Крис Бонингтън
Южната стена на Анапурна (17)

Щурмът (17 — 27 май)

(В тази глава Дъгъл Хейстън разказва своите преживявания от 17 до 27 май, когато двамата с Дон достигнаха края на южната стена)

Отново съм по склона над седлото, извършвам действие, което твърде често ми се налага да правя през последните няколко седмици. Напредвам бавно. Има да се разбива сняг до коляно — странно усилие е потребно, за да повдигнеш единия си крак и да го поставиш пред другия. Изглежда страшно глупаво. В края на краищата, нали през по-голямата част от живота си съм правил същите движения. Нерядко се питам дали волята ми ще излезе достатъчно силна. Много години съм жертвал да я приуча да действа с пълна мощ именно тук, в планината. И все пак пробиването на пъртината е едно от най-жестоките изпитания на тая височина. Зад мен крачи Дон, но той не може да ми помогне. Тоя вид работа човек свършва сам. Надигам полека глава и се оглеждам, съмненията се разсейват. Човешкият ум е гърмящ брилянтен фойерверк, съставен от неповторими впечатления, сражаващи се с незабравими спомени. Не лежа на болнично легло, пред очите ми не се мержелеят калейдоскопични халюцинации, не стоя пред прага на безумието. Намирам се на 7000 м и съм здравомислещ, предполагам, макар че мнозина биха се усъмнили. Безброй пъти са ме питали защо катеря, сам аз също се питам, когато седна да размишлявам надълбоко. Дали е удоволствие?

Вече съм в лагер V, дробовете ми стенат от изнемога. Приютил съм се в една первазна пукнатина, а потоци сняг се изливат отгоре ми. Трима сме. Лежа и варя чай заедно с Дон и Мартин в палатката „Рафма“. Все отлагаме да излезем и да опънем другата палатка. Поне едно нещо е наред — времето продължава да бъде хубаво. Днес е един от малкото дни, в който не се разрази следобедна буря. Издъхващото слънце хвърля огън над Зъба, а вляво Мачапучаре вече остава под нас. Опъването на палатката отнема време. Когато човек се освободи от напрежението на същинското катерене, скоро го обзема летаргия. До днес двамата с Дон сме отброили много часове, прекарани в палатките „Уилънс“ и ги смятаме за най-гостолюбивия подслон в планината. Изпъваме последната обтяжка и се мушваме вътре. Останалото е шаблон — трябва да се дочака утрото. Мартин преспива самотно в „Рафмата“.

Зората се пуква, ала времето не струва. Докато отпиваме сутрешния чай, обмисляме програмата за деня. Задачата е да се организира лагер VI. А това означава бая тежки раници — палатка, примуси, бивачни съоръжения. Мик не можа с точност да ни посочи удобно място. Наистина той преодоля Ютията, но не съумя да стигне връзката с главния масив. Отдалеч тъкмо там бе му се видял най-подходящият терен за лагер. Внушителна работа е свършил Мик по Скалния пояс — казвам си, докато напредвам с жюмарите нагоре. Да, но тия траверси. Придвижването по вертикала е поне ритмично, ала хоризонталните подсичания подлагат на непрестанно изтезание ръцете и краката, а най-малко една трета от маршрута между лагер V и лагер VI е в траверс. После ненадейно се озовавам в края на парапетите, същевременно се заоблачава. Последният клин, забит от Мик и Том, е на около трийсет метра под ръба на Ютията и на сто и двайсет под бъдещия лагер. Мъглата свисти около нас и сегиз-тогиз връхлита с облаци снежинки. Тримата се събираме да обсъдим ситуацията. Краката на Мартин са премръзнали. Мисли да се връща и действително потегля надолу, докато аз се насочвам към върха на Ютията. Отсечката е дълга и мъчителна, преминавам я наведнъж с едно от дългите въжета. Отначало рохък сняг до коляно, сетне монолитен лед за финал при мизерна осигуровка на един клин. По южната стена на Анапурна едно нещо добре трябва да се помни — за нищо на света не бива да се пада.

