Крис Бонингтън
Южната стена на Анапурна (4)

Подстъп към върха (22 — 27 март)

Благодарение на сизифовите усилия, вложени от страна на Келвин, както и на щедростта, проявена от Джими Робъртс и от Армейската експедиция, на 22 март — само един ден по-късно от предвидената дата, бяхме готови да напуснем Похара. Сто и четирийсетте носачи за нашия багаж бяха пристигнали предишния ден. Възрастта им варираше от четиринайсет до петдесет и шест години, някои бяха вървели три дни пешком от родните си села до Похара. Всичките бяха яки, жилести дребни мъже, повечето носеха пролинели военни униформи — едни би трябвало да принадлежат на английските войски, а други — на индийските, понеже тукашните околности бяха едни от главните райони за набиране на военна повинност.

Главният наик, лейтенантът от запаса Хагбир Пун командваше своите хора съвсем по войнишки. В сравнение с хаоса, на който бях ставал свидетел при предишните си експедиции, неговите действия ми се сториха едва ли не чародейни — първо строи носачите във войскови колони, после един по един ги извика да седнат пред определения им товар и накрая им дръпна такава реч, която би съперничила на огнените обръщения на генерал Монтгомъри.

При заминаването носачите потеглиха в индийска нишка, движейки се почти в крак, а тримата наици зорко бдяха никой да не изостава. Утрото на този ден се случи чудесно. В дъното на хоризонта съзирахме връхната част от южната стена на Анапурна, заслонена зад ледено скалната бариера, образувана от огромния масив на Хиунчули и Моди пик плюс стройната фигура на Мачапучаре до тях. В сивкавата светлина на зората, напоена с утринни изпарения, планините сякаш плуваха над котловините и пръснатите кирпичени къщурки в покрайнините на Похара. Началото на похода към подножието на Анапурна ни отведе над клисурата Сети Кола. Тук реката е издълбала каньон с височина стотина метра и широчина не повече от десет-дванайсет стъпки. От единия бряг до другия е прехвърлен разнебитен мост от пропукан бетон. Носачите затрополиха по него — експедицията набираше пара.

За всички експедиции подстъпът до избрания връх протича малко или повече по еднакъв начин, тъй че в алпийската литература могат да се намерят стотици сходни описания. Нашият поход продължи сравнително кратко, само осем дни — време, според мен, достатъчно да освободи алпинистите от предстартовото напрежение и да ги подготви за по-бърза височинна аклиматизация, като същевременно не се проточва прекалено, че да отегчи. Освен това всеки нов ден идваше с различни, непознати обертонове, които се трупаха в постоянно усилващото се кресчендо на нетърпение и любопитство, за да се стигне до кулминацията, когато излязохме от последния завой на Моди Кола и само на десет километра пред нас видяхме горната половина от южната стена на Анапурна.

Първия ден с умерен ход навлязохме в просторна речна долина, обточена с доста широк път, по който можеха да вървят джипове. Телевизионният екип се възползва от възможността и нае един Ленд роувър, за да заснеме по-удобно първите стъпки на експедицията. Автомобилът им постоянно ни задминаваше, забулен в облак прах, спираше някъде пред нас, операторите скачаха на земята и ни причакваха с бръмчащата си кинокамера, после отново избързваха напред. Крачех, изпълнен с радостно безгрижие, непритесняван от тежки ангажименти, независимо че нашият суперорганизатор Келвин Кент остана да чака Йън. Доколкото бе възможно, разпределих задълженията си между останалите. Ник изпълняваше функциите на временен касиер, Мартин се грижеше за снабдяването, а сердарът на шерпите Пасанг Ками и лейтенант Хагбир Пун отговаряха за носачите. Виждаше ми се почти невероятно, но експедицията наистина действаше като добре смазана машина.

