Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (29)

27

— Серджо Марини планира всичко. Познаваше рисковете толкова добре, колкото мен, но имаше… — Бланес се замисли за миг, като че ли търсеше точната дума. — Може би у него имаше повече любопитство. Струва ми се, че веднъж вече ти казах, Елиса, че „Игъл“ искаха да провеждаме експерименти с близкото минало, но аз отказвах. Серджо не беше съгласен с мен и като видя, че не може да ме убеди, се престори на победен. Предполагам, че съм им трябвал за проекта и затова той е бил принуден да се преструва пред мен, но зад гърба ми е говорил с Колин. Той беше млад гениален физик, беше проектирал Сюзън и искаше да изпъкне. „Това е нашият шанс, Колин“, така му е казал вероятно. Започнали са да обмислят как да действат така, че аз да не разбера, и им хрумнала велика идея: защо да не използват някой от студентите? Избрали Рик Валенте. Той е бил идеален за целта — блестящ студент, изпълнен с амбиции; Колин го е познавал от Оксфорд. Отначало сигурно са му възлагали дребни неща — да се обучава да работи с ускорителя и компютрите… По-късно му дали по-специфични указания. Той се е упражнявал всяка нощ. Картър и хората му са знаели и са го закриляли.

— Шумовете, които чувах по коридора… — прошепна Елиса. — Онази сянка…

— Бил е Рик. Направил е дори нещо повече, което изненадало Марини и Колин: започнал връзка с Розалин Рейтер, за да може, ако го хванат да снове нощем из бараките, да решат, че я е посещавал.

Спомените на Елиса се насочиха към стаята в Нуева Нелсон: отново чу стъпките и видя сянката да се плъзга зад шпионката на вратата. Ето го и Рик Валенте, който я наблюдава с презрителна усмивка. Това, което сега бе научила, се връзваше перфектно с онзи Рик, когото беше познавала: амбиция и жажда да се открои дори и пред Бланес… Всичко това беше характерно за него така, както и циничната злоупотреба с чувствата на Розалин. Но какви точно неща бе вършил по време на нощните експерименти? Как се бяха получили тези сънища и видения? По какъв начин Рик беше преобърнал до такава степен живота на всички?

Жаклин като че ли прочете мислите й. Вдигна глава и попита:

— Но какво е правел Рик, за да се случи всичко това…?

— Всяко нещо с времето си, Жаклин — отвърна Бланес. — Все още не знаем какво точно е правил, но ще ви разкажа това, което ние с Райнхард подозираме, че се е случило през нощта на 1 октомври 2005 година. Нощта, в която загина Розалин, а Рик изчезна.

Отново бяха насядали край масата (лампата приличаше на остров от светлина в средата й). Бяха изморени и гладни (през последните часове бяха пили единствено вода), но Елиса не мислеше за нищо друго и цялото й внимание бе насочено към разказа на Бланес. Предполагаше, че адреналинът й се покачва все повече и повече, и по всяка вероятност това се отнасяше и за останалите, включително и за клетия Виктор. В това време Картър влизаше и излизаше, търсеха го по телефона и изпращаше съобщения. Беше поискал документ за самоличност на Виктор, обяснявайки му, че ще му трябва фалшив паспорт, ако реши да ги придружи. Сега разговаряше с някого отвън. Елиса не можеше да го чуе.

