Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (25)

23

Светлината изникна след едно премигване. Идваше откъм дебела флуоресцентна лампа над огледалото на мивката и разкриваше всеки ъгъл, всяка фуга по оранжевите плочки. Въпреки това Надя Петрова запали още една преносима лампа с крушка от пет вата и зареждаща се батерия, която постави на табуретка до душа. Никога не тръгваше на път без подобни лампи, а в куфара си носеше освен тях три заредени фенера.

Беше доволна, че се обади на Елиса, въпреки че никак не й бе лесно да го стори. Независимо от факта, че истинската причина, заради която прие поканата на Ева — собственичката на апартамента, бе мисълта да се срещне със старата си приятелка. Беше от една седмица в Мадрид, но реши да телефонира на Елиса едва след като научи за смъртта на Колин Крейг. Дори тогава изпитваше колебания. Не трябваше да го прави. Задължихме се да не говорим помежду си. Чувството й за вина обаче намаляваше поради спешността на положението. Ако преди бе имала намерението да поднови едно старо приятелство, сега се нуждаеше от присъствието на Елиса и от съветите й. Искаше да чуе нейното мнение относно онова, което искаше да й разкаже, а то винаги й действаше успокоително.

Логично обяснение — това й трябваше. Нещо, което да обясни всичко случващо се.

Запъти се към стаята си, където лампите, както и навсякъде в жилището, бяха запалени. В края на месеца Ева щеше да съжалява, че я бе поканила, но тя имаше намерение да компенсира, като й даде известна сума пари. Две години по-рано, в онази сграда в Париж, където живееше, токът бе спрял и тя изпита ужас. Беше застинала сгушена на пода в продължение на пет минути — толкова бе продължила повредата. Не бе успяла дори да извика. Оттогава се зареждаше с по няколко лампи и фенери край себе си, готови при нужда да влязат в действие. Ненавиждаше тъмнината.

Съблече се. Отвори гардероба и се погледна в огледалото.

Огледалата я плашеха още от дете. Когато се оглеждаше, се страхуваше, че някой ще изникне зад гърба й, че неканено създание ще надникне иззад рамото й, същество, излязло от навалицата на стар пазар. Но, разбира се, този страх беше неоснователен.

И сега не видя никого — единствено себе си, млечнобялата си кожа, малките си гърди, бледорозовите им зърна… Вечният й образ. Или не „вечен“, но с обичайните промени. Промени, по които си приличаше, както бе разбрала вече, с Жаклин, а може би и с Елиса.

Избра какво да облече и погледна колко е часът. Разполагаше с още двайсетина минути, за да се изкъпе и пооправи. Отиде гола до банята, питайки се какво ли би си помислила приятелката й за промените в нейната външност.

Какво би помислила, например, за дългата й коса, боядисана в черно.

 

 

Реши да заобиколи по М-30, като мислеше, че прекосявайки Мадрид четири дни преди Коледа, и то в този час, се излагаше на риска да попадне в някое ужасно задръстване. Но когато стигна до булевард „Илустрасион“, бе подложена на силен обстрел от спирачни светлини и се видя принудена да спре. Човек би казал, че всички пурпурни гирлянди от коледната украса са изсипани на асфалта. Процеди през зъби някакво проклятие и едновременно с нейната ругатня звънна мобилният й телефон.

Помисли си: Надя е. Но веднага след това — друга мисъл: Не, не съм й давала мобилния си номер.

Придвижвайки се с милиметри сред тълпата от ръмжащи коли, извади телефона си и отговори.

— Здравей, Елиса.

Чувствата циркулират доста бързо вътре в нас. И не само те: всяка секунда по мозъчните ни вериги се придвижват милиони данни, без да пораждат задръстване като това, в което бе попаднала в този момент колата на Елиса. В краткия интервал на едно-две премигвания чувствата на Елиса извървяха значителен път — от безразличие към изненада, от нея — към внезапна радост, а след това към тревожност.

— В Мадрид съм — обясни Бланес. — Сестра ми живее в Ел Ескориал и ще прекарам няколко дни у тях. Исках да те поздравя за празниците — от години не сме се чували. — И добави весело: — Звънях у вас, но се включи телефонният секретар. Спомних си, че работиш в „Алигиери“, обадих се на Нориега и той ми даде номера на мобилния ти телефон.

