Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (34)

32

Събуди се и изстена от болка — лежеше по корем върху някакво прашно одеяло на пружина без дюшек и твърдата тел се беше отбелязала на бузата й. Не помнеше къде е, нито какво прави на това място и тези лица, лишени от черти, с блестящи очи, изобщо не й помогнаха да се ориентира. Ръцете я повдигнаха, без много-много да се церемонят. Поиска да отиде до тоалетна, но едва когато заговори на английски, престанаха да я дърпат за миг, колкото да сменят посоката и отново да я повлекат. След краткото и неуютно посещение в тоалетната (нямаше вода, нито кърпи), усети поне, че може да върви сама. Ала ръцете (сега видя, че принадлежат на войници с маски) отново я сграбчиха.

 

 

Харисън не обичаше островите.

Тези късове суша, тези геологически изключения насред морето в полза на човеците, бяха свидетели на много грешки. Техните самотни плодни градини, скрити от погледа на боговете, бяха благоприятен сценарий за погазване на норми и за богохулства. Ева е виновна за всичко. Но сега плащаха за древния грях — Ева или Жаклин Клисо — какво значение имаше? Змията се беше превърнала в змей:

Беше почти девет сутринта в неделя, 15 март, и над проклетия остров продължаваше да се излива плътна водна стена. Палмите по края на брега се люлееха като четки от пера в ръцете на нервен прислужник. Горещината и влагата запушваха носа на Харисън и една от първите му заповеди беше да включат всички климатици. Със сигурност щеше да се простуди, защото дрехите му още бяха мокри от бурята, която ги посрещна с приземяването им осем часа по-рано, но това беше най-малкото зло.

Загледан в пейзажа, с ръце в джобовете и замислен над островите, греховете и мъртвите Еви, Харисън каза:

— Двамата мъже, които влязоха в залата, трябва да са били войници. Те имат закалка, свикнали са да виждат какво ли не… Какво е специалното в това, професоре? — Обърна се към Бланес, който седеше пред прашната маса. Седеше с наведена глава и не беше докоснал чашата с вода, която Харисън му бе предложил. — То е нещо повече от обезобразени тела, нали? Нещо повече от засъхнала кръв по стените и тавана…

— Това е Въздействието — каза Бланес със същия безличен и изпразнен тон, с който бе отговарял и на предишните въпроси. — Убийствата, извършени от Зигзаг, са като сцени от миналото. Предизвикват Въздействие…

Известно време Харисън не правеше нищо друго, освен да поклаща глава.

— Разбирам. — Отдръпна се от прозореца и отново се разходи из трапезарията. — И това… способно ли е… да ни промени?

— Не разбирам.

Харисън едва движеше само необходимите за артикулацията на думите мускули. Лицето му представляваше напудрена маска.

— Да ни накара… да вършим или да мислим странни неща…

— Предполагам, че да. Подсъзнанието на Зигзаг отравя по някакъв начин всички ни, защото се преплита с нашето настояще…

Трови ни. Харисън си заповяда да не гледа към Елиса, която седеше там, задъхвайки се като диво животно, с тази своя прилепнала към тялото тениска и джинси, срязани на височината на слабините, със смугла, лъщяща от потта кожа и катраненочерна разрошена коса.

Не искаше да я гледа, защото не желаеше да изгуби контрол. Трудно можеше да се овладее — ако я гледаше дълго време или дори само достатъчно време, беше способен на всичко. А той все още не искаше да прави нищо. Трябваше да е предпазлив. Дотогава, докато професорът имаше да казва или прави нещо, той щеше да запази спокойствие.

— Нека пак повторим основното, професоре. — Потърка очи. — Да започнем отначало. Сам ли бяхте в прожекционната зала…

— Бях заспал, но се събудих от искрите. Хвърчаха от всички контакти — конзолата, електрическите ключове… Също и в лабораторията…

— А в кухнята видяхте ли? — Харисън надникна през вратата, изкривявайки лице в гримаса от миризмата на изгоряло. — Изолацията на контактите е обгоряла, а кабелите — напълно оголени… Как е могло да се случи това?

