Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (18)

16

От: [email protected]

До: [email protected]

Изпратено: петък, 16 септември 2005 г.

Относно: Здравей

 

Здравей, мамо. Пиша ти няколко реда, за да ти кажа, че съм добре. Съжалявам, че не мога да пиша, нито да ти се обаждам по-често, но работата тук, в Цюрих, е напрегната. А това ми харесва (знаеш ме) и затова не се оплаквам. Всичко, което правя и виждам, е прекрасно. Професор Бланес е невероятен, както и колегите ми. Очакваме в близките дни да получим едни резултати, така че, моля те, не се тревожи, ако скоро не се свържа отново с теб.

Пази се. Целувам те. Поздрави Виктор от мен, ако ти се обади.

Ели.

Години по-късно й хрумна, че и тя самата по някакъв начин носеше отговорност за онзи ужас.

Склонни сме да се обвиняваме за преживените злощастия. Когато сме затиснати от някоя трагедия, се отдръпваме към миналото и търсим вероятната грешка, допусната от нас, която да ни обясни случващото се. Подобна реакция можеше и да е абсурдна в много случаи, но в нейния й се струваше правилна.

Трагедията й беше покъртителна, а вината й — може би също.

Кога беше сбъркала, в кой момент точно?

Понякога, докато беше сама у дома пред огледалото и броеше тягостните секунди, които оставаха докато кошмарите отново я връхлетяваха, тя стигаше до извода, че голямата й грешка всъщност беше нейният изключителен успех.

Онзи четвъртък, 15 септември 2005 г. — денят на триумфа й.

Денят на нейната присъда.

 

 

Математическите задачи са подобни на всички останали — прекарваш седмици изгубен сред безброй криволичения и ненадейно в някое утро ставаш, пиеш си кафето, съзерцаваш изгрева на слънцето и там, заблестяло ослепително пред теб, съзираш решението, което си търсил.

Сутринта на 15 септември Елиса седеше неподвижно, захапала молива и загледана в екрана на компютъра. Разпечата резултата и се отправи към кабинета на Бланес с лист хартия в ръка.

В самостоятелния си кабинет Бланес беше накарал да му инсталират електрическо пиано. Свиреше Бах, само произведения на Бах, единствено Бах. Кабинетът беше съседен на лабораторията на Клисо и понякога кристалното превъплъщение на някоя фуга или арията от Вариациите Голдберг се промъкваха като призраци през стените в самотните следобеди, които Елиса прекарваше в работа. Но това не й пречеше, напротив — обичаше да го слуша. Според нея, която не блестеше с особена музикална начетеност, Бланес свиреше прилично. При все това в онази сутрин тя му носеше друга „музика“ и си мислеше, че ще му хареса, особено ако мелодията се окажеше вярна.

Без да отмества ръце от клавишите, Бланес хвърли поглед към треперливия лист хартия.

— Отлично — отрони невъзмутимо. — Вече сме готови.

Бланес не й се струваше вече „изключително“ същество, както обичайно го описваше на майка си, но не го възприемаше и като обикновен, нито пък като неприятен. Ако на своите двайсет и три години Елиса беше научила нещо, то бе, че никой, абсолютно никой не можеше лесно да бъде охарактеризиран. Всеки човек представляваше нещо определено, но това нещо включваше и други, дори противоположни неща. Хората, подобно на облаците електрони, са с неясни очертания. И Бланес не правеше изключение. Когато се запозна с него по време на курса в „Алигиери“, тя смяташе, че той е някакъв тъп сектант, презиращ жените, или пък болезнено стеснителен тип. През първите дни на съжителството в Нуева Нелсон тя просто реши, че той не й обръща никакво внимание. И й мина през ум, че причината е в нея и се корени в закоравелия й навик да очаква всички преподаватели мъже да се отнасят с нея по специален начин не само защото беше умна (дори много умна), а и защото си я биваше (и то доста) и тя осъзнаваше способностите си и умееше да ги направлява в своя полза. Но по отношение на Бланес се сблъскваше с човек, който като че ли й казваше: „Не ми пука за геометричните ти интуиции и за новаторския начин да интегрираш, както не ми пука за краката ти, за шортите и за това, че в някои дни решаваш да си сложиш, а в други — да си махнеш сутиена.“