— Много се радвам да те чуя, Давид — каза тя искрено.

— Аз също. След толкова години…

— Как си? Всичко наред ли е?

— Не мога да се оплача. В Цюрих имам черна дъска и няколко книги. Щастлив съм. — Усети известно колебание и разбра какво ще й кажа, още преди да го е чула. — Чу ли какво се е случило с клетия Колин?

Поговориха набързо за трагедията. За десет секунди погребаха Крейг в безлични възпитани фрази. През това време колата на Елиса надали бе помръднала и с няколко метра.

— Райнхард Зилберг ми се обади от Берлин и ми каза — поясни Бланес.

— На мен пък Надя ми разказа. Спомняш си я, нали? Тя също е в Мадрид за празниците, в апартамент на своя приятелка.

— А, чудесно. Как е нашата обична палеонтоложка?

— Оставила е тази професия преди няколко години. Сега работи на някаква незначителна длъжност във Факултета по славистика, или нещо подобно, в Сорбоната. Казва, че е голям късмет това, че говори руски.

— Разбирам.

— Уговорихме се да се видим тази вечер. Каза ми, че е… изплашена.

— Аха.

Това „аха“ й прозвуча така, сякаш Бланес не само не беше изненадан от състоянието на Надя, но дори го бе очаквал.

— Някои подробности около случилото се с Крейг са събудили у нея спомени — добави тя.

— Да, Райнхард също ми разказа някои неща.

— Но става дума за злощастно съвпадение, нали?

— Несъмнено.

— Колкото и да мисля, не мога да видя никаква възможна… възможна връзка с… онова, което преживяхме ние… А ти, Давид?

— По това няма спор, Елиса.

Съпругата на Колин Крейг тича обезумяла от ужас по улицата; по нощница е или по риза. Видяла е как нападат и зверски измъчват мъжа й, как отвличат детето й, но тя успява да се измъкне и вика за помощ.

По това няма спор, Елиса.

— Питам се — каза Бланес и промени тона си, включвайки на регистър „смяна на темата“ — дали би искала да се видим тези дни… Давам си сметка, че по това време всички сме изключително заети, но не знам, може да се уговорим да се срещнем на по едно кафе. — Разсмя се. Или по-точно издаде някакви звуци, които трябваше да означават: „Смея се.“ — Надя също би могла да дойде, ако искаш…

Внезапно на Елиса й се стори, че разбира истинския смисъл на телефонното обаждане на Бланес — онова, което се таеше под повърхността.

— Допада ми твоят план. — „План“ имаше двояк смисъл според нея. — Утре, четвъртък, например?

— Чудесно. Сестра ми ми даде колата си и бих могъл да мина да те взема в шест и половина. Тогава ще определим мястото.

Говореха като за нещо незначително. Бяха двама приятели, които след няколко години на пълно прекъсване на отношенията се уговаряха да се видят в една най-обикновена вечер. Но тя запомни всички данни. Час: шест и половина. Място: няма да го решаваме по телефона. Повод: не подлежеше на никакво съмнение.

— Кажи къде мога да те намеря — помоли тя. — Ще питам Надя и ще ти се обадя.

Примерен повод: петгодишно дете е премръзнало в градината на своя дом, очите и устата му са пълни със сняг, напразно очаква родителите си, защото мама е хукнала да търси помощ, а татко е вкъщи, но в този момент е зает.

Втори примерен повод: войници и спиране на тока.

По всичко личи, че имаме много поводи.

— Добре, Елиса. Обадете се, когато решите. Обикновено си лягам късно.

По шосето за Пардо движението се поотпуши. Елиса се сбогува с Бланес, записа телефонния му номер и превключи на по-висока предавка.

Изведнъж усети силно нетърпение да бъде с Надя.

Докато се къпеше, винаги мислеше, че ще умре.

През последните години този страх беше нараснал неимоверно много и самият факт, че бе изложена гола на непрестанния хладък дъжд от душа й се струваше по-скоро някакво изпитание за храброст, отколкото хигиенна потребност. Не че не беше свикала да е сама — в края на краищата и в Париж живееше така, — напротив: страхът й се дължеше на това, че мислеше или подозираше, или интуитивно долавяше, че никога не бе напълно сама.

Дори когато при нея нямаше никой.

