Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (32)

30

Бяха се преместили в трапезарията. Сивкавата светлина на утрото неясно очертаваше контурите на предмети и тела. Картър изпи глътка кафе.

— Не би ли могло да има някакво по-лесно обяснение? — попита. — Някакъв луд, садист, професионален убиец, терористична организация… Някакво обяснение, което да е по-… как да кажа, по-реално, по дяволите… — Вероятно забелязал погледите, които му отправиха всички, вдигна ръка: — Само питам.

— Това е най-реалното обяснение, Картър — отвърна Бланес. — Действителността е физическа. И вие знаете също толкова добре, колкото и аз, че няма друго обяснение. — Докато говореше, започна да изброява на пръсти: — На първо място, бързината и тишината — убийството на Рос му е отнело по-малко от два часа; Надя я е насякъл за броени минути, а за Райнхард са му били необходими секунди. На второ място, невероятното разнообразие от места — склад, лодка, апартамент, летящ самолет… Очевидно не го затрудняват промените в пространството, защото не се движи в пространството. На трето място, мумифицирането на останките показва, че времето, изтекло за жертвите, е различно от времето, отнасящо се за заобикалящите ги предмети. И на четвърто място, шокът, който преживява всеки, озовал се на местопрестъплението, включително и хора, свикнали да гледат трупове. В престъпленията на Зигзаг има Въздействие, така както и при картините от миналото… Марини и Рик са изпитвали това Въздействие, когато са наблюдавали раздвояванията. — Бланес показа четирите си пръста, сякаш обявяваше поредно наддаване в търг. — За вас е толкова ясно, колкото и за всички: убиецът е резултат от раздвояване. И всичко показва, че е двойник на някой от нас. До това заключение е стигнал клетият Райнхард.

— Искате да кажете, че един от нас тук може да е онова нещо. Без дори да подозира.

— Елиса, Жаклин, вие и аз — потвърди Бланес — или пък Рик. Някой от хората, които бяхме на острова преди десет години. Някой от оцелелите. Освен ако не е бил Райнхард, и в този случай Зигзаг би бил вече мъртъв. Обаче аз се съмнявам.

Жаклин се беше привела напред в стола си, облегнала лакти на бедрата си, зареяла поглед, все едно че не слуша, но внезапно премигна и се намеси:

— Двойникът на Рик не е бил толкова жесток, нали? Защо Зигзаг е… такъв?

Бланес я погледна мрачно:

— Това е основният въпрос. Единственият отговор, който ми хрумва, е изводът, до който Райнхард е стигнал един от нас не е това, за което се представя.

— Какво?

— Всички наши сънища… — Бланес подсилваше думите си с ръкомахания. — Тези желания, които ни се струват чужди, импулсите, които ни владеят… Зигзаг ни влияе през цялото това време, въпреки че не го виждаме… Прониква в подсъзнанието ни, принуждава ни да мислим, сънуваме или вършим разни неща. Това не се е случвало при никое предишно раздвояване. Райнхард смята (и му се е струвало чудовищно), че двойникът произлиза от болен, нездрав ум. При раздвояването му в сънно състояние той е… той е придобил огромна сила. Ти използва една дума, Жаклин: „зараза“, помниш ли? Тя е най-подходяща. Ние сме заразени с подсъзнанието на този субект.

— Искаш да кажеш — попита Жаклин с тон, изразяващ недоверие, — че един от нас мами останалите?

— Искам да кажа, че става дума най-вероятно за някой психопат.

Дълбоко мълчание. Погледите се извърнаха към Картър, въпреки че Елиса не разбра точно защо.

— Щом става дума за психопат, значи със сигурност е преподавател физик — каза Картър.

— Или пък бивш военен — отвърна Бланес, заковал очи в него. — Достатъчно травмиран индивид, чието подсъзнание живее във вечен кошмар…

Картър раздвижи рамене като при смях, но устните му не помръднаха. Обърна се, отиде в кухнята и си наля още малко претоплено кафе.

— А как да си обясним това, че с години не дава признаци за живот, а след това се завръща? — поинтересува се Жаклин.