— Направил го е Зигзаг. То е нещо ново. Научил се е… да изтръгва енергия от изключени уреди.

Харисън поглаждаше брадичката си, докато гледаше учения. Трябваше да се обръсне. Да се изкъпе, за да се съживи, да си отпочине като хората в истинско легло. Но още не беше дошло времето да направи всичко това.

— Продължавайте, професоре.

Осата. Преди всичко трябва да убия осата, която жили мислите ми.

— На светлината от тези искри успях да видя… Дори не знам как разбрах, че това е Жаклин… Повърнах. Започнах да крещя.

Вратата на трапезарията се отвори и ги прекъсна. Влезе Виктор, придружен от един войник. Беше толкова мръсен, колкото и останалите — гол до кръста, с риза, вързана на колана, и лице, подпухнало от недоспиване и от плесниците, които Картър му беше зашлевил. Харисън се отврати, като го видя: болнавата му бледост, липсата на окосмяване по гърдите, старомодните му очила… Всичко в този тип му напомняше за незрял червей, за длъгнеста попова лъжичка. А на всичко отгоре се беше напикал в панталоните, докато влизаше в прожекционната зала, и петното още личеше на крачолите му. Харисън му се усмихна, решен да изтърпи дори и господин Попова лъжичка.

— Починахте ли си, господин преподавател?

Лопера кимна утвърдително с глава и седна на един стол. Харисън забеляза, че жената го гледа с тревога. Как беше възможно тя да е приятелка на тази жалка карикатура? Може би нямаше да е зле да го убие пред очите й. Може би щеше да е прекрасно тази курва да го види как издъхва. Скъта тази мисъл в себе си с намерението по-късно да я сподели с Юргенс. Съсредоточи се върху Бланес.

— Докъде бяхме стигнали? Видяхте останките от професор Клисо и… какво стана после?

— Всичко отново беше потънало в мрак. Но аз вече знаех, че той отново е атакувал. — Спря и наблегна на следващите си думи: — Тогава го видях.

— Кого?

— Рик Валенте.

Настъпи тишина, едва нарушавана от монотонния звук на дъжда.

— Как го познахте, след като е било тъмно?

— Видях го — повтори Бланес. — Той като че ли излъчваше светлина. Беше прав пред мен, в прожекционната зала, покрит с кръв. Избяга през вратата, преди Картър и професор Лопера да дойдат.

— И вие ли го видяхте? — изрече Харисън по посока на Виктор.

— Не… — Виктор изглеждаше с изчерпани сили. — Но в този момент би било трудно да забележа каквото и да било…

— А вие, госпожо професор? — попита Харисън, без да я поглежда. — Мисля, че още сте били в залата за управление, нали? Припаднали сте… Видяхте ли Валенте?

Елиса дори не вдигна поглед.

Харисън почувства страх — не от това, че тя може да му стори нещо, а напротив — от всичко онова, което той имаше желание да стори с нея. От всичко онова, което щеше да й направи, когато му дойдеше времето. Изпитваше паника при вида на тялото, с което щеше да си играе на толкова непознати неща. След кратка пауза пое дъх и го издиша под формата на словесен поток.

— Не знаете, не отговаряте… Добре, както и да е, моите хора ще го намерят. Няма да може да избяга от острова, където и да се крие. — Обърна се отново към своя добър приятел Бланес. — Смятате ли, че Валенте е Зигзаг?

— Нямам никакво съмнение.

— И къде е бил през всичките тези години?

— Нямам представа. Ще трябва да го проуча.

— Бих искал да разбера, професоре. Да разбера как го е направил — той или неговият „дубликат“, „двойник“, или както и да се нарича… как е успял да ликвидира толкова хора измежду вас. Искам да разбера неговия фокус, ясно ли е? Един учител в училище отговаряше на всичките ми въпроси по следния начин: „Не питай за причините, резултатът ти е достатъчен.“ Но „резултатът“ сега се намира в съседната зала и е труден за разбиране. — Въпреки че се усмихваше, лицето на Харисън изразяваше болка.