Не след дълго Елиса промени мнението си и разбра, че той всъщност я забелязва. Че я гледа с онези свои очи като на Робърт Мичъм, които винаги бяха притворени, сякаш всеки момент щяха да заспят, но в действителност биха будни — и още как. Че когато се връщаше полугола от плажа и се разминаваше с него в коридора на бараката, той, разбира се, й хвърляше погледи на мъж, дори по-пламенни, отколкото тези на Марини (а неговите наистина бяха забележителни) и, естествено, много повече, отколкото, на Крейг (те по-скоро липсваха). Но предполагаше, че умът на Бланес, както и нейният, се рее из други селения и че той вероятно си мисли същото за нея. Може би развръзката щеше да настъпи, казваше си понякога, ако някой ден преспяха заедно. Тя си представяше сцената ето така: двамата са голи и се гледат, без да помръднат. Минутите минават и изведнъж той казва учуден: „Ама наистина ли няма да се разсърдиш, ако те докосна?“ А тя, не по-малко учудена, отговаря: „А на теб… да не би да ти се иска да ме докоснеш?“

— Ще изчакаме Серджо да свърши — каза той и продължи да свири Бах както всеки път, когато не изпълняваше нищо друго, освен него.

Намерението на Бланес беше да работят с двете светинни мостри — тази от периода юра и друга от Йерусалим в един и същи ден, тъй като географски мястото, което щяха да изследват, беше приблизително едно и също. Ала Марини и Валенте, както и предния път, се бавеха с изчисленията и затова не оставаше нищо друго, освен да ги изчакат.

Останала без работа, Елиса се залови с разни дреболии, между които да подготви електронното съобщение за майка си, което щеше да изпрати на следващия ден (след обичайните филтри на цензурата). Сетне потъна и спомени за онази сутрин в началото на август преди месец и половина, когато беше показала първия резултат на Бланес, прекъсвайки неговия рецитал, и всички вълнения, през които бе минала впоследствие и от които Надя й беше помогнала да се измъкне.

Точно в онези дни беше имала най-неприятната досега среща с Валенте и на нея й се беше сторило, че проумява колко страда Шарпе от това, че винаги пристига последен в „надбягването“, което двамата (по-скоро по негово желание) си оспорваха. По някаква ирония на съдбата както неговите, така и нейните резултати тогава бяха погрешни.

Сега това нямаше да се повтори.

Беше убедена, че този път е попаднала в целта. И тук не грешеше.

Мислеше също, че ако пресмятанията й се окажеха верни, тя щеше да е най-щастливият човек на света.

Но в това грешеше. Напълно.

 

 

Предният месец не беше в никакъв случай най-прекрасният за Валенте Шарпе. Елиса едва го виждаше в станцията, почти не се засичаха в лабораторията на Зилберг, където се предполагаше, че работи. Но колкото до работата, смяташе, че той си я върши. Понякога й се налагаше да говори с него и го откриваше в стаята му, седнал на леглото и чаткайки по клавиатурата на своя преносим компютър; беше толкова погълнат от задачата си, че тя за малко не започна да вижда в него (как го беше казал той тогава?) „сродна душа“. Беше престанал дори да флиртува с Рейтер (това се отразяваше зле много повече на Розалин, отколкото на него самия, беше забелязала тя). В замяна на това търсеше компанията на Марини и Крейг и човек често можеше да ги види тримата заедно да се връщат по залез-слънце след дълги разходки по плажа или край езерото. Очевидно беше, че Рик е влязъл в нова фаза, в която се стремеше на всяка цена да изпъкне. Не му стигаше да е един от избраниците в този проект, жадуваше да е единствен — да измести не само нея, но и всички останали.