— Изразът „с години“ е лишен от смисъл от гледна точка на Зигзаг — уточни Бланес. — За Зигзаг всичко се случва за миг, а периодите се определят от интервалите, нужни му, за да се придвижи във времето, подобно на всеки друг двойник. За него ние все още сме в станцията през онази нощ и идваме тичешком един по един в залата за управление, а алармата не престава да вие. В неговата времева струна, в неговия свят ние продължаваме да сме точно в онзи миг. Затова ние изпитваме влиянието му, въпреки че не го виждаме. Всъщност аз съм убеден, че той ни избира по определен ред… Помните ли кой пръв пристигна в залата за управление, като изключим Рик…? Розалин. И тя първа умря. А след нея? Кой дойде след нея?

— Черил Рос — прошепна Елиса. — Самата тя ми каза.

— Тя беше втората жертва.

— Мендес беше първият от моите хора — каза Картър, — беше дежурен и… Почакайте… Той беше третата жертва… Мамка му…!

Спогледаха се. Жаклин изглеждаше много притеснена.

— Аз влязох след Райнхард… — изстена. Обърна се към Елиса. — А ти?

— Има някаква грешка — каза Елиса, — аз отидох заедно с Надя, но Райнхард вече беше там, а Надя умря преди… — Изведнъж спря. Не. Надя ми каза, че е станала преди това. Дори установила, че Рик не е в леглото си. Поправи се. — Не, така е… Убива ни по реда, в който сме се събудили и излезли в коридора…

За миг всеки избягваше да погледне другите и изглеждаше потопен в собствените си мисли. На Елиса й се стори ужасно, че изпитва известно облекчение при спомена, че Жаклин и Бланес вече бяха станали, когато тя влезе в залата.

— Чуйте всички — Картър вдигна една от огромните си ръце. Кръвта се беше отдръпнала от лицето му, но в гласа му се долавяше нова нотка на властност. — Ако тази ваша теория е вярна, професоре, какво би се случило, когато тази… това нещо се самоунищожи?

— Когато убие своето alter ego, и двамата ще умрат — отвърна Бланес.

— А ако неговото alter ego загине поради някаква друга причина…

— Зигзаг също ще умре.

Картър кимна с глава, сякаш вече разполагаше с всички отговори.

— Значи ни е нужно единствено да разберем кой е въпросният субект и който и да е той, да го ликвидираме, преди този мерзавец Зигзаг да разфасова следващия от нас… Очевидно е, че няма да унищожи сам себе си — след като още не го е сторил, значи смята да се остави за накрая — било то умишлено, или случайно. Ще трябва ние да се заемем с това. — Настъпи пауза. Картър ги гледаше предизвикателно. Повтори: — Който и да е той. Или греша?

Можеше ли това наистина да е решение? На Елиса то й се струваше ужасяващо, но в същото време просто и правилно.

Атмосферата сякаш се зареди с нова тревога. Дори Виктор, който беше стоял настрана, сега внимателно следеше целия разговор.

— Той е мъж… — Гласът на Жаклин отекна като хвърлен на земята камък. — Сигурна съм — той е мъж. — Вдигна тъмните си очи към Картър и Бланес.

— Нима искате да кажете, че няма извратени жени, госпожо професор? — попита Картър.

— Искам да кажа, че съм убедена, че е мъж! Елиса също! — Жаклин се обърна към нея. — Ти усещаш същото, което и аз! Хайде, кажи им най-сетне!

Преди Елиса да успее да отговори, Картър каза:

— Да допуснем, че сте права — той е мъж. Какво предлагате да направим? Възможностите продължават да са две. Чоп ли ще хвърляме професорът и аз? Или пък ще си прережем взаимно гръкляните, за да можете вие да си живеете в мир?

— Три — каза Виктор с много тих глас, последван от ново мълчание. — Три възможности. Рик също трябва да се брои.

Елиса си каза, че е прав. Не можеха да отхвърлят Валенте, докато не са сигурни, че е мъртъв. Всъщност, ако се съди по вида „зараза“, от която страдаха Жаклин и тя, той беше най-вероятният кандидат.

