Крис Бонингтън
Южната стена на Анапурна (13)

Скалният пояс (10 — 13 май)

Изкачването постепенно се превръщаше в мудна война до крайна изнемога, която щяхме да загубим, както личеше по всичко. Редовното снабдяване на горните лагери — да не говорим за необходимото количество кислород и съоръжения за щурмовата атака — изискваше не по-малко ожесточена борба, отколкото бе потребна за прокарването на тура по стената, и във всеки случай също толкова драматична.

Ето какво беше положението в тоя етап на експедицията, когато пред нас стояха два свързани проблема — преодоляването на Скалния пояс и поддържането на транспорта между лагер IV и V. Дон предложи да прехвърлим още една двойка в лагер V, която да слиза до седлото в края на Леденото ребро и да поема товарите, изнасяни от долния лагер, като седлото се използва за склад. Много находчива идея действително, тъй като стана пределно ясно, че директният курс до лагер V неминуемо изцежда силите на всеки, който работи по този участък повече от два-три дни наред. Ала хората ни бяха толкова малко, че бе невъзможно да я приложим на практика. Винаги щом повече алпинисти се събираха в челото, някой неизбежно рухваше изтощен.

На 10 май Том Фрост и Мик Бърк проникнаха в Скалния пояс, докато Йън, Мартин и Ник сполучиха да изнесат товарите до лагер V, като средно носеха само по дванайсет килограма. Все пак за близо седмица това остана най-голямата пратка.

С надежда да пристигна след три дни в лагер IV същия ден потеглих към лагер II, ала още с тръгването установих, че темпото ми е спаднало чувствително в сравнение с вчера. Нещо по-лошо — всяко по-рязко движение предизвикваше болезнен спазъм дълбоко в гърдите ми. Единствено знанието, че Дейв Ламберт е в лагер II, ми даваше сили да продължа — той сигурно ще ми каже какво ми е и ще предпише лечение.

В лагер II наред с Дейв Ламберт заварих Пасанг Ками и двамата „лондонски шерпи“. Всички бяха хванали дизентерия и сега почиваха. Обясних оплакванията си на лекаря и той от своя страна ме прислуша.

— Вероятно имаш плеврит.

— Това пък какво е, дявол го взел?

— Възпаление на белодробната ципа. Не е толкоз страшно, щом си успял да стигнеш дотук, но те съветвам веднага да слезеш обратно — на високото много лесно може да премине в пневмония. Пеницилинът ще очисти възпалението.

— И колко трябва да стоя долу?

— Четири-пет дни най-малко, във всеки случай не по-малко от четири — определено.

Тия думи ми прозвучаха като смъртна присъда, ала нямах друг избор, освен да се върна в базовия лагер. Пасанг дойде заедно с мен. Анг Пема бе получил възпаление на окото и вече бе долу. Както научих на вечерния радиосеанс, състоянието на алпинистите по стената не бе много по-завидно.

Крис (в базата): Ало, Майк. Тук е Крис. Приемам.

Майк (в лагер III): Чуваме те ясно, Крис. Приемам.

Крис: Аз май хванах плеврит, сега съм долу и ще бъда извън играта около четири дни. Ти как си? Ще можеш ли утре да се качиш в лагер IV.

Майк: Ами виж, точно това се чудех и аз тия два дни. Устата ми е много зле и досега ни веднъж не съм успял да стигна лагер IV, днес пак опитах, ала се чувствах страшно слаб — по-слаб, отколкото предишните пъти. Имам чувството — да си призная честно — че дори да се кача в лагер IV, няма да мога да пренеса нищо до лагер V, защото съм много, много изнемощял.

Крис: Разбирам. Имаш пълно право. Край. Ало, лагер IV. Обадете се, моля.

Йън: Здравей, Крис. Съжалявам, че няма да можеш да си по стената цели няколко дни. Всички сме доста поизцедени.

Крис: Знам. Много лошо се получи. Всъщност какво става при вас, Ник и Мартин там ли са?

Йън: Ник още не се е върнал. Тръгнахме късно тази сутрин. Ник хич не е добре. Излязохме към девет часа и само преди час се върнахме, обаче Ник още го няма.

Крис: Ясно. Кога ще можете най-скоро да опънете втората палатка при лагер V?

Йън: Без четвърти човек няма да можем в близките два дни — това е сигурно. Ужасно е тежко, освен това трябва да изнасяме предимно въже.

Крис: Разбирам. Значи, преди да дойдат Дон и Дъгъл, снабдяването между лагер IV и V ще остане както досега, понеже Майк явно няма да може да се справи. Предполагам, че и вие сте капнали след три поредни курса.

Йън: Така е.

Крис: Не виждам какво друго можем да направим в момента, освен да поддържаме статуквото, но защо не опитате само двама от вас да носят, а третият да почива и така се „въртете“.

Йън: Да, това е добра идея, защото след два поредни дни носене не ти остава душа, а и без това сме на края на силите си.

Крис: Друго нещо — защо не гълтате малко кислород вечер? Това сигурно ще ви поободри.

Йън: Не ни е дошло на ум, но ще опитаме. Днес качихме няколко бутилки на Мик и Том и ги посъветвахме да не ги жалят много.

Крис: Все пак на вас навярно ви е по-нужен кислород, отколкото на тях. Дон и Дъгъл потеглят утре, а аз ще ги последвам: след два-три дни, надявам се.

Йън: Добре. Ще изкараме някак.

Крис: Благодаря ви, приятели. Това е всичко от мен. Край.