Не ставай глупава. Елиса ти каза, че това, което бе сполетяло Колин Крейг, е ужасно, но няма нищо общо с Нуева Нелсон. Не мисли за него. Избий си го от главата. Насапуниса ръцете си, а после — корема и епилирания пубис. Преди няколко години беше епилирала напълно и трайно подмишниците си и пубиса. Отначало това й се стори най-обикновена прищявка, дори й беше забавно да се гледа така; всъщност никой не я беше подтикнал, нито пък някоя от сестрите й бе проявила подобна дързост. Но по-късно… вече не знаеше какво да мисли. Когато си купи всичкото онова черно бельо (преди никога не бе го харесвала, още повече, че шокираше на фона на полуалбиносовото й тяло) или когато реши да боядиса косите си, си помисли, че е свързано с интимните й фантазии. Предположи, че те се коренят в отрицателни преживявания. Така или иначе, това засягаше нейния частен живот.

През първите месеци след завръщането си от Нуева Нелсон се бе опитала безуспешно да установи контакт с бившата си преподавателка. Беше звъняла в университета, в лабораторията, дори у тях. Първото, което научи, бе, че Жаклин била „ранена“ при експлозията на острова. После й казаха, че е поискала отпуск за неопределен срок в университета. Специалистите от „Игъл“ я укориха за нейните обаждания, напомняйки й, че бе забранено да се свързва с други членове от екипа поради съображения за сигурност. Това обаче само я разгневи и състоянието й се влоши. Тогава те промениха своята тактика — почти всеки месец й съобщаваха по нещо за Жаклин. Професор Клисо била добре, въпреки че престанала да практикува преподавателската професия. По-късно научи, че се е развела. Пишела книги, била независима жена, решена да насочи живота си в друга посока.

Надя се примири, че никога повече няма да я види. Та нали в крайна сметка тя самата бе преориентирала живота си.

Но днес следобед, преди няколко часа, когато мобилният й телефон иззвъня, тя осъзна, че „посоките“ на Жаклин и нейната (а може би и на Елиса) много си приличат: самота, тъга, натрапчиво внимание по отношение на външността и фантазии, свързани с…

Дори не си спомняше коя от двете първа го спомена, а сетне и нещата, които той ги „принуждаваше“ да вършат. Основно правило в нейните фантазии беше забраната да разговаря с когото и да било по този въпрос. Но беше доловила колебание у Жаклин, някаква тревожност (много близки до тези на Елиса по-късно) и затова реши да се изповяда… А може би се дължеше на новината за смъртта на Колин Крейг, която по някакъв начин бе пропукала стената на мълчанието. С всяка нова дума, която се процеждаше от тази стена, те осъзнаваха общия си кошмар…

Възможно е обаче да има някакво психологическо обяснение. Някаква травма, преживяна от всички ни на острова. Спри да се тормозиш.

Между оранжевите плочки на душкабината се нижеха редица многоцветни птици, нарисувани върху керамиката.

Надя се загледа в тях, за да се разсее, докато държеше подвижния душ с лявата ръка, насочен към гърба.

Спри да се тормозиш. Трябва…

Светлината угасна толкова леко и неочаквано, че тя продължаваше да вижда птиците, когато непрогледният мрак я обгърна.

 

 

Влизаше в „Монклоа“. Безпокойството й обаче беше нараснало. Изпита желание да натисне клаксона, да й направят път, да даде газ.

Изведнъж я обхвана силна тревога.

Колкото и невероятно да изглеждаше, тя изпита странната увереност, че да пристигне колкото се може по-бързо у Надя беше въпрос на живот и смърт.

Въздъхна облекчено, като видя, че в сградата всичко изглежда спокойно. От друга страна, тази привидна нормалност също я притесни. Намери място за паркиране, прекоси входната врата и стремително изкачи стълбите с мисълта, че се е случило нещо лошо.

Ала самата Надя й отвори вратата усмихната. Цялата смразяваща тревога, която бе усещала по пътя, се стопи при сърдечния поздрав. Не можа да се сдържи да не се разплаче от радост, докато силно прегръщаше старата си приятелка. После се отдръпна и втренчено я погледна.

— Какви кичури си направила на косата си?

— Боядисах я.

