Крис Бонингтън
Южната стена на Анапурна (7)

Седлото (8 — 12 април)

Поради нещастно стечение на обстоятелствата моето заболяване за малко не се отрази фатално върху цялостния ход на експедицията. По план носачите трябваше да преспят същата вечер в пещерата Хинко, за да съкратят прехода до временната база, определен за другата сутрин. Нарежданията ми в надве-натри написаното писмо, изпратено до Келвин по куриер предишния ден, бяха твърде двусмислени и той разбрал, че искам на 7 април да пристигнат във временната база, а не в пещерата, каквато всъщност бе мисълта ми. Нощта на 6-и керванът лагерувал в Томо — на две крачки от Хинко, но твърде далеч от нашия преден лагер. А между кулите вече се породило брожение, понеже преходът от Чомро до Томо им се видял изморителен. Трийсет души, наети от „кули ламата“, отказали да продължат и Келвин се принудил да ги освободи. По тоя начин се наложило част от останалите да нарамят двойни товари срещу двойно възнаграждение.

Ето как Йън Клъф описва събитията в писмо до жена си Ники:

„Вчера, 7 април, се получи голям гаф. Стигнахме добро място за лагер, точно под местността, наречена Хинко (там очаквах, че ще нощуват — К. Б.), където Крис трябваше да ни посрещне, ала никакъв не се появи. Двамата с Майк Томпсън се чувствувахме поотпаднали, предположихме, че и на кулите им стига петчасово бъхтене, още повече, че нагоре нямаше подходящи места за нощувка. Все пак Келвин настоя поне част от кервана да продължи.

Вследствие отбоя на трийсетина кули сутринта преди тръгване трябваше да преразпределим допълнително количество багаж и шерпите, както и сахибите, бяха приканени от Келвин да вземат някой и друг килограм в повече. Шерпите и самият Келвин качиха на раменете си по трийсет килограма и нагоре, но ние двамата с Майк не приехме нито грам — аз и без туй мъкнех двайсет и петкилограмова раница — понеже не бяхме в цветущо здраве и трябваше да пазим силите си за стената. В крайна сметка Келвин и Хагбир измислиха чудноват компромис: предложиха да избързаме напред с група носачи и да спрем на терасите под Мачапучаре, отстоящи на около два часа път от временната база. Времето явно беше на разваляне и ние потеглихме с очакването да стигнем съвсем скоро. Оказа се, че по-уместно е било да настояваме за нощувка при Хинко, но човек трудно можеше да си позволи подобна упоритост, тъй като не съществуваше регламентирана йерархия между членовете на експедицията — единствено Дон и Крис имаха определен ранг — докато Келвин бе малко или повече шеф на транспорта.

С една дума, изкачването ни нямаше край, нагоре и все нагоре. Около нас загърмя, заваля и като похлупак зафуча свирепа снежна виелица. Някои от кулите ходеха боси, въпреки че на повечето бяхме раздали гуменки. Месата им бяха полуголи, товарите им тежаха зверски.

На терасите срещнахме Дейв Ламберт, само че наоколо не се виждаше никакъв подслон. Всичко беше затрупано в сняг и ние продължихме да се тътрим нагоре“.

Сигурно е било към два часа следобед, когато във временната база се разнесе глъчка. Снеговалежът бе се засилил, смразяващи пориви на вятъра си играеха с ремъците на палатката ми. Промуших глава навън и сред вихрушката съзрях няколко силуета. Малко по-късно пристигнаха Майк Томпсън и Йън Клъф, побелели от сняг, с изморен, дори измъчен вид. Чувствах се прекалено зле, за да посрещна Йън, както подобава, при това суматохата край нас бе достигнала степен на кресчендо. Жестоко премръзнали, носачите бяха изтощени почти до краен предел, а някои вече бяха получили сериозни измръзвания. От Келвин нямаше и следа — щеше да дойде с последните. Доколкото бе възможно, се постарах да остана непричастен към гюрултията отвънка — нямах сили даже да помисля да изляза и да внеса що-годе ред в невъобразимия хаос.

Така изтече около час, сетне Йън нахлу в палатката.

— Боя се, че ще трябва да станеш и да се помъчиш да оправиш положението — процеди той. — Ако не вземем бързи мерки, някои от тия нещастници ще умрат в ръцете ни.