— Ако си спомняте — продължи Бланес, — през въпросната вечер ни забраниха да използваме електронни уреди заради бурята. Никой не трябваше да ходи в залата за управление и да включва машините. Предполагам, че Рик си е казал, че рядко ще му се удаде по-добра възможност за експериментиране, без никой да го притеснява. Не е казал дори на Марини и Крейг. Станал е и е нагласил възглавницата и раницата в леглото, както обикновено, за да симулира, че спи. Но се е случило нещо, което той не е предвидил. Тоест две неща. Първото (така предполагаме, но нямаме конкретни доказателства) е, че Розалин посред нощ е отишла в стаята му, за да разговарят; от няколко дни той не криел, че й се е наситил и тя се е чувствала отчаяна. Когато понечила да го събуди, разкрила измамата, поискала да разбере какво става и започнала да го търси из цялата станция. Може да са се срещнали в залата за управление, а може тя да е отишла там, когато той вече си е бил тръгнал. Както и да е, тогава се случило второто нещо — това, което трябва да разберем, онова особено нещо, което Рик е направил (може да е дело на Розалин, но се съмнявам, тя чисто и просто е станала жертва на последствията), онази грешка… Останалото са догадки — появил се е Зигзаг и е убил Розалин, а Рик е изчезнал. — След кратка пауза Бланес продължи: — Марини и Крейг по-късно заличили следите от работата на ускорителя, за да не заподозрем ние нещо, а може и спирането на тока да ги е заличило, не съм сигурен. Това, което е сигурно, е че Марини е запазил тайно копие от експериментите на Рик, както и от своите собствени опити. Дори „Игъл“ не са знаели за съществуването на тези копия. Специалистите ни разпитваха, като преди това ни дрогираха, но Картър твърди, че няма дрога, която да те принуди да признаеш нещо, което искаш да скриеш, освен ако въпросите не бъдат съвсем точно зададени. Съществуването на подобен архив им е убягнало. Серджо е продължил да ги пази, защото е започнал да подозира, че случилото се е свързано по някакъв начин с експериментите на Рик, въпреки че вероятно не е бил сигурен в това до смъртта на Колин. Той пръв от нас научи (това доказва, че е бил нащрек). А спомняте ли си колко нервен беше в базата на „Игъл“ и как молеше за закрила?

— Кучи син — възкликна Жаклин. — Разголеният под блузката корем и гърдите й мърдаха, докато тя гневно говореше: — Кучият му…

— Не че искам да го оневиня — прошепна Бланес след дълго и напрегнато мълчание, — но предполагам, че това, което Серджо е преживял, е било по-страшно, отколкото при всички нас, защото той е вярвал, че знае как е започнало това…

— Не смей да го съжаляваш. — Жаклин говореше пресекливо, с леден глас. — Да не си посмял, Давид…

Физикът обърна към Жаклин притворените си клепачи.

— Ако Зигзаг е възникнал поради човешка грешка, Жаклин — изрече той бавно, — всички заслужаваме състрадание. Така или иначе, Серджо е запазил архивите в USB запаметяващо устройство, скрито в дома му в Милано. През последните три години Картър го подозирал. Изпращал няколко пъти професионалисти да претърсват дома му, но нищо не открили. Не се осмелил да опита отново — рисковано е било „Игъл“ да не заподозрат двойната му игра. Но вчера, при новината за убийството на Марини, той се възползвал от случая, за да претърси с екип от свои хора. Намерил устройството в двойното дъно на една от онези вълшебни кутийки, които Марини използваше за любимите си фокуси, и изпратил архивите на Райнхард. Аз трябваше да дойда в Мадрид и да подготвя нашата среща, така се бяхме разбрали. Зилберг единствен е проучвал архивите през цялата нощ и днес. Заключенията му пътуват сега с него. Затова е толкова важно да ги спасим.

— Но Харисън е в течение — отбеляза Елиса.

— Беше необходимо да му се каже, за да не заподозре. Самият Картър му каза, хвърляйки обаче вината върху Марини, който уж ни бил изпратил тези документи от страх. Знае, че Харисън ще конфискува архивите, но той ще се постарае да ги вземе отново.

— И после?

— Ще избягаме. Картър е изготвил план за бягство: първо ще отидем в Цюрих и оттам — където той реши. Ще се крием, докато търсим начин да… решим проблема със Зигзаг.

Тези думи накараха Елиса да стисне устни. Да, това е „проблем“. Погледни ни двете. Погледни как изглеждаме, погледни в какво сме се превърнали Жаклин и аз — страхливи мишки, които само гледат как да се напудрят и треперят с надеждата, че проблемът ще се смили да им подари още една вечер живот. Не можеше да не мисли, че Бланес, Зилберг и Картър вероятно също изпитват ужас, ала те не бяха изживели и една трета от гадостите, които те преглъщаха с тонове всеки ден.

Изправи се на стола и заговори с енергичността, присъща за нея, когато вземаше някакво решение.

