Крис Бонингтън
Южната стена на Анапурна (16)

В тила (21 — 27 май)

— Сигурен съм, че няма да мога да стигна тоя проклет лагер — процеди Ник. — Чувствам се смъртно изтощен.

Лежахме в мразовития зеленикав сумрак на палатката, която ми приличаше на някакъв кошмарен хладилник с масивна ледена облицовка по тавана и стените. И двамата бяхме в летаргично състояние и все отлагахме противния момент, когато трябваше да започнем новия ден, изпълнен с непосилен, монотонен труд.

— И аз — признах. — Не съм сигурен дали ще мога да сляза дори до седлото.

— Нито пък аз — отвърна Ник. — Единственото нещо, което можем да направим, е ти да останеш да подредиш лагера и да изровиш оборудването за лагер VII, а аз да ида да донеса кислородните бутилки, дето ги остави Йън под ледовете.

— Добре, така да направим тогава.

И се отпуснахме в чувалите, успокоени от мисълта, че се възнаградихме с един лек ден. Към десет часа най-сетне излязохме от палатката. Обичайните облаци вече бяха застлали дъното на циркуса, бързо лазеха по Леденото ребро и почти достигаха снежния склон под лагера. Уплашен да не се развали времето, Ник потегли скоростно надолу, докато аз се разшетах из лагера. Дори най-елементарната работа — изкопаването на палатката, подреждането на оскъдните ни припаси — изискваше необикновени усилия. След час успях да свърша и отново се пъхнах в палатката, изпитвайки чувство за сигурност сред мрачния й интериор. По това време мъглата допълзя до первазната пукнатина и заваля. Малки лавинки прехвърляха стрехата зад лагера с непрекъснат, съскащ шепот. Вдигнах ципа на входа и се повалих в спалния си чувал.

Ник продължава да бъхти нагоре към заветната пукнатина. Снегът се стели върху него, прониква и в най-малката пролука по дрехите му, запълва устата и ноздрите му с нежна леденостудена пудра. Жюмарите са почти неизползваеми — въжето е обледенено и те не удържат тежестта на тялото. Сто метра е разстоянието до лагера, ала Ник три часа безспир се бори с отвратителния сняг, додето си пробие път назад.

Вечерта по радиотелефона научихме радостни вести — Дон и Дъгъл бяха успели да изкатерят сто и двайсет метра по кулоара, но бяха изчерпили хранителните си припаси до последната троха и спешно се нуждаеха от още въже и бивачните съоръжения за лагер VII, който се надяваха да организират над връхната част на Скалния пояс. Двамата с Ник трябваше да отнесем всичко необходимо на другата сутрин.

От базовия лагер ни съобщиха новини, дошли от отвъдната страна на Анапурна, при това доста тревожни. Армейската експедиция също не бе пощадена от неприятни инциденти — един от алпинистите бил евакуиран с хеликоптер, след като развил пневмония, друг бил ранен от лавина, а цял лагер бил отнесен. Все пак те продължили своя щурм и предишния ден (20 май) Хенри Дей, ръководителят, и Гери Оуенс достигнали върха с помощта на кислородни апарати. Зарадвахме се на техния успех, но не можехме да прикрием нетърпението си час по-скоро и ние да се доберем до Анапурна.

В лагер V разполагахме само с един кислороден комплект и аз реших, за да се облекчим донякъде при утрешния курс, да го използваме на смени. На заранта напълнихме раниците с храна, прибавихме палатката, кинокамерата за щурмовата атака и сто и петдесет метра въже. Разбрахме се Ник пръв да сложи апарата. Бутилката тежеше пет килограма, а регулаторът за контролиране на кислородната струя — още един. Това означаваше, че товарите ни ще бъдат с шест килограма по-тежки, тъй че с другите неща общото тегло нарастваше на двайсет и два килограма. В замяна на това човек се подсилва с кислород, чийто приток може да бъде регулиран от един до пет литра в минута. В цялата експедиция аз бях единственият алпинист, който бе употребявал кислороден апарат при изкачване във високата планина — при покоряването на Анапурна II. Ето защо вярвах, че допълнителното тегло стократно се компенсира от незаменимата помощ на кислород. Ник от своя страна бе доста предубеден и резервиран. Прилепващата плътно към лицето гумена маска го потискаше и той дори от време на време се съмняваше дали изобщо някаква струя постъпва в ноздрите му.