Понякога това я плашеше повече, отколкото историите за мрачни перверзни, които Виктор й беше разказвал за него. След принудителното съжителство на острова тя започваше да разбира, че под привидното пренебрежително спокойствие в душата му бушува вулкан от страсти и желание да бъде най-добрият, първенецът. Всичко, което нрави или говори, е насочено към тази цел. Разбра, че тази страст го разяжда, и то не само отвътре — силни тикове изкривяваха устните и десния му крак, когато работеше на компютъра; присъщият му анемичен цвят на лицето бе станал още по-бледен, а под очите му торбички отпусната кожа висяха като гнезда на странно и зловещо създание. Какво му е? Какво ли става с него?

Мъчно й беше да го гледа толкова обсебен. Казваше си, че изпитвайки дори и капчица състрадание към Рик Валенте, тя си осигурява наполовина място в рая с доста добри перспективи да си спечели и оставащата половина, но понеже вече бе свикнала с него, не й беше трудно да му съчувства.

Поне до онази среща на плажа.

Следобед в сряда, 10 август, един ден след като бе предала резултатите, Елиса слезе на плажа. Надя още не беше дошла. На нейно място, права на пясъка, стърчеше бяла статуя, по която някакъв нехранимайко беше нахвърлял мръсни парцали, които се вееха на вятъра.

Като разбра кой беше, застина със зейнала уста.

Валенте седеше неподвижно, по-точно като вкаменен. Гледаше нещо. То като че ли бе морето, защото тя погледна натам, ала успя да различи само прекрасен хоризонт със зелени вълни и сини облаци. Той изобщо не беше усетил присъствието й.

— Здравей — поздрави го колебливо. — Какво ти е?

Младежът, сякаш изтръгнат от дълбока вглъбеност, се обърна. Елиса усети да я полазват тръпки: изражението на лицето му й напомни за миг това на неин колега от факултета, шизофреник, на когото се бе наложило завинаги да изостави ученето. Помисли дори, че Валенте не може да я познае.

Но за десети от секундата всичко се промени и добре известният й Шарпе излезе наяве.

— Виж ти кой е тук — измърмори хрипливо. — Елиса, горещото маце. Какво правиш, Елиса? Как си, Елиса?

— Слушай, драги — каза тя, преминавайки също толкова светкавично от страх към гняв, — добре ми е известно на какво напрежение сме подложени ти и аз, но сериозно ти казвам — няма да позволя повече да ме обиждаш. Колеги сме в работата, независимо дали това ни харесва, или не. Ако отново ме нагрубиш, ще се оплача писмено на Бланес и Марини. Ще те изключат от проекта.

— Да те обиждам? — следобедното слънце блестеше в лицето на Валенте и той бръчкаше лицето си, докато я гледаше кисело, сякаш захапал лимон. — За какви обиди дрънкаш, скъпа? Тялото ти под тениската и шортите ме загрява, или, с други думи казано, предизвиква покачва не на температурата и мигновено втвърдяване на члена ми и аз нямам никаква вина за това. Все едно да ме обвинят в твърдението, че първият закон на термодинамиката „нагорещява тръби“. Аз също мога писмено да го повторя. Почакай, къде тръгна?

Валенте препречи пътя й.

— Моля те, остави ме — каза Елиса, опитвайки се да го избегне.

— Знам къде отиваш — да се разсъблечеш на плажа и да покачиш още повече температурата в скачените ми съдове. Ако не беше „горещо маце“, щеше да си сложиш банския в стаята, както прави порядъчната ти приятелка, но понеже си фантастично гореща, ти се събличаш на плажа и така всички те виждаме, нали?

Елиса отново се опита да избяга. Дълбоко съжаляваше, че е проявила интерес към здравето му. И то, без да подозира какво щеше да се случи по-късно.

Той отново прегради пътя й.

— Ще се оплачеш, понеже по научен начин ти казвам какво представляваш за мен? — Внезапно тя разбра, че това не е една от многобройните и характерни за него шеги: Валенте изгаряше от гняв, дори повече от нея. — То е все едно… не знам… все едно аз да те обвиня, че си правиш чекия нощем, мислейки за мен. Нещо толкова чудовищно, прекомерно и невъзможно…

Тя го гледаше, без да трепне. Изведнъж изгуби интерес към морето, към Надя, към света. Не се чувстваше потисната, нито унизена — беше изплашена.

