще се качите в сегашния лагер V с лек багаж — вземете колкото клинове имате, едно-друго. От лагер V ще вземете палатката и матраците и ще ги отнесете при пукнатината под Скалния пояс. Чувате ли ме?

Мик: Да.

Крис: Впрочем, слушате ли в лагер III?

Майк: Да.

Крис: Утре Мартин, двамата шерпи и Майк да се качат в лагер IV с максимално количество храна и въже. Чувате ли ме?

Мик: От лагер IV — да.

Майк: От лагер III — също.

Крис: Вдругиден Том и Мик ще се преместят с личната си екипировка в новия лагер V, а Ник и Мартин ще им изнесат въже.

Мик: Прието оттук.

Крис: Ало, Дъгъл, как ти се струва тоя проект?

Дъгъл: Звучи добре.

Крис: В такъв случай този план остава в сила, ако нещо се обърка или ситуацията се измени, ще трябва да помислим отново.

Свалих целия разговор от магнетофонната лента и го предавам дословно, за да добие читателят представа, как постигахме конкретните решения, и да илюстрирам каква съществена роля изигра радиотелефонът в нашето изкачване. Все още не успявахме да съсредоточим достатъчно сили на възловите пунктове по стената. Том и Мик ще се нуждаят най-малко от трима — идеално би било да са четирима — тилови алпинисти за снабдяването между лагер IV и V, същият брой са необходими и в лагер III.

Както бе уговорено по план, на следващия ден (8 май) Дон и Дъгъл пренесоха всички съоръжения до первазната пукнатина, докато Том Фрост и Мик Бърк — Ник Есткърт остана да почива — се качиха с лек багаж в новия лагер V, като пътем прибраха палатката. Маршрутът до подножието на ледените зъбери и без това беше извънредно дълъг, а сега се удължаваше с нови сто и двайсет метра — истински маратон с препятствия, и то какви — акробации по реброто, следвани от умопомрачаващо бъхтене по триста метровото снежно поле, и накрая изпепеляващи напъни през ледената бариера. Ето как Том описва този ден в своя дневник:

„Призори на 8 май се чувствувах съвършено гроги и добре че извадих късмет, та можах да се вдигна към пет часа. Тая сутрин сладкият хляб и крем сиренето са замръзнали като камък и с мъка минават през гърлото. Към шест и половина най-сетне стана и Мик, а Ник бе невъзможно да го вдигнем — види се, сънотворните хапчета и умората от вчерашния му курс си казваха думата. Всъщност аз също бях съвсем изнемощял, но като чели не го съзнавах напълно.

Мик тръгна пръв, аз го последвах към осем и половина. Бавно и мъчително се тътрех по стъпките, издълбани от партньора ми. Струваше ми се, че нямам сили да продължа. Беше много унизително преживяване наистина“.

Същия ден Пемба Таркей и Анг Пема за пръв път изнесоха товари до лагер IV, водени и напътствани от Йън Клъф. Двамата шерпи изумително добре се справиха с отвесните пасажи, компенсирайки липсата на техника с издръжливост и физическа мощ. По пътя нагоре Йън прояви големи грижи към тях и въпреки умората си с готовност им показваше най-подходящите начини за катерене на жюмари, а надолу ги учеше да спускат рапел. Всичко това подсили дълбоката им привързаност към него. Успехът на шерпите ми донесе неизказано облекчение, тъй като сега се откриваше възможност да заздравим лагер IV и да свържем прекъснатата в тази точка комуникационна линия. Не се изискваше особена проницателност обаче, за да се предвиди, че снабдяването на лагер V ще представлява много по-сериозен проблем. На сеанса същата вечер помолих Йън да подкрепи Ник и Мартин в лагер IV, докато Майк, който беше много зле, оставаше в лагер III. Също така наредих на Нима и Мингма да се придвижат в лагер III, та да удвоят преносимата сила на шерпите.

Двудневната ми почивка в базовия лагер изтече. Продължавах да се чувствам слаб и отпаднал, тревожеше ме бодежът в гърдите, който като че ставаше по-остър, вместо да минава, но алпинистите по стената бяха дотам оредели, че аз реших да потегля въпреки всичко. Надявах се, че двата дни отмора на 4200 м са ми подействали благотворно.

На 9 май се разделих с Дон и Дъгъл в базовия лагер и поех към лагер I, където пристигнах за малко повече от два часа — доста добро време, което ми вдъхна увереност, че съм се възстановил напълно въпреки болките в дробовете, които се появяваха неизменно, щом почна да кашлям.

В горните части на стената Том Фрост и Мик Бърк се нанасят в лагер V, ден преди да се впуснат в атака срещу Скалния пояс. Ник Есткърт и Мартин Бойсън ги придружават с тежки товари на гръб. Седем часа са им потребни, за да стигнат первазната пукнатина в основата на скалистата грамада. Ник успява да се добере само до под ледените зъбери, където поради крайна изнемога е принуден да преотстъпи багажа си на Том и Мик. Междувременно в отлично темпо Мартин достига мястото, определено за новия лагер V и вече слиза, като се спуска седнал по дългия снежен склон, осигурен е карабинер за фиксираното въже.

Когато Том и Мик най-сетне стъпват край первазната пукнатина, пред тях стои нелеката задача да утъпчат площадка и да опънат палатката тип „Рафма“, която е замръзнала в почти неразбиваема буца. Докато се борят с вкочанения брезент, двамата се задъхват от изтощение и недостиг на кислород, удивени колко много енергия им коства и най-незначителното усилие.

Доста ги тревожи огромният снежен език, надвиснал над пукнатината подобно гребен на вълна. Действително той ще ги закриля от евентуалните малки лавини, но ако се срути, нямат никакъв шанс да оцелеят, защото се извисява цели шест метра и сигурно тежи няколкостотин тона.

Едва по здрач лагерът е готов, влизат в палатката и разопаковат раниците. Както са зашеметени от умората, дори да заредят примуса с гориво им се вижда изнурителен труд. Как да е смогват да го запалят. Тенджерата с вода вече клокочи отгоре му и изведнъж Том бутва съда и всичката скъпоценна течност плисва по дъното на палатката — цял час бдение отива на вятъра, дрехите и спалните чували са мокри.

Тази вечер, след като най-накрая утоляват глада си, и двамата се намират в състояние, близко до крайно изтощение, ала съзнанието, че утре излизат на двубои с последното препятствие по стената — и може би най-сложното — изпълва алпинистите с трескаво очакване, което, изглежда, е способно да надвие дори и умората им.