— Ако можехме да разберем коя снимка е ползвал в онази нощ… — каза Бланес.

За миг споменът за Валенте извади Елиса от реалността. Сякаш не бяха изминали десет години — тя отново видя лицето му, вечната му усмивка, чу хапливите му подигравки и усети унижението… Нима и сега не се подиграваше с всички? Изведнъж тя проумя какво трябваше да направят.

— Има начин. Разбира се. Един-единствен начин…

— Не!

Викът показа, че Бланес я е разбрал.

— Това е единствената ни възможност, Давид! Картър е прав! Трябва да открием кой от нас е Зигзаг, преди той да е убил поредната си жертва!

— Елиса, не ме моли за това…

— Не те моля! — Осъзна, че и тя самата е способна да крещи, както никога дотогава. — Това е предложение! Ти не си единственият, който решава, Давид!

Погледът на Бланес в този момент беше ужасен. Насред мълчанието прозвуча умореният и циничен глас на Картър.

— Ако искате да станете свидетели на сцена на истинско насилие, затворете двама учени в една клетка…

— Пристъпи напред и застана между двамата. Беше запалил цигара (Виктор не допускаше, че Картър пуши) и дърпаше със страст, сякаш желанието му да вдъхва дима беше по-силно от това да артикулира думи. — Бихте ли склонили вие, два блестящи мозъка във физиката, да ни обясните за какво се карате?

— Рискове от появата на нов Зигзаг! — възкликна Бланес към Елиса, без да обръща внимание на Картър. — Полза никаква!

— И така да е, не ми хрумва нищо друго, което бихме могли да направим! — Елиса се обърна към Картър и заговори по-спокойно. — Знаем, че в онази нощ Рик е използвал ускорителя и компютрите в залата за управление. Предлагам да направим няколкосекунден видеозапис на залата за управление и да разтворим времевите струни, за да видим какво е направил тогава и какво се е случило после, включително с убийството на Розалин. Знаем точния час, когато е станало всичко: той съвпада със спирането на тока. Можем да разтворим две или три времеви струни, предшестващи този момент. Това ще ни позволи да разберем какво е правил Рик или пък коя снимка е използвал, за да създаде Зигзаг…

— И така ще разберем кой е той. — Картър се почеса по брадичката и погледна Бланес. — Умно измислено.

— Изпускате една дребна подробност! — Бланес застана лице в лице с Картър. — Зигзаг е възникнал, защото Рик е разтворил струна от близкото минало! Искате ли това да се повтори? Двама Зигзаг?

— Ти сам го каза — възрази Елиса, — необходимо е субектът да не е с будно съзнание, за да представлява раздвояването опасност. Не вярвам Рик да е спял, докато е работел с ускорителя в онази нощ, нали? — Закова поглед в Бланес и заговори кротко: — Погледни го по този начин, нима имаме друг избор? Безсилни сме да се защитим. Зигзаг ще продължи да ни изтребва с неописуема жестокост, докато не се самоунищожи, ако изобщо го стори…

— Можем да изследваме по какъв начин да му попречим да използва енергията…

— Задълго ли, Давид? Дори и сега да успеем да го спрем, колко време ще му трябва докато се върне? — Обърна се към другите. — Изчислих интервалите между отделните покушения и използваната и консумирана енергия: периодът на нападенията се е съкратил двойно. Първото е извършено сто и деветдесет милиона секунди след смъртта на Мендес, а второто — деветдесет и четири милиона и петстотин хиляди секунди след смъртта на Надя — почти наполовина. С този темп на Зигзаг му остават още четирийсет и осем часа дейност, преди да „потъне в зимен сън“ отново, най-вероятно за по-малко от една година. Уби четирима само за четирийсет и осем часа. Все още има възможност да убие още двама или трима днес-утре и да свърши с всички ни за по-малко от шест месеца… — Погледна Бланес. — Ние сме обречени, Давид, каквото и да направим. Аз само искам да избера собствената си присъда.

— Съгласен съм с нея — каза Картър.

