Крис Бонингтън
Южната стена на Анапурна (10)

Битката за Леденото ребро (24 — 27 април)

Лагер IV е кацнал като орлово гнездо, вкопано в гребена на реброто. Входът му гледа към зейналата дълбина на южния глетчер Анапурна, отсреща на около двайсетина километра стърчи разцепеният връх на Мачапучаре. Нагоре гребенът е нащърбен от поредица кули, прилични на непроходима гора от прелели рогчета сладолед. Над тях ръбът изтънява като кора на вафла, обточен с козирки, надвиснали вляво, но прихванати за скалистата основа, видима отдясно. Предполагахме, че ако Мартин и Ник сполучат да се доберат дотам, главните мъчнотии ще бъдат преодолени.

На другата сутрин (24 април) двамата с вълнение изчакват момента на тръгване. Три седмици досега са работили в планината, но за пръв път излизат начело — нещо, което оправдава дните на усилна транспортна работа в тила.

„Като пристъпих в сянката на първия леден гигант — сподели Мартин по-късно, — имах чувството, че ще се боря с великани.“

Не става нужда да вървят дълго, за да почнат катеренето. Склонът зад палатката рязко увеличава наклона си и преминава в кулоар, притиснат между малък леден жандарм и надвисналата основа на първата кула. Първоначално двамата оглеждат жлеба, който заобикаля отляво. Забелязват, че по него могат да обходят първите две кули, но щом Мартин навлиза в устието му, установява, че е запълнен с нестабилен рохък сняг, който се свлича при най-незначителния натиск. Безсмислено е още в самото начало на деня да се хабят нерви с такъв пасаж.

Тогава водачът опитва вдясно покрай кулата, където се издига ледена стена с обратен наклон. Единственият начин да се надмогне, е с помощта на тирбушонни клинове, ала ледът е надупчен, разслоен и се троши постоянно. Явно и тук няма надежда. В следващия момент Мартин съзира отвора на цепнатина, която май продължава напречно през гребена. Сваля раницата и се вмъква вътре. Тунелът е дълъг към шест метра, широк е само шейсет сантиметра и минава хоризонтално под ръба. На места е преграден от ледени висулки, които Мартин трябва да разчиства. Сякаш пълзи в сърцето на вечния мраз сред смътна зеленикава светлина, процеждаща се през ледените стени. Очаква проходът да го изведе на по-лесен терен, ала излиза друго. Вече зърва изхода — сияйна амбразура, ослепително бляскава, — накрая подава глава навън и погледът му се плъзва по абсолютно отвесна ледена стена, която пропада шестстотин метра надолу до ледника. Единственият шанс е да се траверсира до близката чупка, там наклонът като че намалява. Добре, че тук поне ледът е здрав, та Мартин успява да намести един тирбушонен клин точно над отвора, набира се на него и провисва над пропастта.

Отвесът се оказва още по-мръсен, отколкото му се е сторил от тунела. Налага се да изсече в леда хватки и стъпки за опора, отпуска се на клина и почва да дълбае. Придвижва се много бавно, но необикновено спокойно — такъв е характерният стил на Мартин. Първо е нужно да се разчете последователността на стъпките, чак после се изработват — човек не може да си позволи да пилее сили по отвесен лед даже на морското равнище, камо ли на 6400 м. Още няколко въздушни акробации, стената прехвърля вертикала, надвисва над него, избутва го… ръцете, мускулите — болят. Една стъпка се срива под крака му, но Мартин запазва равновесие. С едната ръка се мъчи да вкара тирбушонен клин, а с другата се крепи за леда. Този вид клинове трудно захващат, както не е лесно обикновен винт да тръгне в твърдо дърво — необходимо е да се приготви малка дупчица, за да може резбата да хване. Най-сетне му се удава да закрепи клина, нарезът захапва, ала да се завърти с една ръка е жива мъка. Мушва клюна на пикела си в ухото, превърта го, но няма как да направи пълна обиколка — дръжката все се заклещва в леда, а другата му ръка вече отмалява. Накрая всичко е готово, Мартин прекарва въжето през карабинер и си отдъхва. Времето тече неусетно — минава час, после два. Добира се до чупката и сменя посоката. Отвесът поляга едва забележимо, но сега Мартин попада в отвратително стръмен кулоар, покрит с ивици полустопен сняг. Прави няколко крачки, снегът се свлича под краката му. Запълзява с отчаяни плувни движения, като загребва с лакти и колена безплътната влажна маса, която сякаш непрекъснато изтича под него. По едно време смогва да се закрепи криво-ляво на някакъв малко по-здрав пласт.