Сам аз се чувствах на умиране, ала пришпорих волята си и се измъкнах от спалния чувал. Навън се разиграваше истински кошмар — носачи, част от тях боси, продължаваха да изникват из снежните вихри, хвърляха товарите си, дето им падне, и после просто се скупчваха в безжизнени, виещи групи. Йън се мъчеше да ги убеди да слязат към пещерата Хинко, под снежната линия, но те не искаха и да чуят — бяха съсипани от умора, а освен всичко не бе им платено.

— Трябва да ги натъпчем с въглехидрати — провикна се Йън. Майк се защура между кулите с кутия захар на бучки в ръка.

Тутакси и аз сграбчих един пакет и почнах да раздавам. А междувременно с камера и микрофон нашият ТВ екип провеждаше снимачен ден на открито… В тоя момент се появи Келвин Кент — полузамръзнал, треперещ и изтерзан. По пътя беше дал всичките си връхни дрехи на някакъв носач, който бил припаднал край пъртината. Келвин така и не видя повече своята екипировка — може би, още щом се е скрил зад първия завой, човечецът си е плюл на петите към долината, доволен от плячката си. Въпреки умората си Келвин моментално се залови да организира подслон за 240-те носачи. Трите големи шатри, предназначени за базовия лагер, пристигнаха с него и начаса бяха опънати. Във всяка се наблъскаха по петдесет кули. Междувременно Пасанг има неблагоразумието да почерпи с „ракси“ някои от тях. При изнемогата им алкохолът подейства убийствено и скоро около нас се затъркаляха безпомощно ухилени хора, почти в безсъзнание. Вкарахме ги в кухнята на Тукте, за да ги постоплим и тоя акт накърни чувството за собственост на готвача. И той, и останалите шерпи нехаеха за съдбата на презрените носачи и за нас бе много трудно да ги накараме да им помогнат с нещо. Мисля, че те намираха под достойнството си да слугуват на хора, които считат за по-низши от себе си.

Полека-лека бъркотията се уталожи. Разопаковахме примусите и ги запалихме да сгреят палатките, криво-ляво за всички осигурихме покрив — под брезентови платнища, разпънати между скалите, в набързо изкопаните снежни пещери или в палатки. Дейв Ламберт се погрижи за най-тежко измръзналите, Майк и Йън продължаваха да раздават храна, а Тукте бе заставен да приготви огромна тенджера супа.

Стана пет часа и аз изнесох радиотелефона на удобно, открито място за поредния вечерен сеанс. Новините бяха повече от окуражителни — Дон Уилънс и Дъгъл Хейстън бяха успели да се доберат до Седлото на Леденото ребро — височина 6120 м. Отбелязахме ценна сполука, която означаваше, че само за десет дни изкачихме половината от общата дължина на стената, макар че, няма съмнение, едва сега достигнахме началото на истинското катерене.

Дон и Дъгъл щурмували изпречилите се препятствия при отвратителни условия. Още през нощта, преди да тръгнат нагоре, палатката им, прислонена под скалния надвес, за малко не била отнесена от прашна лавина. „Един-единствен път се изплаших истински по време на цялата експедиция и това беше тогава — призна ми Дон по-късно. — Чувахме как снегът гърми край нас, но какво точно става навън нямахме представа, а и не смеехме да отворим процепа на палатката, понеже сняг нахлуваше вътре, дори ако си направиш само дупка за окото. Казах на Дъгъл да мине в задната част на палатката, та ако ни удари лавина, да разчитаме, че ще премаже само предницата. Беше невъзможно да се определи откъде идва снежният поток, но на сутринта разбрахме, че не е падал отгоре, от скалите, а отстрани, по склона и беше преминал само на метър от нас. Такъв страх втори път никъде не брах.“

Мястото, избрано за лагер II, вероятно бе най-безопасното в този участък, тъй като надвесът предпазваше от каменопади, а малко възвишение встрани отбиваше прашните лавини, спускащи се по склоновете на реброто. Въпреки тия прегради случайно отплеснали се камъни и буци лед често падаха върху палатките.

На 7 април, докато ние долу се чудехме как да се оправим с нашествието на кулите, Дон и Дъгъл напускат лагер II и се изкачват към реброто. Отначало пътят е лек, върви се през дълбокия пресен сняг по ледника успоредно на ската вляво. Навлизат в широк басейн пред подножието на същинската стена. Районът е опасен, застрашен от надвиснали ледникови образувания в долната част на стената. Най-добрият вариант като че минава нагоре по темето на изпъкнал лавинен конус до началото на страничен улей вляво от главния кулоар, чиито първи метри крият сериозни трудности. Успяват да влязат във въпросния кулоар — надяват се, че извежда на Седлото — като траверсират разрушено скално стъпало сто метра по-нагоре.