Елиса потърси Жаклин с поглед: тя стоеше права до нея, но изглеждаше някак далечна — нещо в позата й и в изражението я смаляваше.

— Не издържам повече… — прошепна. — Искам да премахнем това… това чудовище. Съгласна съм с Елиса.

— Няма да изкажа мнение — побърза да изрече Виктор, когато Елиса се обърна към него. — Вие трябва да решите. Искам само да ви задам един въпрос. Напълно ли сте сигурни, че хладнокръвно можете да убиете човека, от когото е произлязъл двойникът, щом разберете кой е той?

— Със собствените си ръце — изстреля Жаклин. — А ако това съм аз, работата е още по-лесна.

— Бъди спокоен, отче. — Картър потупа Виктор по рамото. — Аз ще се заема с това. Убивал съм хора, само защото са се изкашляли в неправилната посока.

— Но човекът, послужил за основа на двойника, не носи никаква отговорност за станалото — каза Виктор, без да трепне и без да отмести поглед от Картър. — Рик е постъпил зле, като е провел експеримента без позволение, но дори ако Зигзаг е той, не би заслужавал да умре. Ако пък не е Рик, то дори не можем да говорим за неправилно ориентирано кашляне.

Единствената му вина е, че е спял. Елиса беше съгласна с Виктор, но не искаше да обсъждат този въпрос сега.

— Във всички случаи трябва да разберем кой е. — Обърна се към Бланес: — Давид, оставаш само ти. Съгласен ли си?

— Не! — той напусна помещението, като не спираше да повтаря и да крещи измъчено: — Не съм съгласен!

В продължение на един кратък миг никой не реагира. Сетне се чу гласът на Картър — бавен и плътен:

— Изглежда, че е силно заинтересуван този опит да не се състои, не мислите ли?

Реши да го последва. Излезе в коридора и го видя да завива по посока на първата барака. Изведнъж й се стори, че знае къде отива. Зави надясно, прекоси коридора при вратите на лабораторията и отвори вратата към бившия му кабинет. Този участък най-много беше пострадал от експлозията и сега приличаше на черен, празен гроб. Вятърът стенеше през цепнатините в стените, подсилени с подпорни греди. Вътре беше останала само една малка маса.

Бланес бе облегнал лакти на нея.

Изведнъж й се стори, че отново прекъсва рецитала му от пиеси на Бах с резултатите от своите изчисления. Когато откриеше грешка, той й казваше: „Иди и поправи тази проклета грешка веднъж завинаги.“

— Давид… — промълви тя.

Бланес не отговори. Седеше с наведена глава в мрака.

Елиса се бе поуспокоила. Не беше лесно: горещината и напрежението бяха непоносими. Въпреки че беше облечена само с блузка с презрамки и шорти, гърбът, подмишниците и челото й лепнеха от пот. Освен това имаше нужда от сън. Няколкоминутен, но сън. Въпреки това (първа препоръка към самата себе си) знаеше, че трябва да остане будна, ако иска да оцелее и (втора препоръка) трябваше да запази спокойствие напук на всичко.

Затова реши да му говори съвсем спокойно.

— Ти ни излъга, Давид.

Той обърна глава и я погледна.

— Каза ни: „Само онези, които осъществяват опита, виждат двойниците.“ Снимките с мишки и кучета са получени от Марини, но първата — тази на Здравата чаша, сте постигнали и двамата. И ти си видял раздвояването на чашата, нали? Затова не искаш да направим опита, нали?

В тъмнината Бланес мълчаливо я наблюдаваше.

Тя си представи какво виждаше: фигурата й на жена, застанала права на прага в контражур; гъстата й черна коса бе прибрана на опашка, блузката не покриваше корема й, дънките й с разнищени ръбове плътно прилепваха по бедрата й.

— Елиса Робледо — прошепна той. — Най-умната и красива студентка… и най-арогантната безсрамница.

— При това на теб никога не ти е пукало за нито едно от тези три неща.

Отново се измериха с поглед. И се усмихнаха. И точно в този момент той изрече нещо, от което тя настръхна.