Ник потегли пръв, излезе от первазната пукнатина и тръгна по въжетата през първото ледено поле. Движеше се страшно бавно, ала аз бях още по-бавен. Превиваш глава и така — стъпка след стъпка. Отчайващо е да си помислиш, че до лагер VI има опънати четиристотин и петдесет метра парапети. По едно време забелязах, че Ник е спрял, свлякъл се е на въжето.

— Не става, Крис. Не ме бива. Щя трябва да се смъквам.

— Защо не усилиш притока?

— Усилих го максимално, но без никакъв ефект. Сякаш не ми е останала капка сила.

— А защо не починеш днес в палатката? Утре може да си по-добре.

— Няма полза. Ясно ти е, че няма как да се възстановя на тая височина. Яд ме е, но трябва да сляза.

Говореше самата истина, знаех. Ник беше работил с пределно напрежение, както всеки друг член на експедицията. Двамата с Мартин дни наред сами поддържаха снабдяването между лагер IV и лагер V, но при тоя непосилен труд изцедиха докрай силите си.

Ник свали раницата. Взех кислородния апарат и малко храна, сетне трябваше да реша палатката или въжето да кача. Тъй като Дон и Дъгъл още не бяха достигнали края на Скалния пояс, а и нямах представа, какви препятствия могат да срещнат по-нататък, предпочетох въжето. Всяка бутилка съдържа осемстотин литра кислород, при среден приток три литра на минута гарантира кислород за четири часа катерене — недостатъчно, за да се стигне до лагер VI. Предишния ден ми бяха потребни шест часа, но сега се надявах, че темпото ми поне малко ще се поускори.

Оборил глава, Ник тъжно се плъзна по въжетата към лагера, докато аз поех нагоре. Сякаш имах да изпълнявам някаква безконечна тегоба, без да получавам никаква разтуха от величието на пейзажа. За добра чест кислородът наистина помагаше. Установих, че макар и много бавно, мога да се движа без чести почивки. Когато стигнах последния отвесен пасаж под ръба на Ютията, превключих регулатора на пет литра в минута и кажи-речи усетих прилив на мощ. Само за половин час се набрах по стената срещу два часа мъки вчера.

Щом излязох над Ютията, долових, че постоянното съскане на живителната кислородна струя постепенно заглъхва, стрелката на манометъра посочи нула, т.е. на гърба си носех пет килограма ненужен метал. Всеки цилиндър, макар и празен, струва петдесет лири, но без никакво угризение на съвестта аз го измъкнах от раницата и го запокитих по склона.

Товарът ми олекна, ала моментално усетих отсъствието на кислорода — движението ми отново премина в гърчещо пълзене с почивка почти на всяка крачка. Нови два часа отидоха, преди да се дотътря до палатката.

Дон и Дъгъл тъкмо се бяха прибрали от катеренето си за деня. Скалният пояс бе изкачен докрай.

— Донесе ли палатката? — попита ме Дъгъл.

Признах, че вместо нея съм предпочел въжето. Двамата бяха изразходвали всичкото въже, което се свършило някъде шейсет метра под ръба на Скалния пояс, и те необвързани се изкачили дотам.

— Стигнахме до върха на миниатюрния скален пояс — обясни Дъгъл. Това беше малка скална група, разположена точно над централния Скален пояс. — Оттам до върха изглежда доста лесно, няма повече от четиристотин и петдесет метра по вертикала.

Обещах утре да им занеса палатката.

— Също мога да ви помогна да построите лагер VII — подметнах аз.

— В такъв случай остани с нас и ела на върха — отвърна Дъгъл.

Трудно ми е да предам колко много ме развълнува предложението му. Нито за момент не беше ме напускала мисълта, че като водач съм длъжен да положа усилия друга свръзка да покори върха, а лично за себе си очаквах да бъда в състояние да изнеса товари до щурмовия лагер. Поканата на Дъгъл бе израз на пълното съгласие и сближение, което съществуваше между алпинистите в тия последни решителни дни на стената. В началото на експедицията двамата с Дон не се спогаждахме особено — отчасти заради коренно различния ни темперамент, отчасти заради напрежението, съпътствуващо изнервящите организационни проблеми, но все пак мисля, че по време на самото изкачване възстановихме старото дружелюбие, характерно за съвместните ни катерения в миналото.

