Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (10)

8

— Не знаех, че ще излизаш тази вечер — каза майка й, разлиствайки някакво списание пред телевизора и оглеждайки я внимателно над очилата си за четене.

Ще се срещнем с един приятел — излъга. А може би не. Все още не знаеше.

С онзи студент по журналистика ли? Радвам се. Добре е за теб да имаш повече познати.

Елиса беше изненадана. Предната седмица бе споменала за Хавиер Малдонадо с някакъв банален коментар насред продължителните мълчания помежду им. Мислеше, че майка й дори не е чула, ала сега виждаше, че греши. Заинтригува я този майчински интерес дори за дребни подробности: винаги беше смятала, че никоя от тях не се интересува от това, което прави другата, нито пък с кого го прави. Все едно. Дори и така, също не е истинско. Чу я да казва още нещо (може би: „Приятно прекарване“), докато отваряше външната врата. Усмихна се при тази последна проява на любезност, тъй като въобще не знаеше как ще „прекара“, нито пък знаеше къде точно отива.

Защото клуб „Евклид“ не съществуваше.

Адресът, на малка уличка в „Чуека“^[1] беше верен, но в пито един общ или специализиран пътеводител не успя да открие отзиви за бар или клуб с това име нито на посочения, нито на някакъв друг адрес в Мадрид. Колкото и парадоксално да звучеше, този факт подсили доверието й в уречената среща.

Разсъждаваше по следния начин: ако заведението беше истинско, поредицата от съвпадения — електронното съобщение, уебсайтът, ключът към загадката, съдържащ се в „Евклид“, съществуването на клуба — биха били подозрително много. Докато обстоятелството, че такъв клуб не фигурираше по указателите събуди нейното любопитство, още повече, когато разбра, че малкото останали локали са реални. Може би всичко това означаваше единствено, че е плод на някаква фантазия. А може би означаваше, че анонимният подател беше начертал интелигентен план, въвличайки името на Евклид, за да я накара да се появи на конкретно място в определен час. Но защо? Кой ли можеше да бъде и какво искаше?

Когато излезе от станцията на метрото в „Чуека“ в горещината на улицата и се озова насред пъстрата картина от младежи, раси и звуци, струпани в малките заведения на открито, не можа да потисне известно безпокойство. Беше усещане, което не бе породено от нищо определено (тъй като тя нито очакваше, нито се страхуваше от нещо определено), но то я накара да усети изтръпване по гърба си под тениската и леката жилетка, която носеше. Хубаво беше, че това облекло, допълвано от съдрани дънки, не предизвикваше внимание в този район.

Адресът се оказа в края на една от малките улички, тръгващи от площада, между две къщи. Беше бар или клуб, или и двете едновременно, но не се казваше „Евклид“. На неоновия надпис с истинското му име липсваха букви, при все че това изобщо не заинтересува Елиса. Това, на което тя обърна внимание, беше видът му — две летящи, тъмни врати от матирано стъкло. Въобще не приличаше на тайно скривалище, нито на нелегален вертеп, където да бъдат привличани посредством сложни математически изобретателности млади момичета, завършили теоретична физика, за да бъдат подложени на жестоки издевателства. Хората влизаха и излизаха, вътре се чуваха „Кемикъл Брадърс“^[2], нямаше признаци за присъствие на горили, които да контролират клиентите. Часовникът на китката й показваше единайсет и десет. Реши да влезе.

Имаше стълба, която завиваше. След завоя се откриваше доста добра видимост към салона. Без да е много просторен, той беше препълнен с хора и това го караше да изглежда още по-малък. Единствените светлини бяха на бара в дъното, червени на цвят и затова в най-отдалечените места се виждаха само части от обагрени в червеникаво лица, ръце, бедра и гърбове. Музиката кънтеше толкова оглушително и Елиса си помисли, че ако тя внезапно спре, ушите на всички вътре щяха да продължат да пищят с часове. Климатиците поне като че ли се справяха, работейки на пълни обороти. И какво още трябва да направя, господин Евклид?