— … или все едно да ме обвиниш в зоофилия, само защото си падам по циците ти — продължи той в същия дух, сякаш предишните му думи бяха част от една и съща пича. — Не знам, просто прекаляваш… Щом не искаш да ти казват истината в очите, не давай поводи за това…

Видял ме е. Трябва да ме е видял. Но не, не може да бъде. Просто си говори. Опитваше се да проникне отвъд подигравателното пламъче в погледа му, за да стигне до истината, ала не успяваше. Бяха минали две седмици, откакто в онази нощ се беше опипвала насаме в стаята си, сигурна, че никой не я вижда. Но тогава как…?

— Нека и двамата се успокоим — каза Валенте. — Мислиш, че си приключила със своите сметки, нали, скъпа? А сега остави нас, некадърните, да си свършим работата и не ме дразни повече…

Обърна се и се отдалечи, оставяйки я като закована на мястото й. Минута по-късно дойде Надя, обаче тя вече не беше там. Минаха няколко дни, но тя нямаше желание да отиде отново на плажа, а когато реши да го стори пак, неизменно си слагаше банския в стаята. Не сподели с приятелката си причината, която я беше накарала да промени своите навици.

По-късно, когато успя да види нещата от разстояние, разбра, че преувеличава. Оцени атаките на Валенте през призмата на състезанието — очевидно той се чувстваше смачкан всеки път за това, че тя първа пристигаше на финала. От друга страна, тя прекалено много се свиваше в негово присъствие. Валенте можеше и да е трудно поддаващ се на определение, неизразим, но в крайна сметка не беше нищо повече от един смотаняк на квадрат, дето се опитваше да хитрее и не пропускаше повод да я жегне, откриеше ли слабо място в нея. Но това се дължеше не толкова на неговите достойнства, колкото на нейната слабост.

Естествено, каза си, че думите му са празни приказки. Никой не можеше да я е видял, дори през шпионката, а колкото до стъпките — вече знаеше кой е виновникът: госпожа Рос беше слизала в склада през онази нощ, тя сама бе казала на Елиса на другия ден. Така че всичко беше ясно. Валенте пускаше стрели на сляпо, дано някоя попадне в целта. Ще му мине. Може би ще разбере, че е за предпочитане да се отдаде на работа, вместо да сваля колежките си. Престана да мисли за него и забрави другите си притеснения. Всъщност откакто беше изпълнила задачата си, спеше като пън, не й се привиждаха сенки, нито чуваше шумове.

В четвъртък, 18 август, „Енергията Йерусалим“ се появи на бюрото на Бланес на безупречно изгладен бял лист хартия. Експериментът бе заплануван за следващия ден. След като Крейг и Марини получиха мостри от снимки и ги поставиха в ускорителите при пресметнатата енергия, целият екип загриза нокти в трепетно очакване.

Беше ред на Елиса да участва в почистването, доста занемарено през последните дни, и тя се отдаде на тази задача с ентусиазъм. В кухнята се засече с Бланес. Бланес да изтрива чинии — това беше гледка, на която тя не бе подозирала, че ще присъства, особено през онези напрегнати учебни занятия в „Алигиери“, но съжителството на острова предлагаше такива изненади.

Внезапно се възцари мълчание. На прага на кухнята се появиха няколко посърнали лица. Колин Крейг се беше нагърбил с отговорността да съобщи събитието.

— И двете мостри на изображения се разсеяха.

— Не плачете — опита да се пошегува Марини, — но това означава, че отново трябва да се заловим за сметките.