— Не, Давид. Не можем да избягаме и ти го знаеш. Трябва да се върнем. — Тя като че ли седеше на масата заедно с няколко захвърлени кукли, които в този момент нечии ръце задвижиха — глави, жестове, тела в движение. Добави: — В Нуева Нелсон. Това е нашият единствен шанс. Щом Рик е отключил всичко това там, само там ще можем… Как каза? „Да решим проблема.“

— Да се върнем на острова? — Бланес смръщи вежди.

— Не! — Жаклин Клисо от шепот превърна тази дума във вик. Изправи се на крака. Ръстът й беше внушителен, а черните токчета я извисяваха още повече. Гримираните й очи святкаха от болка в полумрака на стаята. — Никога няма да се върна на онзи остров! Никога! Не се и надявай!

— А какво предлагаш тогава? — попита Елиса почти умолително.

— Да се скрием. Да избягаме и да се скрием някъде!

— И междувременно да чакаме Зигзаг да набележи поредната жертва?

— Нищо и никой не е в състояние да ме накара да се върна на онзи остров, Елиса! — Под бухналите й боядисани в яркочервено и сресани назад коси и под белезникавия слой грим изражението и тонът на Жаклин бяха станали заплашителни. — Там… се превърнах в това, което съм сега! Там…! — изръмжа. — Там това нахлу в живота ми! Няма да се върна!… Няма да се върна… дори и ТОЙ да пожелае…!

Спря рязко, сякаш внезапно осъзна какво бе изрекла.

— Жаклин… — промълви Бланес.

— Не съм човек! — С лице, изкривено в ужасна гримаса, палеонтоложката докосна косите си с ръка така, сякаш искаше да ги изтръгне. — Аз не съм живо същество! Аз съм болна вещ! Заразена! Заразих се там! Нищо няма да ме накара да се върна! Нищо! — Беше вдигнала ръце като лапи, готови да я защитят от физическа атака. Панталонът й, предизвикателно плитък, бе впит в ханша й. Видът й беше едновременно чувствен и потискащ.

С нейния вик нещо дразнещо, като пяна се изкачи в главата на Елиса. Тя стана и се изправи срещу Жаклин.

— Знаеш ли, Жаклин? Писна ми да слушам как непрекъснато искаш да се изкараш единствената мъченица на това гнусно терзание. Преживяла си трудни години? Добре дошла в клуба. Имала си професия, съпруг и син?

— Нека ти кажа какво имах аз: младост, студентски мечти, бъдеще, целия си живот… Изгубила си самоуважение? Аз изгубих стабилността си, ума си… Продължавам да живея на онзи остров всяка нощ. — Очите й се напълниха със сълзи. — Дори сега, дори тази вечер след всичко, което вече знам, нещо в мен ме укорява, че не съм в стаята си, облечена като уличница, сънуваща, че се подчинявам на противните му желания, поболяла се от ужас пред идването му и отвратена от самата себе си за това, че съм неспособна да се съпротивлявам… Кълна ти се, че желая да напусна този остров завинаги, Жаклин. Но ако не се върнем там, никога няма да можем да си тръгнем от него. Разбираш ли? — попита нежно. И изведнъж изкрещя грубо: — Разбираш ли, майната ти, Жаклин?

— Жаклин, Елиса… — прошепна Бланес. — Не трябва…

Повикът за помирение бе прекъснат неочаквано от отварянето на вратата.

— Заловил е Зилберг.

Няколко минути по-късно, когато успя смислено да възпроизведе този миг, Елиса си каза, че Картър е намерил най-сполучливия термин. Зигзаг наистина ни залавя. Ние сме неговите жертви.

Случило се е докато са летели, един от хората ми току-що се обади. Станало е за секунди, малко преди да кацнат, защото пилотите са говорили с охраната и всичко е било наред… Когато се приземили, установили, че няма ток в салона за пътници и влезли с фенери да видят какво става. Двамата от охраната били на земята, плувнали в море от кръв, неузнаваеми, а Зилберг бил разпръснат на парченца из всички седалки. Моят човек не го е видял, но казва, че в самолета приличало на касапница…

— Боже мой, Райнхард… — Бланес тежко се отпусна на стола.

Риданието на Жаклин наруши тишината. Гласът й беше хлипащ, като на малко момиченце. Елиса силно я прегърна, шепнейки й малкото утешителни думи, които й хрумнаха. На свой ред почувства успокояващата ръка на Виктор на рамото си. Стори й се, че никога както в този момент подобно най-обикновено докосване не я беше сближавало толкова с някого. Ако човек не е изпитал толкова страх, не знае какво е прегръдка, дори и да обича.