Беше силно гримирана, красива, елегантна. От нея лъхаше на парфюм. Покани Елиса в уютен и осветен хол с лампион в единия му край и й предложи нещо за пиене, преди да излязат на вечеря. Тя прие да изпие една бира. Надя донесе поднос с две чаши с пенливата течност, постави го в средата на масата, седна срещу Елиса и каза:

— Наистина съжалявам, че те притесних. Толкова съм глупава, Елиса. Не трябваше да ти се обаждам.

— За мен не е никакво притеснение. Напротив. Исках да те видя.

— Вече ме виждаш. — Надя кръстоса крака, показвайки цепката на късата си пола и черния жартиер на чорапа. Елиса отбеляза, че говори на прекрасен испански, дори без акцент. Канеше се да й го каже, когато Надя добави: — Аз наистина си помислих, че съм те принудила да дойдеш.

— Как си могла да помислиш такова нещо?

— Е, цели шест години дори не направи опит да се свържеш с мен. Можеше да го направиш, знаеш, че живея в Париж… Но вероятно не те е интересувало.

— И ти не се обади — защити се тя.

— Така е, не ми обръщай внимание. Всъщност живях много самотно през цялото това време. — Изведнъж гласът й стана по-твърд. — Много сама. С единствената грижа да му харесам. Полагах старание за себе си заради него. Защото ти знаеш колко силно ни желае…

— Да, знам.

Последното изречение я беше зашеметило и й попречи да се ядоса на съвсем незавоалирания упрек от страна на приятелката й. Права е — излязох от къщи, вместо да стоя да го чакам, както всъщност трябваше. Стана неспокойно и се поразходи из стаята, казвайки:

— Наистина съжалявам, Надя. Имах желание да те чуя, кълна ти се, но ме беше страх… Прекрасно знам, че той иска да ме е страх. Това му харесва и като се страхувам от него, му доставям удоволствие. Не мисля, че съм направила нещо лошо — продължавам да си работя, преподавам, мъча се да забравя и се готвя да го посрещам… Уверявам те, че се опитвам да го правя възможно най-добре. Но имам усещането, че стоя парализирана на едно място, чакайки… Какво? Не знам. Това усещане за очакване е направо непоносимо… Не знам дали ме разбираш. — Обърна се към Надя. — Не ти ли се случва да…?

Надя вече не беше на дивана. Нито където и да било другаде в хола.

В този миг всички лампи угаснаха, включително лампионът. Не се притесни особено — несъмнено беше късо съединение в станцията, която захранваше града. Освен това очите й започнаха да свикват с тъмнината. Прекоси помещението опипом и различи началото на някакъв коридор.

Извика Надя, но за нейно голямо притеснение чу единствено ехото на собствения си глас. Направи няколко крачки. Стъкла. Пръсната на хиляди парченца кристална топка за предсказване на бъдещето? Топката на нейното бъдеще? Погледна нагоре и й се стори, че около лампата на тавана е черно. Ето го обяснението за късото съединение.

Поуспокоена, продължи да върви по тъмния коридор и стигна до своеобразен кръстопът: отворена врата вляво и друга — затворена вдясно, от матирано стъкло. Може би водеше към кухнята. Обърна се към вратата вдясно и се вкамени.

Не беше отворена, а изтръгната. Пантите, покрити с прах и дървени стърготини, стърчаха от рамката като извити пирони. Отвъд мракът беше пълен. Влезе.

— Надя?

Не чуваше нищо, освен стъпките си. Изведнъж някакъв тъп ръб я блъсна в корема. Мивка. Намираше се в баня. Банята бе огромна.

Изведнъж осъзна, че не е в баня, нито в къща. Подът представляваше някакъв дебел пласт, може да беше и кал. Протегна ръка и докосна някаква стена, като че ли покрита с мухъл. Блъсна се в някакъв предмет, чу плясък и се наведе. Беше парче от нещо бяло, приличаше на отломка от счупен диван. А сега пък успя да различи пръснати около себе си други късчета от изпотрошени мебели. Цареше вледеняващ студ и почти не се усещаха миризми — само една много лека, но натрапчива — смес от мирис на пещера и на тела, на плът и подземие едновременно.

Това беше мястото. Там беше. Беше стигнала.

Продължи да пристъпва из тази пустош и самота и отново се заблъска в изпотрошените мебели.

Тогава разбра.

Не бяха мебели.

