Крис Бонингтън
Южната стена на Анапурна (3)

В подготовка (октомври 1968 — март 1970 г.)

Цялата група подбрах в течение на близо седем месеца — от октомври 1968 до май 1969 г. Междувременно правех постъпки да получа нужното разрешение за изкачване и да осигуря парични средства за експедицията. Вече се бях уплашил порядъчно от това, което ми предстоеше. При предишните си три експедиции бях взел известно участие в административната дейност, ала никога не бях заставал начело, даже имах убеждението, че не притежавам никакъв организаторски талант.

В действителност самото катерене към върха може да се сравни с гребена на скрития под водата айсберг: зад двумесечното изкачване лежи цяла година приготовления, последните шест месеца от които бяха неимоверно напрегнати. Да си призная, за мен тоя период бе най-изтощителният от цялата експедиция — време на тежка, съсипваща работа и непрекъснати терзания, дали ще мога да се справя.

Извадих късмет, че попаднах на Джордж Грийнфийлд още в началната фаза на подготовката. Той е литературен импресарио, специализирал се в областта на пътешествията. Именно Грийнфийлд пръв ми вдъхна кураж, беше във възторг от идеята и убедително твърдеше, че е в състояние да събере поне двайсет хиляди лири. Предварителният ни бюджет възлизаше на около десет хиляди — сума на пръв поглед астрономическа, но всъщност доста под окончателната цена на експедицията.

Замислите ни почнаха да се материализират сякаш независимо от нас. Джордж Грийнфийлд уреди среща с Пат Пири-Гордън, директор на банковото обединение „Глин, Милс енд къмпъни“ и централната фигура в сферата на финансите, отпускани за провеждане на експедиции. Благодарение най-вече на неговото влияние и ентусиазъм получихме пълната подкрепа на фондацията „Монт Еверест“. Ето че ненадейно май се оказахме под крилото на официалната власт, ала всички гледахме на това с недоверие, тъй като бяхме твърде далеч от тия среди.

Скоро бе сформиран комитет от попечители в състав: сър Дъглъс Бъск, бивш дипломат и вицепрезидент на Британския алпийски клуб, Пат Пири-Гордън, Антъни Ролинсън, висш банков служител, подполковник Чарлз Уили и Том Блекни, секретар на фондацията „Монт Еверест“. Тази фондация е основана с приходите от експедицията до Еверест през 1953 г., с цел да се подпомага експедиционния алпинизъм. Ръководи се от съвет, определян от Алпийския клуб и Кралското географско дружество — двете организации, финансирали навремето победната експедиция до Еверест. Всяка година фондацията отпуска средства на различни алпийски групи, тръгнали да катерят в чужбина, но до днес изцяло бе покрила разноските само на експедицията до Канченджунга през 1955 г. Сега ние също получавахме пълната й поддръжка. Тази вест ни донесе неизказано облекчение. Наистина Джордж Грийнфийлд бе непоколебим в обещанието си да събере нужните пари, ала ги търсеше единствено от разните списания, телевизионни централи, книгоиздателства и пр., които определяха своя влог според степента на евентуалния ни успех — толкова, ако стигнем базовия лагер, толкова, минем ли четвърт от стената, и т.н. Джордж Грийнфийлд бе достатъчно прозорлив да иска пълно възнаграждение, ако се доберем до Скалния пояс, но във всеки случай винаги съществуваше риск да бъдем сполетени от тотално фиаско, причинено от обстоятелства извън нашия контрол, които нищо чудно да ни попречат изобщо да започнем изкачването. Като ни взе под своя опека, фондацията ликвидира всички тези тревоги и аз страшно желаех експедицията ни да завърши с печалба, защото при непрекъснато покачващите се цени в Непал и другите планински райони „Монт Еверест“ явно се нуждаеше от финансова инжекция.

Разрешението за Анапурна получихме чак през юли 1969 г. До тоя момент сякаш някаква психологическа бариера ни пречеше да поръчваме инвентар и хранителни припаси, ала аз подозирам, че просто си въобразявахме — за самоуспокоение и оправдание на леността. По това време по-голямата част от групата прекарваше в Алпите летния си отпуск, а аз все не можех да скъсам с журналистическите поръчки, пък и нямаше как, защото трябваше да осигуря средства за семейството си, докато съм в чужбина. Поради тая причина едва в началото на септември започнах сериозни приготовления, макар че дотогава бях изписал стотици писма във връзка с началния етап на подготовката.

