Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (30)

28

Островът изникна като кръпка върху накъдрената синя тъкан под лъчите на бързо скриващото се слънце. Хеликоптерът прелетя два пъти над него, преди да се реши да започне снижаване.

До този момент мисълта за парче джунгла, плаващо в тропическия океан, се беше сторила на Виктор по-подходяща за реклама на някоя туристическа агенция, отколкото за действителността — нещо като една от онези дестинации, които никога не се посещават, защото са измислени колкото за стръв. Но когато съзря Нуева Нелсон насред Индийския океан, обкръжен от пръстени в различни нюанси на зеленото, осеян с палми, които, погледнати отгоре, приличаха на цветя; пясъци с цвят на ванилия и корали, подобни на огромни огърлици, захвърлени в морето, трябваше да признае, че се е лъгал. Подобни места наистина съществуваха.

— А ако островът е действителен — разсъждаваше със страх, — всичко чуто досега ставаше по-достоверно.

— Прилича на рай — прошепна.

Елиса, която си делеше с него малкото пространство до прозорчето на хеликоптера, наблюдаваше острова, потънала в мисли.

— Това е адът — каза.

Виктор се съмняваше. Въпреки всичко, което вече знаеше, не смяташе, че то е по-лошо, отколкото летището на Сана в Йемен, където бяха прекарали изминалите осемнайсет часа в очакване Картър да уреди всичко необходимо за прехвърлянето им на острова. Не беше успял да си вземе душ, нито да се преоблече, всички кости го боляха от спането на неудобните скамейки на летището и беше ял единствено пържени картофи и шоколад, полята с минерална вода. И всичко това — след един мъчителен полет в малък самолет, нает в Торехон, разнообразяван от време на време от киселите предупреждения на Картър:

— Вие като учени знаете израза „на теория“, нали? Е добре, „на теория“ ще се върнете на същото място, което напуснахте преди десет години, но не хвърляйте вината върху мен, ако не се окаже точно така.

— Никога не сме го напускали — възрази мълчаливо Жаклин Клисо. За разлика от Елиса, Жаклин беше леко облечена. В Сана се бе преоблякла и сега носеше спортна шапка на правите си, боядисани в червено коси, бяла лятна блуза и дънкова къса пола. В момента гледаше през другия прозорец, седнала до Бланес, но щом забеляза острова, отлепи лице от стъклото.

Виктор не се интересуваше от това, което говореха — тук можеше да ги очаква всичко, но това поне беше крайната точка на това умопомрачително пътуване. Щеше да има време да се измие, а може би и да се обръсне. Питаеше известни съмнения относно възможността да се сдобие с чисти дрехи.

Хеликоптерът направи още една бурна маневра с поредно пропадане — пилотът арабин твърдеше, че е от вятъра, но според Виктор беше от некадърност, — сетне се стабилизира и започна да се снижава над някакво пясъчно пространство. В десния край имаше почернели развалини и парчета огънат метал.

— Това е всичко останало от караулката и от склада — каза му Елиса.

Виктор усети, че тя потръпва и обгърна раменете й с ръка.

Гледана отгоре, станцията смътно му приличаше на вилица със счупена дръжка. Зъбците представляваха трите сиви бараки със скосен покрив, свързани една с друга в северната част, докато участъкът, който наподобяваше дръжката, беше заоблен и къс: предположи, че точно там е инсталирана Сюзън, ускорителят на електрони. Отгоре, забодени като стрели, дълги и кръгли антени издигаха метални скелети. Телена ограда заключваше всичко в просторен четириъгълник.

Виктор излезе с последните. Последва Елиса до стълбичката — и двамата се бяха навели заради ниския таван на хеликоптера (той — почти прилепен към нея отзад) — и скочи на земята, замаян от пътуването, от облака пясък и от рева на витлата. Отдръпна се, кашляйки, и когато си пое дъх, няколко кубически сантиметра островен въздух проникнаха в дробовете му. Не беше така влажен, както очакваше.

— Има буря на юг, в Чагос — възкликна Картър, който още беше в хеликоптера, но надвикваше без усилие моторите.

— Това лошо ли е? — попита Виктор, като извиси глас.

