Крис Бонингтън
Южната стена на Анапурна (18)

Нещастието (27 — 30 май)

И така изкачването би трябвало да се счита за приключено. Ала след възбудения бъбреж между Дъгъл и останалите лагери по стената Мик Бърк излезе със следната идея. „Ще бъде ли уместно двамата с Том да се качим в лагер VI за нашия щурм към върха?“

Никога не бях изоставял принципа колкото може повече алпинисти от групата да достигнат най-високата точка. Това е и най-справедливо, тъй като представлява естествена индивидуална кулминация за всеки участник в експедиция. И без друго Том и Мик бяха сторили толкова много, за да помогнат на Дон и Дъгъл да стъпят на Анапурна.

Без да се замислям, приех предложението, но през нощта, след като еуфорията се изпари, взех да се тревожа. Наистина успехът бе постигнат, ала едва-едва. Времето бе безобразно и придвижването над долните лагери — невъзможно. Ясно си дадох сметка, че ако стане нещо с Том и Мик, изобщо не сме в състояние да им се притечем на помощ. Предишния ден Йън, Дейв и аз с мъка смогнахме да си пробием път до края на Леденото ребро. Съмнявах се сериозно дали бихме сполучили да се изкачим по-нагоре.

Тая нощ не мигнах. Радостта от победата отстъпи място на терзание, как да постъпя с Мик и Том. Ако ги спра, несъмнено и двамата ще се почувствуват измамени и онеправдани, което тъкмо на края можеше да разяде сплотеността на групата. От друга страна, аз бях отговорен не само за техния живот, но и за живота на онези, които ще тръгнат да ги спасяват, ако нещо се случи. Призори реших да ги върна.

На сутрешния радиосеанс лагер V закъсня с включването си и аз вече бях наредил на Дъгъл да евакуира лагер VI. Ала малко по-късно прозвуча гласът на Том. „Виж какво, Крис, ти планираш за три дни да очистиш стената. Не можем ли днес да се качим в лагер VI и утре да опитаме върха. Така изобщо няма да забавим евакуацията“.

Звучеше разумно, а беше и истина. Високо ценях мнението на Том и затова се съгласих.

— Добре, Том, качете се днес в лагер VI, но мога ли да имам обещанието ви, че ще се върнете вдругиден, независимо дали сте покорили върха или не?

— Така е справедливо, Крис, обещаваме.

— Също помнете, че сте сами. Ако загазите, с нищо не можем да ви помогнем. Разбрано ли е?

— Разбрано, не се безпокой, ще бъдем предпазливи.

Прецених, че ще е по-добре Йън, Дейв и аз да слезем към лагер III, понеже храната в лагер IV бе на свършване. Пътят надолу беше ужасен. Всички въжета бяха покрити с тънък слой лед, който трябваше грижливо да се очиства крачка по крачка. Под края на парапетите снегът бе дълбок до кръста, свличахме се някак си, но движението нагоре би било абсолютно изключено. Валеше на едри парцали тежък, влажен сняг — сигурно идваше мусонът. Навред витаеше някаква неузнаваема враждебност. Сякаш цялата планина се канеше да ни отритне подобно на нищожни чужди тела или паразити, впили се в гигантския й жив организъм, чиито защитни реакции най-сетне бяха проработили.

В лагер III ни чакаше Майк Томпсън, приютен в изрядно чистата си палатка — истински рай на реда и уюта. Боя се, че тя на бърза ръка загуби спретнатия си вид, щом се нанесох да спя в нея…

Дон и Дъгъл слязоха отгоре по обяд. Посрещнахме ги с вълнение и радост, ала типично по британски поздравленията ни бяха малко приповдигнати и официални. Дон отрази моите страхове с думите:

— Наложително е всички да се приберат колкото е възможно по-скоро. Планината сякаш се разпада. Някаква заплаха лъха отвсякъде.

Съгласих се и горчиво съжалих, че оставих Мик и Том да щурмуват върха. Странното бе, че колкото по-надолу слиза човек, толкова по-опасно му се струва — вероятно заради обилния снеговалеж и по-високата температура. Дон и Дъгъл продължиха към базовия лагер и в края на ледника бяха посрещнати с овации от ТВ екип, докато Майк, Дейв, Йън и аз подхванахме бдението си в очакване Том и Мик да се върнат.