— Добрата новина е, че Зилберг е изпратил документите на сигурния адрес, който му дадох за извънредни обстоятелства. — Картър сновеше напред-назад, прибирайки разни дребни предмети от етажерката, докато говореше. Не преставаше да се суети по работа, откакто бе влязъл в стаята. — Преди да тръгнем, ще ги прехвърля на флаш памет и така ще ги имаме на разположение. — Спря и ги погледна. — Не знам за вас, но аз лично бих обмислил как да изчезна. После ще намеря време за сълзи и сополи.

— Какъв е планът? — попита Бланес почти без глас.

— Сега е към три сутринта. Ще трябва да изчакаме Харисън да си тръгне от летището. Моят човек ще ми съобщи. Ще минат сигурно два-три часа. Ще затвори самолета, ще го сложи в някой хангар на разпореждане на военните и ще си тръгне — няма интерес да вдига шум на гражданско летище.

— Защо трябва да чакаме да се махне?

— Защото отиваме на летището, професоре — отвърна Картър иронично. — Ще летим с нормален полет и предполагам, че не бихте желали старчето да ни изненада, докато ни отвеждат към самолета, нали? Освен това искам да включа за малко скритите камери, за да ви види как си седите тук край масата и да не се нерви. Когато той изчезне, ще тръгнем. Навън има двама души не от нашите, но няма да е трудно да ги затворим в някоя стая и да им вземем мобилните телефони. Така ще спечелим време. Ще вземем самолета на „Луфтханза“ за Цюрих в седем сутринта. Там имам приятели, които могат да ни скрият ма сигурно място. А оттам — ще видим.

Елиса още прегръщаше Жаклин. Изведнъж й заговори тихо, но твърдо.

— Ще приключим с него, Жаклин. Ще му го начукаме веднъж завинаги на този… този… кучи син, каквото и да става… Само там можем да го направим… Съгласна ли си?

Клисо я погледна и кимна. Елиса също кимна към Бланес. Той като че ли се поколеба, но сетне каза:

— Картър, в какво състояние се намира Нуева Нелсон?

— Станцията ли? В много по-добро, отколкото „Игъл“ се опитват да ви го представят. Експлозията в склада не е нанесла много щети на апаратурата и екип от техници поправи ускорителя и поддържа машините през последните години.

— Мислите ли, че можем да се укрием там?

Картър остана загледан в него.

— Мислех, че искате да сте възможно най-далеч от царството на ужасите, професоре. Да не би да сте измислили как да оправите пораженията?

— Може би — каза Бланес.

— Не виждам никакъв проблем. Може да отидем първо и Цюрих и оттам — на острова.

— Има ли охрана?

— Естествено — четири брегови патрула, въоръжени до зъби, и атомна подводница: всички под командването на координатор.

— Кой е този координатор?

За пръв път Картър си позволи да се усмихне.

 

 

Нещо се случва. Това е единствената неоспорима мъдрост, която се придобива в този живот. Не е нужно да сме велики учени, за да я прозрем. Чувстваш се добре, но внезапно идва ден, в който здравето ти рухва като замък от карти; планираш нещо много грижливо, но никога не можеш да предвидиш всички извънредни обстоятелства; обмисляш това, което ще стане през следващите четири часа, и само пет минути по-късно твоята прогноза се сгромолясва. Нещо се случва.

Харисън имаше трийсетгодишен опит и все още не беше загубил способността си да се изненадва, дори да се учудва. Всъщност нека го кажем направо — да се ужасява. Въпреки всичко, което беше видял дотук, знаеше, че се случват неща, които поставят граница: има по нещо преди и след от всяка страна. „То е като да завали сняг от земята към небето“ — обичаше да казва баща му. Това беше негов оригинален израз: „Да видиш как вали сняг от земята към небето“ — да видиш нещо, което завинаги те променя.

Например вътрешността на онзи „Нортуинд“.

Мислеше за това загърнат в защитното си палто, защитено на свой ред от блиндирания мерцедес, пътуващ с пълна скорост обратно към къщата на Бланес. Издига се някаква граница, след като си видял определени неща.