Тъй като повечето от алпинистите живееха в отдалечени райони на Великобритания или бяха постоянно заети, решихме да разпределим подготвителните работи на отделни ядра. У дома аз се заех с грамадата от писмена работа — при услугите на секретар, разбира се, докато Дон Уилънс се занимаваше с проектиране на някои нови съоръжения, а Майк Томпсън щеше да се погрижи за храната. По-късно пристигна Йън Клъф и помогна последователно на Дон и на мен. Успя да отметне голяма част от ангажиментите ми, ала след Коледа трябваше да се върне в Шотландия, за да поеме катерачните си курсове.

Приготовленията за всяка експедиция почит винаги протичат по един и същ начин — първо правиш списък на необходимите неща, после тръгваш да просиш или да заемаш инвентар и екипировка. Колкото до просията, постигнахме значителен резултат и в последна сметка се охарчихме сравнително малко. Специално за Анапурна конструирахме нови катерачни приспособления. Поради ограниченото време неизбежно възникнаха проблеми около уточняването и отстраняването на недостатъците им.

В тия трескави седмици понякога ни се струваше, че никога не ще смогнем да опаковаме всичко в срок и да го пратим благополучно в Индия. За сортировъчен център използвахме един склад за мебели близо до къщата на Дон в Ротънсвил. Повече от пет километра въже, стотици клинове, кухненска посуда, палатки, както и всички останали експедиционни атрибути бавно се трупаха сред наблъсканата мебел.

Пренасянето на съоръженията до подножието на избрания катерачен обект е най-проблематичната и тревожна фаза при всяко високопланинско начинание. Неведнъж алпинисти са се признавали за победени още преди да зърнат своя връх именно поради неуредици с транспорта. Три са възможните начини за превозване на багажа до Непал — по въздух, по земя и по море. Ние избрахме пътя по море, а целият екип щеше да прелети до Индия със самолет. От всички кораби само пътническите лайнери се движат горе-долу по редовни разписания, ала се установи, че около удобното за нас време към Индия отплава единствен „Чу-сан“, при това още в началото на януари. Очевидно бе, че няма да успеем да се приготвим дотогава. Оставаше да потърсим някой товарен съд и аз ангажирах места за нашата екипировка в трюма на кораб, който заминаваше от Ливърпул на 23 януари. Едва щяхме да смогнем и за тая дата, понеже много от специалните приспособления още не бяха готови. Изневиделица се яви спасение в лицето на експедицията, организирана от Армейската алпийска асоциация, която се стягаше да предприеме опит на Анапурна по Френския път от север едновременно с нас. Нейните ръководители любезно се съгласиха да вземат със себе си 675 кг от екипировката ни.

Два дни преди 23 януари телефонът иззвъня и в слушалката чух гласа на агента от мореходната компания: „Боя се, че вашият кораб е изтеглен на сух док с повреда в двигателя. Поправката ще отнеме най-малко три седмици“. Ето ти нещастие! И без това нямахме никакво време за губене. Корабът се очакваше да пристигне в Бомбай на 28 февруари, тъй че Дон Уилънс и Дейв Ламберт, които бяха определени да го посрещнат, щяха да разполагат с две седмици за превозване на багажа с камиони през Индия до Похара, където бях измислил да дочакам Дон и заедно да избързаме на разузнаване към стената една седмица преди основната група. Сега при очертаващото се закъснение на кораба от три седмици ние никога не бихме могли да потеглим навреме и по тоя начин шансовете ни за успех рязко намаляваха.

— Няма ли някой друг кораб тия дни? — попитах.

— Ще се опитам да намеря — отвърна агентът, — но не обещавам.

Следващите двайсет и четири часа изкарах на тръни. Достатъчно неизвестности ни чакаха горе в планината, та само това забавяне ни липсваше. На другия ден обаче получих успокояващи новини: нов кораб беше се намерил — „Щата Керала“. Отплаваше от Лондон на 23-и, сиреч на същата дата, когато трябваше да вдигне котва повреденият кораб. Последва главоломно тичане по кейовете, докато видим багажа си натоварен, после тревоги да не би докерите да вдигнат стачка или пък нещо друго да задържи кораба в пристанището, но за добра чест „Щата Керала“ тръгна по разписание, първа спирка — Бомбай.