Малко по-късно идва голямото разочарование. Това, което ни се стори площадка, е остър като нож ръб. Толкова е крехък, че го пречупвам и за една бройка не се срутвам от другата страна. Все пак май ще можем да постигнем нещо, само че със солиден труд. Дон тръгва по фиксираното въже. Любопитството надделява и аз оползотворявам остатъка от въжето на самоосигуровка, за да видя как е релефът зад близката издатина. Въжето се свършва преждевременно, та затова го удължавам с всичките си помощни въженца и карабинери. Точно ми стига да надникна в един широчък кулоар. Не е лош. По него положително ще сполучим да изкачим няколко десетки метра. Дон пристига и преминаваме към нормално катерене в свръзка. Да, пътят е добър и открит. Удава ми се да разгледам около сто и петдесет метра напред, после улеят свива вдясно. Ценно откритие наистина, ала ни напомня, че все още не сме отметнали грижата по строежа на лагера. Времето обаче е напреднало. Връщаме се назад в усилващия се снеговалеж, зарязваме товарите на гребена и се спускаме по въжения път към лагер V. При Мартин заварваме Ник, всички се сбутваме в щастливата нищета на „Уилънса“ и вечеряме. Отвън обаче атмосферните условия не навяват ни най-малко щастие. Покривът на палатката постепенно хлътва под тежестта на натрупалия се сняг. Входът е полузарит. При избора на място за този лагер първоначално смятахме да го настаним под стрехата на первазната пукнатина, но си дадохме сметка, че ако се срути, няма да има пощада за спящите под нея. Затова подравнихме платформата встрани — както се оказа, точно на пътя на снежните потоци, изливащи се от леденото поле, и сега страдаме от последствията на страха си. По едно време Ник решава да се промъкне до тяхната палатка, която е само на два метра отдалечена от „Уилънса“. Тъкмо излиза и чуваме сподавен вик: „Господи, задушавам се!“. Бърз като светкавица, Дон изкрещява: „Дай си главата вътре, бързо!“. И едно агонизиращо, разкривено лице тозчас се появява. Всичко е наред. Ник и без друго изпитваше трудности при дишането, а сега при едно от резките си задъхвания бе нагълтал ручей пресен сняг. Най-накрая всички се наместваме в спалните чували. Но едва сме легнали и се налага двамата с Дон да опрем ходила в тавана и със серия изтощителни тласъци да очистим снега от покрива. След уморителния ден тази „гимнастика“ окончателно ни довърши и за секунди потъваме в коматозен сън.

Междувременно драмата при „съседите“ продължава. Към пет заранта чувам, че Мартин и Ник стават и си казвам. „Предвидливи са — ако приготвят закуската, ще можем да тръгнем рано и без много размотаване да устроим лагера“. Малко по-късно през блокирания ни вход се подава ръка с чаша течност и аз успявам да различа две потресени лица, а зад тях сцена на опустошение. Опасявайки се от лавините, Мартин и Ник решили да спят с глава към входа. Някъде през нощта снегът натежал и смачкал задната част на палатката. Какво щеше да стане, ако не бяха се обърнали? Ник е страшно смутен и приказва безспир. Две задушавания на 7000 м, и то само за една нощ. Изпитание за волята?

И дума не става да излизаме нагоре. Разрушенията трябва да се оправят. Нашата палатка е погребана също почти изцяло. Всички провизии са зарити. Невероятни усилия ни коства изравянето на шанцовата лопатка, с която се залавяме да разчистим. Но все пак Ник и Мартин се нуждаят от подслон. Специалната лека „Рафма“ за лагер VII се намира на седлото над Леденото ребро, тъй че двамата с Ник отиваме да я донесем (плюс малко храна), а другите остават да преместят „Уилънса“ и да подравнят още една площадка. Времето продължава да е ветровито и бясно, но въпреки неудачите, когато се връщам нагоре по въжетата, въодушевлението ми е необикновено. Движа се бързо и нямам никакви проблеми с дишането. Види се, аклиматизацията действа. Отново намирам сили да размишлявам. На големи височини човешкият мозък често работи толкова тежко, че дори не можеш да се насладиш пълно на пейзажа. Сега мислите нахлуват обратно в главата ми. Ето, край мен са нещата, които най-силно винаги съм желал — огромни върхове, сурови усилия, сложно катерене, при което тялото и умът са в съвършена хармония с обстановката. Радостно прескачам в первазната пукнатина, за да намеря един весел Дон, но и един доста нещастен Мартин. Наистина е грохнал. Към изнемогата от съсипващото изнасяне на товари се прибави и инфекцията от отворените рани по ръцете му. Когато реши да слиза, почувствах, че за последен път го виждаме в горните части на стената. Мисля, че и Мартин сам знаеше това, но тия неща човек не споделя. Всеки е сам със своите лични противоречия, надежди и отчаяния. За другата сутрин оставаме с един човек по-малко и един проблем повече — изграждането на лагер VI. Под козирката палатките са много по-добре заслонени и тази нощ преспиваме спокойно.

Въпреки всичко на сутринта пак се налага да изравяме въжетата и газовите цилиндри. Достатъчно говорих как се катери по фиксираните въжета между лагер V и VI. Мъглата и снегът днес идват по пладне. Щом стигаме последния клин на Мик и Том, двамата с Дон спираме объркани и смутени. Според него условията са твърде лоши, за да ни позволят скоростно копаене. При наличната видимост можеш да различиш заравнено място, едва след като стъпиш на него. Дон траверсира до ръба и почва да копае. Аз се качвам да сваля палатката от края на Ютията. Изкатервам се дотам и хей така, за опит решавам да разчистя малка платформа. Изглежда тук няма много лед. Отдолу виелицата донася вик. „Нищо не става, ударих на лед“. Виквам на Дон, че май съм открил нещо по-хубаво, и той тръгва към мен. Бавно-бавно площадката се материализира. После долавяме крясъците на Ник, който съобщава, че е оставил товара си няколко десетки метра под нас, защото не е в състояние да продължи. Спускам се две-три дължини на въжето, за да прибера раницата си, която бях закрепил край изкопа на Дон. На връщане се отбивам да взема багажа на Ник. Свалям раницата си, едно невнимателно движение и я зървам как се премята по скалите. С нея изчезва цялата ми лична екипировка и храната за лагер VI…