На сеанса в пет часа от лагер VI не се обади никой — явно още не бяха стигнали. Том описва събитията в своя дневник:

„Времето е по-лошо от вчера, с много сняг, вятър и мъгла, а по кулоарите се свличат огромни лавини. Мик се изкачва невероятно бавно и накрая, преди последната четвъртина от разстоянието, решавам да го задмина. Палатката на лагер VI може да се забележи едва отблизо, защото е навята с голямо количество сняг. Мик се просва напреко в задния ъгъл, а аз почвам да приготовлявам вечерята на газовия примус. Въпреки изисканото меню тази вечер Мик яде твърде малко (само чаша супа) и подозирам, че утре няма да има сили да атакува върха.

Все пак нашият голям шанс е в ръцете ни и аз замислям ранно тръгване преди разсъмване. В десет часа приключвам с готвенето и се изпъвам в спалния чувал по диагонал. Всичките дрехи са на гърба ми, но пак не ми е достатъчно топло.

На 29 май се събуждам към един часа и с разтуптяно сърце почвам да се стягам. В четири съм готов. Приготвих канче овесена каша с малко мед, специално донесен за случая, подгрях консерва филета от херинга в апетитен сос и водата, която сипах в термосите за пиене през деня.

На краката си обух чисти чорапи, вътрешните и външните обувки (хлабаво завързани), сложих непромокаем изолатор, гумени връхни обувки и импрегнирани найлонови гети. Най-много ме е страх от измръзване на пръстите, често пъти преди ми се е случвало да не чувствам краката си. Навън е лют студ и духа силен вятър. Останалото ми облекло се състои от дълги гащи, долни панталони, вълнен клин и ветроупорна «грейка», а нагоре — бельо, три пуловера, долно яке и ветроупорна «пухенка». На ръцете си слагам копринени ръкавици плюс «Дахщайн».

Мик слабо се размърдва в чувала си и признава, че няма изгледи да се добере до върха. Пушач от петнайсет години, Мик Бърк явно страдаше от разредения въздух, докато аз, по природа не особено предразположен към голяма височина, на 7300 м все още се чувствах силен. (Тук трябва да се припомни, че Дон Уилънс, който е пушач от двайсет години и пие средно по три бири на вечер, прояви повече издръжливост даже и от Том — К. Б.)

Взимам приставката към пикела на Мик, на която ще монтирам фотоапарата си, за да се снимам на върха, стискаме си ръцете и аз излизам сред кристалния, мразовит въздух. Ясно е. Сърповидният месец сияе. За пръв път ми прави впечатление, че на тая височина звездите близо до хоризонта са също толкова ярки, колкото и тези в зенита“.

Завладян от желание да стигне върха, Том е уверен в себе си и се намира в състояние на съвършено спокойствие, ала ние долу в лагер III се измъчвахме от тревожни предположения. Тази нощ спах съвсем малко — въпросът, как ще завърши щурмът на Том и Мик, не ми даваше мира. От началото на експедицията досега нито за миг не бях изпитвал толкова силно безпокойство — може би, защото преди Дон и Дъгъл да стъпят на върха, преследваната цел задържаше на заден план мисълта за последствията от евентуална злополука. Освен това по време на щурмовата атака бях пощаден от мъчителното очакване, понеже разбрах за нея чак след благополучното й приключване. Свикнал бях да поемам рискове върху себе си, но по-рядко бе ми се налагало да нося отговорност за рисковете на партньорите си.

На радиосеанса в седем часа моментално се опитах да вляза във връзка с лагер VI, но не получих никакъв отговор, поговорих с Келвин в базовия лагер и накрая, преди да затворя, отново повиках лагер VI. Този път мълчанието бе нарушено:

— Здравей, Крис. Тук е Мик. Току-що ставам. Снощи ми премръзнаха краката и реших, че заради никой връх не заслужава да си жертвам пръстите.

— Лош късмет, Мик. А Том при тебе ли е?

— Не. Тръгна сам към върха.

Моментното ми облекчение тозчас изчезна. Том сам към върха — звучеше още по-страшно.

— В такъв случай нека се чуваме на всеки час, докато се върне. Иначе ти как се чувстваш?

— Гроги съм, но ще се оправя с малко почивка.

После започна тягостно чакане. Осем часа — никакъв отговор, явно Мик е заспал. Девет часа — Мик се обажда: „Няма го още“. Десет часа: „Няма го още“. И така нататък. Мисля, че никога не съм се чувствал толкова безпомощен, така измъчван от нетърпима тревога.

