Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (8)

6

Срещата бе в събота следобед в неизвестно за нея кафене близо до улица „Аточа“. „Ще ти хареса“, беше я уверил Малдонадо.

И не грешеше. Кафенето беше спокойно, с боядисани в тъмен цвят стени; приличаше донякъде на театър поради една червена завеса при бара. Тя беше очарована.

Малдонадо я чакаше, седнал на една от малкото заети маси. Елиса не можеше да отрече, че много се радва да го види след изминалата тъжна седмица.

— Вчера няколко пъти ти се обаждах у вас, някой вдигаше и после прекъсваше — каза й Малдонадо.

— Имаше повреда в линията. Вече я поправиха.

От телефонната компания им бяха казали, че става дума за „авария в системата“, но според Елиса този, който действително преживя „авария в системата“ беше майка й, която направо побесня и с премерен тон, малко по-силен от обичайния, заплаши да ги даде под съд за нанесени вреди и щети („Имам високопоставени клиенти, които са свикнали да ме търсят вкъщи, нямате си представа…“). Увериха я, че сутринта в събота ще пратят техници, за да прегледат линията и да отстранят повредата и го сториха. Едва тогава Марта Моранде се успокои.

Поръча си кока-кола light и се загледа, забавлявайки се, в Малдонадо, който взе да вади листове хартия от раницата си.

— Пак ли въпросчета? — пошегува се тя.

— Да. Ти не искаш ли?

Тя побърза да отвърне, че напротив, понеже долови неговата сериозност.

— Знам, че е досадно — извини се той, — но такъв ми е занаятът, какво да се прави, и съм ти страшно благодарен, че ми помагаш, малката. Добрата журналистика се нрави с търпеливо събирана информация — добави с тон на засегнато достойнство, който я изненада.

— Разбира се, извинявай…

Сгафих, си каза, но почти стеснителната усмивка на Малдонадо успя да разсее угризенията й.

— Не, ти извинявай. Изнервен съм, защото курсът приключва и трябва да предам репортажа възможно най-скоро.

— Хайде тогава. Да не губим повече време. Питай каквото искаш. Аз съм на твое разположение.

При все това в началото напрежението продължи. Той я питаше механично за свободното й време, а тя отговаряше сковано, като на устен изпит. Елиса разбра, че и двамата са объркани, тъй като този път беше съвсем различно от вечерта на тържеството. В този момент Малдонадо се поинтересува от спортовете, с които тя се занимаваше, и нещата се промениха. Елиса отговори, че практикува всичко, което можеше, и това беше самата истина: вдигане на тежести, плуване, аеробика… Малдонадо я загледа.

— Сега си обяснявам откъде вадиш тая фигура.

— Какво й е на фигурата ми? — усмихна се тя.

— Ами перфектна е за физичка.

— Какъв лош и банален комплимент.

— Ти сама си го изпроси.

Сетне заговориха за детството й. Тя му разказа, че била самотно дете, което се уповавало изцяло на въображението си за забавления и игри. Не беше имала друг изход, тъй като родителите й не поискали да имат второ дете и се занимавали по-скоро със собствените си търсения, отколкото с нея. Баща й („и той се казваше Хавиер, като теб“) беше избрал да стане физик във времена, „още по-лоши“ от днешните. Елиса го беше запомнила като вежлив мъж с гъста тъмна брада и това беше почти всичко. Бе прекарал част от живота си в Англия и САЩ, изследвайки „слабото взаимодействие“, което било модна тема през седемдесетте години в теоретичната физика — силата, която прави така, че определени атоми да се откъсват.

— Много време посветил на изучаването на явление, познато като „нарушаване на CP-симетрията от каон“…^[1] Не прави такава физиономия, ако обичаш… — Елиса се разсмя.

— Не, не — възрази Малдонадо. — Аз само слушам и записвам.

— „Каон“ с „к“ — Елиса посочи листа, където Малдонадо си водеше записки.

Все повече и повече се развеселяваше. За нещастие, наложи се да говори и за майка си. Марта Моранде — жена в зряла възраст, привлекателна, магнетична, собственичка и управителка на Пикарда. В Пикарда ще откриеш собствената си красота.

Трудно й беше да говори за майка си, без да изгуби нотката на забавление.