Мигновено ме обхваща пълно отчаяние. Не съм в слаба форма, върхът изглежда близък и достижим. А сега трябва да слизам донякъде си за резервна екипировка. Сетне черните облаци се поразсейвам и почвам да разсъждавам. Ако се смъкна до лагер V, навярно ще мога да заема две якета, та да спя с тях, докато ми пратят нов спален чувал. Също ще се посъветвам с Крис. Дон мълчи и само ме гледа — сигурно разбира какво ми е. Единствено дето предлага да преспя с неговото яке, като оставим примуса да гори цяла нощ. Звучи приемливо, за една нощ — може би, но тъй или иначе ще ми се отрази зле, пък и нямаме радиотелефон да съобщя за бедата си на другите (Ник изчезна преди инцидента). Затова казвам нетърпеливо „Довиждане, до утре“ и се плъзвам по въжетата.

Слизането ми отнема само двайсет минути — дотам съм вбесен от себе си. Застигам Ник на последния рапел. Втурвам се в лагера с очакването да намеря Крис и Йън, но ме посреща безлюдна тишина и съсъкът на свличащия се сняг. Още по-безнадеждно — с Ник нямаме почти нищо за ядене, аз съм без екипировка. Дон стои на гладния си пост горе. Вече става късно. Сигурно Крис и Йън не са се качили заради бурята. Добре, че поне имаме радио. Може би ще бъдем възнаградени с някаква дребна утеха. Даже и тук сме без късмет — смущенията са ужасни, едва се чуваме. След близо пет повторения Келвин от лагер III най-сетне долавя, че се нуждая от спален чувал. Самопожертвувателно обещава да прати своя в лагер IV и на сутринта някой оттам да ми го донесе. Това разрешение изглежда разумно, но пък ще трябва да престоя в лагер V още един ден. А какво ще прави Дон през това време? После връзката се поизчиства малко. Разбирам, че Крис и Йън са тръгнали насам. Йън стоварил тежкия си товар някъде по пътя и се върнал. Крис вероятно ще дойде всеки момент. Излизам да надникна над первазната пукнатина. И ето, в сумрака Крис напредва по последното въже. Най-накрая нещо обнадеждаващо и за мен. За жалост носи само въже. Сядаме да обсъдим положението, междувременно оглозгваме част от нищожните хранителни припаси. Най-сетне всичко отива на мястото си. Възнамерявам утре рано да се кача при Дон и да продължим напред. Крис предлага да ми отстъпи спалния си чувал, а той от своя страна да изчака пратката отдолу. Разрешението изглежда толкоз просто. Защо вечно си създавам проблеми? Дружните ни усилия действат, за да се доберем до крайната цел. Тая нощ сънят не е особено приятен. Преспивам свит на кълбо в обледенената „утроба“ на „Уилънса“, навлякъл всички резервни долни дрехи, които успях да събера. Студено е, но поносимо. Все ме измъчва мисълта, че сега можех да бъда горе при Дон, ако не бе това непохватно, глупаво движение. Преди да заспя, разменям няколко думи с Ник. Възнамерява утре да вземе почивка. Явно води тежка борба с височината. Чудя се кога голямата умора ще премине в пълно изтощение.

Утрото настъпва и аз с леко сърце потеглям към лагер VI. Към единайсет часа от последния клин на Мик и Том съзирам Дон. Ала изминават два часа, додето стигна при него. Снегът е отвратителен, жюмарите не помагат. Ако се облегнеш назад да отдъхнеш, въжето се залюлява неприятно. Снегът е дълбок и мокър, непрекъснато се свлича и оголва леда отдолу. Човек дотам се разгневява, че почва да проклина всичко наоколо. Напразни напъни… С Дон вече успяваме да се чуем, знае, че нося храна, и ме подтиква да катеря по-бързо. Все пак моята бавност е най-бързото темпо, с което би могъл да се движи човек. Излизам горе с такова чувство на отегчение, каквото рядко съм изпитвал. Бъбрим и ядем овесена каша. Само тя беше останала в лагер V. Дон е изкарал тъжна нощ на пури и снежна вода. Чувствам се изморен. Две въжета по кулоара са целият ни прогрес за деня. От най-високата си точка Дон не успява да разгледа продължението вдясно зад чупката. Обратно в леглата — това е разписанието за днес. Речено — сторено. Към пет и половина усещаме тласъци по фиксираното въже, което минава над палатката. Задава се Крис, но е доста изнемощял. Принудил се да остави въжето стотина метра под нас и само мисълта, че сме без радиотелефон, го накарала да дойде дотук. Хубаво е, че отново ще имаме радиовръзка, чиято липса изпитах с пълна сила, когато падна раницата ми. Отначало бе жива мъка да използваме радиото с разните му там кодове, „приемам“ и прочее, които ни се струваха прекалено изкуствени, но като седиш в потискащата самота на лагер VI, не е зле да знаеш, че можеш да общуваш с другите.