За зла беда на следния ден редиците ни оредяха още повече. Въпреки продължителния сън Ник се чувства съвършено обезсилен, оплаква се и от бодежи в гърдите. Затова от лагер IV излизат само Мартин и Йън, ала от седлото Йън е принуден да се върне. Ето какво пише в едно от писмата си до Ники:

„13 май. Намирам се в базовия лагер. Да, няма лъжа, няма измама — отново в базовия лагер. В последното писмо от лагер IV ти бях писал, че се чувствам добре, струва ми се. Завчера заедно с Мартин наново изнасяхме багаж до лагер V, Ник почиваше. Както катерех нагоре, по едно време остра болка ме сви в лявата страна и доста ме уплаши, та веднага хвърлих товара си в края на реброто и се спуснах в базовия лагер. Набързо се видях с Дейв в лагер III и той каза, че според него болките са само мускулни — вероятно натъртване от особения самар на Дон, който носех. Все пак съм доволен, че слязох, защото усещам, че нещо в гърдите ми не е в ред, освен това си изметнах някакъв мускул в слабините. Глупаво е да се почива нависоко, понеже никога не можеш да възстановиш силите и издръжливостта си на тая височина, а пък ако ти има нещо на дробовете, току-виж светкавично си развил пневмония.

Крис е закотвен в базата с плеврит — забранено му е да излиза нагоре за няколко дни, ала ми се вижда малко вероятно да бъде достатъчно здрав за големите височини. Като че Ник също е хванал плеврит. Днес той почива в лагер IV в опит да се съвземе, но това наистина е безсмислено, защото докато не слезе долу, няма да се оправи изобщо… Но какво да се прави, трябват ни хора. Всички са малко или повече преуморени. В няколко лагера се появи дизентерия, а аз май съм и настинал. Както и да е, днес следобед потеглям нагоре. Бавно се стигат горните части на стената. Ще бъда в лагер IV чак на 16 май. Нямаме достатъчно хора на ударна позиция, а до две седмици трябва да изкачим върха. Дон и Дъгъл са два дни пред мен и днес се качват в лагер III, докато Крис смята да ни последва след два дни. Бедата е, че всички в челото са капнали и всеки втори ден почиват, но както ти казах, това не им помага особено.

Има план да се намали броят на палатките в последните лагери, така в лагер IV две свръзки ще спят в двуместна палатка. Предлага се тоя лагер да бъде някъде по средата на Скалния пояс. Ако в близко бъдеще се окаже, че трябва да обсаждаме връхната част на стената, Крис сигурно ще свали всички долу за солидна почивка, преди да се хвърлим в блиц щурм към върха. Но може би ще бъде по-добре всичко да свърши по-скоро — повечето от нас, даже всички, се пренаситиха от това катерене и жадуват да се приберат у дома.

Като препрочетох написаното дотук, прозвуча ми страшно отчайващо. Всъщност нещата не са чак толкоз черни, колкото съм ги изкарал, но лично аз не се чувствам добре и единственото, което сигурно ще мога да направя, е да осигуря тила на щурмовата двойка, а нищо чудно и на това да не съм способен. Все пак не съм дотам нещастен — като Крис и двама от шерпите, които вероятно повече няма да успеят да се качат в горните части на стената. Общо съм страшно отпаднал, но дано, като тръгна нагоре, да се пооправя“.

Отстъплението на Йън предизвика остра криза в снабдителната линия, понеже Том Фрост и Мик Бърк всекидневно се нуждаеха най-малко от една сто и петдесетметрова ролка въже, отделно — от храна и гориво. Също така бе необходимо в лагер V да се натрупат запаси от кислород, както и да се качат бивачните съоръжения — вече сведени до минимум — за лагер VI и лагер VII.

За известен период действително бях обмислял възможността да оттегля цялата група от стената за почивка или поне да дам отдих на бъдещите щурмови свръзки, докато шерпите и двама-трима алпинисти зареждат лагер IV и евентуално лагер V. Ала на подобен ход като че ли никой не гледаше благосклонно — щеше да се отрази твърде потискащо върху духа на алпинистите, останали по стената, докато за отзованите можеше да подейства пагубно, защото сред цялата група вече се прокрадваше мисълта: „Дайте по-бързо да изкатерим проклетата стена и да си ходим“. От друга страна, съществуваше риск времето да се задържи хубаво тъкмо през почивните дни, а после да се влоши, щом се върнем на позиция. Ето защо предпочитах да се придържам към тактиката да запълваме появилите се пробиви в комуникационната мрежа, като се стараем поне нищожна струйка продоволствия и съоръжения непрекъснато да тече нагоре по стената.

Трудно, много трудно може да си представи човек, какво всъщност представлява преходът между лагер IV и лагер V, ако не е изминал това разстояние с товар на гръб няколко дни подред. Мартин Бойсън бе направил пет пълни курса и едно отиване до склада — всичко в продължение на седем дни, разрешавайки си само еднодневна почивка. Неговото описание на един от работните му дни може да се приложи към всички останали:

„Свежото утринно слънце не ме радва особено — днес, както и вчера, завчера изнасям товари от лагер IV до следващия.

Сияйните слънчеви лъчи опипват палатката и аз бавно се изтръгвам от дълбокия, наркозен сън. Потиснат съм, нямам настроение — днес нов курс до лагер V. Започва мъчително топене на сняг, мъчително обличане, мъчително приготвяне на багажа, след което — пет-шест часа смазваща монотонност. Ник — мръсникът — почива днес. Господи, как мразя утрините!