— Не отговаря, господине.

Довереният му сътрудник седеше до него. Харисън го погледна изкосо.

Беше млад мъж с грижливо поддържани черни мустаци и сини очи; имаше семейство и деца, беше предан на професията си, чистокръвен англосаксонец. Човек, пред когото можеше да каже или нареди каквото си пожелае, понеже никога нямаше да оспори решенията му, нито да му зададе неудобни въпроси. Точно затова бе необходимо да го запази… каква беше думата „девствен“? Може би да. Девствено отдалечен от най-опасните неща Харисън беше достатъчно интелигентен, за да разбира това — можеш да позволиш разсъдъкът ти да стигне до умопомрачение, но никога не позволявай то да завладее ръцете ти.

— Да опитам ли отново, господине?

— Колко пъти му звъня?

— Три. Много е странно, господине. А и смущенията на монитора продължават.

Затова не му беше позволил да влезе в онзи самолет. И бе постъпил правилно. Нека червена завеса скрие от теб тези неща завинаги, момчето ми. Нека никога да не видиш как вали сняг от земята към небето.

От тримата агенти, които заедно с него бяха влезли в „Нортуинда“, двама бяха откарани в болница с пилотите и охраната. Третият беше в относително добро състояние, въпреки че с успокоителни. Той самият бе понесъл всичко докрай, така както онова с Марини в Милано. Имаше опит: беше обичаен посетител в пъкъла на ужаса.

— Обади се на Макс.

— Опитах, господине, но и той не отговаря.

Зората позлатяваше дърветата, предвещавайки хубав мартенски ден в планините край Мадрид, при все че това ни най-малко не интересуваше Харисън. Чувстваше се изтощен до краен предел от дългите, напрегнати часове на летището, но не можеше да си позволи да отдъхне. Не и докато не решеше какво да стори с учените, които бяха останали; с онези чудовища (включително и с преподавателката Робледо), виновни за нещата, които бе видял в „Нортуинда“.

Покрай прозорчето прелетя в противоположната посока някакъв микробус, мрачен и бърз като мислите му.

— Има покритие, господине, и пробвам на всички канали, но…

Харисън премигна. Идеите съвсем не се тълпяха в главата му, но с малкото останали стигна до нещо подобно на извод. Нито Картър, нито Макс отговарят.

Случват се неща.

Учените знаеха неща, които не биваше да стават тяхно достояние. Бяха узнали например, как Марини, Крейг и Валенте са сътрудничели в експериментите, които представляваха интерес за „Игъл“. Картър му беше обяснил, че, изплашен от случващото се, Марини е признал всичко на Бланес в личен разговор в Цюрих. Харисън разполагаше с доказателства за тази среща.

Беше му ги предоставил Картър.

Пол Картър. Изряден служител, роден боец, крепост от мускули и мозък, бивш военен, рециклиран в наемник — най-добрата възможна машина. Харисън го познаваше от повече от десет години и смяташе, че знае всичко, което един човек трябва да знае за друг, за да му се допери. Картър беше воювал (или беше обучавал войници) в Судан, Афганистан и Хаити — неизменно на служба при онзи, който можеше да плати за труда му. По негова препоръка „Игъл“ го беше наел на баснословна цена като координатор на военната част от проекта Зигзаг. Харисън беше разбрал, че Картър се подчинява на едно-единствено правило, на един-единствен етичен кодекс — собствената му сигурност и тази на неговите хора. Това му даваше известна…

Собствената му сигурност и тази на неговите хора.

Харисън се размърда на удобната кожена седалка.

— Нищо не разбирам, господине. Макс каза, че ще остане в къщата с Картър и…

Изведнъж в мрака на съзнанието му просветна. Микробусът.

— Даве — каза на шофьора, без да променя гласа си по интерфона. — Даве, обърни посоката.

— Не ви разбрах, господине?

— Давай обратно. Връщаме се на летището.