Продължи да слиза до края на стълбата и се смеси със сенките. Беше почти невъзможно да си проправяш път, без да се блъснеш или да бъдеш изблъскан от някого. Срещата може би е на бара. Упъти се натам, като избутваше хората с ръце, без да се притеснява.

Ненадейно някой друг използва същия механизъм спрямо нея, здраво сграбчвайки ръката й.

— Ела! — Чу гласа. — Бързо!

Стъписа се от изненада, но се подчини.

 

 

И тогава всичко се превърна в поредица от бързо сменящи се картини. Насочиха се към дъното на заведението при тоалетните, изкачиха се по друга стълба, по-тясна от тази на входа, и стигнаха до малко коридорче с врата в дъното. На нея имаше метална дръжка за отваряне и пневматично устройство за затваряне, на което се четеше „Изход“. Щом стигнаха, той натисна дръжката и открехна вратата с няколко милиметра. Огледа се навън и я затвори. Сетне се обърна към нея.

Елиса, която го беше следвала като завързана с каишка за ръката му, се запита какво ли щеше да се случи оттук нататък. При тези обстоятелства можеше да очаква всичко. Ала въпросът, който чу, надмина всичките й очаквания. Реши, че слухът й изневерява.

— Мобилният ми телефон ли?

— Да. У теб ли е?

— Естествено.

— Дай ми го.

Със зяпнала уста пъхна ръка в джоба на джинсите си. Едва извадила малката машинка, той й я изтръгна от ръцете.

— Застани тук и ме погледни.

Тя задържа вратата, докато той излизаше. Показа се навреме, за да види как прекосява тясната уличка (и едва повярва на очите си, когато го видя) и изхвърля мобилния й телефон в кошче, прикрепено към уличен стълб. После той се върна и затвори вратата.

— Видя ли добре къде го оставих?

— Да, но какво…?

Той сложи показалец на устните си.

— Шшт. Всеки момент ще се появят.

През последвалата пауза тя го погледна, а той се загледа към улицата.

— Ето ги — каза изведнъж. Беше понижил глас, превръщайки го в шепот. — Ела насам внимателно. — Отново почувства необходимост да му се подчини, въпреки че най-малко от всичко я привличаше мисълта да се приближава. — Виж.

Единственото, което можа да види през цепнатината на открехнатата врата, беше кола с ръмжащ мотор, която точно в този момент пресичаше улицата, а на отсрещния тротоар някакъв мъж ровеше с ръка в кошчето. Мина друга кола, после — още една. Когато получи видимост, видя, че мъжът е извадил някакъв предмет и го почиства, като го тръска с известно раздразнение. Нямаше нужда да присвива очи: това беше без съмнение нейният мобилен телефон. Мъжът го беше отворил и се виждаше свободно синкавата светлина на екрана. Мъжът бе непознат, плешив, с риза с къс ръкав и (доста изненадващо) без мустак.

Внезапно мъжът обърна глава към тях. Всичко отново потъна в мрак.

— Не искаме да ни видят, нали? — каза той на ухото й, преди да затворят вратата. — Бихме провалили един чудесен план… — И се усмихна по начин, който накара Елиса да се почувства неудобно. — Би трябвало да проверя дали нямаш други микрофони по себе си… Може би скрити в дрехите, или пък в някое кътче от тялото ти… Но тази нощ ще има достатъчно време подробно да те изследвам.

Тя не отговори. Не знаеше какво я впечатлява повече — дали онзи тип, когото току-що бе видяла да изважда мобилния й телефон от кошчето за боклук, или неговото присъствие, невероятните му синьо-зеленикави очи, така студени и объркващи, и неговият глас, наситен с онзи особен подигравателен акцент. Ала когато отново й заповяда, тя незабавно се подчини.

— Да вървим — каза Валенте Шарпе.

 

 

— Как може изобщо някой да е поставил… предавател в мобилния ми телефон?

— Сигурна ли си, че не си го забравяла никъде? Или, че не си го давала на някого макар и само за миг?

— Напълно сигурна.

Нещо да ти се е повреждало наскоро? Тостерът? Телевизорът? Нещо, заради което да е идвал техник?