Автоматично почвам да броя крачките — четиридесет и пет, петдесет, спирам, отпускам се на въжето, правя двайсет вдишвания и отново напред. Обратен наклон на 7000 м — ха да ви питам! А, добре, измъквам се, стъпвам на първото стреме, прехвърлям се на второто и хайде по следващия парапет. Набирам се, въртя се като пумпал няколко секунди, котките стържат леда, после изнасям единия жюмар, изнасям втория и увисвам безпомощно. Идва въздушният траверс, първите скали — площадка!

От тялото ми вече се лее пот като град и се чувствам къде-къде по-добре. Пейзажът наоколо е фантастичен, траверсът е интересен — предлага отдих от безконечното броене на стъпки. Протягаш се зад ъгъла, ръката ти напипва позната цепка. Странно задоволство изпитва човек да знае всяка хватка наизуст и да движи крайниците си, без да се замисля.

Траверсът свършва, въжетата повеждат нагоре, досадните снегове започват. Няма повече висене в опияняващи пози, само биене на стъпки — една подир друга.

Най-сетне седлото, най-сетне мога да седна някъде и да изпуша един «фас». Щраквам запалката, вдишвам тютюневия дим и се отпускам. Колко ли пъти съм седял на това място? Утре едва ли ще успея да се изкача дотук. Нужна ми е почивка — психическа, също и физическа. Нескончаеми усилия, влудяващо броене до петдесет. Това ме побърква, ей богу. Все пак така няма да я караме вечно — след няколко дни ще сменим Мик и Том. Ала ще можем ли? Сам аз усещам, че изнемощявам. А Ник? Ще се оправи ли? Защо, по дяволите, Йън изчезна надолу? Майк е разнебитен, значи засега оставаме сами.

Мятам раницата на гръб, включвам «автоматичния брояч» и тръгвам. Още едно въже до ледените зъбери, грейнали зеленикави и непристъпни. Облаците се сгъстяват, когато достигам следващото място за почивка. Сядам сред последните слънчеви отблясъци и пуша, докато завалява. Скоро потоци сняг почват да изтичат от ледовете и сивият мраз обгръща всичко. Ето гадния траверс, сега наляво през дълбокия пухкав сняг, сетне отвесния коридор, прорязал ледената преграда, и накрая безкрайното бъхтене до лагер V, скътан в неприветливата пазва на первазната пукнатина.

Едно, две, три — стъпката се срива под крака ми, ритъмът ми отива «на кино», тялото ми се възпротивява — не ще да продължи. Спирам да си поема дъх на всеки няколко крачки. Камък профучава някъде в мъглата и тупва наблизо. Прекалено съм изтощен, за да ме разтревожи особено. Не чувам ли гласове по скалите? Мрачната паст на пукнатината зейва пред очите ми и с неописуемо облекчение се промъквам в палатката. Готово за днес“.

А междувременно на първа позиция Мик Бърк и Том Фрост се сражаваха със Скалния пояс. Времето най-после се стабилизира и те имаха три безоблачни дни подред. Това ни даде възможност да ги наблюдаваме с бинокъл от базовия лагер — две точици, които едва забележимо напредваха по гигантската стена. Отдолу ни се струваше, че най-добрият вариант през пояса минава диагонално вляво през група ледени полета, осеяни със скални стенички, до ясно очертано ребро, напомнящо за Ютията на Айгер. По това време вече напълно се бяхме отказали от идеята да атакуваме огромния жлеб, който разцепва централната част на Скалния пояс. Според израза на Том „съвършената естетическа линия на южната стена“ върви именно оттам. Безспорно едно изкачване по тоя жлеб би било необикновено вълнуващо и може би успешно, но при създалата се обстановка търсехме възможно най-лекия път към върха.

 

 

Сутринта на 10 май Том и Мик започват своя първи катерачен ден. Дон и Дъгъл са им предложили да траверсират под первазната пукнатина наляво от лагера, докато намерят начин да изкатерят обледенените плочи под огромно снежно поле, което води право до основата на Ютията. Том и Мик се вслушват в техния съвет и тръгват необвързани, защото наклонът е сравнително малък. Повежда Мик, следван от Том. Изминали са едва няколко метра, когато изневиделица снегът под Том пропада и той се оказва заклещен в отвора на тясна цепнатина — краката му провисват свободно и черното празно пространство. Бързешком се измъква, сериозно разстроен. Надниква в зейналата дупка и вижда, че е дълбока към двайсет метра, а се разширява до два. Разделени от цепнатината, двамата обсъждат какво да сторят — единият или другият трябва да я пресече. Оттук добре могат да огледат Скалния пояс и забелязват примамлив на вид винкел, завършващ с няколко заснежени площадки, успоредни на снежното поле, към което се стремят. След инцидента с Том здравата скала като че е за предпочитане.

И така, решават да се върнат до лагера и да се насочат към най-близките скали, които биха могли да преодолеят в сравнителна безопасност. Ала първо Мик трябва да се прехвърли при Том, при това неосигурен. Пипнешком запълзява на четири крака по остатъците от снежния мост над цепнатината. От нервното напрежение кръвта бие лудо в слепоочията му. Щом се събират, двамата бързо отиват до лагера и Мик отново се хвърля напред — има нещо неудържимо в този човек.