— Произлиза от семейство, свикнало с пари и с пътешествия. Кълна ти се, че и досега се питам какво е намерил баща ми в такова същество… Всъщност сигурна съм, че той… Че баща ми не би допуснал да раста толкова самотна, ако майка ми беше друг човек. Тя непрекъснато повтаряше, че трябва да се наслаждава на живота, че не може да живее затворена само заради факта, че се е омъжила за „мозък“. Така го наричаше. Понякога дори и пред мен. „Днес пристига мозъкът“ — съобщаваше. — Малдонадо бе престанал да пише. Слушаше я много сериозен. — Смятам, че баща ми не е искал да си усложнява живота с развод. Освен това в семейството му винаги са били ревностни католици. Задоволяваше се да не й обръща внимание и да оставя майка ми да „живее“. — Елиса погледна към масата и се усмихна. — Признавам, че реших да уча физика, за да разочаровам майка си, която настояваше да запиша икономика и бизнес, за да управлявам нейния козметичен салон. И как само я разочаровах. Направо я съсипах. Престана да ми говори и се възползва от поредното отсъствие на баща ми, за да се премести да живее в своя вила край Валенсия. Останах сама в Мадрид с родителите на баща си. Щом разбра това, той се върна и ми каза, че никога няма да ме изостави. Не му повярвах. Една седмица по-късно отиде да се срещне с майка ми във Валенсия, за да сключат примирие. На връщане туристически автобус, управляван от пиян шофьор, го блъснал. И така свърши всичко.

Стана й студено. Потърка голите си ръце. От друга страна това, което изпитваше, беше просто студ, не се чувстваше разстроена. Струваше й се, че е добре да говори за това. Нали никому преди не го беше разказвала.

— Сега отново живея с майка си — добави. — Но всяка си има територия и се стараем да не прекрачваме разделителната линия.

Малдонадо рисуваше кръгове върху хартията. Елиса си даде сметка, че първоначалното напрежение заплашваше да се върне. Реши да смени тона.

— Ама не ме мисли, времето, което прекарах сама в Мадрид, ми се отрази чудесно — даде ми възможност да опозная по-добре дядо си, който е най-прекрасният човек на света. Бил е учител и обожава историята. Разказваше ми любопитни факти за древни цивилизации и ми показваше илюстрации от книги…

Тази тема като че ли заинтересува Малдонадо, който отново взе да си записва.

— Обичаш ли историята? — попита.

— Много, благодарение на дядо. Въпреки че познанията ми са повече от скромни.

— Коя е любимата ти историческа епоха?

— Не зная… — Елиса се замисли. — Древните цивилизации ме очароват: египтяни, гърци, римляни… Дядо ми се прехласваше по Римската империя. Като се замисли човек за тези хора, оставили толкова следи и изчезнали завинаги…

— Е, и?

— Не знам. Привлича ме.

— Привлича те миналото?

— А кого не го привлича? То е… като нещо, което завинаги сме загубили, не е ли така?

— Всъщност — подметна Малдонадо, сякаш ставаше дума за данни, за които бе пропуснал да попита — не сме говорили за религиозните ти убеждения… Вярваш ли в Бог, Елиса?

— Не. Вече ти казах, че семейството на баща ми са били ревностни католици, но дядо ми беше достатъчно интелигентен, за да не ми дотяга с това: възпита в мен просто ценности. Никога не съм вярвала в никакъв Бог, дори и като дете. А сега, макар и да ти се стори странно, се възприемам повече като християнка, отколкото като вярваща… Вярвам, че трябва да помагаме на другите, вярвам в саможертвата и в свободата, в почти всичко, проповядвано от Христос, но не и в Бог.

— Защо трябва да ми се струва странно?

— Звучи особено, не си ли съгласен?

— Не вярваш ли, че Христос е Божи син?

— По никакъв начин. Казах ти вече, че не вярвам в Бог. Вярвам, че Исус Христос е бил много добър и много смел човек и е внушил ценности…

— Както дядо ти.

— Да. Но е имал по-лош късмет от него. Убили са го заради идеите му. Ето в това вярвам: да умреш за своите идеи.

Малдонадо записваше. Изведнъж тя си помисли, че тези така специфични въпроси са породени от лична причина, която няма нищо общо с въпросника. Готвеше се да му го каже, когато видя, че той прибира химикалката.