Картър го изгледа като че ли беше насекомо в стадий на метаморфоза.

— Хубаво е. Това, което ме притеснява, е сухото време, което е по-често в този сезон. Има ли буря, никой няма да припари насам. Хванете това.

Протегна му кутия, придържайки я само с една ръка. Виктор я хвана с двете ръце и дори така за малко щеше да я изпусне. Почувства се като войник, превозващ хранителни припаси. Действително това бяха част от припасите, с които Картър се беше запасил в Сана: консервени кутии и пакети с италиански макарони, различни размери батерии за фенери и радио, както и муниции и вода. Всичко това беше изключително важно, тъй като складът бе разрушен и Картър не знаеше дали са оборудвали друг. Елиса, Бланес и Жаклин се приближиха и разпределиха останалата част от багажа.

Виктор пристъпваше към бараката, залитайки като пиян. Кутията дяволски много тежеше. Видя как Елиса и Жаклин го изпреварват — първата носеше даже две кутии — макар и по-леки от неговите, все пак бяха две. Почувства се обезкуражен и непотребен. Припомни си какво усилие му костваха часовете по физкултура и спорт в училище и колко унизително се чувстваше, когато някое момиче демонстрираше по-големи мускули от неговите. По някакъв начин убеждението, че една жена, особено ако е толкова привлекателна като Елиса или Жаклин, трябва да е по-крехка от него, бе дълбоко вкоренено в съзнанието му. Това беше смешно, признаваше, но не можеше да си го избие от главата.

Докато се огъваше в опит да занесе кутията на местоназначението й, чу зад себе си гласа на Картър, който, викайки, се сбогуваше с пилота. Като координатор по сигурността в Нуева Нелсон Картър нямаше никакъв проблем да убеди бреговата охрана да се направи на разсеяна и да ги пусне, без да докладва за кацането им. За момента нямаше защо да се страхуват — обясни им той, — че „Игъл“ ще разберат, че са тук, тъй като охраната бяха негови доверени хора. Беше ги предупредил обаче, че хеликоптерът незабавно ще си тръгне — не искаше да рискува военен самолет да забележи присъствието му по време на рутинен полет. Щяха да останат сами. И ако Виктор се нуждаеше от повече доказателства за това, той можеше да се вслуша в засилващия се грохот на витлата и да вдигне глава точно навреме, за да види как хеликоптерът кръжи във въздуха, проблясвайки на светлината на залязващото слънце, преди да се отдалечи. Сами в рая — си каза.

Може би тази мисъл го замая и кутията се изплъзна от ръцете му. Опита се да я задържи, преди да е паднала, но не успя да се опази от един от ъглите й, който го удари по левия крак. Острата болка разби на пух и прах всяка представа за рай.

За щастие никой не забеляза непохватността му. Бяха се събрали пред вратата на третата барака в очакване Картър да я отключи.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Картър, докато го изпреварваше.

— Не, благодаря… Аз вече…

Почервенял като домат и дишащ тежко, Виктор отново тръгна по пясъка накуцвайки, с разкрачени крака. Картър беше се присъединил към останалите и държеше клещи, дълги колкото ръцете му. Шумът, който произведе, когато сряза веригите на вратата, приличаше на изстрел.

Постройката е била необитаема и никой не е идвал да почисти — каза като в напев на песен и подритна с крак някакви боклуци.

Беше 18:50 островно време, петък, 13 март 2015 година.

Петък тринайсети. Виктор се запита дали това им предвещава лош късмет.

 

 

— Сега ми се струва много малка — каза Елиса.

Стоеше права на прага и местеше лъча на фенера по стаята, която някога беше нейна на Нуева Нелсон.

Той започваше да мисли, че това наистина бе адът.

Не беше виждал по-потискащо място в живота си. Ламаринените стени и под бяха нагорещени като фурна, изключена преди броени секунди, след като е работила няколко часа на двеста градуса. Всичко имаше зловещ вид, не беше проветрено и миришеше на пържени плъхове. И, разбира се, бараките бяха много по-малки, отколкото си бе представял след разказите на Елиса — скромна трапезария, скромна кухня, голи спални. Леглата нямаха дюшеци, в баните едва се намираше най-необходимото и освен това бяха потънали в прах. Нищо общо с онова чаровно място, където Черил Рос я беше посрещнала преди десет години. В очите на Елиса се появиха сълзи и тя изненадано се усмихна: беше си казала, че не изпитва никаква носталгия. Може би беше изтощена от пътуването.