 

 

Изтичане на мозъци. Нали така се назоваваше тъжното състояние на науката в държави като неговата? Виктор се мъчеше да се разсее с подобни простички игри на думи. Учените бягат както данъците. Трима испански учени напускат страната и се отправят към Швейцария, подобно на мръсни пари, укривани от властите, за да спасят живота си. И ето, той беше сега тук, на терминал едно в „Барахас“ и заедно с останалите чакаше Картър да извади бордовите карти на гишето на „Луфтханза“ с онези фалшиви паспорти. Не беше успял дори да се сбогува със семейството си, въпреки че телефонира на Тереса секретарката в катедрата — и я информира, че както той, така и Елиса са пипнали един и същи вирус и излизат за няколко дни в болнични. Лъжата го забавляваше.

Беше почти шест и половина, но в тази част от сградата утрото не се виждаше. Само най-ранобудните (чиновници от двата пола) се суетяха с кожени куфарчета или пък се редяха на опашка пред гишетата. Единственото, кое то свързваше Виктор с тези хора, беше умората: цяла нощ не бе мигнал, слушайки страховити истории за някакъв невидим и садистичен убиец, от когото всички жадуваха да избягат. Беше едновременно ужасен и изтощен. В самолета нямаше съмнение, че умората щеше да победи страха и той щеше да подремне, но сега се чувстваше така, сякаш са инжектирали във вените му серум с кофеин.

— В този час е вероятно Харисън вече да е разкрил станалото — каза Елиса.

Докато я гледаше, Виктор отново си помисли, че дори изморителната нощ, която бяха прекарали, не беше в състояние да помрачи хубостта й. Каква красива жена. Дългата й гарвановочерна коса, която го оставяше без дъх, се открояваше на фона на прекрасното й лице. Чувстваше се щастлив, че я придружава. Усмивките, които му отправяше, самият факт, че е до нея, го възнаграждаваха стократно. На летището беше студено или може би това беше извинение, за да я прегърне. „Заедно в нещастието“ беше друг стереотипен израз, подобно на „изтичане на мозъци“. Но изтъркан или не, на Елиса като че ли й действаше успокояващо ръката, обгърнала раменете й.

— Може би — съгласи се Бланес, — но самолетът за Цюрих излита след по-малко от час и Картър ни уверява, че Харисън не знае къде отиваме.

— Можем ли да му се доверим? — попита тя, загледана в широките плещи на Картър, който стоеше пред гишето.

— Той е заинтересован точно толкова, колкото и ние от това бягство, Елиса.

Картър се приближи, показвайки им бордовите карти така, както фокусник показва обратната страна на карта от тестето. Виктор се възхити от таланта му на командир — нямаше нужда да говори, за да тръгнат и да го следват като агънца — Жаклин, чаткайки с токчета.

— Мислите ли, че Харисън вече знае? — попита Бланес, като се огледа.

— Възможно е. — Картър сви рамене. — Но аз добре го познавам и се постарах да предвидя ходовете му. В момента вероятно е още в къщата, объркан, дава заповеди и недоумява какво ли се е случило… Оставих лъжливи следи. Когато успее да реагира, нашият самолет ще е излетял.

Харисън влезе в терминал едно на „Барахас“, без да престава да говори по телефона. Беше действал светкавично, много по-бързо — така смяташе, — отколкото Картър би могъл да предположи. Неслучайно беше избран за ръководител по сигурността на научните проекти на „Игъл“.

— Бяхте прав, господине — казваше гласът в слушалката. — Току-що чекира четирима души за полета на „Луфтханза“ за Цюрих в седем часа, като използва фалшиви документи. На гишето са го разпознали. Прекрасна идея беше да ни изпратите спешно снимката му. Сигурно се насочват към изхода за отвеждане към самолета.

Харисън кимна мълчаливо и прекъсна връзката. Добре познаваше Пол Картър — в какъвто и предател да се беше превърнал, той си оставаше наемник и разполагаше с обичайната помощ и методи. Но аз ще те изненадам, Пол. Хвърли поглед към часовника, докато бързо прекосяваше коридора на терминала, придружен от доверения си сътрудник — беше седем без четвърт.

— Говори ли с Бласкес? — попита, без да забавя крачка.

— Ще задържат полета, господине. Испанската полиция също е предупредена. Ще ги спрем на последната проверка на пътниците.

Харисън благодари не за пръв път за международната паника, която цареше от повече от едно десетилетие. Страхът от тероризъм позволяваше заповеди, като забавяне излитането на даден самолет или арестуването на петима заподозрени в чужда държава, да бъдат изпълнявани безпрекословно. Страхът беше полезен и за Европа.