Кратка схватка с первазната пукнатина и той успява да се покатери на площадката отгоре, сетне само на предните зъби на котките изминава петте метра до подножието на Скалния пояс. Забива клин, прокарва въжето и продължава в траверс под скалите по лед с наклон над петдесет градуса. Стръмнината е от ранга на Второто ледено поле по северната стена на Айгер. Освен с пикел Мик разполага и с айсбал — специална конструкция на Айвън Шонард, съдружника на Том Фрост в общата им фабрика за катерачен инвентар. Това сечиво притежава леко извит клюн с нарези на върха, тъй че при силен удар здраво захваща в леда също като рибарска кука и може да удържи тежестта на човешкото тяло. Ледокопът на Мик не е така добре измислен, при това е тъп, зъбците на котките му също са се изтъпили от многодневното катерене по заледени скали и монолитен лед.

Сега водачът забива айсбала, набира се на него, блъска с предните зъби на котките по леда, покрит с тънък пласт сняг, закрепва се криво-ляво, после намира някаква ненадеждна опора с тъпия клюн на пикела и прехвърля тежестта си, докато зацепи по-сигурно айсбала, който прониква около половин сантиметър в огледалната повърхност. И все така продължава напред. Катеренето би било изнурително и рисковано дори на морското равнище, камо ли на 7000 м.

Изминава четирийсет и пет метра, преди да попадне на удобен пасаж за връщане при скалата, където прави солидна осигуровка, и Том идва при него. Почти са стигнали до най-вдадената точка по периферията на леденото поле, а пътят им върви диагонално вляво към скална ниша. Ледът се оголва от снега, става по-отвесен и твърд — прилича на гладка стоманена броня, притежание на задрямал великан. Котките на Мик дращят безрезултатно и се плъзгат по сияйната вкаменена повърхност. Единствено острият клюн на айсбала „Шонард“ му позволява да се движи, без да прибягва до поглъщащото много време изсичане на стъпки.

Мик катери с максимална концентрация и вероятно малко зашеметен от недостига на кислород, изобщо не се сеща да се осигурява с клипове за лед. Вече се е отдалечил на петнайсетина метра встрани от Том и ако се изпързаля, ще лети близо трийсет, преди да бъде задържан. Не дълбае никакви стъпки и непрекъснато е в невероятно нестабилно положение, вкопчен в айсбала, при нищожна подкрепа от страна на котките. Дори не се опитва да прави хватки от страх, да не би да наруши деликатното си равновесие, като замахне с пикела. Постепенно го смразява ужас, който клони към паника.

— Дръж яко, Том — подвиква на партньора си. — Мога да „друсна“ тука.

— Мик, защо не пъхнеш един леден клип? — долита хладният отговор.

— Господи, съвсем забравих за тях!

Машинално посяга към карабинера, на който е окачил пет-шест клина. С една ръка мъчно измъква необходимия клин през ключалката, после го притиска с все сила към леда, за да се забоде — може да действа само с едната ръка, защото с другата се държи за пикела — нагласява се по-удобно и внимателно зачуква спасителното желязо.

— Хм, тук наистина се паникьосах — признава той.

Ала сега увереността му се възвръща и той наново тръгва по леда — предимно на котки, но тук-там изсича и по някоя стъпка. Напредва към скалната ниша в основата на винкела, по който се надява да излезе при следващия снежен пояс. И тогава повторно изпада в беда.

— Котката ми се откачи — извиква към Том. — Дръж здраво.

Найлоновите ремъци са се разхлабили и дясната котка провисва на глезена му. Ако я изтърве, ще отиде цял ден, а може и повече, докато се снабди с нова, а това е загубено време. Но в тоя момент Мик повече мисли как да не се отплесне от леда. Намира се на около два метра над последния си клин — трябва някак да слезе до него, без да падне и без да изпусне котката.

Забива айсбала ниско, на нивото на кръста, предпазливо се отпуска, достига клина, сграбчва го и се свлича надолу, като същевременно улавя котката. Минават нови десет минути, преди да я пристегне към крака си. Все още е далеч от сигурността на скалите. Напредва към огромен скален издатък, който като че ли предлага хубави хватки и леко прехвърляне във винкела. Три отсечени удара с котките и Мик се озовава на крачка от скалата, протяга се към нея, набира се рязко… и тя помръдва. Ако се откърти, не го очаква нищо приятно. Точно в центъра на издадената част забелязва удобна цепка, ала само едната му ръка е свободна, та трябва само с нея да измъкне клин измежду многото в карабинера и в резултат ключалката се задръства. Докато се бори да извади непокорния клин, другата му ръка почва да отмалява, понеже удържа кажи-речи цялата му тежест. Най-сетне освобождава клина, мушва го в цепнатината, няколко удара с айсбала и всичко е наред. Тогава полека се спуска до малка площадка два-три метра по-надолу, точно зад издатината, обира остатъка от сто и петдесетметровото въже, осигурява с два клина и сяда за почивка с цигара, а Том поема към него с жюмарите. Пътем фиксира въжето към всеки клин, за да улесни придвижването на следващите свръзки.

После Мик оглежда поредния пасаж. Основата на винкела е полирана от гладък лед, изпъстрена със стърчащи камъни, нестабилни на вид. Дясното крило е по-отвесно, но скалата изглежда здрава, осеяна с малки, удобни хватки и стъпки. Още преди да се появи Том, Мик вече се е приготвил — свалил е котките и външните обувки, понеже очевидно му предстои нелеко класическо скално катерене. Също така е разпределил клиновете по повече карабинери, за да може лесно да ги вади. Прехвърлил ги е от едната страна на кръста си, а от другата е окачил карабинерите за осигуровка.

— Повече гафове няма да има — заявява Мик, когато Том идва при него на площадката.