Никой не заплака в момента. Може би по-късно го сториха насаме. Елиса беше сигурна, че плачат като нея, защото всички осъмваха със зачервени очи, с издаващи умора бръчки и без желание да говорят. Природата сякаш се присъедини към всеобщия траур, събирайки в последните дни на август плътни облаци, натежали от топъл и косо падащ дъжд. Бяха в периода на мусоните, отбелязваше Надя, която познаваше голяма част от планетата. „Летните месеци са месеците на югозападния мусон — булбангу, когато дъждът е най-силен и чест, както в Малдивите.“ Естествено, тя никога не бе виждала подобен дъжд — сякаш не падаха капки, а конци. Милиони конци, движени от обезумели кукловоди, които удряха покриви, прозорци и стени, и вместо почукване, пораждаха някакво несекващо гърлено хъркане. От време на време Елиса повдигаше поглед като зомби, поглеждаше стихиите, отприщени навън, и й се струваше, че са точно отражение на нейното душевно състояние.

В първия понеделник на септември, след остро спречкване с Бланес, който я беше укорил за бавната й работа, тя изпита странна, лепкава горчивина. Не заплака, не направи нищо, само остана пред компютъра в лабораторията на Клисо вцепенена и си помисли, че никога повече няма да се съвземе. Измина много време. Може би часове, не знаеше колко. Тогава усети нечий парфюм и една нежна ръка, подобна на отронил се от дърво лист върху рамото й.

— Ела — каза й Надя.

Ако Надя беше приложила друга стратегия, например хапливи обиди (така присъщи за майка й) или убеждаване (типично за баща й), Елиса нямаше да се подчини. Но мекотата на жестовете й и сладката топлина на гласа й подействаха като заклинание върху Елиса. Тя стана и я последва подобно на плъх, омагьосан от приказна мелодия.

Надя беше облечена в плътен панталон и ботуши, които й бяха малко големи.

— Не искам да ходя на плажа — каза Елиса.

— Не отиваме на плажа.

Отведе я в стаята си и й посочи купчина дебели дрехи и друг чифт ботуши. Елиса успя да се усмихне при вида на тези одежди, които не й стояха никак зле.

— Имаш телосложението на войник — каза Надя. — Госпожа Рос казва, че тези панталони и ботуши са били поръчани за войниците на Картър.

Предрешени по този начин и намазани с някакъв крем със странен мирис, който Надя определи като „отблъскващ комари“ и който й се стори наистина „отблъскващ“, те излязоха навън и тръгнаха към летището за хеликоптери. Не валеше, но въздухът сякаш беше напоен с дебнещ, притаен дъжд. Дробовете на Елиса се изпълниха с влага и с аромат на растителност. Северният вятър гонеше облаците, които ту откриваха, ту засенчваха слънцето, извайвайки от светлината изображения, сякаш излезли от дефектен филм.

Оставиха летището за хеликоптери зад гърбовете си. При караулката на часовите видяха Картър да разговаря с тайландеца Ли и мексиканеца Мендес, който в този момент беше на пост в онази част на заграждението, която бе обърната към джунглата. Ли допадаше на Елиса, защото винаги се усмихваше, щом я видеше, но тя разговаряше повече с Мендес, който в този миг й разкри всичките си зъби, блеснали на мургавото му лице. Военните не я стряскаха вече така, както в началото: беше открила, че зад твърдите брони от метал и кожа дишат хора и сега обръщаше повече внимание на тях, отколкото на маскировката.

Пресякоха пред склада за муниции, оръжие и апаратура и пречиствателната станция за питейна вода и Надя пое по пътека, успоредна на стената на джунглата.

Прословутата джунгла, която отдалеч изглеждаше на Елиса като малка територия от дървета и кал, стана магическа, когато навлязоха в нея. Скачаше като дете по огромните мъхообразни корени, дивеше се пред размера и формата на цветовете и се вслушваше в неизброимите звуци на живота. В един момент някакъв самолетен макет от аеромоделизъм, оцветен в черно и слонова кост, избръмча и прелетя пред очите й.

— Жребче на гигантския дявол — обясни Надя. — Или водно конче-хеликоптер. Тези черни петна по крилете са птеростигми^[1]. В някои култури на Югоизточна Азия ги определят като души на покойници.

— Не ме учудва — съгласи се Елиса.

Ненадейно Надя се наведе.