Залата за прожекции впечатли повече Виктор, въпреки че също беше малка и горещината там бе задушаваща. Въпреки това, при вида на тъмния екран, не можа да не усети тръпки по тялото си. Нима на този екран бяха видени Йерусалим от времето на Христос?

Но в залата за управление ахна от удивление.

С размери почти трийсет метра на ширина и четирийсет на дължина и с циментови стени, тя бе най-обширното и хладно помещение. Още нямаше ток (Картър беше отишъл да погледне генераторите), но на слабата светлина, която проникваше през прозорците, Виктор очарован загледа искрящия корпус на Сюзън. Той беше физик, но нищо видяно и чуто от него до този момент не можеше да се сравни с този уред. Реакцията му беше като на ловец, който, след като се е наслушал на разкази за невероятни трофеи, се любува най-сетне на фантастичното оръжие, благодарение на което те са спечелени, и престава да се съмнява във верността на разказаното.

Някакъв пукот го стресна. Луминесцентните лампи на тавана светнаха и всички примижаха. Виктор изгледа другарите си така, сякаш ги виждаше за пръв път и изведнъж осъзна, че ще живее тук с тях. Но това не му се стори толкова зле, особено при мисълта за Елиса и Жаклин. Бланес също нямаше да бъде неприятна компания. Единствено Картър, който точно тогава се появи през една малка врата вдясно на ускорителя, все още не се вписваше в неговата вселена.

— И така, имате ток, за да си играете с компютрите и за подгряване на храна. — Беше си свалил якето; прошарените косми на гърдите му се подаваха под тениската, а бицепсите му издуваха ръкавите. — Лошото е, че няма вода. И не трябва да пускаме климатиците, ако искаме другите неща да работят. Нямам доверие на помощния генератор, а основният си стои непоправен. Това означава, че ще се пържим — добави с усмивка. Но по лицето му не блестеше нито капчица пот, докато Виктор забеляза, че всички те са плувнали от глава до пети. Докато го слушаше, човек така и не можеше да разбере дали Картър се подиграва, или иска наистина да им помогне. Може би и двете заедно, си каза.

— Има и друга причина, поради която трябва да пестим електричество — каза Бланес. — Досега търсехме точно обратното — да избягваме тъмнината колкото се може повече. Но ясно е, че Зигзаг използва енергията, която намери… Лампите и включените уреди са като храна за него.

— И вие предлагате да го държим гладен — каза Картър.

— Не знам дали ще има ефект, така или иначе. Потреблението на енергия е променливо. Например в самолета на Зилберг му е било достатъчно осветлението от кабината. Но е по-добре да не го улесняваме.

— Добре тогава. Ще изключим осветлението и ще оставим само компютрите и микровълновите печки за подгряване на храна. Имаме достатъчно фенери.

— Тогава да не губим време. — Бланес се обърна към останалите. — Бих искал да работим заедно. Можем да използваме тази зала — има няколко маси и е достатъчно просторна. Ще си поделим задачите. Елиса и Виктор, съществува периодичност в атаките, която трябва да открием. Защо Зигзаг действа няколко дни подред и после си „почива“ няколко години? Това има ли връзка с потребената енергия? Придържа ли се към конкретен модел? Картър ще ви даде подробните доклади от убийствата. Аз ще работя с изводите на Райнхард и архивите на Марини. Жаклин, ги би могла да помагаш при подреждането на архивите…

Докато всички кимаха, се случи нещо.

Бяха толкова изморени, или пък стана толкова бързо, че в момента никой не реагира. Секунда преди това Картър стоеше от дясната страна на Бланес и потриваше ръце, а миг по-късно бе отскочил към стола пред централния компютър, удряйки с крак под масата. Сетне изпъна гърди и загледа всички като стар огняр на влак, който прекъсва разговор между пътници, пътуващи в първа класа.