„Толкова бях изплашен да не «друсна», че чак сдържах дъха си, и сега, щом спрях, гърдите ми щяха да се пръснат от облекчение — признава Мартин. — Само Ник знае колко дълго съм почивал. После продължих пипнешком, очаквайки да се срина всеки момент.“

Въжето зад Мартин почва да се затяга неприятно поради триенето, причинено от осигуровките и тесния процеп. Нагоре жлебът става още по-отвесен, снегът не се променя и Мартин траверсира към вертикално ледено ръбче. Вече се е отдалечил на петнайсетина метра от последния си клин, но едва сега отново попада на участък със сравнително стабилен лед. Подбира леден клин, забива го, окача карабинер, ала е толкова изнемощял, че забравя да прокара въжето. После продължава по ръбчето, окрилян от мисълта, че при евентуално падане клинът му тозчас ще го задържи — не допуска, че на практика не е осигурен. Ако в този случай Мартин действително бе се отплеснал, полетът му в пропастта би бил доста продължителен.

Ръцете му са омаломощени от непрестанното дълбаене и балансиране по отвесния лед. Когато стъпва на гребена, въжето е разтегнато в пълната си дължина от четирийсет и пет метра, ала поради продължителните траверси Мартин се намира само петнайсет метра непосредствено над Ник Есткърт.

Както сподели след това Мартин, за пръв път в живота си се сблъсква с такива кошмарни ледени пасажи, много по-сложни дори от шотландските зимни турове, които имат репутацията на едни от най-тежките в света.

Следващият проблем е как да се изкачи Ник при него.

— Ще ти метна въжето отгоре — извиква Мартин на партньора си. — Така ще можеш да се качиш с жюмарите.

Хвърля въжето, но издаденият корниз го отдалечава на около пет метра от основата на жандарма. В края на краищата Ник успява да хване провисналия край, ала щом го опъва, въжето се врязва в корпуса на козирката. За да я премине, Ник ще трябва да прокопае проход при постоянен риск цялата маса да се срути върху него. Затова предпочита да тръгне по следите на Мартин, осигуряван от основното въже. Макар и като втори, катеренето за Ник е изтощително, дори в някои отношения е по-трудно от премиерното преминаване на Мартин. След хоризонталния процеп въжето не го улеснява изобщо, понеже върви през серия клинове, набити по леко снишаващ се траверс към чупката. Стъпките са амортизирани от тежестта на Мартин и сега се къртят.

„Беше бая страшничко, хем като втори — каза ми Ник по-късно. — Сигурно е било кошмар да се води.“

Два часа отлитат, докато преодолее пасажа. Когато пристига при партньора си на площадката, той е твърде изморен, за да поведе, и отстъпва реда си на Мартин, който е отпочинал добре.

Отначало водачът се опитва да навлезе в кулоара наляво, който двамата алпинисти са видели отдолу, но снежната повърхност е ужасяващо податлива и за малко не го хвърля в бездната. Разколебан, Мартин е принуден, да се върне на ръба и се подема по къса ледена стеничка, завършваща с нова площадка. Оттук може да прецени, че отвесният лед вероятно ще свърши след още петнайсетина метра. Не се изисква опитно око, за да се разбере, че малко по-нататък, вдясно, предстои разширение на гребена, ала дотам трябва непрекъснато да се катери по надвесени пасажи. Ръбчето вляво изглежда сравнително по-лесно, макар и все така отвесно, и Мартин се въззема по него, като изсича широка бразда в немонолитния лед и сетне запълзява по нея. Поне му се удава да набере малко височина, иначе изобщо не знае къде ще излезе.