— Това е резултат, от който настръхваш. Човек не може да не се запита какви ли мисли са минавали през главата на господин Валенте, за да върши всичко това с човешки тела… Нужно ми е нещо като доклад. В крайна сметка този проект е колкото ваш, толкова и наш.

— А на мен ми е нужно време и спокойствие, за да изследвам случилото се — отвърна Бланес.

— Ще имате и двете.

Елиса погледна Бланес объркано. Заговори за пръв път, откакто беше започнал дългият разпит.

— Да не си полудял? — каза на испански. — Нима ще сътрудничиш с тях?

Харисън изпревари Бланес, преди той да е отговорил.

— „Да не си полудял“ — изимитира на развален испански с насмешлив тон. — Всички сме „луди“, госпожо професор… Кой не е?

Наклони се към нея. Сега вече можеше да я погледне и не мислеше да се лиши от това удоволствие — стори му се толкова красива, толкова възбуждаща, въпреки мириса на пот и нечисто, който се излъчваше от нея, и неспретнатия й вид, че усети как го побиват тръпки. Скалъпи набързо някаква реч, за да използва максимално тези секунди на съзерцание, възприемайки поучителния тон на баща спрямо любимата си, макар и непокорна дъщеря:

— Лудостта на някои от нас обаче се състои в това да сме сигурни, че другите спят спокойно. Живеем в опасен свят; свят, където терористите атакуват тайно, изненадващо, без да показват лицата си, точно както Зигзаг… Не можем да допуснем… случилото се тази нощ да бъде използвано от неподходящи индивиди.

— Именно вие не сте подходящите индивиди — каза Елиса дрезгаво, отвръщайки на погледа му.

Харисън застина с отворена уста, прекъснат на средата на думата. Сетне добави почти нежно:

— Може и да не съм, но има и по-лоши от мен, не забравяйте това…

— Вероятно, но те са под вашето командване.

— Елиса… — намеси се помирително Бланес.

— О, няма никакъв проблем… — Харисън се държеше като възрастен, желаещ да покаже, че в никакъв случай не могат да го засегнат думите на едно дете. — Госпожа преподавателят и аз поддържаме… специални отношения… от години насам. Вече се познаваме. — Отдалечи се от нея и затвори очи. За миг звукът на дъжда по прозореца му напомни за пролята кръв. Разтвори ръце. — Предполагам, че сте гладни и изморени. Можете да хапнете и да си починете, ако желаете. Моите хора ще претърсят острова педя по педя. Ще открием Валенте, ако е изобщо… „намираем“. — Изсмя се отривисто. Сетне погледна Бланес така, както продавач би погледнал привилегирован клиент. — Ако ни предоставите доклад за случилото се, професоре, ще забравим всички прегрешения. Знам защо се върнахте тук и защо избягахте и ви разбирам… „Игъл Груп“ няма да предяви обвинения срещу вас. Всъщност вие не сте под арест. Опитайте да се отпуснете, поразходете се… ако имате желание в това време. Утре ще дойде една научна делегация и щом й представите изводите си, ще можем да се приберем вкъщи.

— Какво ще стане с Картър? — попита Бланес преди Харисън да излезе.

— Опасявам се, че с него няма да сме така любезни.

— Върху влажното яке от тъкан в естествен цвят, което носеше Харисън, значката с емблемата на „Игъл Груп“ хвърляше отблясъци. — Но окончателната му съдба не е в мои ръце. Господин Картър ще бъде обвинен, между другото, и за това, че е получавал заплата за работа, която не е вършил…

— Той се опитваше да се защити като нас.

— Ще се опитам да допринеса за накланяне на везните в другата посока, когато го изправят пред съд, професоре, но повече от това не мога да обещая.