— Забравихте лошите студенти, професоре, тези, които бягаме от час. Но и ние можем да сме от полза при почистването на помещенията. — С театрален жест се наведе и вдигна смачканата змия. — Предполагам, че близките й са наблизо. Колкото и да не ни се вярва, ние сме в джунглата и гадинките имат навика да влизат в празните къщи и да търсят храна.

— Не е отровна — каза Жаклин невъзмутимо, поемайки змията. — Прилича на зелен гущер от блатистите места.

— Да, но е доста противен, нали? — Картър грабна от ръцете й влечугото, отиде до един метален контейнер за боклук и пусна малкия зелен гирлянд със зейнали вътрешности. — По всичко изглежда, че няма да работим само с главите си — ще е нужно да действаме и с крака. И това ми напомня, че и аз имам нужда от помощ. Някой трябва да ми помага в подреждането на провизиите, готвенето, в смените на пост и наблюдение, в чистенето… С една дума — във всички тези земни, житейски неща…

— Това ще бъда аз — каза Виктор веднага и погледна Елиса. — Ти сама можеш да се справиш с изчисленията.

Тя забеляза, че Картър се усмихва, сякаш развеселен от предложението на Виктор.

— Добре — прекрати разговора Бланес. — Да започваме. С колко време мислите, че разполагаме, Картър?

— Имате предвид преди „Игъл“ да дойдат да ни приветстват с добре дошли? Два дни, най-много три, ако са се хванали на въдицата, която им заложих в Йемен.

— Малко е.

— Но в действителност ще са още по-малко, професоре — каза Картър. — Защото Харисън е хитра лисица и знам, че няма да се хване.

 

 

Хубавото при хората, които са меланхолични в обикновения живот, е, че когато настъпят наистина тъжни мигове, те се окопитват. Те като че ли си казват: „Не знам защо съм се оплаквал преди. Виж какво ми се случва сега.“ Точно това ставаше с Виктор. Не можеше да се каже, че се чувства напълно щастлив, но усещаше някаква екзалтираност, някаква неподозирана жизненост. Дните му, запълнени с грижи около хидропонните растения и във философски четива, останаха в миналото; сега той живееше в един неопитомен свят, който изискваше от него нови качества във всяка минута. Освен това му беше приятно да се чувства полезен. Винаги беше вярвал, че нито едно от уменията, които притежаваме, не е ценно, ако не е в услуга на другите, и беше настъпил моментът за практическо приложение на това убеждение. През целия следобед бе разопаковал кашони, бе премитал и чистил, изпълнявайки нарежданията на Картър. Беше съсипан от умора, ала бе открил, че умората, подобно на наркотик, притежава изкусителна сила.

В един момент Картър го попита дали знае да готви в микровълнова печка.

— Мога да приготвям различни видове задушено — отвърна той.

Картър го изгледа.

— Добре тогава, на работа.

Очевидно беше, че бившият военен злоупотребява с търпението му, и той се подчиняваше, без да гъкне. В края на краищата какво удовлетворение можеше да изпита, докато работеше единствено за себе си у дома? Сега имаше възможност да помогне на други с обикновени и простички действия.

Отвори консервени кутии, бутилки олио и оцет, приготви чинии и се възползва от оскъдната светлина, която още влизаше през прозореца, за да сготви храна, която да не прилича на войнишка. Беше свалил пуловера и ризата си и работеше съблечен гол до кръста. На моменти му се струваше, че ще се задуши в този въздух, наситен с пот и жега, но това правеше задачата му още по-истинска. Той беше като миньор, приготвящ вечеря за изтощените си другари; юнга, премитащ палубата.

Необикновените сцени се редяха една след друга край него. По едно време Елиса влезе в кухнята с дънки в ръце. Беше по блузка с презрамки и малки бикини, но дори и така се обливаше в пот и бе прихванала великолепната си гъста коса с ластик.

— Виктор, дали има нещо, с което да срежа ето тук? Може би някаква голяма ножица… Умирам от жега.

— Мисля, че знам какво ти трябва.

Картър беше донесъл огромна кутия с инструменти, която стоеше отворена в съседната стая. Виктор избра портативна резачка за стомана. Това беше неочакван и прекрасен момент. Нима би могъл да си представи подобна сцена, и то точно с Елиса? Дори тя се усмихна и двамата се пошегуваха.