Ала Том, устремен към върха, не подозира нищо за нашето безпокойство. В дневника си записва:

„След като метнах на рамо самара със спалния чувал за всеки случай, термоса, фотоапарата и разни други дреболии, закрепих жюмарите за фиксираното въже над палатката и почнах да траверсирам към кулоара, достигнах го и се заизкачвах по тристаметровата стръмнина. Скоро свиреп вятър взе да срива снега по улея, като предизвикваше вихрушки от снежен прах. Пръстите на краката ми са вкочанени, а за пръв път и ръцете ми отчайващо мръзнат. Дон и Дъгъл бяха споменали, че за върха са им били нужни два чифта «Дахщайн». Сега разбирам, че са имали право.

В осем часа излизам над кулоара и стъпвам на подвърховото снежно поле. Височина 7600 м. Обзема ме разочарование, като виждам колко много остава до върха. Вятърът тук е още по-силен и разнася с дива скорост снежни облаци, студът е жесток, снегът — дълбок до коляно. Чувствам как умората се промъква в мускулите ми — последица от четиричасовото катерене.

Хапнах малко, пийнах глътка вече ледена вода, помъчих се без особен успех да затопля пръстите на краката и ръцете си, направих няколко плахи опита да фотографирам върховете, стърчащи извън облачната завеса, и ето, че се изтърколили два часа — два часа на колебание, след които си признавам, че всичко е загубено — не бих могъл да покоря върха и да се върна жив. Единствената възможност е да се спусна обратно.

Близо три часа прекарах на снежното поле. През това време вятърът постепенно усили своята мощ, студът пронизваше тялото ми. За около час, докато събирах красиви камъчета за моята богата колекция от скални образци от цял свят, имах чувството, че съм попаднал в някакъв приказен свят. Сетне хвърлих последен поглед към върха, скрит сред облаците снежен прах, и заслизах надолу“.

В дванайсет часа Мик Бърк съобщи добрата новина, че Том се е върнал здрав и читав. Сякаш исполинска тежест се смъкна от плещите ми — сега ни оставаше само да евакуираме лагерите. Днес Том и Мик щяха да се смъкнат колкото могат по-надолу, но едва ли щяха да стигнат по-далеч от лагер IV. Аз бързах да отида в базовия лагер, за да се заловя с административните си задължения, свързани с успеха на експедицията и бъдещото ни заминаване. И тъй като вече чувствах, че мога да оставя Дейв, Йън и Майк сами да дочакат Том и Мик, за „последно“ се плъзнах по дългия снежен кулоар под лагер III. В подножието му се натъкнах на останки от грамадна лавина, която бе затрупала следите на Дон и Дъгъл и бе се разпростряла в район с широчина около триста метра. Планината като че ли се разпадаше.

В базовия лагер не цареше особено празнично настроение, по-скоро всички бяха сломени от изтощение и съпътстващото уморено облекчение, че изкачването е завършило. Приятно е да свалиш за сетен път котките и да се отпуснеш в топлината на спалния чувал. Все пак продължавах да бъда неспокоен.

На другата сутрин седнах да пиша рапорта за победата, който щеше да бъде предаден на попечителите ни в Лондон по радиостанцията. От време на време излизах навън и оглеждах стената с бинокъл. Том и Мик би трябвало да са вече в лагер III, а останалите — при основата на големия кулоар.

Помня, че Мартин ми рече:

— Успокой се, Крис, всичко свърши. Нищо не може да се случи сега.

— Не мисля, че ще се успокоя, докато не видя всички в базовия лагер.

Не бих казал, че имах някакво лошо предчувствие, понеже обикновено съм напрегнат на слизане от тежко изкачване и преди да стъпя на равно, не мога да се отърва от нервното напрежение.

Тъкмо се върнах при пишещата машина, когато чух някой да тича към палатката с вик: „Крис, Крис…“, останалото бе неразбираемо. Изскочих навън и видях Майк, свлечен на тревата, свел глава между коленете, дишането му превърнато в отсечени, къси хриптения. Вдигна очи, лицето му бе обезобразено от ужас, мъка и изтощение.

— Йън… Мъртъв… Уби го една ледена лавина под лагер II…

С пристигането на Майк всички бяха наизскачали от палатките и сега стояха вцепенени, всеки потънал в невярващо мълчание, докато Майк сподавено разказваше историята. Той е един от най-сдържаните и уравновесени хора, които познавам, ала тази сутрин плачеше. Сам едва сдържайки сълзите си, прегърнах приятеля си през рамо и заслушах какво точно бе се случило.

Майк, Йън и Дейв решил да не изчакват Мик и Том, а да напуснат лагер III рано сутринта, като приберат каквото могат от съоръженията. Бяхме уговорили шерпите от лагер I да идат да ги посрещнат при вече разтурения лагер II.