Мик повежда, а Том се настанява за поредното дълго чакане и търпеливо отпуска въже на водача. Вечерта записва в дневника си:

„Тук на 7000 м е лют студ. Въпреки че слънцето щедро сипе лъчи, вятърът и ниската температура го надмогват. Катерим, навлекли всичките си дрехи, и не бих казал, че ни е жега…“.

Нагоре Мик се сблъсква с чиста, отвесна скала, само неравностите са облицовани в тънък леден фурнир. Тежките двойни обувки са непохватни по-незначителните ръбчета, без котки свободно се плъзгат навсякъде, където Мик пропусне да очисти леда. Мисълта на Мик трескаво работи:

„Вече съм двайсетина метра над Том. Поглеждам надолу и той окуражително ми се ухилва. Вдясно виждам цепка, вадя клин и го забивам. Почвам да се уморявам, а следващите десетина метра също изглеждат тежки. След като почивам няколко минути и изпушвам един «Голоаз», изоставям сигурността на клина. По повърхността на скалата намирам само някакви «драскотини» за краката, рядко попадам на нещо, за което да се заловя яко. Достигам остър издатък, но щом го дръпвам, поддава. Единствената надежда е на «дюлфер» — запъвам пръсти в една цепнатина, отпускам се назад на ръце и натискам с крака в срещуположната гладка плоча.

Ръцете ми отмаляват… «люспата» под крака ми се откъртва… само на два метра съм от клина…, ще бъде чудесно, ако не се измъкне… ако… Нямам избор, трябва да преместя тежестта от ръцете си. Запъвам стъпала на някакви други «люспи», натискам нежно, изпъвам се и се улавям за един перваз. Чувствам се като балетист с плавници, докато се мъча с финес да се примъкна към по-стабилни издатини.

Време е за нов клин, но мога ли да си го позволя? Ако чукна един тука, въжето ще върви тежко след мен и нищо чудно да ме събори от тия «люспи». Някаква камина отвежда наляво и аз се вмъквам в нея, работя усилено с краката, малко по-нагоре откривам сигурна ръбеста хватка за едната си ръка. Последно набиране и ето ме във винкела. Наклонът намалява и аз за секунди се озовавам на една площадка…“.

Мик повторно извиква Том при себе си и после с остатъка от въжето се изкатерва до края на винкела при началото на заснежения перваз, който извежда обратно към голямото снежно поле. Докато катерят, под въздействието на следобедното слънце камъни с най-различна големина се откъртват от ледената си прегръдка и профучават надолу, като се разбиват в скалите край тях или тупват чак на леденото поле. В своя дневник Том гледа много фаталистично на тази заплаха:

„Камъни хвърчат от висините и от време на време падат съвсем близко до нас (един уцели раницата ми). Рано или късно някой сигурно ще бъде ударен — я от камък, а от буца лед“.

Наред с това има опасност да повредят парапетите и тогава се създава риск въжето да се скъса от тежестта на някой от катерещите в момента по него, което неминуемо би довело до непоправимо нещастие. (Не можехме да направим нищо, освен да разчитаме на щастливата си звезда.)

Щом се добира до перваза, Мик оглежда наоколо за подходящи цепки, намира две, фиксира въжето и се спуска обратно.

В дневника си Том е описал утрото на следващия ден:

„Утрото на 11-и бе едно от ония, в които се събуждаш уморен. Затова останах в спалния чувал чак до шест и половина. Тогава се надигна и Мик. Както обикновено закуската представлява безвкусна замръзнала маса, с изключение на пушените филета, които изпържихме в кутията им“.

След закуска за пръв и единствен път по време на съвместния живот по стената между Том и Мик се създават предпоставки за раздор. Пушенето и пиенето на повечето членове на експедицията бяха тежко изпитание за Том, отгоре на това бе партньор на най-заклетия пушач от всички. Мик бе пристрастен към цигарите „Голоаз“ и носеше със себе си 350 пакета, повечето от които смогна да изпуши сам. Тази сутрин Том не се чувства добре гади му се, а ципът на палатката е вдигнат догоре, освен това с голяма мъка нахлузва вкочанените си обувки. Изтърпява първата сутрешна цигара на Мик с многозначително мълчание, но когато Мик пали втора, бурята избухва. Изневиделица Том тръсва гневно спалния си чувал на земята. Ха, какво ли му става — чуди се Мик, после разбира — въздухът в палатката прилича на лондонския смог.

— Извинявай, Том, просто не помислих — и хвърля виновната цигара навън.

— Няма нищо, Мик — отвръща Том и свадата е потушена още в зародиш.

След това Мик никога не забравя да пуши при входа на палатката.

Когато двамата алпинисти са напълно готови за тръгване, часовникът показал девет и половина. В раниците си носят нови сто и петдесет метра въже. Движат се с жюмари по парапетите към последния си клин от вчера. Денят е идеален — съвършено тих, с доста жарко слънце, но от топлината каменопадите зачестяват. Отново Мик Бърк повежда, изкачва се до поредната скална преграда и подхваща траверс непосредствено под основата й през снежното поле, което се спуска чак до подножието на Скалния пояс. Катеренето е приятно и вълнуващо, със солидни осигуровки на клинове, набити по стената, стръмният леден склон пропада далеч под тях. Леден пасаж е последван от няколко скални прехвърляния по хубави хватки и стъпки, после — наново лед. Наклонът е същият като на Третото ледено поле по Айгер, пейзажът — безкрайно по-внушителен. Погледне ли надолу, Мик може да различи всеки лагер по стената: ето палатките — тъмни петна, хората — едва забележими точици. Южният ледник Анапурна се вие 2400 м под него. Над главата му кафеникавите скали се извисяват до безкрая, а вляво Ютията, към която се стреми, стърчи като нос на чудовищен боен кораб. Успява да зърне само връхната й част — гладка и непревзимаема на вид — близката издатина му пречи да я разгледа цялата. Преди да се прехвърли отвъд нея, не ще може да определи дали Ютията е уязвима. Преценява, че оттам до подножието на Ютията сигурно върви кулоар. Остават му петнайсет метра, но тъкмо тогава долита гласът на Том:

— Имаш още само шест метра въже.