Имах чувството, че сме превъзмогнали най-сериозното препятствие. Най-накрая всичко отиде на мястото си. Трудолюбивият управител на нашия бъдещ лагер капитан Келвин Кент, когото никой от нас още не познаваше, вече се намираше в Катманду и трасираше пътя на експедицията. Майк Томпсън също бе отлетял за непалската столица заедно с жена си и двете си деца.

Дон и Дейв заминаха за Бомбай на 27 февруари. Корабът се движеше навреме и се очакваше да пристигне на 28-и, както проверих в лондонското бюро на мореходната компания.

Същия ден работех в кабинета си върху последните недоизяснени подробности в плана, когато телефонът иззвъня — телеграма от чужбина: „Корабът повреден Кейптаун. Вероятно пристигане Бомбай 13 март, приблизително Наутанва 28-и. Уилънс“. Отпърво ме грабна неописуемо отчаяние, но после седнах и заобмислях как да неутрализираме максимално пораженията от това закъснение.

Телеграфирах на Дон и Дейв да се отправят към Катманду — излишно бе да чакат две седмици в Бомбай и хотелската им сметка да набъбва, още повече държах Дон да бъде в планината: Помолих Йън Клъф да се заеме с неприятната задача да съпроводи багажа ни през Индия. Той беше идеалният човек за тая работа, невероятно съвестен, тактичен и много търпелив. Реших сам да се отбия за ден-два в Бомбай и доколкото мога, да облекча предстоящите трудности на Йън. Всяко по-нататъшно забавяне в индийското пристанище би било катастрофално.

На 10 март излетях от лондонското летище в снежна виелица и студ под нулата. Боингът на „Еър Индия“ леко се отдели от пистата, ала в душата ми нямаше въодушевление — бях страшно разтревожен за съдбата на съоръженията ни, освен това последните седмици на усилна работа и непрекъснати главоболия ме докараха почти до пълно изтощение. Същия следобед бях получил нова телеграма, в която се казваше, че „Щата Керала“ има допълнително закъснение и се очаква някъде след 19 март.

Преди да напусна Англия, намерих връзки, които да съдействуват за безболезнено преодоляване на формалностите в бомбайската митница, ала в действителност тяхната намеса беше излишна. В течение на трите дни, прекарани в Бомбай, разговарях с представители на корабоплаването и митницата, щедро ухажвайки всички заедно и всекиго поотделно. Агентът ни Фреди Бухаривала — дебеланко с остър и предприемчив ум, маскиран зад привидната му мудност — даде уверения, че са в състояние да сведат митническата проверка най-много до два дни. Почувствах, че думите му не са голо обещание, дадено, за да се отърве от обезпокоен клиент, и поех към Катманду. Тия три дни бяха за мен ужасно тягостни и самотни. Докато летях към Делхи, където смених самолета, в главата ми непрекъснато се натрапваше угрозата, надвиснала над нашия проект, и съмнението, дали наистина съм способен да го доведа до сполучлив завършек.

Самолетът се измъкна от маранята, трептяща над индийските полета, и тутакси в далечината щръкнаха белите конуси на планините, подобно на пенлив прибой край пуст пясъчен бряг. Онази гърбица там трябва да е Дхаулагири, а начупеният масив вдясно може да бъде само Анапурна. Дори успях да различа горния край на южната стена — от това разстояние приличаше на снежна ладийка, опряна в отвесната връхна пирамида — бяла, изпъстрена с черни озъбени скали. Не след дълго, щом самолетът набра височина, на хоризонта се разстла цялата верига на Непалските Хималаи. В дъното стърчеше мощната снага на Еверест, прикрита отчасти зад рамената на Нупце. Под нас се редуваха надиплени кафяво-зелени била, виеха се пътища, а тук-таме се забелязваха селца, кацнали нелепо върху някой тесен рид. Сетне навлязохме над долината на Катманду — широко планинско плато, осеяно с пръснати махали и паланки, свързани помежду си с шосета и черни пътища. Различавах дворците на Раните^[1] с техните ръждиви покриви от вълнообразна ламарина и с просторните им дворове — наподобяваха много пагодите и се издигаха над нагъсто застроените околни къщи, сякаш канари се подават над повърхността на идеално гладко море. Преди десет години кацнах в Катманду с един разнебитен ДС на неравна затревена писта, но сега колесникът на боинга опря твърд бетон, а отстрани се появи солидна, ако не и внушителна аерогара.