Две думи за лагер VI. Площадката няма необходимата дължина и краищата на палатката се издават над твърдата основа на ръба. Затова спим напреко. При входа се образува нещо като веранда, метър широка. От всичките три страни са внушителни пропасти. Тая нощ вятърът заблъска яко. В по-ниските части на стената веригата между Анапурна и Зъба предпазваше от пълната мощ на вихъра, но сега вече сме се издигнали над нея и става лошо — вятърът шиба на остри пориви. Унасяме се в дрямка и час по час се будим с измамната надежда, че навън е утихнало. При най-яростните напори цялата палатка се разтърсва, недоумявам какво всъщност я задържа на площадката. Прикрепена е само с два клина и фиксираното въже, дето върви по покрива й. Освен това ние я притискаме със собствената си тежест, а отзад е навята със сняг. По някое време трусовете стават бая заплашителни и Дон се обажда: „По-добре да си обуем обувките, в случай че трябва бързо да изчезваме оттук“. И от тая нощ нататък винаги си лягаме с двойните обувки.

Сънят минава на пресекулки и бурното утро ни заставя да се излежаваме. Ала и двамата изгаряме от нетърпение да видим какво ни предстои зад чупката в кулоара и решаваме все пак да излезем. И без това няма какво толкова да ни задържа в палатката. Храната ни е сведена до овесена каша, ментов кейк и някакви плодови концентрати — асорти. Обзавеждането — замръзнали спални чували и заскрежен интериор. Спускам се да прибера въжето, оставено от Крис, а Дон поема с жюмарите нагоре. Когато час по-късно го настигам, картината около нас е внушителна. Вятърът вее с все сила, още не е заваляло, но облаци от снощния пресен сняг се вдигат стотици метри в небето. От време на време по небосвода просветва някоя синя кръпка, ала за секунди бива заличена от жилещата, зърнеста мъгла. Щом повеждам напред, снегът захваща да сипе. И тогава целият кулоар сякаш оживява! Като начало в центъра препускат малки лавини. Няма нищо страшно — мога да катеря встрани. Когато достигам удобно място за осигуровка, снеговалежът почва да се засилва. Тъкмо успявам да забия клин и всичко около мен тръгва. Прашни лавини връхлитат отгоре ми, понечвам да сведа глава, за да си поема дъх, и снежни потоци нахлуват в устата и носа ми. Просто вися и чакам затишие, но, види се, няма да го дочакам, затова фиксирам въжето и се смъквам на долната площадка, където откривам Дон, не по-малко обледенен от мен. Очакваме халата да продължи целия ден, та решаваме да се приберем в палатката и да видим дали няма да се проясни по-късно. По кулоара снегът се стича като буйна планинска река. При тая гледка амбициите ни бързо охладняват. Ако нагоре улеят се стеснява, движението след снеговалеж ще бъде невъзможно. А напоследък вали ежедневно.

Сядаме угрижени в палатката и обсъждаме положението. Полека-лека небето се изчиства, даже вятърът намалява силата си. Рано следобед отново сме при нашия последен клин. Сегиз-тогиз прехвърчат лавинки, но в сравнение със сутрешния потоп тия почти не ги забелязваме. Катеренето не се различава много отпреди — същите плувно-пълзящи движения в халтав сняг. Дон дава блестящата идея да използвам шанцовата лопатка в съчетание с пикела. Чувствам се като сапьор, наказан за тежко провинение. При разбиване на пъртина в сняг от подобен род е нужна специална настройка на ума. Задължително е да се изолираш от всичко и да мислиш само за предстоящите няколко крачки. Добре е да се поддържа ритмично темпо, все едно колко е бавно. Също така е за предпочитане да се спира по-начесто. Но след почивка е адски трудно да тръгнеш наново. Плавно и методично подминавам чупката и установявам, че проход има. След около шейсет метра в диагонал кулоарът се стеснява в широка камина, която изглежда няма да ни се опре сериозно. Този следобед се задоволяваме да стигнем само до основата й.

Долу в палатката ни очаква още една самотна нощ. Днес от лагер V не е успял да дойде никой. Вечерята ни представлява няколко шепи овесена каша, но това не помрачава радостта от днешното откритие — знаем, че пътят е проходим поне още малко по-нагоре. На радиосеанса научаваме новините за деня. Времето в ниските части действително е било непоносимо и всякакво придвижване между лагерите — осуетено. Май предизвикахме голяма изненада, като съобщихме, че сме напреднали значително. Пред вид условията за катерене, струва ми се, самите ние също бяхме изненадани.

Съществена разлика между тая нощ и предишната няма. Резки мощни вихри сякаш витаят около палатката. Но както става с повечето опасности в планината, съзнанието в крайна сметка ги приема като нещо нормално и занапред дадена опасност никога не изглежда толкова страшна. Нощем най-големите ни главоболия идват от избора на положение за сън. Тъй като сме принудени да спим напреко, аз никога не смогвам да изпъна краката си, Дон пък лежи, свит на пашкул в ъгъла. Ала всяка нощ минава, както са минавали нощите години наред. Разбуждаме се рано и в мразовития час пет призори аз паля примуса. Предстоящият ден може да се окаже решителен. Дали кулоарът ще ни изведе на лек терен или напред се крият нови сериозни препятствия?