Тъкмо наклонът наново става неприятен и ето, че Мартин стъпва на тесен перваз, останал незабелязан при огледа отдолу. Притиснат от надвисналия лед, первазът просича хоризонтално стената по посока към седловинката на ръба, която са видели още на тръгване. Мартин ляга по корем и почва да напредва пълзешком. Постепенно издатината се стеснява, таванът се снишава и все по-осезаемо изтласква тялото му от хлъзгавата опора. Около шест метра преди седлото первазът изчезва съвсем. Оттук нататък трябва да се използуват ледени клинове, но водачът вече почти напълно е изразходвал инвентара си. Освен това въжето се затяга лошо, а и силите на Мартин са на изчерпване. Закрепва последните два „тирбушона“, след което бие обикновени скални клинове, които са къде-къде по-къси от тирбушонните и не държат така добре. Остават му два-три метра до края, когато въжето зад него отказва да се движи. Докато го освободят, става пет часа и свръзката приключва катеренето за деня.

„Беше оплел въжетата невероятно — обясняваше Ник по-късно. — Накрая дори престана да мисли как да ги оправи и ме заряза аз да мисля вместо него. За нещо повече не остана време и аз го спусках на площадката.“

Оттам с бързи рапели двамата се прибират в палатката. Куриозното е, че стоте метра, преодолени за цял ден упорито катерене по гребена, на връщане са преминати за броени минути. Види се, Леденото ребро няма да се предаде лесно въпреки уверенията на Дон и Дъгъл.

На следващата сутрин Ник и Мартин отново са на огнева позиция. На свой ред водачеството поема Ник. Дори повторното изкачване до последния клин от вчера не е лишено от трудности — парапетът опасва огромната козирка в самото начало и се налага да прокопаят проход през нея. В края на траверса, кажи-речи завършен от Мартин, Ник се промъква през последния надвесен метър и половина, стъпил на стремена, закачени за ледени клинове, и достига снежната гънка.

Нагоре попада на смразяващ жилите чуплив, разслоен лед. Като се надига колкото е възможно по-високо на последния си надежден клин, Ник успява да чукне цилиндричен дълъг клин в някакъв раздробен леден издатък, който стърчи извън профила на ръба. После захваща да разбива прогнилия лед, оголва здравата основа на издатината, за да има къде да стъпи, и безкрайно внимателно прехвърля тежестта си върху нея, ала при набирането клинът остава в ръката му. Олюлява се назад, но все пак някак си запазва равновесие и отново се вкопчва в леда. Драска с нокти за хватки, обаче ледените кристали просто се разпиляват под пръстите му. Закрепен „пет за четири“, набива злополучния клин обратно и се прехвърля в един жлеб, много подобен на изкатерения от Мартин вчера. По него достига билната част на реброто и след като не намира плътен лед за клин, изкопава дупка, заравя дедмен и сяда отгоре му — за всеки случай при евентуален удар. Самият гребен буди ужас, понеже навсякъде е напластен с абсурдно безплътен лед и Ник има чувството, че току-виж целият се срутил ненадейно.

И дума не може да става да се продължи по ръба, тъй като пред двамата алпинисти се извисява истинско острие на нож, вклинено в подозрителен корниз. Обаче на около трийсетина метра вдясно група скали чернеят сред снега — солидна, безопасна на вид твърдина след продължителния рехав лед по реброто. Сега е ред на Мартин да излезе начело. За късо разстояние, преди наклонът да се увеличи, той следва билото, после вкопава дедмен сред разпадащите се ледени кристалчета и подвиква на Ник да го спусне в кулоара, който прегражда пътя към скалите. Щом се отпуска на въжето, смъртен ужас го сковава — пропада рязко надолу. „Бога ми, отидох“ — пробожда съзнанието му кошмарна мисъл. Ник не е добре осигурен, а дедменът навярно се е измъкнал. Ала след около метър падането внезапно се прекъсва. Дедменът само е поддал малко, колкото да се впие по-яко в снега. Близо двайсет метра Мартин продължава спускането си, преди да нагази в леглото на кулоара — почти вертикална фуния, запълнена с гаден сипкав сняг. После, като използва тяга от въжето, предпазливо се запромъква към относителната безопасност на скалите.