Харисън направи движение с ръка и двамата войници в стаята го последваха. Когато вратата се затвори зад тях, Елиса отметна косата от лицето си и погледна Бланес.

— Какъв доклад възнамеряваш да му дадеш? — избухна тя. — Нима не разбираш какво иска той? Ще превърнеш Зигзаг в оръжието на двайсет и първи век! Войници ще убиват врага, като използват времето или нещо от този род! — Стана и удари с юмрук по масата. — За това ли ще ти послужи смъртта на Жаклин? За да изготвиш някакъв шибан доклад?

— Елиса, успокой се… — Бланес изглеждаше изумен от гнева й.

— На този дърт кучи син му играеха очичките при мисълта за деликатеса, който утре ще предложи на научната делегация! Този противен и лигав мръсник…! Този жалък пръч, гнусен дъртак…! На него ли ще помагаш?

— Плачът отново я повали на стола и тя захлупи лице в ръцете си.

— Струва ми се, че преувеличаваш, Елиса. — Бланес стана и отиде в кухнята. — Очевидно е, че искат да научат ключовата информация, но те са в правото си…

Елиса престана да плаче. Внезапно се почувства прекалено изтощена дори и за това.

— Говориш така, сякаш „Игъл“ са хайка платени убийци — продължи да говори Бланес от кухнята. — Нека не преобръщаме нещата с главата надолу. — След кратка пауза добави с променен глас: — Харисън е прав — контактите са овъглени, а кабелите — оголени… Това е невероятно… С една дума, няма как да си стоплим кафе… Някой иска ли минерална вода и бисквити?

Върна се с пластмасова бутилка, пакет бисквити и книжна салфетка. Показа се през прозореца, докато се хранеше.

— Нямам намерение да сътруднича с тези изчадия, Давид — заяви тя сухо. — Ти прави каквото искаш, но аз няма да им кажа нито дума. — Взе неохотно една бисквита и я изяде на две хапки. Боже, колко беше гладна. Взе си още една, а после и трета. Поглъщаше ги на големи залъци, почти несдъвкани.

Тогава сведе поглед и видя салфетката, която Бланес току-що бе поставил на масата. На нея имаше написано нещо на ръка с едри, припрени букви:

ВЕРОЯТНОСТ ОТ МИКРОФОНИ, ИЗЛИЗАМЕ ЕДИН ПО ЕДИН. СРЕЩА В ОСТАНКИТЕ ОТ КАРАУЛКАТА.

 

 

Продължаваше да вали, но не така силно. Освен това тя се чувстваше толкова спарена и лепкава от пот, че изпита благодарност към този неочакван душ от чиста вода. Свали обувките и чорапите си и пристъпи по пясъка с вид на човек, който има намерение да се поразходи, необезпокояван от никого. Огледа се и не видя и помен от Харисън и войниците му. И изведнъж застина.

На около два метра върху пясъка видя стола.

Позна го веднага — седалка от черна кожа, метални крака на колелца, от дясната страна на облегалката — издължена елипсовидна вдлъбнатина с гладки ръбове, стигаща почти до средата. Два от четирите крака липсваха, а една от облегалките за ръцете беше старателно надупчена и през нея се виждаха сребристи камъчета. Този стол би паднал на земята, ако беше обикновен и нормален.

Но той не беше нито обикновен, нито нормален. Дъждът не го мокреше, дори не оставяше пръски по него. Капките не отскачаха от повърхността му, въпреки че тя нямаше също така усещането, че те минават през него, както при холография. Те бяха като сребърни иглички, хвърляни от някого на небето: забиваха се в седалката и изчезваха, а след това отново се появяваха под нея и падаха на пясъка.

Елиса остана загледана с изумление в стола. За пръв път го беше видяла по време на разпита, препъващ краката на Харисън като безшумна и вцепенена котка. Харисън бе минал през нея, докато вървеше, по същия начин както сега го правеше дъждът. Беше забелязала, че когато това видение се появи, един от войниците започна да гледа и да върти нещо по своя часовник-компютър, който несъмнено беше останал без енергия.