Влизането в улея по траверса е нещо като проникване в невиждан ледников ад. Дон споделя, че никога не е брал такъв студ в Хималаите, аз пък не съм мръзнал така и при най-жестоките зими в Алпите. Времето все още не се е оправило, вятърът носи облаци сняг наоколо. Но, слава богу, лавини няма. На път към най-високия ни клин час по час спираме да разтрием вкочанените си ръце и крака. Свиването на пръстите около ръкохватката на жюмарите нарушава правилното кръвообращение.

Най-сетне се добирам догоре и чакам доста, додето се появи Дон. „Трябва да сваля обувките, да си разтрия краката.“ Ясно. Възземам се по камината. Инвентарът ни е страшно обеднял — сто метра въже, четири клина и шест карабинера. Катеренето е трудно — наклонена плочеста скала, покрита с рохък сняг. Всяко набиране, извършено с мъка, ме кара да спирам задъхан. Една осигуровка за четирийсет и пет метра. После релефът отново преминава в стръмен снежен улей и аз „преплувам“ оставащите метри до края на въжето. Пътят нагоре се препречва от някакъв праг, но след него кулоарът като че продължава. С гърди Дон пробива към мен. Какво да правим? Толкова дни сме прекарали заедно досега, че едва ли има нужда да умуваме за очевидни неща. И двамата изпитваме изгарящо желание да зърнем края на кулоара. От това зависи покоряването на върха. Безмълвно се развързваме и продължаваме да катерим. Ето проява на взаимно доверие в личните способности. Повеждам, но Дон е само на три метра зад мен. Едно зле разчетено движение и ще пратя и двама ни в небитието. Малко по-нагоре изкачваме къса стеничка — нелек праг с неудобни и заснежени неравности. Край нас свисти мъгла и снежен прах. Кулоарът продължава непроменен. Излизаме… Не можем да повярваме на очите си. Най-щастливият миг в цялото изкачване до тоя момент…

Стъпили сме в подножието на снежно поле с умерен наклон, което, няма съмнение, се намира доста над Скалния пояс. Между облаците сегиз-тогиз съзираме източния връх на Анапурна, главният конус е скрит, но от подробното разучаване с бинокъл знаем, че няма нищо изключително сложно във финалните метри. Ако изградим лагер VII някъде около края на кулоара, имаме реален шанс за щурмова атака. Щом обичайната следобедна буря се развихря, окрилени поемаме надолу. Спускаме се колкото е възможно по-бързо, за да не позволим на пресния сняг да затрупа следите ни. Еуфоричното въодушевление скоро отстъпва място на мрачна концентрация. Да се слиза без въже по стръмни смесени пасажи на 7600 м не е най-удачният начин да се отпразнува, катерачен успех. Все пак се добираме до палатката, тъй че какво да се оплакваме…

Малко след като се отпускаме в спалните чували, пристига Крис с тревожни вести. Загубили сме помощта на още един алпинист. Даже и кислородът не помогнал на Ник да стигне до лагер VI и съвършено омаломощен, той се упътил към долните лагери, а Крис сам потеглил към нас. Носи ни достатъчно инвентар, за да обезопасим маршрута до края на кулоара, но е оставил палатката, предвидена за лагер VII, както и храната. Посърнали, обсъждаме положението, изтегнати в палатката, изгубена сред бурния залез. Крис обещава утре да направи още един курс, та да ни качи палатката и нещо за ядене. Единствено така щурмът изглежда осъществим. Не мога да приема подобна жертва само заради нас двамата с Дон и затова предлагам на Крис да дойде с нас на върха, като утре, освен другото вземе и личната си екипировка. Съгласява се с готовност и когато поема надолу по въжетата, обезсърчението ни почва полека-лека да изчезва. Обстоятелствата във висша степен са против нас, но всеки от останалите алпинисти продължава да изстисква всичко от себе си. Общите ни усилия са съгласувани максимално. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме палатката. Имаме въже под ръка да довършим кулоара, ала не си струва да го катерим два пъти, та затова решаваме на другия ден да починем, додето изчакваме Крис да пристигне с необходимите съоръжения.

На 7300 м „почивка“ в действителност не съществува. Както винаги осъмваме в заскрежена палатка и замръзнали спални чували. Измъквам се да приготвя кашата. Останали са ни парче шоколад и няколко бадема, които прибавям към сместа в опит да получа нещо по-вкусно. За изранените ни небца това ядене има стойност кажи-речи на угощение. Слънцето огрява лагера чак към девет часа. Някаква бледа топлинка се прокрадва в палатката, същевременно скрежът почва да се топи. Скоро отвсякъде закапва, но „капчукът“ не е в състояние да ни разтревожи кой знае колко. Говорим съвсем откъслечно, тъй като вече сме споделили плановете и надеждите си. Знаем, че утрешният ден е съдбоносен. С издигането на слънцето палатката поизсъхва и клепачите ни натежават. Лежа в полудрямка, невероятно разкиснат от топлината. Сигурно това е някаква особена реакция на организма вследствие на многото мразовити, напрегнати, смутни нощи. Тия няколко часа са несравнимо по-отморяващи, отколкото всичкия сън, който съм проспал на това място. Следобедните облаци затулят небето, ала ние продължаваме да лежим и дремем. Какво друго да правим, освен да чакаме подръпването на Крис по фиксираното въже. Късно следобед той за последен път уморено изтегля жюмарите си и се прехвърля на гребена. Изтощение е изписано на лицето му. Донесъл е палатката и храната, но личната си екипировка е оставил. Горчиво разочарование за него. Ала в лагер V днес трябва да дойде Йън Клъф, тъй че двамата биха могли да щурмуват върха поне втори. Сбогуваме се вяло и ние тозчас се нахвърляме върху новото ястие — истинска мешана скара, а за другия ден запазваме малко бадеми и шоколад. Ако времето позволи, след два дни навярно ще стъпим на Анапурна. Дори беззвездното небе не е в състояние да заглуши опиянението ни при мисълта, че пак се отваря възможност да се вдигнем на щурм. Спим като къпани.