— По-високо, още малко, режи тук — показваше му тя.

— Ще се превърне в минипанталон. Дори и за шорти ще е малък…

— Режи без милост. Жаклин няма нищо, което да ми даде назаем.

Замисли се за предишния си живот, когато се беше смятал за щастливец всеки път, щом му се удадеше възможност да пие кафе с нея в стерилната обстановка в „Алигиери“. А сега и двамата бяха полуголи (той — от кръста нагоре, а тя — по бикини) и си говореха как трябва да срежат някакви панталони. Той продължаваше да изпитва страх (очевидно тя също), но имаше нещо в този страх, което го караше да мисли, че всичко можеше да се случи, било то приятно, или неприятно. Страхът го освобождаваше.

Когато вечерята стана, вече се беше стъмнило и горещината бе понамаляла. От малкото прозорче на трапезарията влизаше лек бриз, почти вятър, и Виктор можеше да различи едри сенки, движещи се отвъд телените заграждения. Постла хартиена покривка, нареди чиниите и постави една лампа в средата като свещник. Опита се дори да сервира с известна артистичност, но без особен успех. Вечеряха набързо и в мълчание, не разговаряха помежду си и Елиса, Жаклин и Бланес веднага се върнаха в залата за управление и подновиха работата си.

Виктор разчисти масата и включи предавателя в джоба на джинсите си. Струваше му се, че различава дишането на Елиса сред различните шумове, които долавяше. Представи си, че дишането е като пръстов отпечатък и че този тук е нейният, ето го и задъхания й алт и дращенето на молива й, плъзгащ се по листа.

Предавателите бяха идея на Бланес, при която Картър беше изкривил каменното си лице в гримаса, сякаш казвайки: „Професоре, оставете практическите идеи на мен“, но в крайна сметка бе склонил да им даде радио станции, не без да отбележи:

— Няма да са ви кой знае от каква полза, господин учен. Зилберг е бил превърнат в прах под носа на охраната в самолета, нали не сте забравили? А Стивънсън — в лодка, по-малка от тази стая, пред петима души, които нищо не са видели, нито са могли да реагират по какъвто и да било начин…

— Знам — съгласи се Бланес. — Но мисля, че във всеки момент трябва да сме във връзка помежду си. Това действа успокоително.

Затова от джоба на Виктор се разнасяха прегракналите гласове и кашлянето на Жаклин, Елиса и Бланес; той предполагаше, че те по същия начин чуваха него и затова се постара да не вдига шум, докато раздигаше масата (по-късно трябваше да измие чиниите с морска вода от бидоните, които Картър беше донесъл от брега). В този миг Картър го повика.

— Вземете един фенер, слезте в склада и прегледайте торните рафтове, за да знаем дали можем да използваме нещо. Вие сте по-висок от мен, а нямаме стълба.

Виктор го помоли да повтори нареждането — откакто бяха пристигнали на острова, Картър въобще не си правеше труда да говори на испански и при все че Виктор се справяше с английския, на моменти имаше чувството, че англичанинът използва някакъв непонятен жаргон. Когато разбра какво се иска от него, смирено се подчини: взе един фенер и се отправи към тъмното съседно помещение, където беше трапът към стълбите за склада.

Зейналият в черното трап.

Освети го, видя стъпалата надолу и си спомни за нещо. Тук е убил най-възрастната жена. Как й беше името? Черил Рос.

Вдигна поглед. Картър продължаваше да стои в кухнята, зает с нещо. Погледна отново към трапа. Какво сега? Нима те бива единствено да готвиш задушено? Пое си дълбоко въздух и заслиза. От джоба на панталоните му предавателят изпрати прокашлянето на Елиса, съпроводено със смущения във връзката. Дали тя беше чула заповедта на Картър? Знаеше ли какво прави той в този момент?

Когато таванът на склада остана над него, той вдигна фенера. Видя метални стелажи, претрупани с някакви предмети. Подът беше пръстен, въпреки че колкото и да го ровеше, не откри по него следите, които очакваше (и от които се боеше). Тук долу бе прохладно, дори малко студено в сравнение с лепкавата атмосфера в кухнята.