Изминаха около пет секунди и столът изчезна. Искаше й се да разполага с време (и с желание), за да изучи раздвояванията. Това беше една от най-невероятните находки в историята на науката. Почти бе склонна да оправдае Марини, Крейг и Рик, при все че вече беше прекалено късно да им бъде простено.

Когато столът изчезна, тя се обърна на сто и осемдесет градуса и мина през телените заграждения.

Побиха я тръпки при мисълта, че Зигзаг не се различава много от този стол: той беше също периодично явяващо се видение, резултат от алгебричния сбор на две различни времена. Но Зигзаг притежаваше воля. И волята му беше да ги измъчва и убива. Оставаха му три жертви до пълното изпълнение на замисъла на тази воля (може би четири, ако брои и Рик), освен ако те не направеха нещо. Трябваше да направят нещо. Възможно най-бързо.

От караулката и склада бяха останали само две почернели стени и до тях останки от разрушения. Други стени имаха вид на наскоро срутили се, несъмнено от мусонните ветрове. По-голямата част от останките и металът бяха отвени към северната страна, оставяйки в центъра оголена площ от по-твърда земя, и това се дължеше вероятно на високата температура от взрива, въпреки че тук-таме бяха поникнали храсталаци.

Реши да изчака до стените. Остави обувките си на земята, развърза тениската и се почеса по косата. Вместо да я измие, дъждът я беше сплъстил. Отметна глава назад, за да могат капките да окъпят лицето й. Пороят беше на път да спре, а слънцето започваше да пробива иззад гъстите облаци.

Миг по-късно пристигна Бланес. Размениха няколко думи, сякаш се срещаха случайно. След още пет минути се появи Виктор. На Елиса й домъчня, когато видя в какво състояние беше: блед и размъкнат, с небръсната от два дни брада, а къдравата му коса стърчеше на туфи. Дори и сега Виктор слабо й се усмихна.

Бланес хвърли поглед наоколо и тя повтори жеста му: на север, отвъд станцията, имаше палми, сиво море и самотен пясък; на юг — четири военни хеликоптера бяха кацнали в пръстта на граничната ивица с джунглата. Като че ли нямаше никого наблизо, въпреки че някъде отдалеч чуваха звуци от птици и гласове на войници.

— Тук сме на сигурно място — каза Бланес.

Погледите им се срещнаха и внезапно Елиса усети, че не може повече да се сдържа. Хвърли се в ръцете му. Прегърна здраво това яко тяло и почувства как разтворените му ръце обгръщат гърба й.

И двамата заплакаха, макар различно от всеки друг път — беззвучно и без сълзи. Независимо от всичко, при спомена за приятелката си, Елиса се вкопчваше в една натрапчива мисъл. При Жаклин, горкичката, всичко стана бързо, нали? Да, със сигурност, не е разполагал с енергия, за да… Но тя знаеше, че и двамата плачат също така от мъка за самите себе си, понеже се чувстваха загубени, потиснати от тревогата пред една неумолима присъда.

Видя как Виктор пристъпи с изкривено лице и прегърна и него, облягайки брадичка на кокалестото му, мокро от дъжда рамо.

— Съжалявам… — хлипаше Виктор. — Прости ми… Аз бях този, който…

— Не, Виктор. — Бланес погали бузата му. — Не си сторил нищо лошо. Включеният ти лаптоп няма нищо общо. Той използва потенциалната енергия на уредите. За пръв път го прави. Не можехме да се предпазим от това…

Когато Елиса усети, че Виктор започва да се успокоява, се отдръпна и го целуна по челото. Имаше желание да целува, да прегръща и да обича. Искаше й се да е обичана и някой да я утеши. Но отложи това за по-късно и се опита да се концентрира върху задачата, която я чакаше. След случилото се с Жаклин се беше заклела да ликвидира Зигзаг, макар и с цената на собствения си живот. Да му отнеме силите. Да го изключи. Да го унищожи. Да го премахне. Да го зачертае. Да го прати на майната. Не беше сигурна как най-точно да го изрази — може би по всички тези начини.