Ето че най-сетне Мартин е стъпил на здрава основа, но проблемите далеч не са изчерпани. Скалата е отвесна, инкрустирана с лед. Цепки за клинове има в изобилие, ала от тях Мартин не може да се възползва, понеже триенето на въжето би се увеличило прекомерно. Вече се е образувала чупка горе при дедмена и ако забие клин в основата на стената, въжето ще минава диагонално надолу и после пак нагоре, т.е. ще очертае фигури, подобна на буквата Z, което неминуемо би довело до затягането му.

Затова се налага Мартин да катери без осигуровка от клинове, макар че, ако се откъсне, ще направи гибелно голям пандюл към улея, а това от своя страна би оказало изключително натоварване върху дедмена, през който минава въжето. Колкото по-високо се изкачва по стената, толкова по-силен би бил ударът при евентуално падане и вероятността да изтръгне Ник от нестабилната му позиция — съответно по-голяма.

Скалата е обледенена и въпреки че има удобни хватки, катеренето е тежко и уморително, защото, първо, трябва да се очисти леденият пласт и едва тогава е възможно да се търси опора по скалните блокове, които сякаш са споени с лед. Отгоре на всичко Мартин е обул гумени непромокаеми „слонски крака“. Тоя вид обувки са по-скоро рибарски ботуши, отколкото катерачен атрибут. Подметките им са доста меки и дори с котки на по-сложните пасажи неприятно се огъват. Постижението на Мартин действително е великолепно, но извоювано с излишно много нервно напрежение.

След ожесточена борба Мартин се изкатерва метър-два над равнището на дедмена, забива клин, прокарва въжето и се спуска на седловината малко над осигуровката на Ник.

Така завърши този втори ден за челните алпинисти — изтощителен не само откъм физическа енергия, потребна за преодоляването на разнороден релеф от висока трудност, но и откъм психическа. Въпреки че до днес Мартин и Ник изкачиха само петдесетина метра по вертикала над лагер IV, в тия два дни те се справиха с най-сериозните ледени пасажи, които ни предложи южната стена на Анапурна. Не бих се изненадал, ако се окаже, че тези пасажи са най-трудните, опитвани до момента на тая височина.

На другата сутрин, когато двамата с Йън Клъф изнесохме товари до лагер IV, заварихме Мартин и Ник в леглата — очевидно бяха страшно изморени. Малко по-късно тръгнаха към последния си клин от вчера, пътем доукрепиха парапетите и Мартин отново поведе по разрушените скали под гребена. Отдалеч този участък изглеждаше елементарен, но както непрекъснато се случваше по Леденото ребро — приближиш ли се по-близо, виждаш, че и отвесът е голям, и техническите трудности не са за подценяване. В случая — огромни, разтрошени блокове гладка скала бяха натрупани един връз друг, слепени с люспест, кристален лед. Този ден Мартин успя да се изкачи само десетина метра над Ник, макар че, за да постигне това, изкатери поне трийсет на зигзаг в търсене на пролука в защитния вал на реброто.

Същата вечер на радиосеанса Ник изповяда:

„Уморени сме до смърт, Крис, утре трябва да слезем“.

„Преди това не можете ли да се опитате да напреднете поне още малко? — предложих аз. — Иначе ще загубим цял ден, докато дойдем да ви сменим.“

„Съжалявам, но мисля, че не можеш да си представиш колко е изтощително по такъв терен. Целите ръце на Мартин са в открити рани, а и без това сме напълно съсипани. Дори да успеем да се качим до последния клин, няма да имаме сили да направим крачка по-нататък“.