— Има още една жертва на Зигзаг, за която не знаеш, но нея я убих аз. — Продължаваше да седи с лакти върху масата. Беше се загледал дълбоко втренчен в нещо невидимо за нея между ръцете си. Не я погледна, докато говореше. — Знаела ли си, че когато бях на осем години, видях как брат ми умира от електрически удар. Бяхме в трапезарията — майка ми, брат ми и аз. В един момент… Много ясно си спомням… Мама излезе за малко, а брат ми, който си играеше с една топка, започнал да си играе с кълбото кабели за телевизора, без аз да разбера. Бях се зачел в някаква книга… Спомням си заглавието: „Чудесата в науката“. В един момент се обърнах и видях брат си с неподвижно щръкнала като на бодливец коса. От гърлото му излизаше някакво хриптене. Стори ми се, че тялото му от кръста надолу прилича на балон, пълен с вода, но всъщност в този момент той се беше изпуснал и се обливаше в собствените си нечистотии. Спуснах се към него обезумял. Бях чел някъде, че е опасно да се докосва човек, поразен от електрически ток, но тогава ми беше все едно… Втурнах се към него и го блъснах, все едно се боричкахме. Спаси ме това, че точно тогава бушоните гръмнаха. Но в спомените си имам усещането, че… съм докоснал за миг електричеството. Споменът ми е много странен — не отговаря на действителността, но аз не мога да си го избия от главата: докоснах електрическия ток и с него — смъртта. Почувствах, че смъртта не е някакъв покой — смъртта не беше нещо, което се случва и свършва: тя беше застиналост, бръмчаща като мощна машина. Смъртта беше чудовище от прегорял метал… Когато отворих очи, мама ме прегръщаше. Брат си вече не помня. Изтрил съм спомена за неговия труп. В този момент, точно в този ужасен миг реших, че ще стана физик: предполагам, че съм искал да опозная добре своя враг… — Спря и я погледна. Продължи с пресеклив глас: — Преди няколко дни преживях друг ужасен момент — най-ужасния след смъртта на брат си. Но тогава съжалих, че съм физик. Беше във вторник. Райнхард ми се обади по обяд, след като беше хвърлил бегъл поглед на файловете на Серджо, и набързо ми разказа за какво става дума. Аз трябваше да пътувам за Мадрид и да подготвя срещата, но преди това… Преди това реших да посетя учителя си Алберт Гросман. Изпитвах нужда да го видя. Мисля, че ти разказах веднъж как той бе против проекта Зигзаг. Помогна ми в откриването на уравнението за „теорията за секвоята“, но предвид възможните последици от преплитането на минало и настояще, той се оттегли, оставяйки ни сами — Серджо и мен… Казваше, че не иска да върши грях. Може би говореше така, защото беше стар. Тогава аз бях млад и ми хареса това, че ми го казва. В това се състои разликата, голямата разлика между възрастите: старите се ужасяват от греха, младите са привлечени от него… Но миналия вторник, когато Райнхард ми разкри всичко направено от Марини, аз изведнъж се почувствах стар. И отидох да разкажа на Гросман… може би търсейки опрощение. — Направи пауза. Елиса го слушаше, облегнала глава на касата на вратата. — Лежеше в частна болница в Цюрих. Знаеше, че умира. Беше се примирил с това. Ракът му бе в много напреднала фаза, с метастази в белите дробове и костите… Ту го приемаха в болницата, ту го изписваха. Успях да издействам да ме пуснат във време извън определеното за посещения. Той ме изслуша в леглото, където агонизираше. Аз виждах как смъртта настъпва в очите му, подобно на нощ на хоризонта. Неговият ужас, докато му разказвах за връзката между убийствата (за които той не знаеше) и за съществуването на Зигзаг, беше огромен. Не ме остави да довърша. Махна си кислородната маска и започна да ми крещи: „Проклет да си! — викаше. — Пожела да видиш онова, което никому не е дадено да вижда, онова, което Бог ни е забранил! Ти си виновен! И Зигзаг е твоето наказание!“ Не спираше да повтаря тези думи, дерейки гърлото си, давейки се, умирайки: „Зигзаг е твоето наказание.“ Всъщност вече беше мъртъв, но все още не знаеше.