Кервана придружаваха само двама от наетите шерпи — Пасанг Ками и Анг Пема, останалите четирима бяха разпределени между разузнавателната група на Дон и ариергарда. Пасанг вече бе успял да ми направи голямо впечатление. Говореше съвършен, педантично правилен английски и се държеше с всеки от експедицията като с равен. Въпреки това охотно се нагърбваше със задачата да подготвя и надзирава дневните преходи на кервана, издирваше настойчиво забутани из багажите вещи и други неща, търсени от алпинистите. На външен вид много ми напомняше спретнат, стилен френски гид — винаги чисто и безукорно облечен, с бяла островърха шапка на глава, особено разпространена сред Сдружението на гидовете в Шамони. Имаше доста крехко телосложение, а чертите му бяха значително по-фини, отколкото бе типично за шерпите. Също така бе много по-интелигентен в сравнение с познатите ми досега високопланински носачи шерпи, които говореха крайно зле английски и в същността си бяха най-обикновени селяни — наистина умни, лоялни и непреклонни, пред каквито и да е усложнения, ала по детски безотговорни и сребролюбиви, щом изкачването приключи. Според мен Пасанг е олицетворение на новата генерация шерпи, появила се в резултат на тяхната променена роля в Непал — основната им дейност сега е да развеждат туристически групи по пътеките из долините. А за тази работа са потребни преди всичко организаторски способности, владеене на чужди езици и добри маниери. Пасанг бе съумял да покрие тези три изисквания, макар че произходът му бе същият като на всички шерпи. Роден е в Намче Базар, административния център на Сола Кумбу — родината на шерпите. Баща му бил дребен земеделец и Пасанг, както всички шерпски момчета, лятно време обикалял по високите пасища с бащините стада от якове и овце. Никога не бе стъпвал в училище, да пише и чете на английски и непалски се бе научил абсолютно сам.

Джими Робъртс, който и без друго ни помогна изключително много, подбра необходимите ни шестима шерпи от групата, която работеше в туристическото му бюро. Първоначално за сердар беше избран Анг Темба — опитен „тигър“ от старата школа и мой познат от изкачването на Анапурна II. Жена му обаче, наплашена от зачестилите напоследък инциденти с шерпите, категорично му забрани да участва в катерачни експедиции. И тъй, в последната минута Пасанг беше определен за негов заместник.

Шерпите, притежатели на монопола за високопланински транспорт, населяват областта Сола Кумбу, разположена срещу масива на Еверест. Селищата им са изградени на средна надморска височина 3500 м, а летните им пасища се вдигат чак до 5000 м. По вероизповедание са будисти от тибетската секта и в сравнение с другите части на Непал цялата им социална структура е много по-сходна с общественото устройство в Тибет. Гурките от своя страна са представители на няколко планински племена, които обитават непалската страна на вододела и съответно тяхната религия и култура е претърпяла и търпи по-силно влияние от Индия. Изповядват индуските вярвания и съблюдават кастовото деление, ала все пак при тях се забелязват множество будистки нюанси, а прилагането на кастовата система е далеч по-либерално, отколкото в Индия.

Нашите нископланински носачи бяха набрани предимно от две племена — магари и гурунги. Хагбир бе родом от едно село, наречено Сика, и принадлежеше към племенно разклонение на магарите, известно под названието пуни, и поради тая причина повечето от завербуваните кули бяха пуни. Помощникът на Хагбир, също военен от запаса, се казваше Чисбахадур и произхождаше от селцето Гандрунг, център на гурунгите, разположено по пътя ни към базовия лагер. Този човек бе един от наиците и включи шейсет от своите съплеменници в нашия керван.

Едно сбито описание на втория ден от похода би могло да бъде валидно и за всички следващи.

Кухненските прислужници начело с Тукте, нашия готвач, ни събудиха към шест часа, обикаляйки лагера в тържествена процесия: един носеше огромен чайник с готов чай, друг — поднос с порцеланови чаши, купени от Похара, трети — тепсия, пълна с бисквити „Анапурна“ — местно производство. А ритуалното „Добро утро, сахиб“ кажи-речи ни върна в епохата на раджите.

Станувахме на едно било край селцето Науданда — купчина двуетажни къщици и дюкяни, струпани от двете страни на каменистия път. Макар да се бяхме отдалечили само на няколко часа ход от Похара, освен джип и каруца никакво друго превозно средство не можеше да се добере дотук. Хълмистите склонове стръмно се спускаха в поредица от тераси към долината, разстлана триста метра по-надолу. В хладния покой на утрото слънцето изпълзя над възвишенията на изток, проблесна между парцаливите облаци и оцвети околността във восъчножълто. Носачите сънливо се разшаваха, нарамиха двайсет и седемкилограмовите вързопи и се затътриха по изрязаните върху хребета серпентини на пътеката, която трябваше да следваме в първите часове на деня.