Посрещнаха ме Майк Томпсън и Келвин Кент. Келвин е доста дребен на ръст, слаб и кипи от предприемчивост и неизчерпаема енергия. Лицето му е студено, с остри черти, засилени от голям нос и масивна брада, но въпреки това от него лъха някаква особена топлота. Още докато ме превеждаше през митническите органи, взе да ме затрупва с подробни разяснения на последните си инициативи.

Наистина Келвин не беше си губил времето. Без посредник в Непал щяхме да пропилеем поне две-три седмици, преди да освободим багажа си от митницата, както е ставало с някои предишни експедиции. Келвин бе успял да отиде и до Наутанва — граничното градче, през което съоръженията ни трябваше да влязат в Непал — за да подготви почвата в тамошната митница. После, придружен от Майк Томпсън, продължил пеша до Гандрунг, селце в средата на пътя от Похара за Анапурна, и уредил покупките на храни и гориво от местните жители. Те включваха: парафин, олио, ориз, картофи, петнайсет пилета, две кози и дори едно теле. Поради голямото закъснение на багажа ни се налагаше да разчитаме изцяло на местни хранителни продукти, понеже аз държах да запазим за високата планина пакетираните дневни дажби, които армейската експедиция щеше да ни даде в заем, както се бяхме уговорили.

Келвин бе намерил време да ангажира и необходимите нископланински носачи, чиято задача е да пренесат цялата екипировка до базовия лагер. Обикновено те биват наемани от „Хималайското дружество“, финансирано от официалните власти, което има свой представител в Похара с високопарната титла „кули лама“^[2].

Той е длъжен да подбере носачи и да определи т.нар. наици — началниците на кервана. Най-често подборът се прави измежду изметта на Похара и тибетските бежанци в близкия лагер. Последните са яки, вдъхват доверие и са свикнали да се движат по сняг, докато на „гражданите“ човек много-много не може да разчита. В нашия случай обаче намирането на носачи се оказа особено мъчно, а предполагам така ще бъде и в бъдеще, защото все по-голям брой алпийски експедиции тръгват от Похара — начален пункт за всички върхове в Централен и Западен Непал. Поради тая причина Келвин се свърза с лейтенанта от запаса гурка Хагбир Пун, който навремето служил заедно с него в свързочния полк на гурките, и го помоли да събере носачи от околните планински селца, където жителите са по-привикнали на тежък труд и умеят добре да се грижат за себе си. Хагбир се справи чудесно с поръчката — за петнайсет дни преброди кози пътеки с обща дължина от поне двеста и петдесет километра и обиколи трийсет и две села, за да привлече около осемдесет души, а на „кули ламата“ позволихме да ни осигури още петдесет, колкото да не му скършим хатъра.

Междувременно в Катманду Келвин разнищваше заплетените нишки на бюрокрацията, която би хвърлила в смут всеки по-неопитен човек. За наш късмет той вече бе сполучил да спечели благоразположението на главната квартира на свързочните войски, а също привлече за съдействие Майк Чини от Бюрото за планински пътувания (то организира туристически обиколки из Непал), който помогна много с ценни запознанства и ни услужи с личния си камион да си приберем багажа от Бомбай. А собственикът на същото бюро Джими Робъртс щедро ни зае голяма част от жизнено необходимите бивачни съоръжения.

В Катманду престоях пет дни, преди да потеглим за Похара. Келвин се справяше така виртуозно с работата си, че за мен не оставаше нищо друго, освен да съсредоточа вниманието си върху по-нататъшния ход на експедицията. Още преди да пристигна в непалската столица, Дон, обхванат от нетърпение да стигне час по-скоро под стената, бе решил все пак да проведе разузнаването според първоначалния замисъл и на 15 март тръгна към Анапурна, придружен от Майк Томпсън. Той щеше да се върне в Похара веднага щом стигнат Светилището, за да помогне на Келвин при обработката на багажа, изпратен по море. Връщането му бе наложително, тъй като Майк отговаряше за храната и само той знаеше кое къде е.