От тоя момент нататък времето окончателно се разваля. Вали гъст сняг, студът е нетърпим, но двамата продължават с уговорката да се върнат веднага щом срещнат някой по-сложен пасаж. Дон носи само чифт леки ръкавици, които слабо предпазват ръцете, докато Дъгъл разполага с лапите „Дахщайн“, изработени от много фина подплатена вълнена материя, доказали, че са най-топлите ръкавици, произвеждани днес. За да няма премръзнали пръсти, двамата алпинисти си ги разменят час по час.

Катеренето им прилича на движение в бял вакуум — мъчително газене на сняг до коляно по голяма стръмнина. Неясните очертания на стърчащите тук-таме скали са единствените им ориентири. Прашни лавини просвистяват край тях, но алпинистите гледат да се придържат към близката стена на кулоара, където ги засягат само леки странични свличания.

Рано следобед се изправят пред последния праг на улея. От седлото ги отделя къса скална стеничка. Предоволни от постижението си за деня, забиват клин и се спускат обратно.

Ето че затрудненията ни от последните няколко часа завършиха с пълен триумф. Основната част от екипировката ни пристигна тъкмо навреме, челната свръзка достигна кота 6120 м, за всички носачи се намери място за нощуване. Наред със снаряжението дойде и малкият ни запас от уиски, предназначен за базовия лагер, та тая вечер развеселени пийвахме „скоч“ и бъбрехме как ще нокаутираме стената в следващите две седмици.

Утрото на следния ден бе ведро. Дон и Дъгъл се върнаха на своя маршрут от вчера, за да фиксират парапет на траверса през скалния участък, водещ в леглото на главния кулоар. После Двамата слязоха в базовия лагер за почивка, заслужена с чест. Междувременно Мартин Бойсън и Ник Есткърт се качиха в лагер II със задача да укрепят пътя до Седлото и да изградят лагер III.

Долу във временната база се постарахме да задържим колкото се може повече носачи за още някой и друг ден, та с тяхна помощ набързо да изнесем целия багаж до базовия лагер.

Едва към един часа следобед успяхме да се разплатим с кулите, които с крясъци на радост и облекчение побягнаха надолу, далеч от негостолюбивите снегове. Останаха четирийсет носачи под началството на наика полковник Ганга Бахадур Пун. Искахме за ден-два да изкачат по-голямата част от товарите до базовия лагер, после възнамерявахме да подберем двайсет измежду най-яките, които за десетина дни да разчистят окончателно временната база. Още отсега бе ясно, че ще изпитаме недостиг на хора, веднъж установим ли следващите два лагера. Първоначално бяхме замислили да използваме местните носачи за транспорт до лагер I, ала ледникът се оказа по-труден, отколкото предполагахме. Въпреки това реших, че трябва да пробваме как гурките ще се справят с подобен терен, макар повечето от тях никога да не бяха се качвали над снежната линия.

Групата от четирийсет носачи се приготви твърде късно за тръгване, тъй че бяхме извървели едва половината път до базовия лагер, когато ни хвана обичайният следобеден снеговалеж. Нямах желание да изживявам повторно кошмара от предната вечер, наредих на всички да стоварят багажа в снега и да се върнат във временната база. Чувствах се доста поукрепнал и продължих към базовия лагер, като склоних няколко кули с анораци да ме придружат.

На другата сутрин потеглихме рано, прибрахме товарите от ледника и ги пренесохме до базовия лагер, който най-сетне бе придобил по-солиден вид — с голяма базова палатка, опъната по средата, и камари съоръжения, струпани наоколо. Следващите няколко дни преминаха в заздравяване на придобитите позиции в планината. Цял ден бе потребен на Мартин и Ник да изровят оставените от Дон и Дъгъл фиксирани въжета, засипани през нощта от прашната лавина. На 11 април двамата излязоха на Седлото, където издигнаха една палатка тип „Уилънс“. Същата вечер Ник докладва по радиото: „Намираме се на равна тераса с размери на футболно игрище — идеално място за лагер, при това напълно безопасно“. Междувременно Том Фрост и Анг Нима бяха отишли в лагер II, за да се присъединят към Ник и Мартин, докато аз се изкачих в лагер I заедно с Мингма. Имах намерение да се прехвърля в лагер III и в следващите дни да щурмувам Леденото ребро. Мартин и Ник искаха да слязат за почивка, а и без туй трябваше да подредят личната си екипировка, пристигнала с ариергарда. Да планирам движението в планината ми се виждаше, като да разрешавам сложна главоблъсканица. В предварителните си проекти разчитах средно четиринайсет от всичките седемнайсет алпинисти и шерпи да бъдат здрави и да действат едновременно, ала излезе, че съм си направил сметка без кръчмар. Въпреки новодошлите подкрепления в жива сила положението не се подобри кой знае колко. Майк Томпсън и Йън Клъф бяха изнемощели след прекаран грип, Мик Бърк все още не можеше да се помръдне от ужасните си хемороиди, Дейв Ламберт явно се аклиматизираше бавно. Отгоре на всичко Дон и Дъгъл ползваха в момента нужната им почивка, а щом излязат отново на позиция, Мартин и Ник на свой ред ще са изчерпали силите си.