Повечето от нас, алпинистите, спаха под открито небе тази нощ, та сега набързо прибрахме спалните чували в раниците и последвахме кервана. Според настроението си човек можеше да върви или увлечен в разговор с някого от групата, или сам, със собствените си мисли и надежди, потънал в упойващата красота на околната природа. Вечната тишина не се раздираше от рев на автомобилни мотори, само сегиз-тогиз проехтяваше протяжно мучене на добитък, някъде проплакваше бебе, в сандъците подрънкваха кухненски съдове в съпровод на отсечения местен говор.

Близо два часа се движихме по билото, облъхвани от свежите струи на утрото, сетне заслизахме към обрасла в растителност долчинка с каменисто дъно. Планините на север плуваха в изпарения и навремени надничаха през нащърбените облаци, давайки ни възможност да хвърлим копнеещ поглед към висините, които се надявахме скоро да стигнем. Нашата стена сега се закриваше от бастионите, застанали на стража при входа на циркуса: Мачапучаре, тази същинска готическа катедрала; Хиунчули, все още девствен, макар висок само 6337 м, но с подчертан устрем; Моди пик, широк и масивен. Някъде там между тия гигантски стени се виеше дефилето на Моди Кола.

Спряхме за обяд — неизбежното пиле с ориз — край бреговете на буен поток, който лъкатушеше през стъпаловидните ниви в близост до селцето Лумле. Някои бъбреха, други зад непристъпния зид на своето мълчание четяха книги или размишляваха за предстоящото изкачване. На двайсетина метра от нас се разминаваха планинци, всеки хванал път нанякъде. Кристалното подрънкване на звънчета предизвести за приближаването на керван весело натруфени магарета, вероятно идващи от Муктинат — край тибетската граница. Пътници почиваха под дебелата сянка на смокиновите дървета, насядали по каменните пейки, наричани „дхармасали“ — в много случаи те се правят в памет на някой мъртвец от неговите родственици. Здрави, дребни на ръст гурки отминаваха, превили гръб под тежестта на товари, много по-тежки от поверените на нашите кули. Някакъв военнослужещ — гурка, облечен в блестяща парадна униформа, отиваше да кара отпуската си, следван от низ носачи, нарамили тенекиените му сандъци.

От последното ми идване тук бяха изминали десет години, но за това време непалските предпланини не бяха загубили нищо от тайнственото си очарование, макар човек сега да среща много повече чужденци, скитащи по пътеките между селата. Видяхме няколко блуждаещи хипита, облечени в най-разнообразни подобия на местните одежди, с доста съсипан вид, малко тъжни, отвлечени и все пак мили. За наша изненада голям брой от тях имаха от не евтините фотоапарати „Никон“. По-нататък се натъкнахме на неколцина по-възрастни туристи: един съсредоточен швейцарец по сандали и голф, придружаван от осемдесетгодишната си майка; някакъв ухилен до уши японец и много групи ентусиасти, които крачеха така, сякаш бяха момчета от някой скаутски лагер.

Не ще и съмнение, планинските пътеки вече не бяха изцяло наши — по време на подстъпа към Анапурна през 1960 г. и към Еверест година по-късно не ми се случи да видя нито един чужденец. Ала сегашното нашествие в никаква мяра не осквернява неповторимостта на непалската природа и според мен едва ли ще причини злина, ако, разбира се, не почнат да се строят шосета. Именно автомобилите и безконечните електропроводи опошляват планинската прелест. По нашия път рядко срещахме повече от три-четири туристически групи на ден. Засега непалците не са уредили никакви специални удобства за туристите. Крайпътните дюкяни са си същите както отколе. В тях можеш да си купиш силен черен чай, страшно подсладен, или пакетче от неизменните бисквити „Анапурна“.

Непал има печалната слава на една от най-бедните страни в света, но това е вярно само в смисъл, че повечето селяни преживяват от своето затворено натурално стопанство. С други думи, те вадят хляба си единствено от малките си нивици. Стоково-паричните отношения са застъпени нищожно, защото начините за печелене и харчене на пари са крайно ограничени. Често се затруднявахме в желанието си да купим пилета, яйца или картофи (при това, на каквато и да е цена), понеже хората имаха колкото за себе си, а книжните пари им бяха безполезни, след като нямаше какво да си купят с тях. На нашите носачи плащахме по петнайсет рупии на ден — малко повече от десет шилинга — което означава, че за един поход изкарваха сто и десет рупии. Толкова е месечната заплата на непалския полицай, но все пак повечето кули чакаха с нетърпение да се върнат по своите ниви, за да се погрижат добре за годишната реколта от „макаи“ или царевица — тяхното основно насаждение, което узрява през май. Ето отново същия пример — парите добиват твърде ниска стойност без сполучлива жътва в личното стопанство, тъй като прехраната на семейството зависи изключително от нея. Въпреки всичко в Непал не могат да се забележат следи от онази потресаваща, потискаща беднота, която поразява пътешественика в Индия или Африка. Хората тук са лъчезарни и приятелски настроени, в цялата страна витае някаква особена атмосфера на ненарушимо спокойствие.