Когато стана, върху дланта й имаше малко шишенце, боядисано в червено, черно и зелено, подобно на еликсир на магьосник, с шест заоблени и блестящи дръжки от черен кехлибар.

— Сетония. Или може би хризомелид, не съм сигурна. Бръмбари — на езика на невежите. — Елиса беше удивена никога не беше виждала бръмбар с такива изумителни цветове. — Имам приятел французин, експерт по твърдокрили^[2], който би се радвал да е тук — добави Надя и остави бръмбара на земята. Елиса се пошегува с приятелите й. Нейната приятелка й показа също семейство насекоми от разред Phasmatodea^[3] и една богомолка с прекрасна розова окраска. Не видяха нито едно животно, по-голямо от насекомо (с изключение на ярко обагрен гущер), но това беше характерно за джунглата, според Надя. Животните там се пазеха едно от друго, практикуваха мимикрия, прикриваха се, за да спасят или отнемат живот. Джунглата беше сцена на страховити маскировки.

— Ако нощем дойдем тук с инфрачервени фенери, ще видим може би лори. Това са нощни представители на един подраздел примати. Не си ли ги виждала никога на снимка? Приличат на плюшени играчки с уплашени очи. Чуй този крясък… — Надя застина безмълвно, като захарна статуя сред тази зелена катедрала. — Вероятно са гибони…

Езерото заемаше голяма площ заедно с мочурливи терени, които в северната си част бяха заливани от прилива и осеяни с островчета зеленина. Надя й показа оскъдната фауна на блатото — рачета, жаби и смокове. След това заобиколиха езерото, тъмнозелено в този час на залеза, чак до кораловите рифове, и откриха една плитчина, граничеща с океана, която приличаше на издълбана в изумруд.

След като внимателно огледа мястото, Надя се съблече и прикани Елиса да последва примера й.

Има моменти, в които ни се струва, че всичко изживяно дотогава е неистинско. Елиса беше изпитала нещо подобно със Здравата чаша и Вечните снегове, ала сега, при съвсем други обстоятелства, докато се цамбуркаше в тази кристална и хладка вода, гола като облаците, редом с друго същество, голо също като нея, тя бе завладяна от същото усещане и може би дори по-силно. Животът й, свит между четири стени, обкичени с уравнения, й се стори толкова фалшив, колкото и нейното кадифено отражение във водата. Кожата й, всяка от порите й, окъпани в тази свежест, сякаш й крещяха, че може да направи каквото пожелае, че не съществуват никакви препятствия и че светът й принадлежи изцяло.

Погледна към Надя и разбра, че и тя изпитваше същото.

Въпреки това те не направиха нищо необикновено. На Елиса самата мисъл й стигаше, за да се почувства щастлива. Стори й се, че проумява нещо: разликата — едва доловима — между рая и ада се състоеше в това да извършиш всичко, което е в мислите ти.

Беше незабравим следобед. Може би не беше преживяване, което човек би разказал на внуците си, мислеше си тя, но такова, което като ти се случи, с всяка фибра на тялото си усещаш, че си се нуждаел от него.

Половин час по-късно, без да изчакат да изсъхнат, се облякоха и се прибраха. Говориха малко. Пътя на връщане изминаха почти в пълно мълчание. Елиса си даде сметка, че отношенията им са навлезли в нова фаза, по-дълбока, когато вече не беше необходим циментът на думите, за да бъдат заедно.

Оттогава нещата й потръгнаха. Върна се в лабораторията и към изчисленията си, дните се занизаха, без да ги забелязва, и в онзи 15 септември тя се озова пред едно déjà vu, когато отново прекъсна музиката на Бланес с резултатите. Числото беше подобно на това от предишния път, като се изключат цифрите след десетичния знак.