Ето че дневната „дажба“ от сто и петдесет метра се свършва. Мик няма избор — фиксира въжето и се връща, измъчван от въпроса, що за изненади им готви Ютията.

 

 

Ние в базовия лагер следяхме действията им с бинокъл. Струваше ни се, че се движат невероятно бавно, а бе невъзможно да определим доколко е труден релефът. Дори разстоянието, което бяха изминали, ни изглеждаше малко. Бяхме обезпокоени и наистина съжалявахме, загдето не тръгнаха право нагоре по снежното поле — елементарен вариант и положително по-удобен за придвижване по парапети в сравнение с избрания от тях маршрут. Разбира се, на нас ни беше много лесно да критикуваме, изтегнати на слънце сред цветните поляни край базата. Невъзможно бе да добием точна представа за характера на Скалния пояс, както нямахме понятие, колко изтощително е снабдяването от лагер IV до лагер V. Едно беше ясно обаче — Ник и Мартин нямаше да издържат още дълго. Отгоре на всичко времето безмилостно напредваше. Днес бе 11 май — оставаха по-малко от три седмици до предполагаемото настъпване на мусона. Отдолу с потиснати сърца измервахме каква огромна част от Скалния пояс все още пъчи гърди над Мик и Том. В желанието си да избегнем отвесната „фасада“ на Скалния пояс увеличихме риска да попаднем на къде-къде по-дълги, технически сложни пасажи, понеже вляво Скалният пояс се удължаваше и се простираше чак до предвърховия гребен. Единствената ни надежда бе мъчнотиите да не се окажат толкова сериозни, колкото изглеждаха.

Ето в тази напрегната обстановка стигнах до несправедливото, но логично решение да пратя Дон и Дъгъл директно начело, вместо да позволя на Мартин и Ник на свой ред да водят. Тази двойка бе изчерпала почти до краен предел силите си в жизненоважната битка за поддържане на снабдяването между лагер IV и V. От друга страна, Дон и Дъгъл имаха чувство и стръв към планината, каквито никоя от другите свръзки не притежаваше в такава степен. Не можехме да си позволим грешки при подбирането на пътя в горната част на Скалния пояс, чийто релеф нищо чудно да бъде извънредно усложнен и разнообразен. Дон и Дъгъл имаха още едно преимущество — два дни бяха обследвали с бинокъл евентуалните уязвими варианти. Друго е, когато си непосредствено под стената — повече от няколко метра напред не си в състояние да разгледаш, понеже перспективата е много скъсена.

Дон и Дъгъл решиха, че двудневната почивка им е достатъчна и на 11 май потеглиха нагоре — същия ден Йън Клъф слезе в базовия лагер.

 

 

Тази нощ вали непрекъснато, снегът запълва извоюваните с обилна пот стъпки по парапетите, а лагер V е кажи-речи изцяло затрупан. Том и Мик вече чувстват последствията от двата поредни дни усилно катерене. На сутринта се събуждат уморени и отпаднали. Причина за това е и тежко прекараната нощ — по-голямата част от времето за сън е минало в опити да изтръскват бързо натрупващия се сняг от покрива на палатката и в разчистване на входа. Въпреки това Том успява да се надигне към четири и половина и почва да приготовлява закуската. На всички вече бяха втръснали височинните порции, в които открихме два недостатъка — липсата на лесно поглъщаема зърнена храна за закуска и на обикновени горещи напитки, като чай например. Тази сутрин Том и Мик могат да се радват на няколко редки лакомства, донесени предишния ден от Мартин Бойсън при самотния му курс до лагера. Разполагат с готова овесена каша и малко кондензирано мляко. Овесената каша наистина е голям лукс, понеже е достатъчно само да се залее с гореща вода и човек тозчас има топло, питателно ядене, което лесно минава през гърлото. Това беше любимата храна на всички от експедицията при престоя им по стената.

Когато най-сетне са готови за тръгване, разбират, че преди това трябва да разкопаят инвентарния си склад, който е покрит с еднометров нов сняг. С немалко усилия изравят каквото им е необходимо, но установяват, че ролката, на която е намотано сто и петдесетметровото въже, е разглобена, а самото въже — ужасно объркано. Два часа са потребни на Том и Мик, за да го разплетат. На сутрешния радиосеанс бяха ме предупредили, че ако работата много се проточи, днес ще останат да почиват. За щастие някъде към девет часа Том сполучва да дешифрира невероятната плетеница и двамата решават, че все пак няма да е лошо да спечелят още някой и друг метър, поне да надзърнат зад скалната издатина и да разузнаят какво им предстои.