След като се наобядвахме, продължихме, прекосихме селото Лумле, съставено от солидни каменни къщи със сложни дърворезби по рамките на прозорците и обширни веранди, отворени към калдъръмения двор. Край селския водоем деца въртяха някакво подобие на латерна, жени перяха и миеха косите си под каменния чучур на бистър извор.

Нашият път се запровира напред през гори, огласяни от крясъците на маймуни, и покрай склон със стъпаловидни ниви достигна един рид, който се спуска към селцето Чондракот. Надвиснахме над долината на реката Моди Кола, която идваше в бесен галоп между отвесните брегове чак от приоблачните върхове на масива Анапурна. Оттук нататък щяхме да се доближаваме ежечасно до нашата цел — с резки спускания и изкачвания по непрекъснато увеличаващи се наклони, докато преодолеем гънките на дефилето. Като начало загубихме височина и слязохме до коритото на Моди Кола, където се установихме на лагер за втората нощ. Потни и сгорещени, бързахме да потопим телата си в хладните води на реката. Удоволствието бе незаменимо, макар и малко тръпнещо. След банята, изтегнати на следобедния припек, четяхме или играехме на нещо. После дойде ред на вечерята — пиле с ориз и малко „ракси“, местната спиртна напитка, получавана от дестилацията на просо или „кодо“, както му казват в тия области. Отново спахме под звездите, за да си спестим опъването на палатки — около осем часа всеки бе в чувала си.

На третия ден влязохме в село Гандрунг, чиито масивни двуетажни къщи са накацали по терасирания хребет високо над Моди Кола, с прекрасен амфитеатрален изглед към Мачапучаре И Моди пик. Полегато стълбище от сиви жилести плочи отвежда в селото, което е разхвърляно по хълма в гроздове от сгради сред искрящата зеленина на стъпаловидните нивици, засети с просо. Къщите са съвършено еднакви по архитектура, с варосани каменни стени и покриви от сив аспид. От приземния етаж навън продължава веранда, покрита с плочи, подредени върху дървено скеле. Малкото дворче отпред е застлано със същата каменна настилка както някои от пътищата. Кокошки, а даже и кози се разхождат из приземните стаи, старица тъче или преде на пруста, мрежеста люлка, окачена като хамак, се полюшва между подпорите на верандата. Прозорците на втория кат се затулват от издадените стрехи на покрива и не пропускат достатъчно светлина, понеже не само са тесни, но са преградени от кепенци, украсени с богата резба, потъмняла от времето. Стъкла няма, вътре мебелировката е оскъдна, въпреки че това село минава за богато.

В Гандрунг има училище, построено и обзаведено от местните жители. Ние преспахме там. Това беше прашна, занемарена постройка, сградена на скално възвишение в края на селцето. Голият пръстен под бе заобиколен от ниски навеси, под които бяха нахвърляни чиновете на децата. Приседнали на сянка край стените на училището, наблюдавахме как керванът от носачи, приличен на върволица мравки, пъпли нагоре към селото.

В Гандрунг ни пресрещна Майк Томпсън, поел към Похара, за да дочака останалата част от багажа. Преди два дни се бе разделил с Дон Уилънс, който останал в циркуса заедно с двамата шерпи. Бивакът им бил построен на същото място, където бе разположен някогашният базов лагер на експедицията към Мачапучаре през 1957 г. Майк изглеждаше отслабнал, но свеж.

— Как е стената? — беше първият ми въпрос.

— Въобще не можах да я видя — отвърна той. — През цялото време беше в мъгла.

За четири дни, т.е. на 19 март, Дон и Майк стигнали пещерата Хинко, последната спирка преди Светилището.