Не успя да го предотврати — топла струя се стече между бедрата й и образува локва в краката й. Повръщаше й се, но гърлото й бе толкова стегнато, че му бе невъзможно да изтласка навън каквото и да е, включително и думи. Усети замайване. Когато протегна ръка, за да се облегне на стената, разбра, че това, което бе взела преди малко за мухъл, беше същата плътна и влажна материя, покриваща пода. Изпълваше всяка пукнатина, всяко местенце, дори й се стори, че частици от тази материя са се провесили от тавана като паяжини.

Друга стена се бе изпречила на пътя й и тя с изненада установи, че може да се катери по нея. Но това всъщност беше подът, въпреки че не си спомняше да е падала. Повдигна се и застана на колене. Потърка ръцете си и откри, че е гола. По някое време вероятно беше свалила дрехите си, въпреки че нямаше представа защо. Може би я отвращаваше мисълта, че може да се изцапа.

Ненадейно вдигна глава и я видя.

Не й беше трудно да я познае, въпреки тъмнината: различи къдриците бяла коса (ако не я лъжеха спомените и, преди косата й беше черна) и контурите на силуета й.

Но веднага забеляза, че с Надя става нещо странно.

Все още на колене — не искаше да се изправи, тъй като знаеше, че той я наблюдава, — протегна ръце: не усети и най-малко движение в тези мраморни крака, но пък и не и се стори да е парализирана. Кожата й продължаваше да е хладка. Сякаш под плътта на Надя нямаше нищо, което да я накара да помръдне.

Внезапно шепа пясък се стовари в очите й. Наведе глава и ги потърка. Нещо докосна косите й. Отново вдигна поглед и някакъв съсирек се блъсна в устата й, карайки я да се закашля.

Осъзна ужасяващата истина — тялото на Надя се разпадаше като направено от пудра захар и тя, докосвайки го, беше предизвикала лавината. Бузите, очите, косите, гърдите… всичко се разсипваше с особен шум, като при вятър, който премита снега.

Прииска й се да се махне от тази градушка, в която се бе превърнало тялото на Надя, но откри, че не може. Лавината й пречеше, беше огромна, щеше да я погребе, да я задуши…

И тогава, надигайки се иззад разпадащата се фигура, изникна той.

 

 

— Госпожо, чувате ли!

— Прилича на дрогирана…

— Защо някой не повика полиция?

— Госпожо! Добре ли сте?

— Бихте ли могли да отместите колата, моля? Пречите на движението!

Още лица се присъединяваха към близкостоящите и говореха нещо, но Елиса наблюдаваше най-вече мъжа, заел повече от две трети от прозореца, и младата жена зад останалата част от стъклото. По-натам продължаваше предното стъкло, където започваха да кацат малки капчици нощен дъжд.

Веднага осъзна състоянието си: беше спряла пред червен светофар, при все че само Бог знаеше колко пъти зеленото и жълтото се бяха сменили, преди тя да се събуди. Защото Интуитивно разбираше, че е задрямала в колата, сънувайки как е пристигнала у Надя и всичко останало, включително (за щастие беше сън) и ужасяващото откритие на нейното разпадащо се тяло. Ала не, не беше заспала — разбра това, когато усети влагата по крачола на панталона си и мириса на урина. Беше преживяла едно „изключване“, „сън в будно състояние“. И друг път й се беше случвало, въпреки че за пръв път ставаше извън дома й и тя се бе изпуснала.

— Съжалявам… — каза вцепенено. — Съжалявам, извинете ме!

Раздвижи ръка в жест на извинение, което като че ли удовлетвори мъжа и жената и те се махнаха. В огледалото зад нея се виждаше разгневена колона от автомобили, които се мъчеха да прескочат препятствието, образувано от нейната кола. Направи бърза маневра и ускори. Точно навреме, си каза, щом забеляза в едно от страничните огледала флуоресцираща жилетка под тъмния дъжд — последното нещо, което би желала, бе полицията да я забави още повече.

Вече беше в „Монклоа“, но натовареният трафик в онзи предколеден хаос и собственото й желание да пристигне час по-скоро у Надя сякаш се бяха съюзили и я бавеха. В един момент спря на двупосочна улица, сред ураган от френетични клаксони и далечни сирени. Ръмеше и това още повече утежняваше положението. Завъртя волана на пежото си към тротоара. Нямаше никакво празно място, но паркира успоредно до друга кола, слезе и се завтече по тротоара, стиснала чанта в ръце, подобно на малко кутре.