— Какво се случи в залата за управление, Елиса? — попита припряно Бланес.

Тя му разказа онова, което не бе пожелала да разкрие пред Харисън, включително „изключването“, по време на което беше видяла как Жаклин се разпада.

— Оставих да се изработи профил на изображението — добави. — Ако не са пипали нищо, вече трябва да е готово.

— Явиха ли се двойници?

— Столът на компютъра. Видях го два пъти. Нито Розалин, нито Рик са се появявали.

— Странно е…

Бланес поглади брадата си. Сетне заговори с глас, съвсем различен от този при разпита: пресеклив, бърз, почти задъхан.

— Добре, ще ви разкажа какво предполагам. На първо място, Елиса, разбира се, е права. Щом изготвим доклада, няма да сме им нужни повече. Всъщност сега, когато знаем как се е появил Зигзаг, ние се превръщаме в опасни свидетели. Несъмнено ще искат да ни унищожат, но дори и да не е така, няма да им поднеса Зигзаг на тепсия, за да го превърнат в Хирошима на двайсет и първи век… Струва ми се, че всички сме съгласни по този въпрос…

— Елиса и Виктор кимнаха. — Но трябва да играем предпазливо — да не сваляме всички карти, да скрием няколко в ръкава… Затова за нас е от жизнено значение да разберем добре случилото се и да узнаем кой е Зигзаг…

— Но нали вече знаем — Рик Валенте… — намеси се Виктор, ала Бланес махна с ръка.

— Излъгах ги. Исках да ги отдалеча, да ги пратя да претърсват острова, за да им отклоня вниманието. В действителност не видях нито Рик, нито когото и да било в прожекционната зала.

Елиса беше подозирала нещо подобно, но не можа да скрие разочарованието си.

— Значи знаем толкова, колкото и преди — каза тя.

— Струва ми се, че знам нещо повече. — Бланес я погледна. — Мисля, че вече знам защо Зигзаг ни убива.

— Какво?

— Заблуждавали сме се от самото начало.

 

 

Очите на Бланес искряха. Тя добре познаваше това изражение: изражението на учен, който в един трепетен миг се докосва до истината.

— Хрумна ми малко след като видях останките от Жаклин… Когато войниците ме отведоха в трапезарията и успях да се успокоя достатъчно, за да мога да мисля, си спомних какво бях видял в залата… Онова, което Зигзаг беше сторил с Жаклин… Откъде се взема тази безгранична жестокост? Той не се задоволява само да ни убива, има някакво ожесточение, което надхвърля всякакви граници, всяка възможност да бъде разбрано… Защо? Досега говорехме за луд, възприемахме Зигзаг като скрит психопат измежду нас самите…, като някакъв „дявол“, както го наричаше Жаклин. Но аз се запитах дали може да има научно обяснение за такова безмерно зверство, за подобна свръхчовешка свирепост… Мислих много и ето какво открих. Може и да ви се стори странно, но ми изглежда доста вероятно.

Коленичи и започна да пише върху пясъка като върху черна дъска. Елиса и Виктор се наведоха до него.

— Да предположим, че в момента, в който е настъпило раздвояването, лицето е изживявало пристъп на гняв… Да си представим, че е удрял някого… Но дори и това не би било необходимо — просто някакво силно чувство, някаква агресивност, насочена може би към жена… Ако е било така, при настъпване на раздвояването не е можел да промени емоционалното си състояние, нито дори да смекчи чувството си. Не е имал време. За едно време на Планк нито един неврон не е в състояние да изпрати информация на следващия неврон… Всичко се задържа в същото състояние, без промяна. Ако раздвоеното лице е било в плен на бурен порив, на желание да нарани или да унижи, двойникът е застинал в това настроение.