— Ужасно мъчно се ходи — заразказва Майк, — почти непрекъснато затъвахме до бедрата, освен това е невъзможно да уцелиш пътеката. Много е върло и на всяка крачка се хлъзгаш по бамбука, дето е закрит под снега.

На 20 март опитали да се качат до циркуса, но успели да минат само половината път и се оттеглили назад в пещерата, която представлявала широк надвес, образуван от гигантска канара, търкулнала се от насрещния склон на дефилето. На следния ден се добрали до мястото на изходната база за Мачапучаре.

— Според мен оттам не може да се види стената — обясни Майк. — Лагерът е в самото гърло на циркуса, а непосредствено над него се издига голяма морена.

На 22 март — датата на тръгването ни от Похара — Майк и Дон се изкачили по тясната долинка между гребена на страничната ледникова морена и склоновете на Хиунчули, но времето било облачно и стената се криела в мъгла. Същата вечер Майк слязъл в пещерата, а Дон и шерпите останали на бивак при базовия лагер за Мачапучаре.

— Дон се е изнервил много — добави Майк, — тормози го снежният човек.

Трудно ми беше да повярвам, че хладнокръвният, самоуверен и безкрайно трезвомислещ Дон Уилънс може да бъде обезпокоен от такива фантасмагории, но тепърва щяхме да научим още много неща за снежния човек при срещата ни с Дон подир няколко дни.

До Гандрунг дневният ни преход беше доста къс, тъй като предишната нощ лагерувахме кажи-речи до селото, но тоя ден трябваше да приберем предварително закупената храна и да наемем няколко селяни да я пренесат. За мое удоволствие работа почти нямах, понеже Пасанг и Хагбир уреждаха всички покупки, мереха ориза на някаква примитивна везна и се пазаряха усърдно за цената на пилетата, които искахме да занесем живи в базовия лагер.

На следващата сутрин потеглихме от Гандрунг нагоре по Моди Кола. Сега вече не обхождахме ридове и долини, а се врязахме в сърцето на планините. Мачапучаре владееше кръгозора, стремглавите скални и ледени отвеси излъчваха открито предизвикателство към съвременния алпинист. Макар и с лесни подстъпи, няма съмнение, че този връх технически е много труден, без да бъде особено висок. Със своите 6993 м Мачапучаре е идеален обект за малка, лекоподвижна група. Жалко наистина, че непалското правителство категорично забранява всякакви опити за изкачване на тази изящна чука.

Този ден вървяхме през гори от рододендронови дървета, обкичени с тежки виненочервени цветове. Привечер, в сумрака на приближаващата буря пристигнахме в селцето Чомро, последното населено място по нашия път. От тукашните жители прибрахме останалата част от поръчаното живо месо — красива коза и теленце, доста трогателно на вид. Селяните обаче ни предупредиха, че е изключено да го примамим да слезе по скалите към коритото на реката, затова го оставихме с намерение да пратим някой да ни го донесе заклано, щом построим базовия лагер.

На следващия ден навлязохме в същинската клисура на Моди Кола — необикновено внушителна местност. Гъст лес, обрасъл с възлести, чепати дървета, застлан с нападали между тях мъртви бамбукови стебла, прилични на скелети, преобладаваше по дъното и ниските части на дефилето, а по-нагоре се извисяваха могъщи скали. Редуваха се водопад след водопад, навсякъде в своя бяг реката гърмеше с неукротим грохот.

Досега походът вървеше добре, но аз се тревожех за съдбата на основната част от съоръженията ни. Според пресмятанията ми щяхме да изпаднем в остър недоимък на хранителни припаси и катерачен инвентар, ако най-малко до две седмици ариергардът не пристигнеше под стената. До тоя момент не бяхме получили никакви известия от Йън. Всяка вечер нашият радист Гамбахадур Пун настройваше радиостанцията и се опитваше да влезе във връзка с Похара и Катманду. В дефилето задачата му се утежняваше, особено при лошо време, но въпреки всичко той упорстваше. И тъкмо тази вечер успя да се свърже с Келвин Кент, който се намираше в главната квартира на непалската армия в Катманду. Новините наистина бяха добри.

— Здравей, Крис. Тук е Келвин. Йън е напуснал Бомбай на 24 март с целия багаж, освен четири сандъка.

Буйната ми радост тутакси се смрази. Ако загубените сандъци съдържаха, да речем, всички двойно импрегнирани спални чували или маските за кислородните апарати, последствията биха били фатални.