В плановете си не бях предвидил да изпратя Дон напред, донякъде поради неустановеното положение с инвентара и екипировката — не знаехме какво количество ще можем да заемем в Катманду, — а и сам той бе твърде бедно екипиран, но, струва ми се, основната причина бе другаде — имах определено желание пръв аз да огледам стената. Исках това най-вече, за да се уверя със собствените си очи, че стената и на „живо“ изглежда проходима, също така ме блазнеше очакваното опиянение при вида на планината, която през последната година на напрегната подготовка неизменно владееше въображението ми. И още нещо — перспективата да премина подстъпа до Анапурна в компанията само на един човек вместо с цялата експедиция и всичките й транспортни проблеми ме привличаше доста. Разбира се, вече не можеше и дума да става да избързвам напред, понеже Келвин щеше да остане да преведе ариергарда с багажа от кораба, докато аз бях единственият измежду останалите с достатъчен опит по непалските и експедиционните въпроси.

В действителност едно предварително разузнаване би било много уместно и затова дадох съгласието си Дон и Майк да тръгнат, изпитвайки ужасна завист, когато на следващата сутрин след пристигането ми в Катманду двамата се качиха на самолета за Похара.

Другите членове на групата дойдоха на 18 март. Том Фрост долетя от Калкута сам. Имаше вид на типичен американец, с къса, почти по войнишки подстригана коса, облечен в бял тропически костюм, с огромна раница на гърба. Ръстовите му данни ме бяха накарали да очаквам човек с фино телосложение, но той се оказа по-слаб, отколкото си представях. Личеше си, че притежава великолепна мускулатура, която бе от огромно значение за скално катерене от висш стандарт, но за Хималаите изглеждаше твърде крехък.

Самолетът от Делхи с Дъгъл Хейстън, Мик Бърк, Ник Есткърт и Мартин Бойсън на борда кацна пет минути по-късно. Четиримата приличаха повече на поп състав, отколкото на алпийска експедиция — дългокоси, с модни дрехи. Види се, много вода бе изтекла от времето на еверестките пионери, когато алпинистите са правели впечатление на спретнати любители на чистия планински въздух. В Делхи тримата се бяха разделили с Йън Клъф, който трябваше да продължи към Бомбай, за да посрещне „Щата Керала“.

На другия ден Мик Бърк, Дъгъл Хейстън, Ник Есткърт и аз отлетяхме за Похара. Останалите ни последваха в следващите няколко дни. Едновременно с нас в Похара пристигна товарният самолет на Кралските въздушни сили с групата на Армейската алпийска асоциация на борда плюс 675 кг от екипировката ни.

Кацането на самолета в Похара винаги се очаква от голяма тълпа — и днес не бе направено изключение. Нашият ТВ екип допълни суматохата, като засне историческото приземяване на четирима изтерзани и малко озадачени алпинисти. Натоварихме багажа си в един джип и с трясък се понесохме по прашните улици към другия край на града. Отседнахме в пенсионния пост, който представлява обширен плац с няколко тенекиени навеса и две-три островърхи палатки. Два пъти в годината гурките от запаса идват тук да си вземат пенсията. Някои от тях изминават десетки километри, за да им наброят сума, която на нас ни се виждаше жалка — един стрелец с повече от петнайсет години служба получава по-малко от двайсет и пет лири годишно.

Същия следобед почнахме да подреждаме наличното снаряжение — комплектувахме дрехите на алпинистите, изпитвахме радиотелефоните, проверявахме дали всички части от палатките са налице. След продължителната несигурност от последните няколко седмици тази работа повдигна духа ни чудотворно. Действително корабът с основното количество багаж все още бе в открито море, но вече бе някак си по-лесно да пренебрегнем страховете си от ново закъснение, защото след предприетите енергични действия сега можехме да достигнем подножието на южната стена, запасени с храна и инвентар, достатъчни за следващите три седмици.

Вечерта един от нашите шерпи ни заведи на гости у свой приятел, където ни гостиха с великолепно къри^[3]. После се върнахме в поста и седнахме на приказки под кадифения покров на черното, оросено със звезди небе. Изпълнен с топлината на приятелството в името на общата цел, почувствах сили и увереност в ролята си на водач на това амбициозно начинание. Най-сетне набрахме начална скорост.