Без да се замислям много-много, възприех идеята. Тази вечер в лагер V се очакваше да пристигне Йън, с цел да подпомогне транспорта до лагер VI. Дейв Ламберт оставаше сам в лагер IV, но Мик Бърк и Том Фрост се връщаха на стената и щяха да се качат в този лагер след два дни, на 23 май. В лагер V имахме достатъчно храна за следващите няколко дни и тъй като върхът беше пред нас, можехме да си позволим една обща атака.

Докато се спусках, размишлявах усилено по тоя въпрос. Нямаше да е никак зле да намеря Йън вече настанен в палатката, почнал да топи сняг на пърпорещия примус. Ала щом стъпих в первазната пукнатина, тутакси разбрах, че наоколо е пусто — нямаше никакви признаци на човешко присъствие.

В горните части на стената денят бе хубав, но долу облаците придошли рано-рано, затулвайки всичко чак до края на Леденото ребро. Сутринта Дейв Ламберт и Йън Клъф се насочват към лагер V, но снегът завалява почти веднага. Жюмарите се покриват с ледена корица, пръстите на ръцете и краката мръзнат и те са принудени да се върнат. По същото време Келвин Кент и шерпът Канча потеглят към лагер IV. Вследствие на обилните снеговалежи лесният участък до началото на фиксираните въжета става все по-мъчен за преминаване. Канча се оплаква от зъбобол и в сравнение с другите шерпи изглежда по-обезпокоен от стръмнината на маршрута. На една трудна отсечка между страничното ръбче и билната част на реброто той се подхлъзва и загубва равновесие — инцидентът става точно по мръсния траверс, водещ до основата на отвесната камина, облицована в люспест лед. Шерпът увисва безпомощно на въжето и се уплашва. Келвин едва успява да го придума да продължи и с негова помощ Канча се домъква до лагер IV, където му дават кислород да се поокопити и да може да слезе обратно. Като че ли и шерпите почнаха да губят издръжливост.

И така тая нощ съм сам. Потискащо и мрачно място е лагер V без другари. Сготвих си нещичко от бързо намаляващите припаси, изгълтах порядъчна доза сънотворни таблетки и се унесох в разпокъсан сън. Събудих се рано, стопих сняг и зачаках слънцето да огрее пукнатината, сетне се измъкнах навън и приготвих багажа. Трябваше да взема личната си екипировка, кинокамерата, палатката и нещо за ядене. А щом прибавих и кислородната бутилка, раницата ми натежа близо трийсет килограма.

Преодолявам половината от началния, доста къс леден участък и вече ми е ясно, че с тоя товар никога не ще стигна до лагер VI. Необходимо е да сваля някой работи. Връщам се по въжетата и започнах да отделям едно-друго. Но какво, по дяволите, да оставя? Част от личната екипировка естествено. Изхвърлям резервните ръкавици и чорапи, дори дневника си — но какво друго? Кинокамерата? Тежи цели три кила, ала ТВ екип разчита на нея за снимки от върха. Миг по-късно ми просветва, че с такива дребни жертви едва ли ще се добера до Анапурна — раницата продължава да е много тежка. Види се, нямам избор — налага се да махна цялата лична екипировка, т.е. ликвидирам шансовете си да стигна върха, най-малкото при първото покоряване. Чувствам се така безпомощен, че сядам на снега и се разплаквам като дете. После, засрамен от слабостта си, изревавам колкото ми глас държи:

— Подъл идиот такъв, стегни се! Стегни се, ти казвам!

Накрая свеждам багажа си до кинокамерата, палатката и малко храна — всичко 14 кг (19 — с кислородната бутилка). Тръгвам отново. Някъде по средата на разстоянието ми хрумва, че можех да взема спалния си чувал и почвам да се ругая — тежеше само два килограма и половина и в крайна сметка друго не бе ми нужно, понеже бях навлякъл всичките си дрехи, студът беше ужасен днес. Струва ми се, че донякъде бях възпрян от подсъзнателен инстинкт, тъй като не бях достатъчно свеж, за да придружа Дон и Дъгъл до върха, само щях да ги забавям. Освен това храната нямаше да стигне за трима ни.