— Чудесно — нетърпеливо подех аз, — но знаеш ли точно кои сандъци са се затрили?

Келвин ми продиктува номерата и аз ги проверих в списъка си. Бяхме изгубили само известно количество кислородни бутилки, таблети твърдо гориво и цилиндри с втечнен газ за примусите. Кислород имахме предостатъчно, а сега можехме да минем и без другите неща. Келвин вече бе сполучил да намери малко твърдо гориво, също така беше телеграфирал на сър Дъглъс Бъск да изпратят от Лондон още.

След тия вести в стана ни се възцари празнично настроение. Намирахме се съвсем близо до нашия връх и скоро щяхме да разполагаме с цялата си екипировка — битката между нас и Анапурна щеше да бъде на равна нога, по всички правила. Вярно, експедицията едва бе проходила, но аз вече имах основания да бъда доволен и щастлив от разбирателството помежду ни. В групата цареше чувство на съгласие и сплотеност пред голямата цел.

На здрачаване огньовете, подкладени от носачите, затрептяха в тъмнината като рояк светулки. Останаха да горят през цялата нощ, защото на 2800 м, падне ли мрак, времето чувствително захладнява. За завивка кулите носеха само по едно памучно одеяло, а от дъжда се предпазваха с импровизирани бамбукови чадъри. Сгушиха се един до друг, та да им е по-топло, и до разсъмване не спряха да бърборят. На заранта приготвиха закуската си на снощните огньове. Ядоха, скупчени на малки групи, като си разменяха една обща тенджера — дажбата на всеки се състоеше от шепа оризово или царевично брашно, къс месо и няколко люти чушлета.

За днес бяхме определили да изминем само късата отсечка до пещерата Хинко — искахме да се изкачим колкото е възможно по-близко до снежната линия, преди да настъпим към Светилището. Реших да избързам напред, дори да навляза в циркуса, ако е необходимо, за да се срещна по-скоро с Дон, да разбера какво е положението горе и заедно да преценим как ще е най-добре да направляваме кервана по-нататък. Предварителните ни планове бяха да издигнем базовия лагер непосредствено до подножието на стената, но според думите на Майк изглеждаше абсурд да накараме носачите да продължат по-нагоре от устието на циркуса — пролетният сняг беше твърде дълбок.

Докато крачех към пещерата Хинко, пред погледа ми предизвикателно стърчаха върховете от централната част на венеца на Анапурна. Южната стена се криеше зад хребета вляво, но класическият триъгълник на Гангапурна се набиваше в очи, сякаш бе опрян между отвесните склонове на дефилето, което още тъмнееше в сянка, макар да минаваше девет часът. В пещерата нямаше никой, ала се забелязваха следи от неотдавнашно посещение. На скалата някой бе изчегъртал надпис: „Хилтън хотел — Хинко“. В сравнение с бамбуковия навес пещерата навярно оправдава тази фирма.

След като поспряхме за глътка вода и залък пшеничен хляб, предложен от Том Фрост, забързахме към края на клисурата. Малко по-късно нагазихме в първите заснежени участъци. Тонове сняг, довлечен от лавините, свлекли се в склоновете на Хиунчули, бяха задръстили цялото дъно на дефилето — същински миниатюрен ледник. Тъкмо се канехме да тръгнем по него, когато на около миля пред нас съзряхме да се вдига малко облаче снежна пушилка. Това бе само Дон и никой друг — идваше да ни посрещне. Досега той положително добре бе успял да разгледа стената. Неговата преценка щеше да определи доколко разборът и тълкуването на купищата фотографии са били правилни.

Какво, по дяволите, можем да сторим, ако непрекъснато падат лавини? Подобна вероятност според мен беше изключена, макар че някои експерти в алпинизма (включително Джо Браун и Том Пейти, наш приятел и превъзходен катерач) смятаха маршрута ни за несъстоятелен. Помня, една вечер малко преди потеглянето на експедицията двамата с Джо Браун седяхме в „Падърн лейк“ — кръчма, дето се събират алпинистите от Северен Уелс. Тогава Джо бе пророкувал: „Прашните лавини в средната част ще ви видят сметката“.

Мнението на Дон ценях особено много. И сега, докато си пробивах път през останките на пролетните лавини — зловещо предупреждение, какво може да сполети и нас — почти се страхувах да чуя присъдата му.