Освен да приема решението им, друг избор нямах. Не ще и дума, двамата бяха положили нечовешки труд, а съвсем скоро щяхме да разберем, че повече от три последователни дни в усилно катерене никой от нас не е в състояние да издържи. Според мен едва ли някой от групата можа истински да оцени какво са постигнали Мартин и Ник, понеже парапетите минаваха директно там, където двамата е трябвало да траверсират по хоризонтал при премиерното изкачване.

Докато Мартин и Ник се сражаваха с реброто, ние с Йън ги снабдявахме с инвентар и провизии. Всеки ден, преди да се упътим към долния лагер, спирахме да ги погледаме и заснемахме моменти от изкачването им. На 24 април, докато се придвижвахме към лагер III, Йън довърши цялостния парапет по кулоара и направи опит да инсталира система за изтегляне на товари по улея. За целта от Англия носехме лебедка, конструирана за ветроходство, но монтирана към метална рамка, тъй че удобно би могла да се закрепи на някоя планинска тераса. Лебедката работеше добре, ала се наложи да свържем три въжета по сто и петдесет метра и се получи голямо разтягане. Освен това товарите, опаковани в специални найлонови торби, непрекъснато затъваха в снега. В резултат изтеглянето ставаше с лилипутска скорост — няколко метра за половин час яко въртене на лоста. Том Фрост и Мик Бърк се редуваха в тая работа, но пак им трябваха четири-пет дни, за да извлекат само един, безспорно тежък товар. След това приключение зарязахме лебедката и подновихме обичайния начин на транспорт. Поставените от Йън парапети гарантираха леко и безопасно придвижване, а рискът някой да бъде отнесен от прашните лавинки, които се появяваха след всеки снеговалеж, значително бе намален.

В ниските склонове на планината „лондонските шерпи“ помагаха на кулите при изнасянето на багажи до лагер I. Същевременно извършиха някои много ценни поправки по пътя през ледника, който се изменяше ежедневно вследствие топенето на снега. Откриха се множество нови цепнатини и се наложи да използваме секциите на донесената от нас стъбла, за да се построят импровизирани мостове.

Междувременно долу в базовия лагер Дон и Дъгъл се отморяваха. Всяка свръзка, която слизаше там за почивка, прекарваше по различен начин. Аз например през по-голямата част от времето се занимавах с административни проблеми, а вечер обичах да играя на зарове или скрабъл^[1]. Мартин и Ник предпочитаха да четат или да разговарят, любимото им развлечение беше скрабъл — може би те бяха най-интелектуалната двойка. Том естествено четеше кротко библията си, докато Йън беше вечно действен: на една скала непосредствено над лагера по цял ден обучаваше този или онзи как да си служи с жюмари, в противен случай помагаше на Келвин, който сякаш нито за миг не преставаше на работи. За разлика от повечето алпинисти Келвин обичаше труда сам за себе си — непрекъснато пишеше доклади, планираше транспорта или пък се оправяше с кухненските въпроси. Дори в играта се отдаваше напълно, независимо дали беше волейбол или зарове. Не четеше много, просто защото рядко намираше време. Мик Бърк не изпускаше книгата от ръце и обожаваше дискусиите. Той има склонност да прави категорични изявления и гледа на себе си доста сериозно, ала иначе притежава вродено чувство за хумор и може да бъде удивително забавен. Двамата с него често спорехме, може би защото и аз имам страст към категоричните изявления. Дон и Дъгъл се отморяваха в съпровод на неспирна поп музика от магнетофона. Дъгъл четеше, а Дон, който много рядко хваща книга, просто се припичаше на слънце или лежеше в спалния си чувал, унесен в мислите си.

На 28 април Дон и Дъгъл потеглиха обратно към стената. Предишния ден Йън Клъф и аз заехме лагер IV с надежда да достигнем края на реброто. Времето вече работеше против нас — пълни три седмици, откак Дон и Дъгъл забиха своя клин под терасата на лагер III, а оттогава сме се изкачили само сто и шейсет метра по вертикала.