Бланес се задъхваше като че ли не беше говорил, а бе изпълнявал някакво силово упражнение. Пръстите му забарабаниха по прашната маса като по клавиатура.

— Влезе една сестра и аз трябваше да си тръгна. Когато на другия ден пристигнах в Мадрид, узнах, че е починал от болестта си същата нощ: Зигзаг го беше убил чрез мен.

— Не, ти не…

— Имаш право — прекъсна я той с усилие. — Аз също видях двойниците на чашата… Серджо и аз ги изучавахме и разбрахме какви рискове крие преплитането във времето. Аз отказах да продължа по този път и смятах, че съм убедил и Серджо. Заклехме се никога да не разкрием това. Ала той е продължил тайно с опитите… Години по-късно интуитивно усетих какво прави, но нищо не казах — нито на Гросман, нито на когото и да било. Всички умираха край мен, а аз запазих пълно мълчание!

Неочаквано Бланес заплака.

Плачът му беше превзет и неумел, като че ли плаченето изискваше някаква сръчност, от която той бе напълно лишен. Елиса се доближи и го прегърна. Помисли си за майката на Бланес — как е стискала в прегръдките си тялото на по-големия си син с всички сили, докосвайки го, за да се увери, че поне той продължава да е жив, че той, поне той, не е бил застигнат от непобедимата машина.

— Ти не си знаел за случващото се… — каза му тя нежно, галейки потния му тил. — Не си можел да бъдеш сигурен, Давид… Не си виновен за нищо…

— Елиса… Боже мой, какво направих…? Какво направихме…? Какво правим всички учени?

— Да сполучим или да сгрешим — това е единственото, което можем да направим… — Тя говореше, без да отпуска прегръдката си. — Ще опитаме още веднъж, Давид… Ще се опитаме този път да успеем, умолявам те… Позволи ми да опитам…

Бланес като че ли се беше поуспокоил. Но когато се отдръпна и я погледна в очите, тя видя ужаса, който го мъчеше.

— Страхувам се както от евентуален успех, така и от възможния неуспех — каза той.

— Готово — оповести Жаклин Клисо от стола, на който се бе покатерила.

— Точно както госпожа преподавателката желае — потвърди Картър, загледан в екрана на компютъра, пред който Елиса седна, в средата на задника й.

Елиса погледна към миникамерата, включена към контролния компютър. Беше поставена на триножник зад гърба й, насочена към основната клавиатура. Тя одобри позицията. Ако Рик наистина беше работил с ускорителя в онази нощ, тя предположи, че е осъществил всичко от това положение. Освен това камерата заснемаше също и вратата към генератора, където бе загинала Розалин.

Беше прекарала целия следобед в подготовка. Убеди Бланес, че иска да действа сама (наложи се да убеждава и Виктор): аргументът й беше, че така е по-малко рисковано за групата и че ако настъпи раздвояване, по този начин само тя щеше да види двойниците. Не желаеше помощ дори и за изчисленията — твърдеше, че ще загубят време. Затова пък се наложи да премине обучение за работа с апаратурата. Въпреки че Бланес не беше напълно запознат с всичко около Сюзън, знаеше най-необходимото, свързано с работата по контрола на входа и изхода на снопа от частици. Виктор помогна, като прегледа компютрите. Голяма част от функциите на програмите беше непозната за нея, но пък софтуерът бе относително стар. Устройствата за графично изобразяване бяха по-сложни, но тя щеше да ги използва само при нужда — намерението й беше да наблюдава изображенията в естествения им вид.

Минаваше шест вечерта, когато вятърът се засили и воят му се чуваше от залата за управление.

— Може бурята да ти създаде проблеми — каза колебливо Бланес.

— Това са проблемите, които най-малко ме тревожат. — Една буря в началото и друга — в края. Елиса си каза, че това съвпадение може би е добър знак.