Изведнъж в дъното различи метална сива врата, чиято рамка бе обкована с дъски.

Спомни си, че Елиса му беше разказала как всичко се бе случило в стаята в дъното.

Зад тази врата.

Потръпна. Слезе по последните стъпала и реши да се съсредоточи в задачата си.

Започна от рафтовете вдясно. Повдигна се на пръсти и прокара снопа светлина по горната част. Забеляза два кашона, които изглеждаха пълни с бисквити, и големи тенекии с нещо, което, каквото и да беше, не бе за ядене. Сети се за една главоблъсканица, в която някакъв китаец показва на друг тенекия и отговорът е „мишка“^[1]. По същата логика, по която „игра“ за китаеца би се произнесло като „игла“. От предавателя се чуваше тих разговор, цензуриран от статичното електричество: Бланес и Елиса говореха нещо за изчисляване на УВ (универсалното време) и периодичността на енергията. Вибратото в гласа на Елиса галеше слабините му.

— Уф, изключете този боклук — дочу неочаквано той ботушите на Картър, който слизаше по стълбите. — Не върши никаква работа, каквото ще да казва оня умник.

Виктор не го послуша. Дори не си направи труда да възрази, а продължи да обхожда стелажа с фенер, докато откри нови кутии.

Внезапно някаква ръка докосна гениталиите му. Някаква огромна ръка. Отскочи мигом, но не преди дебелите пръсти на Картър да успеят да се вмъкнат в тесния джоб на джинсите му и да изключат предавателя.

— Какво… правите? — изпищя Виктор.

— По-спокойно, отче, не си мой тип. — Картър показа зъбите си в мрака. — Вече ви казах, че това с радиостанциите е вятър работа и не обичам да ме подслушват.

Виктор сподави гнева си и се върна към работата.

— Не ме наричайте „отче“, моля — каза. — Аз съм преподавател по физика.

— Мислех, че учите религия, богословие или нещо подобно.

— Откъде знаете? — учуди се Виктор.

— Снощи, на летището в Йемен, ви чух да обяснявате на френската преподавателка. И на няколко пъти ви видях да се молите.

Виктор се изненада от неподозираната наблюдателност на Картър. Наистина си бяха бъбрили с Жаклин за нещата, които четеше, и по време на пътуването се бе молил няколко пъти (никога не беше го правил с повече плам), но всеки път дискретно, с едва доловим „отче наш“. Не смяташе, че някой е забелязал.

— Католик съм — каза. Протегна ръка и наклони един от кашоните, за да види съдържанието му. Още консерви. — Извади една. — Зелен фасул.

— За мен е все тая дали сте учен, или поп. — Картър се беше заел да вади консервите от левия стелаж. — И двете са еднакво лоши за обществото. Едните създават оръжията, а другите ги благославят.

— А пък военните стрелят с тях — отвърна Виктор, без никакво желание да спори, но тенденциозно.

Потърси срока на годност на консервата със зелен фасул и установи, че е изтекъл преди четири години. Върна я в кашона и насочи фенера към следващия. Картонени опаковки. Бръкна и се опита да извади една.

— Кажете ми нещо — каза Картър зад гърба му. — Какво е Бог според вас?

— Бог?

— Да, какво е според вас?

— Надежда — отвърна Виктор след кратка пауза. — А за вас?

— Зависи от деня.

Опаковката беше залепнала. Виктор силно разтърси кашона. Изведнъж пъргава черна сянка изникна на пет сантиметра от пръстите му и се закатери по стената.

— Боже… — изстена Виктор на испански и се отдръпна с отвращение.

— Е, това вече наистина не е „Бог“ — Картър повтори думата на испански, докато се взираше в тавана. — Това е хлебарка. Действително е голяма, но нека не преувеличаваме…

— Огромна е… — На Виктор му се гадеше. Задушеното се разбунтува в стомаха му.

— Това е тропическа хлебарка без оцветители и консерванти. Бил съм на места, където лигите ти потичат при вида им. Места, където появата им се възприема като поява на дивеч.

— Не съм убеден, че бих искал да попадна на подобно място.

Бившият военен се изсмя дрезгаво и отсечено.