Беше толкова изплашена, че собственият й страх я изпълваше с още по-голяма тревога, която на свой ред караше страхът да набъбва още повече, както става в игра със залагания, където минимални количества бързо достигат внушителни размери благодарение на приноса на безброй играчи. Устата й беше отворена и суха — единствено дъждецът я навлажняваше отчасти.

Нищо не й се е случило. Това е поредната ти криза. На нея нищо й няма.

Няколко пъти спира, за да прочете табелите с имената на улиците. Беше се объркала. Попита, почти крещейки, някакъв старец с прежълтяло лице, който любопитно я наблюдаваше от един вход. Старецът не беше чувал такава улица. След това се обърна със същия въпрос към някаква госпожа, която излизаше в този момент.

Тогава чу сирената.

Остави стареца и госпожата да се разправят и се затича.

Не знаеше защо тича, нито защо трябваше да пристигне така бързо. Тичаше и се мъчеше да не се блъска в тези пъхнати в палта сенки, които се бранеха с черни чадъри. Тичаше толкова бързо, че дъхът й, превърнат в пара, се движеше по-бавно от нея и я удряше по лицето, докато тя го изпреварваше.

Колата беше джип с въртящи се фарове. Вдигаше адска олелия, докато извиваше в тесните улички. За щастие огромното струпване на коли й помагаше да не го губи от поглед.

Изведнъж всички хора се затичаха и като че ли всички коли се оказаха с мигащи светлини на покрива, а всички сирени и аларми се включиха едновременно. Намери улицата, но тя беше блокирана от черни микробуси. Пред вратата на Надя седяха струпани още микробуси, линейки на „Бърза помощ“ и полицейски коли. Фигури с каски на Силите за опазване на обществения ред призоваваха хората да се отдръпнат.

Леден зародиш нарастваше и риташе в основата на стомаха й. Пристъпи до първата редица, премина я, но някаква ръкавица се впи в ръката й. Мъжът, който я заговори, не приличаше на човек: носеше каска и маска, само очите му даваха признаци на живот някъде далеч, притулени под пластове законност и ред.

— Госпожо, нямате право да преминавате.

— Там… имам… една… приятелка… — проплака тя, останала без въздух.

— Отдръпнете се, моля.

— Но какво става там? — попита някаква жена до нея.

— Терористи — каза полицаят.

Елиса се мъчеше да си поеме дъх.

— Една приятелка… Искам да я видя…

— Елиса Робледо — чу изведнъж. — Вие ли сте?

Беше друг мъж, доста по-реален. Добре облечен, с вратовръзка и костюм, с прилепнала от брилянтин и сресана назад коса. Беше непознат, ала Елиса се вкопчи в усмивката му и вежливите му движения като в увиснал над пропаст клон.

— Познах ви — каза мъжът, като не преставаше да се усмихва. — Госпожицата може да мине — кимна към маскирания. — Ако обичате, елате с мен, госпожо преподавател.

— Какво се е случило? — попита тя, все още едва дишайки, следвайки забързания си водач сред оглушителния хаос от светлини и пищящи радиостанции.

— Всъщност — нищо. — Мъжът пресече улицата срещу входа на сградата, но не влезе. Продължи да върви бързо по тротоара. Тук сме само за…

— Какво казахте? — Тя не успя да чуе последната дума.

— За защита — повтори мъжът, като повиши глас. — Дойдохме за охрана.

— А Надя…?

— Тя е съвсем добре, въпреки че е много изплашена. След случилото се с професор Крейг решихме, че е най-добре да я отведем на сигурно място.

Почувства облекчение при тези думи. Бяха стигнали до другия край на улицата, като мъжът продължаваше да върви отпред. На тротоара имаше спрял микробус и двете задни врати бяха притворени. Мъжът ги отвори и за миг Елиса можа да види как потъва в тях. Чу гласа му:

— Госпожице Петрова, приятелката ви дойде.

Мъжът излезе отново и се отдръпна, за да направи път на Елиса. Тя надникна нетърпеливо.

Вътре в микробуса имаше друг мъж в бял костюм, който седеше до носилката. Носилката беше празна.

Една ръка запуши устата й и затули устните й, които още се усмихваха.