Жаклин се приближи. Беше прихванала гъстата си коса с ластик и краищата й падаха надолу подобно на растение, зажадняло за вода.

— Какво ще направиш… когато получиш снимките? Всички трябва да ги видим.

Нямаше как да не забележи натъртването върху „всички“. Но Жаклин имаше право, разбира се. Ако видя Зигзаг, трябва да им го покажа. Няма да ми повярват иначе.

— Ще ги запиша и ще направя копия. Нужен ми е диск.

— За съжаление — оплака се иронично Картър — забравих компактдисковете в един супермаркет в Йемен.

— Тук някъде трябва да има — каза Елиса.

Картър запали цигара и преправи гласа си като на радиоговорител.

— „Планирали са всичко, с изключение на компактдискове“ — и се изсмя дрезгаво.

— Може да е останал някой в лабораторията на Зилберг — подхвърли Бланес.

— Ще отида да видя — каза с готовност Виктор и излезе от залата, внимавайки да не стъпва върху коаксиалните кабели, усукани на пода като мъртви змии.

— Всичко ще е наред — каза Елиса.

Беше лъжа и всички го знаеха; затова тя си помисли, че ще приемат думите й като полуистина.

 

 

Металната врата, дръпната от ръката на Картър, се затвори.

Като надгробна плоча, гледана откъм мястото на трупа.

Остана сама. Не чуваше нищо друго, освен стенанията на вятъра. Сякаш беше захлупена от херметична камбана, на няколко сажена^[1] дълбочина. Един безграничен, всеобхватен страх се разстла върху нея. Погледна контролните лампички, мигащите компютри. Помъчи се да се съсредоточи в изчисленията.

Знаеше точния час, който искаше да изследва. Часовникът на компютрите беше спрял в нощта срещу 1 октомври 2005 година в четири часа, десет минути и дванайсет секунди. Това се равняваше на закръгленото число от триста милиона секунди, изминали оттогава. Спря за миг и се замисли за това колко се бе променил животът й през тези триста милиона секунди.

Реши, че е получила стойностите на необходимата енергия, за да разтвори две-три времеви струни във фракциите, предхождащи този час. Сетне щеше да използва заснетия материал от камерата зад нея, да го изпрати на ускорителя и да ги ускори под действието на изчислената енергия. После щеше да получи новия сноп с разтворените струни и да го зареди на компютъра, за да го разгледа. След всичко това ще видим.

Ще видим.

Прегледа уравненията втори и трети път. Плъзна поглед по безкрайните колони от числа и гръцки букви, за да се увери, че никъде не е сбъркала. Виж тук и поправи тази проклета грешка веднъж завинаги. Какво беше казал Бланес онзи път в час? Физическите уравнения са ключът към нашето щастие, нашият ужас, нашият живот и нашата смърт. Надявам се да съм получила правилното решение.

Жълтите черти, които показваха състоянието на конфигурацията на ускорителя, бяха достигнали зададената цел. Насред сгъстяващия се полумрак в залата тези черти сякаш сегментираха лицето на Елиса, лъщящо от пот, и полуголото й тяло с тениска, вързана под гърдите. Горещината някак си беше нараснала: Картър казваше, че това се дължи на бурята и на ниското атмосферно налягане. Вятърът огъваше палмите, предизвиквайки шум като от облак скакалци. Още не беше заваляло, но ревът на морето вече се чуваше от залата.

Сто процента показваха цифрите. Чу се бръмчене, което й беше познато. Началната фаза бе приключила. Машината беше готова да поеме образа и да го завърти вътре в себе си до скорост, близка до светлината.

Тя трескаво започна да изписва параметрите на изчислената енергия.

Може би ще успее. Може би ще идентифицира Зигзаг.

Но какво ще направи, ако сполучи? Какво ще направи, ако види, че става дума за двойник на Давид, Картър, Жаклин… или неин? Не беше ли прав Бланес, когато твърдеше, че сполуката в този случай е еднакво лоша, колкото и неуспехът? Какво щяха да правят всички те?

Отпъди тези въпроси от ума си и се съсредоточи в екрана.