— Вече сте на подобно място, отче. Ако искате, ще разкова дъските от онази врата и ще ви покажа.

Виктор се обърна към вратата, после и към Картър. Очите на Картър и вратата имаха един и същи цвят на светлината на фенера.

— Не мога да кажа, че това е най-неприятното нещо, което съм виждал в живота си, защото впоследствие видях Крейг, Петрова и Марини. Но това, което видях зад тази врата, беше най-неприятното, което бях виждал в живота си дотогава. А кълна ви се, че вече бях виждал туй-онуй. — В прохладата на склада дъхът на Картър образуваше лек ореол. Фенерът караше очите му да блестят. Като че ли гореше отвътре. — Превъзходни войници като Стивънсън и Бергети, хора, свикнали да живеят на бойна нога — както обичам да казвам, — бяха сломени, когато слязоха в този склад… Дори и онзи тип, дето ни преследва, Харисън, човекът на „Игъл“, се побърка: той е виждал повече жертви от когото и да било, а сега се е превърнал в пъзльо. Изпуска си нервите, изпада в кризи и всякакви подобни неща. А не е човек, когото бих определил като мекушав.

Виктор помръдна адамовата си ябълка в неуспешен опит да преглътне. Картър се отмести малко, докато говореше, сякаш вече не се обръщаше към него, а към сенките около тях.

— Ще ви разкажа нещо. На хиляди километри оттук, в един дом в Сиудад дел Кабо живеят жена ми и дъщеря ми. Те са тъмнокожи. Имам прекрасно тъмнокожо момиченце на десет години, с великолепни къдрици и черни очи. Усмивката й е толкова нежна, че бих могъл да я съзерцавам цял живот, докато тялото и устата ми не пресъхнат. Жена ми се казва Камария, което на суахили означава „като лупата“. Тя е стройна и красива — съвършен образец на своята раса, със стегнато тяло от абанос. Обичам ги до полуда. А от няколко години не минава нощ, без да сънувам как ги затварям в този склад и ги раздробявам на парчета. Правя с тях онова, което нещото бе направило с Черил Рос. Не мога да се съпротивлявам — той идва, заповядва ми и аз се подчинявам. Изтръгвам очите на дъщеря си и ги изяждам.

Остана за миг безмълвен, дишайки тежко. Сетне се обърна към Виктор със спокоен, безучастен поглед.

— Страх ме е, отче. Повече, отколкото малко дете, затворено в тъмна стая. Откакто това се случи, съм способен да се разкрещя, ако някой приятел ме стресне на шега, или пък да се изпусна в гащите, ако остана сам през нощта. Никога не съм изпитвал такъв страх в живота си… Знам, че ако съществува Бог, както вие вярвате, той или онова нещо е Антибог. Антинадежда. Антихрист, така ли се казваше?

— Да — промълви Виктор.

Картър го загледа.

— Но не се притеснявайте. Това не ви засяга. Засяга нас. Ако вашите колеги не намерят бързо решение, ще убие всички ни, вас не… Вие само ще полудеете. — Внезапно заговори с презрение. — Така че престанете да се вълнувате около шибаните хлебарки и продължавайте с кашоните.

Завъртя се и излезе от склада.

 

 

Стресна се насън и се събуди. Беше си вкъщи. С Рик Валенте режеха на парчета панталоните на момичетата.

Всичко останало (островът, ужасните убийства) беше лош сън, за щастие. Пътищата на подсъзнанието са непредсказуеми, си каза.

— Погледни това — му казваше Рик, който беше изобретил някакъв апарат за свръхбързо нарязване на панталоните.

Но това не беше истина. В действителност той бе на пода, опрял голия си гръб в студена метална стена. Позна тясната кухня на научната станция. През прозореца нахлуваше светлината на разсъмването, но не тя го беше събудила.

— Виктор…? — шепнеше радиостанцията на лавицата.

— Виктор, там ли си? Можеш ли да намериш Картър и заедно да дойдете в залата за прожекции?

— Открихте ли нещо? — попита, като мъчително се изправи.

— Елате колкото можете по-бързо — каза Бланес в отговор.

Съдейки по тона му, Виктор си каза, че е обзет от ужас.