— Аз свърших — каза Малдонадо. — Какво ще кажеш да се поразходим?

Повървяха до „Сол“^[2]. Беше първата юлска събота, вечерта бе топла и хората пълнеха площада, изсипвайки се от големите магазини, които вече затваряха. След кратко мълчание, през което тя се направи, че вниманието й е погълнато от това да не се блъска в тълпата и да съзерцава статуята на Карлос III, вместо да говори, чу Малдонадо да казва:

— А как вървят нещата с Бланес?

Точно от този въпрос се беше страхувала. Искреността я задължаваше да отговори, че гордостта й не само е наранена, а в състояние на кома, изоставена в линейка някъде в глъбините на нейната личност. Тя вече не се стремеше да изпъкне, нито вдигаше ръка, независимо от въпроса. Задоволяваше се да слуша и да учи. Валенте Шарпе (с когото все още не бяха разменили нито един поглед) печелеше все повече преднина. Колегите от курса взеха да го питат, когато имаха нещо неясно, все едно че беше самият Бланес или пък дясната му ръка. И ако все още не беше се превърнал в такава, бе на път да го стори, защото самият Бланес се обръщаше понякога към него. „Няма ли нищо да кажете, Валенте?“ И Валенте Шарпе отговаряше със съкрушителна точност.

Понякога й се струваше, че изпитва завист. Всъщност не. Това, което изпитвам, е празнота. Като че са ми изпуснали въздуха. Сякаш съм била подготвена за непосилен маратон, а не са ме допуснали до състезанието. Очевидно беше, че Бланес вече е решил кого да вземе със себе си в Цюрих. Не й оставаше нищо друго, освен да се помъчи да научи максимално много за онази прекрасна теория и да си постави други цели в професионалното си бъдеще.

Запита се дали си струва да разкаже всичко това на Малдонадо, ала реши, че вече му е казала достатъчно за тази вечер.

— Ами — отвърна — той е великолепен преподавател.

— Все още ли имаш желание да си правиш дипломната работа при него?

Поколеба се, преди да отговори. Едно прекалено ентусиазирано „да“ би било равносилно на лъжа, категоричното „не“ също не би било вярно. „Емоциите — помисли Елиса — са много сходни с квантовата несигурност.“ На глас изрече:

— Разбира се. — Точно така, с известен хлад в тона. Остави истинските си желания да витаят във въздуха.

Бяха прекосили площада близо до статуята с мечето и дървото. Малдонадо й предложи да се отбият в сладоледена къща, за да задоволи една от малкото си — според самия него — слабости: сладолед с ядки и карамел. Тя се засмя на тона му на капризно хлапе, докато го купуваше, и още повече на очевидното удоволствие, с което го излапа. Докато вкусваше от лакомството спрял насред площада, Малдонадо й предложи да вечерят в някой китайски ресторант. Елиса мигом прие, зарадвана, че за него вечерта не беше приключила.

В този миг съвсем случайно забеляза мъжа.

Стоеше прав на входа на сладоледената къща. Имаше прошарени коси и посивял мустак. Държеше фунийка и от време на време отхапваше от нея. Не приличаше толкова на втория, колкото на първия. Всъщност изглеждаше като да бе брат на мъжа от тържеството. Може би беше — нямаше как да не приеме това — същият мъж от тържеството, но различно облечен.

Ала не — грешеше. Сега забеляза, че този тук имаше доста по-къдрава коса и беше по-слаб. Не беше същият човек.

За миг помисли: Няма нищо, никак не е странно. Той прилича, чисто и просто, на други мъже, които също са ме гледали. Но като че ли вратите на нейния разум рязко се отвориха и ирационални мисли се промъкнаха, изпочупвайки всичко и всявайки смут, подобно на гости, надрусани с кокаин до козирката. Трима хем различни, хем приличащи си мъже. Трима мъже, които ме наблюдават.

— Какво ти е? — попита Малдонадо.

Не можеше повече да се преструва. Трябваше да каже нещо.

— Онзи мъж.

— Какъв мъж?

Когато Малдонадо се обърна, мъжът си бършеше ръцете със салфетка и вече не гледаше Елиса.