Към пет часа заранта отново приготовлявам подкрепителни питиета. Гърлото обикновено се дразни от разредения сух въздух.

През нощта устата ми е пресъхнала и сега пия ненаситно от скъпоценните плодови сокове, за да възвърна слюнката си. Така се получава, че додето не изпием първата порция течност, изобщо не можем да заговорим, само издаваме нечленоразделни ръмжения. Специално тази сутрин няма повод за много приказки. Днес се надяваме да построим лагер VII.

Навън пак ни посреща нечовешки мраз и хапещ снежен вятър. Два часа преди слънцето да огрее кулоара, ние се понасяме нагоре. Предполагах, че студът вчера и оня ден е бил голям, но днешният е несравним. На всеки няколко минути спираме да разтрием един или друг крайник. За пръв път и носът ми премръзна. Въпреки че лицето ми е предпазено от импрегнираната маска, често се налага да го масажирам, за да възвърна кръвообращението. Дон час по час сваля обувките си, но продължава да страда. Много време изгубваме, докато преодолее парапетите. Тъкмо стигаме последния клин и хоризонтът се задънва окончателно. Първата ни работа е да опънем сто метра въже до края на кулоара. На пръв поглед лесно изпълнима задача, още повече преди два дни сме минавали пасажа, хем „соло“. Но тоя път нещата са „малко“ по-различни. Едва съм изкатерил петнайсет метра, когато кръгозорът ми почти изцяло се закрива. С яд изтръгвам очилата, ала тогава клепачите ми почват да се вледеняват. Помъчвам се да очистя очилата, сетне наново ги поставям, но сега абсолютно нищо не виждам. Няма как да махна леда от клепачите си. Лапите „Дахщайн“ се обвити в пласт сняг, ако ги сваля, пръстите ми моментално ще измръзнат. Прашни лавини се свличат по улея, бушуващият вятър вдигна облаци сняг от страничните стени. Кошмарна обстановка за катерене, все пак нито за миг не ми минава през ум да се върна. В съзнанието ми съществува една-единствена мисъл — да се стигне края на улея и да се опъне палатката за лагер VII. Никога не съм допускал, че ще изпадна в положение като на Айгер, когато в буря преминах форсирано четирийсет и пет метра монолитен лед само с един леден клин в ръка без ледокоп или айсбал. Ала днес обстановката като че е още по-сложна. Пасажът е два пъти по-дълъг, а трудностите са почти същите. Очите така ме болят и са дотам залепнали, че хич и не мисля да търся място за забиване на клин. Да се свържа с Дон е невъзможно. В разстояние на метър-два вятърът поглъща всякакъв звук. Промъквам се напред и само за миг върховната ми концентрация се нарушава от краткия въпрос — ако падна? Умъртвявам го светкавично, излишно е човек да размишлява какво ще го сполети при двеста метра падане.

Не знам колко време е минало, но най-сетне зървам края. Още три метра и въжето се изпъва. Бързо забивам пикела и привързвам своя край, понеже съм сигурен, че Дон ще изтълкува подръпването като сигнал за тръгване, а не ми се ще да се набира с жюмарите по парапет, фиксиран за тялото ми. Тъкмо се отпускам на снега вдървен и опустошен, когато усещам, че движението по въжето почва. Изпаднал съм в пълен унес и нямам представа, колко минути или часове е катерил Дон. Във всеки случай не е било малко. Появата му ме изважда от полусънното състояние, цялото му лице е обледенено. Дори и сега не обелваме ни дума за отстъпление. Забивам клин, прикрепям въжето и двамата запълзяваме нагоре, оглеждайки за някоя гънка, дето да изкопаем платформа за палатката. Дон излиза начело и потъваме в облаците. Скоро достигаме някакви скали — това е мястото, където Дон е намислил да разположи лагера. Започва да копае, но при всяко загребване лопатката удря на твърд лед. Нищо няма да стане тук и той се залутва напред, ала склонът навсякъде продължава да е прекалено стръмен.