— Не, аз…

И тогава се сети. Телефонната линия. Миналата седмица идваха да я оправят.

И ти, естествено, си била вкъщи. А мобилният телефон е бил в стаята ти.

— Но те не се бавиха… Те…

— Оо — усмихна се Рик Валенте. — Имали са достатъчно време, за да сложат микрофони дори в капака на тоалетната ти чиния, уверявам те. Може и да са несръчни, но понеже се занимават все с едно и също нещо, вече са добили някаква ловкост.

Бяха стигнали до площад „Испания“. Валенте зави по посока на „Ферас“^[3]. Караше бавно, без да се изнервя от задръстванията, типични за петък вечер. Беше казал на Елиса, че колата, в която пътуваха, е „сигурна“ (някаква приятелка му я беше дала за вечерта), ала добави, че никак не му се ще полицията да го спре и да му поиска документите. Елиса го слушаше и мислеше, че след всичко случило се и след това, което беше чула, една вероятна глоба би била най-незначителното нещо. Умът й беше гордиев възел от съмнения. От време на време поглеждаше профила на Валенте, подобен на този на граблива птица, и се питаше дали не е луд. Той сякаш отгатна това.

— Разбирам, че ти е трудно да повярваш, скъпа. Да видим дали мога да приведа повече доказателства. Забелязала ли си да те следят особени индивиди със запомняща се външност? Като например червенокоси, полицаи, метачи…

Въпросът я накара да онемее. Стори й се, че тъкмо е излязла от нещо, приличащо й на кошмар, и някой й доказваше, че е истина. Когато разказа за мъжете с посивели мустаци, Валенте пресилено се изсмя, спирайки пред един светофар.

— При мен бяха просяци. На жаргон се наричат „стръв за заблуда“. Не те следят те в действителност. На практика мисията им е точно противоположна — ти да ги следиш. По филмите често главният герой забелязва, че оня тип, дето се прави, че чете вестник, или пък мъжът, който чака автобуса, го шпионира, но в реалния живот човек вижда единствено „стръвта“. Знам какво говоря — добави и обърна бялото си лице към нея. — Баща ми е експерт по въпросите на сигурността. Казва, че използването на „стръв“ си е чиста психология: ако решиш, че те следи някой с прошарен мустак, мозъкът ти подсъзнателно започва да търси подобни индивиди и пропуска всички останали, които не притежават тази особеност. Сетне се убеждаваш, че това е параноя, преставаш да си нащрек и вече не ти привличат вниманието други странни подробности. А в това време истинските шпиони страхотно се забавляват за твоя сметка. При все че днес като че ли ние им свихме номер.

Тя беше зашеметена. Валенте й разказваше точно такива неща, каквито бе преживяла през последните дни. Готвеше се да попита нещо, когато усети, че колата спира. Валенте бързо беше паркирал до един контейнер. После тръгна надолу по улицата към „Пинтор Росалес“^[4]. Тя се нагоди към темпото му, все още слисана. Нямаше представа накъде вървят (бе попитала, без да получи отговор, а имаше достатъчно сериозни съмнения в себе си, за да повтаря въпроса), но го последва, без да протестира, опитвайки се да сглоби в съзнанието си фантасмагоричните късчета от тази загадка.

— Казваш, че ни следят… Но кой? И защо?

— Не знам със сигурност. — Валенте вървеше с ръце в джобовете и привидно спокоен, но на Елиса й се струваше, че бърза прекалено много, сякаш спокойната отмереност на крачките му представляваше за нея друга разновидност на скоростта. — Чувала ли си за Ешелон?

— Звучи ми познато. Четох нещо преди време. Това е нещо като… система за международно наблюдение, нали?