Онзи до сладоледената къща, с тъмносиньото поло. Гледаше ме странно… — Дразнеше се, че Малдонадо щеше да помисли, че има халюцинации, ала вече не можеше да спре. — Прилича много на друг мъж, когото видях вечерта на празненството в „Алигиери“ и който също ме наблюдаваше… Може и да е същият.

Ама ти сериозно ли? — възкликна Малдонадо.

В този миг мъжът се обърна и се отдалечи към „Алкала“^[3].

— Не знам, сякаш ме шпионираше. — Опита да се засмее на собствените си думи, но откри, че не успява. Малдонадо също не се засмя. — Може и да греша…

Той предложи да отидат до някой спокоен бар и там да поговорят. Но наблизо нямаше нито един тих бар, а Елиса беше прекалено напрегната, за да върви дълго. Решиха да влязат в китайския ресторант, където смятаха да вечерят — все още нямаше много хора.

А сега ми разкажи най-подробно какво се е случило онази вечер — подкани я Малдонадо, щом се настаниха на една уединена маса. Изслуша я внимателно и после я помоли да опише подробно мъжа от тържеството. Но сетне я прекъсна, преди да е свършила. — Почакай. Сега се сещам. Прошарени коси, мустаци… Казва се Еспалса и преподава статистика в „Алигиери“. Изнасял ми е семинари по социологическа статистика, но го познавам главно, защото е член на Асоциацията на преподавателите, а аз членувах в Асоциацията на студентите. — Спря за малко и доби онова дяволито изражение, което й допадаше. Разведен е и има славата на дърт коцкар. Има навик да оглежда по този начин всички красиви студентки. Положително лигите му са потекли, като те е видял…

Неочаквано я обзе желание да се смее.

— Знаеш ли какво стана онази вечер? Когато ме остави пред къщи, забелязах втори мустакат, който ме наблюдаваше… — Малдонадо ококори очи в комичен жест. — А мъжът днес също беше с мустак!

— Истинска… конспирация от мустакати! — прошепна той разтревожено. — Сега разбирам!

Елиса избухна в смях. Как можеше да бъде такава глупачка. Всичко имаше едно-единствено обяснение: около завършването и изпитите покрай курса на Бланес нервите й се бяха опънали до краен предел. Смя се, докато в очите й не се появиха сълзи. Изведнъж видя как изражението на Малдонадо се променя, докато гледаше нещо зад гърба й.

— Боже господи! — възкликна уплашено той. — Сервитьорът!

Елиса се обърна, като изтриваше сълзите си. Келнерът беше азиатец, но (необичайно за неговата раса, каза си Елиса) гъст черен мустак красеше лицето му. Малдонадо стисна ръката й.

— Още един мустакат! Нещо повече: мустакат китаец!

— Моля те…! — Отново се разсмя. — Престани!

— Да се махаме оттук, бързо! — прошепна Малдонадо.

— Обкръжени сме!

Елиса трябваше да се скрие зад салфетката, когато келнерът дойде.

Когато същата вечер се прибра у дома, споменът за случилото се продължи да я забавлява.

Хавиер Малдонадо беше страхотен. Страхотен, с главни букви. През цялата вечер я беше накарал да се превива от смях с интересни истории за свои преподаватели и колеги, включително за Еспалса и склонността му да се сваля с всяко живо създание, при условие че беше младо и имаше бюст. Слушайки тези обикновени разкази, Елиса се бе усетила като че вдъхва глътка чист въздух след прекалено дълго потапяне в бездънен океан от учебници и уравнения. И за венец, когато й се прииска да се прибира, той сякаш прочете мислите й и мигновено се подчини. Не беше с кола, но я придружи с метрото до „Ретиро“.

Лицето му на „палавник“ остана запечатано в паметта на Елиса, докато слизаше от вагона и на няколко пъти изникваше пред погледа й, докато вървеше към дома си.

Кача си, че няма основание да твърди, че е напреднала особено в отношенията си с Малдонадо, но все пак беше направила няколко стъпки. Вече имаше известен опит, не беше съвсем боса. Едно от предимствата на самотата й беше, че винаги бе живяла, разчитайки на самата себе си. Беше излизала с няколко момчета, особено в началото на следването, и й се струваше, че знае какво й харесва и какво — не. С Малдонадо се очертаваше приятелство, и то напредваше.