„Енергията Йерусалим“ бе представена два дни по-късно, но трябваше да се изчака Крейг и Марини да настроят ускорителя. Накрая, в четвъртък, 24 септември и гният екип се събра в залата за управление — „тронната зала“, както я наричаше Марини — обширно помещение почти трийсет метра широко и четирийсет дълго, истинска перла на архитектурата от тип prêt à porter^[4] в Нуева Нелсон. За разлика от бунгалата, беше построена само с тухли и цимент и укрепена с изолационни материали с цел предотвратяване на възможни къси съединения. В нея се намираха четирите най-мощни компютъра, както и Сюзън — свръхселективният ускорител, галеното дете на Колин Крейг, своеобразна поничка от стомана с петнайсетметров диаметър и метър и половина дебелина, по чиято окръжност бяха разположени магнитите, произвеждащи магнитното поле, което предизвикваше ускорението на заредените частици. Сюзън беше голямото технологично постижение на проекта Зигзаг и за разлика от повечето подобни апарати, бяха достатъчни двама-трима души за осъществяване на действието и необходимата му настройка; енергията, достигана вътре в него, не беше голяма, но притежаваше висока степен на точност. От двете страни на Сюзън две малки вратички с нарисувани черепи и пищяли водеха към камерите за генераторите на станцията. Стълба, до която имаше достъп откъм лявата камера, позволяваше да се прехвърли човек над поничката и да се озове в центъра, за да „погали интимните части на нашата хубавица“, както казваше Марини с характерната дяволитост на средиземноморски любовник.

Седнал пред телеметричните екрани, Крейг нетърпеливо изписа на клавиатурата координатите за две групи сателити, така че да улавят картини от Северна Африка и да ги препращат към Нуева Нелсон в реално време (разтварянето на струните можеше да се осъществява единствено посредством сигнали в реално време — „свежа светлина“ я наричаше Марини с неизчерпаемата си находчивост, тъй като всяко складиране изкривяваше резултата). Избраният периметър обхващаше около четирийсет квадратни метра и беше горе-долу еднакъв за двата експеримента. Оттук можеха да се получат картини от Йерусалим и Гондвана — мегаконтинентът, който преди сто и петдесет милиона години беше образуван от Южна Америка, Африка, полуостров Индостан, Австралия и Антарктида. Когато картините бяха получени, компютрите ги идентифицираха и селектираха, а Крейг и Марини включиха Сюзън, която ускори така получените снопове електрони и ги засили със стойностите на предварително изчислената енергия.

Докато се развиваше този процес, Елиса огледа лицата на другарите си. Бяха обтегнати и нетърпеливи, макар и всяко посвоему: Крейг — както обичайно, сдържан; Марини — експанзивен; Клисо — резервирана; Черил Рос — тайнствена и прагматична; Зилберг — тревожен; Бланес — в очакване; Валенте — сякаш не го засягаше; Надя — весела; Розалин — вперила поглед във Валенте.

— Свърши се — каза Колин Крейг и стана от стола пред управлението. — След четири часа ще разберем дали се вижда.

— Който вярва в свръхсила, каквато и да е тя, да се моли — допълни Марини.

Не се молиха. Затова пък се нахвърлиха върху храната. Бяха гладни и вечерята премина бързо и в отпусната обстановка.

Докато очакваха анализа на изображенията, Елиса отново си спомни онзи благословен следобед отпреди две седмици и се усмихна при мисълта, че приятелката й беше действала като „ускорител“ за нея самата — беше й дала енергия, за да се отвори и да открие, че е способна на още много усилия. В онзи момент си каза, че подобни следобеди щеше да има още, докато бяха на острова.

Сетне разбра, че онази екскурзия е била последното изживяно щастие, преди сенките да потулят всичко.

— Има изображения.

— И от двете мостри ли?

— Да. — Бланес спря коментарите с едно движение. — Първото е от три-четири изолирани струни от някаква точка на сушата отпреди четири хиляди и седемстотин билиона секунди. Или отпреди сто и петдесет милиона години.

— Периодът юра — промълви Клисо, сякаш изпаднала в транс.

— Точно така. Но това не е най-добрата новина. Кажи им ти, Колин.

Колин Крайг, който дори през последните изтощителни дни не беше загубил вида си на денди по тениска и джинси, намести очилата си и погледна Жаклин Клисо, сякаш имаше намерение да я покани на вечеря.