Този ден нещо повече от курса до лагер VI не можах да направя. Заварих Дон и Дъгъл да почиват в чувалите си. Впрочем те бяха с вързани ръце, докато не им занеса специалната лека палатка „Рафма“, предназначена за щурмовия лагер. Разтоварих багажа и заслизах към лагер V, като по целия път горещо се молех да намеря Йън в палатката, ужасен от мисълта да прекарам още една нощ сам. Щом надвиснах над первазната пукнатина, моментално забелязах пресните дири по снежния склон под лагера — сигурен знак, че Йън е пристигнал. Тозчас ми олекна и извиках: „Радвам се да те видя!“.

Както обикновено, Йън бе нагазил дълбокия сняг с огромен товар на гръб. Освен личната си екипировка носеше кислородни маски и рядко срещани лакомства — овесена каша и бурканче нес кафе. Йън тръгнал отдолу към девет и половина и се добрал до пукнатината няколко минути преди мен, в 16,30 ч. Дейв се опитал да качи няколко кислородни бутилки, но вървял страшно мудно и бавел Йън. Очевидно било, че ако продължават така, ще замръкнат и Дейв рекъл: „Знам, че няма да мога да се кача тая вечер до лагера, но ако наистина толкоз ви трябват тия цилиндри, ще бивакувам“. Йън го разубедил и той оставил товара при склада в края на реброто.

Рядко споменавам Дейв в тази хроника. Той не води нито метър напред, твърде лошо се аклиматизира и седлото над Леденото ребро бе върховното му постижение във височина. Все пак изнася товари повече дни от всеки друг в групата. А това е сива, скучна работа, без никакви емоции и с нея не се печели особено признание, но без постоянните, неуморни усилия на Дейв, най-вече към края на експедицията, когато всички бяха крайно изтощени, щяхме да изпаднем в още по-остро затруднение.

Щом веднъж се настаних в палатката с чаша течност в ръка, бързо събрах сили и почнах да планирам щурма, определен за близките няколко дни. Като че вече нищо не можеше да ни спре — имахме фиксирани въжета горе-долу до края на миниатюрния скален пояс и челната свръзка бе уверена, че пътят до върха не представлява сериозен проблем. Том Фрост и Мик Бърк обитаваха лагер IV, а в лагер III бяха Майк Томисън, Мингма и Пемба Таркей. Мартин Бойсън също бе опитал да стигне този лагер, но се почувствал прекалено слаб и се върнал. Въпреки че силите ни по стената не бяха особено концентрирани, все пак съумяхме да заредим криво-ляво лагерите — във всеки имаше алпинисти. При много експедиции по време на финалната атака, освен двойката в щурмовия лагер на практика няма жива душа над базовия лагер. Така беше и на Нупце — връх, който изкачих през 1961 г.

Тази вечер записах в бележника си нарежданията, които смятах да съобщя на другата сутрин по радиотелефона:

„Днес (24 май) Дон и Дъгъл да се установят в лагер VII, като утре се опитат да достигнат върха, след което да се върнат в лагер VІ и да се спуснат колкото е възможно по-надолу. После да слязат направо в базовия лагер, оставяйки всички съоръжения на място. Дон и Дъгъл да приберат от лагер VII матраците, примуса и тенджерата.

Йън и аз днес се качваме в лагер VI, утре — в лагер VII с надежда, да покорим върха на 26 май. За Мик Бърк и Том Фрост ние ще обзаведем лагер VI с матраци и тенджера, примус ще намерят в лагер V, но дотам ще трябва да качат своите матраци.

Мик и Том да се нанесат днес в лагер V, утре — лагер VI, на 26 май — в лагер VII и да щурмуват върха на 27-и. Надолу трябва да вземат радиотелефона от лагер VII и по пътя да си приберат каквото могат.

За Майк и Мартин (още не знаех, че е бил принуден да се върне) — да се придвижат в лагер IV и да останат там като спасителна свръзка в случай на злополука. За Дейв — да отстъпи в лагер II и да дочака завръщането на Том и Мик от върха“.

Така подредено, всичко звучеше ясно и просто, но на другата сутрин духаше яко и небето бе премрежено от висока облачност — сигурен белег, че времето ще се развали. Двоумях се дали да тръгнем към лагер VI, понеже ако Дон и Дъгъл не успеят да изградят лагер VII, за да се нанесат в него, всичко се обръщаше с главата надолу, но на сеанса Дон заяви, че ще се опитат да установят лагера и ние с Йън се застягахме за път.