Една цветнокожа застана на пътя му, бутайки количка с куфари. Харисън почти се блъсна в нея и изпсува през зъби. Довереният му човек я отмести със замах, без да спира. Точно в този момент Харисън чу първо на испански, а после и на английски съобщението по високоговорителите: „“Луфтханза" съобщава, че полет… за Цюрих ще се забави по технически причини."

Сега вече бяха в ръцете му.

 

 

„Повтаряме: Авиокомпания «Луфтханза» съобщава, че полет…“

Бланес пребледня, докато бързо напредваха към опашката пред скенера.

— Задържат излитането на самолета, Картър, чухте ли?

Имаше шестима пътници в редица, които поставиха багажа на автоматичната лента. По-натам внушителна група униформени като че ли бяха се събрали на съвет. Нито един пътник не можеше да убегне от щателната проверка.

— Забавянето на полет е нещо съвсем обичайно, професоре, не се притеснявайте — възрази Картър. Мина покрай една опашка и се насочи към следващата. Движеше главата си, закачена на якия му врат, ту наляво, ту надясно, сякаш търсеше нещо.

Бланес и Елиса размениха тревожни погледи.

— Видяхте ли тези полицаи, Картър? — не се предаваше Бланес.

Вместо да отговори, Картър продължи да върви. Мина покрай последния пътник на поредната опашка, но не застана и там. Зави към изхода на летището. Учените го последваха объркани.

— Къде отиваме? — попита Бланес.

Един тъмен автобус чакаше на изхода. Шофьорът слезе, Картър се качи, седна зад волана и запали двигателя.

— Хайде, влизайте! Тръгваме! — подкани учените. Чак когато всички се настаниха и потеглиха, Картър каза: — Не сте си помислили наистина, че ще летим до Цюрих с нормален полет и с билети, купени на летището, нали? — Даде заден ход и сетне ускори. — Вече ви казах, че познавам Харисън и се постарах да изпреваря неговите ходове. Предвидих, че ще изпрати мое описание на властите…

— Но не отричам, че реагира по-бързо, отколкото очаквах…

— Надявам се, че ще захапе въдицата с билетите за Цюрих и дълго няма да я изплюе…

На задната седалка Елиса погледна Виктор и Жаклин, които изглеждаха също толкова смутени, колкото и тя. Помисли си, че ако Картър не ги разочарова, щеше де се превърне в най-добрия им съюзник.

— Но това означава ли, че не отиваме в Цюрих? — попита Бланес.

— Разбира се, че не. Никога не съм имал подобно намерение.

— А защо нищо не ни казахте?

Картър се направи, че не е чул. След като ловко се промъкна между две коли и излезе на магистралата, промълви:

— Ако отсега нататък ще зависите от мен, професоре, добре е да сте наясно със следното: истината никога не се изрича, тя се прави. Единственото, което се нуждае от думи, е лъжата.

Елиса се запита дали в този момент Картър казва истината.

 

 

— Изплъзнаха ни се.

Това бе единственият му извод, единствената му мисъл. Сътрудникът му много добре беше планирал всичко. Може би никога не е възнамерявал да се отправи за Швейцария. Може и да е разполагал дори с друг, частен самолет на друго летище.

За момент дъхът му секна. Обхвана го такова чувство на задушаване, че без да каже дума, трябваше да стане и да напусне залата, където директорът на „Барахас“ му даваше последна информация. Излезе в коридора. Довереният му сътрудник го последва.

— Изплъзнаха ни се — повтори Харисън, щом успя отново да си поеме дъх. — Картър е с тях.

Разбра защо. Тръгнал си е, за да спаси кожата. Съзнава, че е изправен срещу най-страшното в живота си и иска учените да му помогнат да оцелее.

Пое си дълбоко въздух. Изведнъж очакванията му се оказаха не много обещаващи.

Зигзаг вероятно беше големият неприятел. Врагът с главна буква, най-страшният. Но сега знаеше, че Картър е още един неприятел. И при все че двамата бяха несравними, бившият му сътрудник не можеше да бъде подценяван като противник.

Отсега нататък трябваше да се пази изключително много и от Пол Картър.