Даже изкачването по фиксираните въжета е изтощително за Мик и Том. Техните парапети вече имат дължина към триста метра — вертикални отсечки се редуват с неприятни траверси, където предимно се виси на въжето, котките драскат безпомощно, докато алпинистите се придвижват от клин към клин изключително на ръце. Към дванайсет и половина достигат най-високата си точка от предния ден и Мик отново повежда. Сега разбира, че разстоянието до скалистия издатък е доста повече от петнайсет метра, както бе преценил вчера. Пасажът се оказва и по-труден — стръмен, стъклен лед, примесен с гладка обледенена скала. Няма площадка, където да се отдъхне, няма хубави цепки за осигуровка. Тутакси го прорязва мисълта, какво ще се случи, ако падне и се нарани — ще минат най-малко два дни, преди да пристигне помощ, и то единствено в лицето на Мартин и Ник от лагер IV. Връщането по траверс със счупен крак или ръка би било чист абсурд, а една нощ на открито гарантира почти сигурно замръзване. Излиза, че просто не бива да си позволи да падне.

Неусетно Мик наближава основата на кулоара — островърхи скали се подават от ледения склон, прилични на счупени кости, разкъсали тъканта при открита фрактура. С котки или без котки? Порестата подметка държи добре на скалата, но кажи-речи е безпомощна на леда. От друга страна, с котки няма да може да разчита на незначителните издатини, но пък ще бъде в по-изгодно положение на лед. Предпочита обувките, сваля котките и връхните обувки и се подема нагоре. Всяка хватка и стъпка Мик очиства от снега или одялква от леда.

Изминал е трийсет метра и едва сега достига малка площадка с подходяща цепка за клин — първото място, където може да почине, откакто е тръгнал. Чуди се дали тук да изчака партньора си, но десет метра над себе си забелязва по-широка гънка, забива клин, закача въжето и продължава. Зад гърба му вече се е разтегнало близо петдесет метра въже, което минава край разни чупки и през няколко клина. Струва му се, че Том е увиснал на другия край и го дърпа всеки път, щом направи опит да се изнесе нагоре. Стига пред площадката, свива пръсти около ръба, но въжето го тегли назад.

— Том, отпусни въже — крясва той, като много добре знае, че вика напусто — въжето се е затегнало, Том не го задържа изобщо.

С мъка изтегля няколко педи, подпира се на единия лакът, после — на другия, опитва да се изправи, но въжето го заваля — трийсет метра убийствено падане, ако се откъсне. Краката му рият по скалата, смогва да преметне коляно на площадката, натиска, качва другото и бавно, бавно се надига, дишайки непоносимо тежко.

Намира се малко под кулоара и докато Том напредва с жюмарите по парапета, Мик обработва пътя по-нататък и сегиз-тогиз поглежда надолу по стената. Изведнъж го обзема чувството, че всъщност не е съвсем сам в тая пустош — забелязва дребна, самотна фигура да се движи по дългия снежен склон към лагер V, други точици пълзят по посока на лагер III.

— Късметлии, имат си хубаво кльопане там долу — промърморва на себе си. — Дявол да го вземе, чудя се защо никога не може да стигне до нас.

После Том пристига на площадката, изморен и задъхан.

— Откъде според теб е по-добре, Том? Кулоарът не ми се харесва — направо е отчайващ. И без това последната дължина беше доста мъчна. Мисля, че е за предпочитане да се придържаме към скалата.

— Не съм убеден, Мик. Най-малкото кулоарът е ясен и конкретен. Може да закъсаш на скалата, струва ми се много отвесна.

— Окей, ще огледам кулоара тогава.

Мик пристяга котките си и подсича наляво към кулоара — хубаво е, че след предишния пасаж, преминат с акробатично, изнервящо балансиране от една хлъзгава издатина на друга, сега намира стабилна опора в леда. Двайсет и пет метра въже се изнизват и той стъпва в подножието на улея.

— Не е чак толкова лошо — подвиква на партньора си. — Продължава само трийсетина метра и се губи в стената, но, изглежда, от края му ще може да се траверсира към Ютията.

— Значи всичко е наред.

— Все пак ще обера въжето и ще го фиксирам тук. Стига ми за днеска.

— Още е много рано. Защо да не опитаме да изкачим кулоара, та да видим как е нататък?

— Адски съм изморен. Няма да мога повече.

— Добре, слизай.

Обръщат гръб и се залюляват по въжетата надолу. Преди да са изминали и една дължина, следобедната буря ги застига. Сякаш някой е натиснал магическо копче: в един момент е слънчево и пределно топло, за да се катери без ръкавици, в следващия — температурата пада с петнайсет градуса, прашни лавини се втурват в луда каскада по скалите, вятърът засвистява около тях. Когато се прибират в лагера, палатката им вече е затрупана от снежните потоци.

 

 

Същия ден Ник сполучи да се добере до лагер V, като изнесе нова ролка въже и малко храна, докато Мартин остана да почива — първата му почивка след три последователни курса. Междувременно Майк се прехвърли в лагер IV със задача да подсили тежката снабдителна линия до по-горния лагер.

 

 

Приютени в обсадената от виелицата палатка, Том и Мик се чувстват оборени от прекомерното напрежение. В дневника си Том записва:

„Тази вечер съм изтощен или най-малкото преуморен. Нямам апетит — нещо рядко, — а и двамата с Мик изпитваме слабо главоболие. Не знам колко дълго ще можем да издържим тук. Не че държа да бъда начело както Мик, но въпросът е кой ще ни замести в тоя момент. Дон и Дъгъл са пристигнали едва в лагер II (носят запечатаната автоматична камера, предназначена за финалната атака). Ник и Мартин (сега и Майк) нямат сили да изнасят необходимото количество товар от лагер IV дотук — тази отсечка е основното препятствие, където толкова много алпинисти от групата претърпяха фиаско. Височината взима своите жертви“.