И апартамента беше тъмно и тихо. Щом запали лампата в антрето, видя бележка от майка си на листче, залепено за рамката на вратата. „НЯМА ДА СЕ ПРИБЕРА ДОВЕЧЕРА. МОМИЧЕТО ТИ ОСТАВИ ХРАНА В ХЛАДИЛНИКА.“ Момичето беше снажна четирийсет и пет годишна румънка, но майка й наричаше така всички прислужници, които бяха имали. Запали лампата в хола и изгаси тази в антрето, докато се питаше защо майка й винаги трябваше да я информира за очевидното: всяка събота и неделя Марта Моранде не се прибираше и това биваше оповестено дори с обществен отзвук, а понякога се връщаше чак в понеделник. Мнозина господа я канеха да прекара съботата в луксозните им жилища. Сви рамене — изобщо не я интересуваха забежките на майка й.

Угаси лампата в хола и запали тази в дългия коридор. Знаеше, че няма никого: „момичето“ имаше свободен ден в неделя и се възползваше в събота вечер да отиде при сестра си, която живееше в апартамент под наем извън града. Елиса обичаше най-много тези вечери — липсваше досадното присъствие на майка й, а прислужницата, дето си пъхаше носа навсякъде, я нямаше. Цялата къща беше на нейно разположение.

Свърна в коридора и се отправи към стаята си. Неочаквано си спомни за конспирацията от мустакати и се засмя сама на себе си. Сигурно ще заваря някого в стаята си да ме очаква. Или пък да се крие под леглото.

Отвори вратата. Нямаше мустакати на хоризонта. Влезе и заключи след себе си. След кратък размисъл пусна резето.

Стаята й беше нейното укрепление, крепост, място, където учеше и живееше. На няколко пъти се беше опълчвала срещу майка си, за да й попречи да си пъха носа в делата й. От доста време вече тя сама чистеше стаята, оправяше си леглото и сменяше чаршафите. Не желаеше никой да се рови в нейния свят.

Смъкна джинсите си, пусна ги на земята, събу се и включи компютъра. Щеше да прегледа електронната си поща и съобщенията, които стояха непрочетени от предния ден заради телефонната повреда.

Докато отваряше пощата, се запита дали ще прави нещо тази вечер. Със сигурност нямаше да учи — беше много изморена, но още не й се лягаше. Може би щеше да отвори някой от онези файлове с еротични снимки или щеше да влезе в някой форум, или в някой „специален“ сайт. Играта на електронен секс беше се оказала за нея най-бързото и безвредно решение през дългия зимен период на учене. Тази нощ обаче нямаше желание за това.

В пощата намери две непрочетени съобщения. Първото беше от електронно списание по математика. Във второто не беше попълнено полето „Относно“ и имаше символ за прикрепен файл. Не можеше да идентифицира подателя:

[email protected]

Работата отдалеч миришеше на вирус. Реши да не го отваря, маркира го и натисна бутона за изтриване. Тогава екранът на компютъра й изгасна.

За момент помисли, че е спрял токът, ала после си даде сметка, че лампата на бюрото свети. Готвеше се да се наведе, за да провери кабелите, когато неочаквано екранът отново се освети и някаква снимка го запълни целия. След няколко секунди на нейно място се появи друга. После още и още.

Елиса застина със зинала уста.

Бяха рисунки в черно и бяло, направени със стара техника, като от художник от началото на века. Сюжетите си приличаха: голи мъже и жени, възседнати от други мъже и жени. Под всяка картина — все същият надпис с червени главни букви: „ХАРЕСВА ЛИ ТИ?“

Остана загледана в този парад, без да може да го спре: клавишите не й се подчиняваха, компютърът работеше под своя собствена команда.

Кучи синове. Беше сигурна, че по някакъв начин и въпреки всички предпазни мерки, са пъхнали вирус в системата. Изведнъж замръзна.

Образите бяха изчезнали, отстъпвайки място на черен екран, където се открояваха, като огромни драскотини, червени главни букви. Успя прекрасно да прочете фразата, преди ново премигване да я запрати в преддверията на информатиката и да се появи страницата с обичайната й електронна поща.

Съобщението се беше изтрило. Сякаш никога не бе съществувало.

Спомни си последните думи и поклати глава.

Не може да се отнася за мен. Това е само реклама.

Думите бяха:

СЛЕДЯТ ТЕ.