Някъде към девет и половина Майк и Йън стигнали дотам и понеже шерпите още не били дошли, продължили надолу. Йън предложил да спрат да отдъхнат и да похапнат, ала Майк нямал търпение да слезе час по-скоро и посочил, че ако побързат, само след половин час ще бъдат в лагер I.

И така поели покрай ледника в тесен коридор между малки ледени кули и скоро стъпили в подножието на перваза, който води през ледените балвани. Това място винаги бяхме го смятали за опасно, но със срутването на „Дамоклевия меч“ най-явната заплаха се премахна. Действително все още съществуваше известен риск, тъй като имаше нестабилни ледени кули малко по-навътре в ледника, но те не бяха така застрашителни, пък и изглеждаше почти невероятно да рухнат в тези няколко секунди, за които се пресича опасната зона. Въпреки това всички гледахме да ускорим крачка в тоя участък.

Йън вървял напред, Майк плътно зад него. Дейв Ламберт бил изостанал на пет минути след тях. Когато излезли от прохода по посока към перваза, съзрели петимата шерпи, които почивали, на малко възвишение под стената от сераци.

Ненадейно се разнесъл гръмовен тътен и сякаш целият небосвод се изпълнил с плътна черна маса. Майк се хвърлил назад в едно ледено улейче, продълбано в ледената стена. Помислил, че Йън, който бил малко пред него, е избягал от лавината някъде надолу по склона. Но Йън бил в безнадеждно положение и ледопадът го отнесъл.

— Настана абсолютен мрак — разказваше Майк. — Рекох си, идва краят. Лежах там и ругаех с цяло гърло. Струваше ми се невероятно глупав начин да се умре.

Сторило му се, че срутването продължило няколко минути, ала сигурно е било доста по-кратко. От глава до пети Майк бил зарит от дребни ледени късове, но все пак останал непокътнат — ледената стена го предпазила и потокът от гигантски блокове минал точно над него.

Когато облакът от ледени кристали се уталожил и стържещият грохот замрял, оцелелите се измъкнали от опустошението. Шерпите трябвало да спасяват живота си с бяг, за щастие били доста далеч от основата на сераците и не попаднали в обсега на лавината.

После се заловили да търсят Йън и го намерили близо до подножието на лавинния конус, тялото му се подавало от леда. Смъртта сигурно бе настъпила моментално. Нещастието се случило в десет часа и Майк на бегом дошъл да ни съобщи, като оставил Дейв и шерпите при трупа на Йън. Тъй като имали радиотелефон, той се уговорил с Дейв да търси връзка на всеки кръгъл час.

Минаваше малко след дванайсет и аз отворих радиотелефона. Дейв се обади и каза, че са успели да освободят Йън от леда. Веднага реших да го погребем при базовия лагер. Островът бе прекалено мрачно и пусто място, при това чувствах, че трябва с някакъв скромен ритуал да почетем паметта на скъпия ни приятел. До един бяхме потресени от ненадейната, катастрофална злополука. Колкото и да е странно, по-лесно бихме възприели тази смърт, ако бе дошла по време на самото катерене, но сега, когато всичко изглеждаше приключено, успехът — постигнат, опасностите — отминали, и изведнъж — нещастие.

Чувствах се виновен, и то страшно. Ако бях изтеглил всички по-рано от стената, злополуката навярно никога нямаше да се случи. Разбира се, по тази логика сераците биха могли да се срутят във всеки друг момент от престоя ни на Анапурна, още повече с такива опасности алпинистите се сблъскват и в Алпите. Ако лавината бе паднала една минута по-рано, Йън щеше да е жив сега, но ако бе паднала две минути по-късно, Майк и петимата шерпи също щяха да са мъртви. Това е риск, който всички ние познавахме и приемахме доброволно. Човек е длъжен да поема такъв риск, ако иска да катери в Хималаите, ала тази истина не правеше трагедията ни най-малко по-разбираема и оправдана.

Все още не всички алпинисти бяха в безопасност. Том и Мик се намираха може би някъде под лагер III. Също така ни предстоеше да пренесем тялото на Йън през долния ръкав на ледника, където бе пълно със скрити заплахи. Повече не издържах да стоя на едно място и да чакам хората ми един по един да се прибират в базовия лагер, затова взех Ник Есткърт със себе си и двамата тръгнахме да посрещнем групата с тялото на Йън, както и да потърсим Мик Бърк и Том Фрост.