Друг фактор, с които човек трябва да се съобразява, е, че при завръщането си след отдих обратно в планината алпинистите могат да носят съвсем ограничено количество допълнителни съоръжения, ако изобщо вземат нещо, понеже раниците им са пълни с личен инвентар и облекло. Идеалният вариант е всеки да бъде прикрепен към определен лагер без големи размествания, доколкото е възможно, тъй че да се изтръгне максималният транспортен потенциал от цялата група. Разбира се, при подобен подход се пренебрегват особеностите на човешкия организъм — прогресивната умора при продължителен престой на голяма височина и (нещо може би по-пагубно) психическото затормозяване от монотонната работа. Да се изнасят товари ден след ден по един и същ маршрут е отегчително и умопомрачаващо. Всеки от осемте първокласни алпинисти гореше от желание да излезе начело, да изпита вълнението на водача. Като че бе от съществено значение ударните свръзки да се сменят по-често — хем те да не се напрягат пряко силите си, хем другите да не роптаят.

Проблем от малко по-друг характер възникна след чутата по радиото вест за голямо нещастие на Еверест, при което бяха загинали приятели и роднини на нашите шерпи. Ледена лавина в ледопада Кумбу бе убила шест шерпи, докато обслужвали японската ски-експедиция, предприела опит за спускане от горните склонове на върха. Естествено и шестимата ни шерпи се разстроиха много, но проявената всеотдайност по време на цялото изкачване говори красноречиво за тяхната лоялност.

На 12 април се качих в лагер II, за да образувам свръзка с Том Фрост. Мислех си, че ще стигна лесно благодарение на аклиматизацията, ала пак видях голям зор. По пътя срещнах Ник Есткърт, който се връщаше в базовия лагер. Както винаги амбициозен и трудолюбив, Ник вчера бе изнесъл на Седлото свръхтежък товар, изцеждайки докрай силите си. През нощта се почувствал много зле и щом съмнало, решил да се смъква без никакво забавяне надолу, но сега беше се пооправил и изпитваше угризения на съвестта, загдето е избързал. Пийнахме по глътка и аз бавно продължих към лагер II. Дори под „Дамоклевия меч“ не ми се удаде да ускоря крачка. В лагера заварих всички, върнали се току-що от дневния преход. Мартин явно беше в отлична форма и съжаляваше, че ще слиза.

Тази нощ лагер II се обитаваше от мен, Том Фрост, Пемба Таркей и Анг Пема. Направи ми силно впечатление решителността, с която Том нарами една раница и тръгна да донесе лед. Повечето от нас — да си призная, аз също — предпочитат да оставят тая работа на шерпите. Няма съмнение, че се разглезваме, когато има шерпи покрай нас. Те на драго сърце се заемат с шетнята около лагера, готвят, варят чай и го поднасят. Това е остатък от едно време, когато на сахибите се е слугувало във всяко отношение — остатък, от който лично аз с радост се възползвах.

През цялата експедиция нашите шерпи бяха на висота — еднакво добри както в снабдяването, така и в поддръжката на лагерите. Ние никога не чакахме да ни прислужват, нито пък ги задължавахме, просто оставяхме те да решат как да постъпят. Винаги се стремяхме да се държим с тях като с партньори, без да позволим нито за миг да възтържествуват отношения от типа „шерпа — сахиб“. Не ще и дума, те бяха по-издръжливи от нас и почти при всеки транспортен курс ни изпреварваха. По достойнство оценявахме тези им качества, а те от своя страна уважаваха по-богатия ни катерачен опит по сложен релеф.

Онази нощ двамата с Том лежахме превъзбудени в „Уилънса“. Утре се изнасяме в лагер III, а вдругиден ще се счепкаме с един от ключовите участъци по нашия тур — Леденото ребро.