Докато го чакам, изведнъж съзнавам, че от обратната страна лявата ми ръка е безчувствена. Бързо я пъхвам под мишницата. Постепенно ни става ясно, че положението е безнадеждно. Поражението ни гони по петите. Засега умът отказва да даде воля на трезвата мисъл — та ние сме толкова близо до крайната цел. Надолу, надолу трябва да вървим. Но даже и за слизането се изисква борба. Следите ни са напълно заличени и в непрогледната мъгла и свирепата хала е трудно да разбереш накъде да свиеш, та да уцелиш края на улея. Докато налучкваме пътя в предполагаемата посока, изневиделица, подобно на някакво чудо, настъпва десетсекундно прояснение, което позволява да видим, че ни остават още сто метра. Изминаваме ги и напук на всичко още не се предаваме — сега аз се мъча да подравня платформа точно при съединението на кулоара с леденото поле. Ала пак нищо не излиза. При всеки удар срещам монолитен лед. Отстъплението е неизбежно, Дон се обръща, слиза до началото на парапетите и, почва да се спуска. С всеки изминат метър надолу като че ли по-лесно се живее. Макар че виелицата продължава да бесува с пълна ярост, в кулоара сме сравнително по на завет в сравнение с ада горе. Ретроспективният анализ е интересен — бяхме объркани и изнемощели, но все пак способни да вземем разумно решение.

Долу в лагер VI заварваме Крис и Йън. Прибрахме се живи и здрави, ала перспективата четирима души да спят в двуместна, палатка отново предлага изпитания. Всички сме яко облицовани в лед. Сняг е проникнал в раниците, спалните чували са замръзнали и само чакат да бъдат малко затоплени, та да подгизнат. Как да е, натъпкваме се вътре, по-далеч от бурята. Йън се е свил на две в далечния ъгъл. Дон и Крис седят с лице един към друг, преплели крака. Аз съм в леденото басейнче при входа. Това означава, че ще трябва да домакинствам, но в такъв момент по-добре е да си зает с нещо, защото спането ще бъде трудно. Веднъж се налага да изпълзя навън, за да очистя снега, натрупал се зад палатката. Единственото добро е, че четирите тела дават допълнителен баласт на палатката и вероятността да бъде отнесена тъкмо тая нощ е незначителна. Вечерта преминава в разговори и варене на чай. Отблъснати сме, но вече мислим за нова атака. Крис и Йън смятат, че нямат достатъчно сили за щурм. Решават утре да слязат направо в лагер IV, като поверят на Том и Мик, които са се нанесли в лагер V, задачата да осигуряват тила ни, докато Крис и Йън от своя страна ще осигуряват техния. А ние с Дон ще изчакаме лошото време и ще предприемем нов опит за изграждане на лагер VII.

Утринната светлина прониква в палатката и осветява заскрежените ни тела, задрямали в странни, изкривени пози. Не след дълго Крис и Йън се измъкват и ни оставят отново сами с вятъра и снежните вихри. Времето не се е подобрило ни най-малко. Сякаш желанието за сън е единственото, съхранено в организма ни, но палатката първо трябва да се изчисти, ако искаме да оцелеем въобще. Часове по-късно всичкият сняг отвътре е изхвърлен, скрежът от чувалите — изчегъртан. Долните ни дрехи все още са сухи, слава богу. Оставяме примуса да гори постоянно и изпадаме в дълбок унес. Така изкарваме деня. По радиотелефона узнаваме, че почти всякакво движение по стената е преустановено. Навсякъде е навалял обилен сняг. Види се, период на изчакване. Предишните моменти на много лошо време бяха доста краткотрайни, ала сега май ще задържи за по-дълго. Разговорът върви със спазми. Отново почва да прехвърча сняг. Ако новата снежна покривка в ниските части е много дълбока, значи няма да има снабдяване. Без снабдяване няма да има храна, а дори при сегашната „диета“ наличните припаси ще ни стигнат в най-добрия случай за не повече от още два дни. Изглежда, че след като организираме лагер VII, ще се наложи да слизаме за продукти, преди да се нанесем окончателно в него. Върхът пак се заотдалечава в смътното бъдеще. Всеки е сам с мрачните си мисли и вятъра. Без допълнителна тежест опасността да бъдем отнесени от вятъра пак става реална. Нощта преминава както обикновено. Ципът на входа не ще да се затваря докрай и при всеки порив през образуваната пролука нахлува струйка сняг, която коварно търси да се полепи по открита плът. Спя с всичките си дрехи, дори не свалям външните обувки. Притварям спалния чувал съвсем плътно, оставям само малко пространство, колкото да дишам. През нощта влагата от дишането замръзва около отвора и споява мустаците и брадата ми към него.

Новият ден с нищо не е по-добър от предишния. Изкарваме го според обичая. Единствената по-обнадеждаваща вест е, че Мик и Том са слезли до склада в края на Леденото ребро, за да вземат храната, донесена от Крис, Йън и Дейв, и на следващия ден ще се опитат да дойдат до нас. След радиосеанса поглеждам навън. Вятърът е поутихнал. По небето ясно се открояват няколко звезди, на хоризонта за пръв път от три дни насам тъмнее шилестото очертание на Зъба. Както изглежда, утре ще направим решителен опит да организираме лагер VII.