След трите курса до лагер VI изпитвах голяма умора, дори немощ. Отгоре на всичко ме хвана стомашно разстройство. Колкото по-нависоко се изкачва човек в планината, толкова по-неприятни са „тоалетните“ проблеми. През нощта се наложи да излизам два пъти. Да се измъкнеш от топлината на спалния чувал и да идеш сред нощния студ от около -40°С е грозно преживяване. За по-дребни „операции“ през нощта просто открехвахме крайчеца на входа или дори използвахме някоя празна кутия. Налагаше се добре да помним от коя страна на палатката е „тоалетната“ ни, за да не стане грешка, когато огребваме сняг за топене… Тази сутрин по време на болезнено бавното приготовление на три пъти трябваше да свалям панталоните. Ремъците на котките бяха втвърдени като телени въжета, сбруята беше обвита в леден слой. И двамата с Йън щяхме да използваме кислород до лагер VI, но по-нагоре — не. Това решение изглеждаше разумно, тъй като кулоарът, водещ към върха на Скалния пояс, бе по-лесен в сравнение с пасажите под Ютията.

Потеглих пръв, Йън непосредствено след мен, ала подир няколко метра се върна и остави кислородния си апарат. Маската му създаваше чувство на клаустрофобия и затова предпочете да разчита само на собствените си дробове, като съответно раницата му олекна, разбира се. Когато достигнахме първите скали, времето съвсем се влоши — бесен вятър зашиба с все сила по нас, набиваше парченца лед в лицата ни и вдигаше пушилки сняг по Скалния пояс. Сега маската на кислородния апарат се оказа доста полезна — напълно предпазваше лицето ми от вихрушката. Кислородът ми привърши към края на отвесния пасаж и последните стотина метра бяха истинско мъчение под непрестанните напори на фъртуната, която препускаше с ужасяваща сила по стената. Пристигнах близо половин час преди Йън, който се движеше значително по-бавно, главно защото не ползваше кислород. Дойде почти премръзнал — трепереше неудържимо, а ръцете му бяха абсолютно вдървени. Пет минути след пристигането му чухме вик отгоре — Дон и Дъгъл бяха отблъснати. Дрехите им бяха блиндирани с лед, а Дон бе накичен с изящни провиснали мустаци, измайсторени от чист лед.

И тъй, оказахме се четирима в двуместна палатка. Вече бе твърде късно за слизане, пък и освен това Том и Мик бяха заели единствената палатка на лагер V. Всички трябваше да преспим в лагер VI. Преживял съм повече от сто бивака в планината, но по-тежка нощ от тая никога не съм изкарвал. Йън беше най-зле, ала безропотно дочака зората, свит в един ъгъл.

На сутринта времето беше още по-лошо. За нас с Йън не оставаше нищо друго, освен да се смъкнем директно в лагер IV, понеже лагер V бе зает, и оттам да се помъчим да снабдяваме Дон и Дъгъл с храна, додето настъпи затишие. Несъмнено те двамата бяха в много по-добро физическо състояние от нас и изобщо не стана въпрос, кой ще щурмува върха.

Следващите два дни валя безспирно. На третата сутрин (26 май) Йън, Дейв и аз сполучихме да изнесем храна до склада в края на Леденото ребро, а Мик Бърк и Том Фрост слязоха да я поемат нагоре. Пътят до лагер IV беше прекъснат. Участъците с по-умерен наклон, където нямаше фиксирани въжета, бяха абсолютно непроходими поради голямото натрупване на пресен сняг. Прекарахме 27 май в мрачно настроение — бяхме твърде близко до победата, но мусонът като че бе подранил. Възнамерявах да упорстваме, докато дойде прояснение, обаче храната щеше да ни стигне най-много до една седмица.

Дон и Дъгъл бяха съобщили, че днес ще опитат да построят лагер VII, след което ще се върнат в лагер VI, ала ми се струваше малко вероятно да успеят. Когато отворих радиотелефона за сеанса в пет часа, чух гласа на Дъгъл.

— Здравей, Дъгъл. Тук е Крис от лагер IV. Успяхте ли да излезете днес?

— Ъхъ, току-що покорихме Анапурна.