— Анализът показва, че има живи същества с внушителни размери.

Компютърът, който цифровизираше изображенията на струните, беше програмиран да открива форми и преместване на предмети с цел селектиране на вероятното наличие на живи същества.

За миг никой нищо не каза. После се случи нещо, което Елиса никога нямаше да забрави. Клисо — тази възхитителна, удивителна жена — „съвършена“ според определението на Надя, чието облекло създаваше впечатление, че носи повече метални предмети по себе си (но не в стила на Рос, а от стомана — колиета, часовник, гривни и пръстени), отколкото истински дрехи, си пое дъх и от устата й се изтръгна една-единствена дума, прилична на стон:

— Кажи ни…

Надя и Клисо се прегърнаха, докато отново отекнаха аплодисменти, но Бланес прекъсна тези изблици на радост, вдигайки ръце.

— Другото изображение е от Йерусалим отпреди малко повече от шейсет и два милиарда секунди. Нашите изчислителни устройства го разполагат някъде в началото на април през трийсет и трета година от нашата ера…

— Еврейският месец нисан — Марини намигна към Райнхард Зилберг.

Сега всички погледнаха към немския професор.

— Има и живи същества — каза Бланес. — Виждат се ясно. Компютърът смята, че с приближение от деветдесет и девет цяло и пет на сто вероятност това са човешки същества.

Този път нямаше ръкопляскания. Вълнението, обхванало Елиса, имаше почти изцяло физически измерения — разтърси я треперене, което като че ли се зараждаше дълбоко в костите й.

— Един или двама души, които крачат в Йерусалим, Райнхард — каза Крейг.

— Или пък една или две дресирани маймуни, ако заложим на останалите нула цяло и пет процента — усмихна се Марини, но Крейг го освирка.

Зилберг беше свалил очилата си и погледна всички един по един, мълчаливо, сякаш предизвиквайки ги, ако можеха, да изпитат повече радост, отколкото него самия.

 

 

След кратко и шумно тържество с истинско шампанско (което госпожа Рос беше успяла да опази в склада) те се събраха в залата за прожекции.

— Заемете местата си, госпожи и господа! — викаше Марини. — Хайде, побързайте.

La vite son corte!^[5], както казва Данте. La vite son corte!

— Всички по местата си! — изпляска с ръце госпожа Рос.

— Закопчайте предпазните колани!

Почти с неохота започна придърпване на столове, подмятания от типа на „имаш ли нещо против да седна тук?“, приканвания, отправени към съседа, до когото искаха да седнат, когато светлините угаснеха. Като че ли се готвим да гледаме филм на ужасите, каза си Елиса. Черил Рос спря всичко, молейки тези, които още държаха чаши, да ги допият и да ги занесат в кухнята и това, естествено, даде повод за нови шеги.

— На вашите заповеди, госпожо Рос — каза Марини. — Вие ме респектирате повече дори и от господин Картър, госпожо Рос — и последва ново отлагане. Елиса седна до Надя на втория ред. Бланес беше започнал да говори.

— … не зная какво ни очаква на екрана, приятели. Нямам представа какво ще видим, дали ще ни хареса, или не, дали ще ни разкрие нещо ново, или друго, което вече сме знаели… Мога единствено да ви уверя, че това е най-великият миг в живота ми. И ви благодаря за това.

— Райнхард, ако обичаш, зная, че изпитваш желание да говориш, но запази словото си за накрая — помоли Марини, когато развълнуваните ръкопляскания стихнаха. — Колин?

Крейг, застанал в дъното пред клавиатурата, вдигна палец.

— Всичко е готово, кръстник — пошегува се той.

— Би ли изгасил осветлението?

Последното, което Елиса видя преди мракът да затвори очите й като със стоманени клепачи, беше Райнхард Зилберг да се прекръства.

Изведнъж, незнайно защо, пожела никога да не бе попадала на Нуева Нелсон, да не бе подписвала онези книжа, да не бе сполучвала с изчисленията си.

Освен това пожела да не седеше там в онзи момент, очаквайки неизвестното.