На другата сутрин потегляме към седем. Дон тръгва няколко минути преди мен, понеже аз се забавям, додето се оправя с кинокамерата. Вижда ми се нелоша идеята да снимам кулоара, а също и построяването на лагера, та затова нагласявам филм и пъхвам една касетка в джоба за резерва. Времето в никакъв случай не е идеално. Облаците и снежните свличания напомнят за себе си. Но в сравнение с предишните два дни кулоарът е горе-долу поносим. Единайсет часа и ето ни на леденото поле. Вълнуващ момент — в едно от кратките прояснения за пръв път успяваме отблизо да зърнем челото на Анапурна. Нарамвам палатката, междувременно разменяме няколко думи: „Според мен най-добре е да продължим и да потърсим място за лагер колкото може по-близо до предвършието“. Напълно съм съгласен, но очевидно и двамата мислим за по-големи неща.

Ето какво представлява пътят по-нататък. Леденото поле води до остър снежен ръб, който от своя страна извежда под комбинирана, доста наклонена стена, висока около двеста и петдесет метра. А над тази стена… Анапурна? Без никакви разговори отново се устремяваме напред. Не е необходима телепатия, за да съгласуваме мислите си. Върхът е достижим. Основният въпрос е дали ще ни стигне времето. Не бихме искали да закъсаме както при първия опит да организираме лагер VII. Действително бихме могли да опънем палатката някъде по гребена, но това би било чиста проба бивак на открито без храна, без примус, без спални чували. Положително ще изкараме до сутринта, ала омаломощаването би било неимоверно.

Дон води, аз нося палатката и въжето. Напредваме по стръмен леден склон, хребетът е пред нас. Оставям палатката на една заравненост и продължаваме. Времето лети и само ще се бавим, ако катерим в свръзка. Всеки се движи в своя собствен, неповторим свят. Катеренето по стената е доста трудно — къси, но много стръмни ледени участъци се редуват с разрушени скални пасажи. Умът е бистър, работи добре. Изваждам камерата и извъртявам първия филм. Кадърът в обектива е сензационен — самотна фигура пълзи към разломените скали на гребена и сегиз-тогиз бива закривана от облаци или снежен прах. Дясната котка ми създава неприятности — на три пъти се разхлабва по предвърховата стена, но всеки път я усещам навреме, спирам в неудобни положения и пристягам ремъците. Поради това Дон се е откъснал с трийсетина метра пред мен. Чудесно е, че дишането не ми създава никакви затруднения. Представях си, че на 8000 м ще трябва да си поемам дъх с невиждани усилия, ала не ми е по-трудно, отколкото 1300 м по-ниско. Дон също няма проблеми с височината. Подбира издържана, елегантна линия през пасажите към предвърховия хребет. После се прехвърля от другата страна и за минута-две оставам съвсем сам. Последните петнайсет метра изискват много внимание. Скалните блокове са заснежени, гладки и нестабилни, трябва добре да се почистват.

Зад ръба вятърът изведнъж утихва. От север изобщо не духа. Дълги, сравнително не стръмни склонове се губят в мъглата. Дон вече забива рапелен клин. Не говорим. Няма въодушевление. Умът продължава да бъде нащрек и не допуска емоция. Необходимо е върховно съсредоточаване, за да се слезе благополучно. Сега въпросът е къде точно се пада най-високата точка. Намираме се на гребен. Снежният конус вляво изглежда най-висок и Дон изминава последните трийсетина крачки до върха, докато аз заснемам паметния момент. Под пресния сняг се забелязват неясни хлътнатини, сигурно остатъци от дирите на армейците. На свой ред и аз стъпвам на върха. Гледката е разочароваща. Само източният връх се вижда ясно. Някъде напред се мъча да различа Дхаулагири, после хвърлям поглед надолу към нашия базов лагер, но всичко на триста метра под нас е погълнато от безбрежно сиво море облаци. Настъпи най-славният миг в алпийската кариера и на двама ни, а изпитваме само някакво вцепенение. Знаем, че радостта ще дойде, щом се развържем. А преди това трябва да се спуснем по предвърховата стена. За щастие в раницата си нося сто и петдесет метра въже, тъй че най-трудният пасаж може да бъде преодолян с рапел. Едно фиксирано въже — това е нашият знак, оставен на Анапурна. Изглежда подходящо, понеже е последното от всичките 5220 м, с които дойдохме под южната стена.

Слизането налага да се мобилизираме до крайност. Котката ми се откачи още на два пъти — веднъж по предвършието и веднъж на леденото поле над кулоара. Щом се добираме до парапетите, напрежението почва да намалява. Денят преваля в приятен късен следобед. Всичко е красиво — и в сърцето, и в планината. Влизам в палатката на лагер VI и заварвам Дон да настройва радиотелефона. Подава ми го и промърморва под нос: „Ти се занимаваше с всичките идиотски сеанси досега, тъй че оправи се и с тоя!“. Сериозният глас на Крис прозвучава: „Крис вика лагер VI. Успяхте ли да излезете днес?“ Отговарям: „Ъхъ, току-що покорихме Анапурна“. Смущенията са невъобразими и той ме кара да повторя. Тъкмо си отварям устата и в микрофона гръмват луди възгласи. Базовият лагер слуша и думите ми са стигнали дотам чисто. После и Крис научава новината, научават я и всички останали лагери. Почти усещам как облекчение и щастие вибрират по звуковите вълни.