— Това е най-голямата система за наблюдение в света, скъпа. Баща ми е работил за тях и затова ги познавам. Знаела ли си, че всичко, което говориш по телефона или купуваш с кредитна карта, или търсиш в интернет, се регистрира и се проучва и филтрира от компютри? Всеки един от нас, всеки гражданин на всяка държава е обект на изследване от страна на Ешелон и колкото по-голяма е вероятността да сме опасни, толкова по-внимателно ни проучват те. Ако компютрите решат, че представляваме интерес, отбелязват ни с червена точка и започват да ни следят на сериозно: стръв, микрофони… Всичко по реда си. Това е то Ешелон — световният Биг Брадър. Да пазим задниците си, разсъждават те, да не стане така, че да приседнем на счупено стъкло. Единайсети септември и единайсети март^[5] ни поставиха всички в положението на Адам и Ева в рая — голи и под контрол. Въпреки това Ешелон е свързан с англосаксонците, най-вече със Съединените щати. Но неотдавна моят баща ми разказа, че в Европа е изникнало нещо подобно, някаква система за наблюдение, която използва тактики, сходни с прилаганите в Ешелон. Може би са те.

— Слушам те и ми се струва… Извинявай, но… За какво им е да ни следят Ешелон или който и да е там друг нас двамата… теб и мен?

— Не знам, точно това се мъча да разбера с твоя помощ. Но имам едно подозрение.

— Какво е то?

— Следят ни, защото сме първите в курса на Бланес.

Елиса не можа да сдържи смеха си. Всеизвестно бе, че надарените студенти по физика си имат своите странности, но при Валенте това беше направо патологично.

— Майтапиш се, нали? — каза тя.

Валенте внезапно спря на тротоара и я погледна. Както обикновено, беше облечен предизвикателно: бели джинси и кремав пуловер с толкова широко деколте, че едно от кокалестите му рамене беше голо. Сламените коси му падаха в очите. Тя долови леко раздразнение в думите му.

— Слушай, малката, организирах тази среща много внимателно. От една седмица ти изпращам онези рисунчици, разчитайки, че си достатъчно умна, за да схванеш посланието. Ако продължаваш да не ми вярваш, проблемът си е твой. Няма да си губя повече времето с теб.

Завъртя се, вдигна юмрук и удари по една врата. Елиса си каза, че живот с Валенте Шарпе би бил всичко друго, освен скучен. Вратата се отвори, като разкри полумрака на един коридор и тъмните черти на някакъв мъж. Валенте прекрачи прага и се обърна към нея.

— Ακο искаш да влезеш, сега е моментът. Ако ли не, изчезвай, мамка ти.

— Да вляза? — Елиса погледна към мрака. Очите на мъжа с маслинен цвят на лицето я наблюдаваха с особен блясък. — Къде?

— В моя дом. — Валенте се усмихна. — Съжалявам, че те каня през задния вход. Значи оставаш тук, чудесно. — И се обърна към мъжа. — Затръшни й вратата под носа, Фаузи.

Тежката врата се захлопна пред нея. Но почти веднага отново се отвори и развеселеното лице на Валенте надникни отвътре.

— Всъщност отговори ли на въпросника? При теб как беше с попълването? Онзи младеж, дето разговаря с мен на празненството, той ли беше и при теб? Като какъв ти се представи? Журналист? Студент? Обожател?

Сега вече, да. Сега вече като че ли той й подаде липсващата частичка, която тя несъзнателно беше търсила от самото начало, и цялата картина се разкри пред нея без повече празнини.

Очевидна, точна, ужасяваща картина.

Неочаквано Валенте избухна в смях. Усмивката му беше по-шумна, отколкото смехът, тъй като кикотът му всъщност не представляваше нищо друго, освен едно мигновено показване на небцето и фаринкса, при което очите му се смаляваха.

— От идиотското ти изражение човек би помислил, че…! Не ми казвай, че онзи тип ти е харесвал! — Елиса стоеше напълно застинала, без да мига, едва дишайки. Валенте като че ли неочаквано се оживи, сякаш очарован от нейното изражение. — Невероятно, по-глупава си, отколкото предполагах… Може и да си добра математичка, но в общуването си с хората си тъпа като крава, нали така, скъпа? Какво огромно разочарование. За двамата. Понечи отново да затвори вратата. — Влизаш ли, или не?

Тя продължи да стои неподвижна.