— Дори и да е така — възрази Виктор, — той трябва да не е бил с всичкия си…

— Не непременно, Виктор. Точно тук сме грешили. Защо не се запиташ следното: на какво се основава нашата представа за доброта? Кога казваме за някого, че е „добър“? Всеки човек в определен момент може да пожелае ужасни неща и в следващия да се разкайва. Но за това се иска време, та било то и части от секундата… Зигзаг не е имал тази възможност. Той живее в една-единствена струна, в една микроскопична изолирана фракция от продължителността на нещата… Ако раздвояването беше настъпило една секунда по-късно, Зигзаг е можело вероятно да бъде ангел, а не демон…

— Зигзаг е чудовище, Давид — прошепна Виктор.

— Да, чудовище, и то най-страшното — обикновен, нормален човек в даден момент.

— Това е абсурдно! — Виктор нервно се смееше. — Извинявай, но грешиш…

— И на мен ми е трудно да повярвам… — Елиса беше силно впечатлена от разсъжденията на Бланес. — Разбирам мисълта ти, но не вярвам мъчението и болката, които причинява на жертвите… Тази извратена „зараза“, която присъствието му предизвиква… Тези отвратителни кошмари…

Бланес я гледаше втренчено.

— Желания на произволно взет човек в определен, изолиран интервал от време, Елиса.

Тя се замисли. Не можеше да възприеме Зигзаг по този начин. Цялото й тяло се бунтуваше при мисълта, че нейният мъчител, нейният безмилостен палач, съществото, което от години сънуваше и което едва се осмеляваше да погледне, може да е нещо друго, освен Абсолютното зло. Но не откри никакъв пропуск в разсъжденията на Бланес.

— Не, не, не… — отричаше Виктор. Ситният и все по-слаб дъждец пръскаше очилата му. — Ако това, което казваш, е вярно, моралните категории, доброто и злото… какво става с тях? Те се превръщат чисто и просто в зависими от динамиката на съзнанието. Нима не са свързани с нашата най-съкровена същност? — Гласът на Виктор се извисяваше все повече и повече. Елиса се изправи, опасявайки се, че войниците ще ги чуят, но никой не се виждаше наоколо. — Според абсурдната ти идея всеки човек, дори най-добрият съществувал някога, дори… дори… Христос може да бъде чудовище в изолиран отрязък от време…! Даваш ли си сметка какво означава твоето твърдение…? Че всеки би могъл да извърши… това, което видях в прожекционната зала! Това, което видях, Давид… Това, което ти и аз видяхме, че е сторил с онази клета жена… — Лицето му беше изкривено в гримаса на страх и погнуса. Свали очилата си и прокара ръка по лицето си. — Признавам, че си гений — добави по-спокойно, — но твоята област е физиката… Доброто и злото не зависят от хода на времето, Давид. Носим ги заложени в сърцата си, в душите си. Всички сме подвластни на пориви, желания, изкушения… Някои ги овладяват, други им се поддават: в това се състои същността на религията.

— Виктор — прекъсна го Бланес, — искам да кажа, че той може да е всеки. Мога да съм аз. Преди не мислех така. Вътре в себе си смятах, че мога да се изключа от вариантите, породили Зигзаг, понеже знам много добре какво представлявам в същността си, или поне така си мисля… Сега смятам, че никой не може да бъде изключен. Възможните варианти обхващат цялото човечество.

— Дори и така да е — намеси се Елиса, — трябва да открием кой е той. Ако не е бил Жаклин, му остават двайсет и четири часа, докато отново нападне…

— Така е, най-важното сега е да възпрем Зигзаг — съгласи се Бланес. — Трябва да видим различните ракурси на изображението.

— Бих могла да опитам сега — подметна тя.