С тъжната процесия се засякохме в началото на ледника. Неимоверно трудно бе да се повярва, че тоя безжизнен вързоп, увит в брезент, само допреди час-два е бил живо същество. Пасанг Ками с мрачен авторитет напътстваше шерпите и гурките, които маневрираха с импровизираната носилка през хаотичните ледени проходи. Човек не можеше да не усети натрапчивото присъствие на зловещите балвани около нас. По това време се зададоха Мик Бърк и Дейв Ламберт, но Том Фрост още го нямаше. Бяха оставили Роб, единия от „лондонските шерпи“, да го дочака, ала аз нямах нерви да чакам и се запътих нагоре към острова да се убедя със собствените си очи, че е жив и здрав. Бавно вървях из мъглата, изпълнен със скръб и тревога. Никаква следа от Том — дали не му се е случило нещо? Почти бях стигнал лагер I, когато чух трополене по камъните някъде по-ниско от мен — Том и Роб бяха ме подминали в мъглата. Настигнах ги и заедно продължихме към базовия лагер. Най-сетне всички бяха долу.

Тази вечер всеки от нас беше покрусен и умълчан, потънал в мислите си, отдаден на собствената си реакция към смъртта. На следващото утро — 30 май — очаквахме да пристигнат кулите от Похара, за да отнесат обратно в долината съоръженията и екипировката ни. Погребахме Йън на трийсетина метра над лагера, под скалата, на която дълги часове бе обучавал шерпите, членовете на ТВ екип и кухненската прислуга, как да си служат с жюмари и как да спускат рапел. Казах няколко думи за сбогом. Том прочете молитва и засипахме гроба. Това беше много кратка, скромна церемония и все пак съдържаше красота и трогателност, подсилени от искрените чувства на всички присъствуващи.

Шерпите забиха дървен кръст в меката пръст и го обкичиха с венци, извити от алпийски цветя. Палатките бяха свалени, носачите нарамиха своите товари и единственото, което остана да напомня за двумесечното ни пребиваване тук — наситено с борба, смях и тъга — бе един самотен гроб на скъп приятел и няколко купчини празни консервни кутии.

Обърнахме гръб на Анапурна и нейната южна стена и за пръв път от близо десет седмици стъпихме на ледника под базовия лагер. Когато дойдохме в Светилището, всичко бе покрито със снежна пелена, а сега навред са се озъбили натрошени камънаци — местността ми напомняше за гигантско сметище, през което се вие прашен път. После достигнахме отвъдния бряг на ледника, спуснахме се по тясната долинка встрани от морената, нагазихме в тучни поляни, осеяни с разнородни цветя. Още малко и потънахме в зейналото гърло на дефилето Моди Кола. Съмнявам се дали в тоя момент някой от нас е съжалявал, че напуска Анапурна. Престояхме твърде дълго по нейната гръд, изтръгнахме твърде много от себе си, преживяхме едно от най-вълнуващите катерения в живота си и само дружните усилия и самопожертвователността можаха да ни осигурят успеха. Докато крачехме надолу по Моди Кола, у всекиго от нас скръбта от гибелта на приятеля се примесваше с изключително въодушевление — не само от победата, но и от сполуката да създадем такава сплотена група.

Не ще се опитвам да оценявам нашето изкачване според стойността на пожертваното — един човешки живот, много време и средства. Алпинизмът и неговите рискове са част от моя живот. Сигурен съм, че заемаха голям дял в живота и на Йън, както и на повечето от останалите членове на експедицията. Трудно може да се оправдае излагането на опасност, когато човек е женен, има деца, и аз мисля, че всички ние отдавна сме се отказали да търсим оправдание. Обичаме алпинизма, дълги години сме били във владение на тази страст и в крайна сметка затова се озовахме под Анапурна.

Морис Ерзог завършва своята хроника за първопокоряването на Анапурна с думите: „В човешкия живот съществуват и други Анапурни“. Това важи и днес както в областта на алпинизма, така и в сферата на ежедневието. Изкачването ни по Анапурна откри нов път в хималайския алпинизъм, който води към подножието на огромните стени на най-високите върхове в света. Алпинистите ще обърнат поглед към големите отвеси, навярно ще намалят числеността на групите си, ще се стремят да избягват обсадната тактика, приложена от нас, и ще разрешават в алпийски стил най-сложните проблеми на високата планина.

Колкото до личните ни въжделения, всеки от алпинистите, катерили по южната стена, ще намери нови предизвикателства. За Дон и Дъгъл това е югозападната стена на Еверест, за Том Фрост — живот в съгласие с моралния кодекс на неговата мормонска вяра, за Мик Бърк — може би кариера във фотожурналистиката, за мен — в момента нямам представа, но съм убеден, че животът е постоянно търсене на Анапурни и след като открих една, неминуемо ще бъда принуден да търся следващата.