Мик от своя страна усеща, че е във форма, и все още се вижда като водач. В бележника си записва:

„Обилен снеговалеж и безброй прашни лавини. Както и да е, ако не можем да катерим утре, поне ще се отвори възможност да укрепим лагера. Съоръженията и провизиите ни тук продължават да бъдат мизерни, всъщност живеем ден за ден. Ник е много изнемощял, ръцете на Мартин не са в ред, а Йън е долу. Дон и Дъгъл се качват обратно и ще могат да влеят малко пресни сили в това кошмарно мъкнене на товари от лагер IV до нас. А скоро ще трябва да изградим нов лагер. Тогава ще са нужни най-малко още двама души за снабдяването му.

Навън снегът трупа ли, трупа. Често се налага да отърсваме палатката и да очистваме входа. Докато готвим, държим отворено, иначе парафиновите пари ще ни задушат. Възползвам се и изпушвам една цигара, но естествено все някога трябва да затворим. На всеки няколко минути чуваме съсъка на поредната лавина, която се изсипва над пукнатината. Втурваме се да вдигнем ципа, за да не влезе снегът вътре, после отваряме наново. Оказва се, че не е никак лесно да се живее тук“.

През нощта палатката им е почти напълно погребана под непрестанния порой от прашни лавини. Вътре е страшно неудобно в резултат на бабуните, образувани по пода от телесната топлина. Всичко се скупчва в средата, примусът трудно се задържа прав. Мик и Том изобщо не могат да се отморят пълноценно от тридневното тежко катерене — може би най-сложното, предприемано досега на такава височина.

 

 

Когато на сутрешния радиосеанс ми предадоха в какво състояние се намират, аз тутакси им предложих този ден да починат, най-много да подравнят платформа за още една палатка и единият от двамата да слезе до седлото над Леденото ребро, за да вземе малко багаж. Надявах се до един-два дни Том и Мик да изкачат Ютията, а над нея планирахме да построим лагер VI. Дон и Дъгъл трябваше да пристигнат в лагер IV на следващия ден. Тогава възнамерявах да прехвърля Мартин в лагер V — или да замести някого от челните алпинисти в случай на изнемога, или да поема товари от седлото. А щом лагер VI бъде готов, Дон и Дъгъл щяха директно да се нанесат в него.

 

 

По-отпадналият от водещата свръзка — Том Фрост — прекарва деня в почистване на лагера — нелека работа, защото дори да се рине сняг на голяма височина е изтощително. Том отбелязва в дневника си: „Денят се падна великолепен, почти безоблачен и в интервалите между най-дребни, но задъхващи ме домакински работи аз се наслаждавах продължително на гледката, предлагана от нашата 7000-метрова тераса“.

Междувременно Мик се спуска до седлото, разбивайки пъртина в дълбокия сняг. Макар да слиза, загубва цял час, а без проправения от него път Мартин Бойсън и Майк Томпсън биха хвърлили много усилия, докато се промъкнат по дългия снежен склон. На седлото Мик среща Мартин и веднага е впечатлен от темпото, с което се движи приятелят му — извървява разстоянието до подножието на ледените зъбери почти без почивка. Ала Майк Томпсън далеч не е така добър. Мик Бърк го изчаква и двамата продължават нагоре по парапетите, но скоро Мик открива, че се е откъснал. Под ледовете сяда да го почака с намерение да вземе част от багажа му, понеже Майк носи редки лакомства — кафе, кондензирано мляко и овесена каша, които Мик твърдо е решил да се консумират тази вечер в лагер V.

А Майк е дотам изнемощял, че трябва да почива на всяка крачка. Пристъпва и спира, сетне свръхчовешки мъки, за да повтори същия цикъл — същинска инквизиция. Ледените зъбери стават смисъл на цялото му съществуване — на всяка цена е длъжен да се добере до тях. Още една стъпка, пак почивка, тегли се по въжето, а като че ли изобщо не напредва. Един час се изтърколва неусетно — един час за трийсет метра, които на морското равнище се изминават за секунди. Последни метри, последни напъни на волята и най-накрая, най-най-накрая се довлича под ледовете и се просва на снега, дишайки запъхтяно.

— Добре ли си, Майк? — пита го Мик Бърк.

— Не, ужасно ми е.

— Почини си хубаво и ще се оправиш.

Ала, напротив — състоянието му се влошава. Почти загубва контрол върху дишането си, което се превръща в кресчендо от дрезгави хрипове. Има чувството, че умира — сърцето и дробовете му сякаш ще се пръснат. Мик Бърк също има такива подозрения и се замисля как да му направи изкуствено дишане, ако естественото се преустанови. Струва му се, че никое живо същество не би могло дълго да издържи на това раздиращо даване.

„Помъчих се да си спомня какви са симптомите на белодробния оток — сподели по-късно Мик. — Стоях като истукан и го чаках да умре, после не знам откъде ми хрумна да го попитам къде е бутнал бадемите и това, изглежда, го посъвзе малко. Дишането му постепенно се нормализира, тогава натоварих лакомствата в раницата и се върнах в лагера. Майк каза, че ще почака Мартин, та заедно да сляза в лагер IV“.

Мартин и Майк се прибраха навреме за радиосеанса в пет часа. Тогава трябваше да дам нарежданията си за следващите няколко дни, при което се получи единственото по-сериозно разногласие по време на цялата експедиция.