— Не съм сигурен, че моментът е подходящ…

— Да — каза Виктор. — Докато ме водеха през бараката, се оглеждах: в станцията са останали само двамата войници, заспали в лабораторията на Зилберг, и един на пост в стаята, където държат затворен Картър. — Обърна се към Елиса. — Ако влезеш откъм първата барака, ще можеш да се добереш до залата за управление, без да те видят…

— Ще опитам — каза Елиса. — Картината сигурно вече е изчистена и по-ясна.

— Идвам с теб — предложи Виктор.

Погледнаха Бланес, който се съгласи.

— Добре, аз ще наблюдавам от кухнята да не би Харисън и хората му да се върнат. Трябва да действаме бързо. Когато разберем кой е Зигзаг… ще унищожим всички данни, за да не могат „Игъл“ никога да узнаят какво се е случило.

Тя кимна, разбирайки много добре какво иска да каже: Ще унищожим всичко, включително онзи от нас, който се окаже Зигзаг.

Разделиха се и подчинявайки се на някакъв порив, Бланес я прегърна. След това се отдръпна малко, за да може да я гледа в очите, докато говори:

— Зигзаг е просто грешка, Елиса, сигурен съм. Грешка на хартия, а не злонамерено създание. — Неочаквано той й се усмихна и гласът му й напомни гласа на професора, на когото толкова се бе възхищавала. — Иди и поправи тази проклета грешка веднъж завинаги.

„Сега най-важното е да възпрем Зигзаг“ — Харисън беше напълно съгласен с Бланес по този въпрос. В замяна на това обаче ученият жестоко се лъжеше, когато твърдеше, че не става дума за злонамерено създание.

Разбира се, че беше точно такова. Най-страшното зло, стъпвало някога по земята. Истинският и единствен Дявол.

Стана с известно усилие — годините започваха да му тежат — прибра слушалката в якето си и каза на Юргенс да сгъне малката антена на насочващия се микрофон, с чиято помощ бяха подслушали разговора край палмите от сто метра разстояние. Идеята му да изпрати войниците да претърсват острова, а той да ги чака при станцията с подготвен микрофон, беше дала резултат.

— Неизгодното за нас е, че учените са те — отбеляза, наблюдавайки хармонично оформеното петно, което Елиса представляваше за него в далечината. Облеклото й беше толкова оскъдно, че от точката, където се намираше, му се струваше направо гола. — Но точно в това се състои нашето предимство. Те са учени и следователно — невежи… Бях сигурен, че Бланес ни лъже, за да може да остане с колегите си насаме. Въпреки това измамата му ни свърши добра работа… Добре е войската да е другаде, ние не искаме свидетели, нали така? В края на краищата все още не са ни наредили да ги ликвидираме. Но ние ще го направим. Това ще бъде нашата тайна, Юргенс. Ще поорежем, ще поразчистим… Съгласен ли си?

Юргенс беше съгласен. Харисън се обърна и го погледна. При пристигането в Нуева Нелсон му беше заповядал да се крие и да изчака на плажа, докато настъпи подходящият момент — момента да бъдат пуснати в действие изключителните му способности.

И този момент беше дошъл.

— Ще отидеш в бараките. Ще заобиколиш, за да не те види Бланес, и още сега ще очистиш Бланес и Картър. После ще изчакаме другите двама да получат това, което търсят, и когато това стане, ще убиеш Лопера пред очите на преподавателката. Искам тя да види това. А нея ще затвориш в една от стаите и ще я разпитаме. Нужен ни е докладът. Разполагаме с целия ден до пристигането на делегацията — аз и ти, — за да я накараме да проговори… Ще бъде доста интересно. Утре рано сутринта не трябва да е останал нито един жив учен…

Докато Юргенс бавно се отдалечаваше, за да изпълни заповедта, Харисън си пое дълбоко въздух и се загледа в морето, в разпръскващите се облаци и в слънцето, което си проправяше път с немощни лъчи. За пръв път от много време насам се чувстваше щастлив.

С Юргенс до себе си не се страхуваше дори и от Зигзаг.