Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (4)

2

Кабинетът на Виктор Лопера беше срещу нейния. Виктор, който току-що беше дошъл, е кротко удоволствие фотокопираше главоблъсканицата от сутрешния вестник. Колекционираше подобни загадки за през свободното време и имаше цели албуми, изпълнени с успешно решени задачи, извадени от интернет, вестници и списания. Фотокопието тъкмо излизаше готово, когато чу почукване на вратата.

— Да?

— При вида на Елиса спокойното изражение на лицето му почти не се промени: гъстите му черни вежди се повдигнаха леко, а ъгълчетата на устата му отпуснаха малко чертите на голобрадото му лице зад очилата в жест, който, вписан в поведенческата скала на своя притежател, можеше да мине за подобие на усмивка.

Елиса вече беше свикнала с характера на своя колега. Въпреки стеснителността си, Виктор много й допадаше. Той беше един от хората, на които тя имаше най-голямо доверие. Въпреки че сега точно можеше да й помогне по един-единствен начин.

— Как е днешната загадка? — тя се усмихна и отметна косата от челото си. Въпросът беше почти ритуален — на Виктор му беше приятно, че тя се интересува от неговото хоби, дори споделяше с нея някои от най-интересните главоблъсканици. Не познаваше много хора, с които да може да разговаря на тази тема.

— Доста лесна — показа й фотокопираната страница. — Някакъв тип, захапал стена. „Глух ли си?“ — гласи въпросът. Отговорът трябва да е: „Като тази стена“ — Разбираш ли? „Като… тази… стена…“

— Не е зле — отвърна Елиса, смеейки се. Опитай се да изглеждаш безгрижна. Изпитваше желание да вика, да побегне, ала знаеше, че трябва да се държи спокойно. Никой нямаше да й помогне, поне засега, беше сама. Виж, Виктор, би ли предал на Тереса, че няма да мога да изнеса семинара по квантова физика днес на обяд. Тя не е в кабинета си, а аз искам да си тръгна.

— Разбира се — друго, почти незабележимо движение на веждите. — Нещо лошо ли има?

— Боли ме глава и ми се струва, че имам температура. Може би е грип.

— Неприятно.

— Да, лош късмет.

„Неприятно“ беше най-близкото възможно до израз на обич от страна на Виктор и Елиса знаеше това. Погледнаха се отново и Виктор промълви:

— Не се безпокой. Ще й кажа.

Тя му благодари. Докато се отдалечаваше, чу:

— Оправяй се бързо.

Виктор остана в същата поза за неопределено време: прав, с фотокопието в ръка, загледан към вратата. Лицето му зад маската на старомодните и големи метални очила не изразяваше нищо, освен леко объркване, ала дълбоко в мислите му имаше тревога.

 

 

Никой няма да ти помогне.

Запъти се забързано към колата си на паркинга на факултета. Студената мартенска утрин с почти бяло небе я накара да потръпне. Знаеше, че няма грип, но в този момент не можеше да бъде упреквана за подобна лъжа.

От време на време обръщаше глава и се оглеждаше.

Никой. Сама си. И още не са ти се обадили. А може би да?

Извади мобилния телефон от джоба си и погледна дали има пропуснати обаждания. Нито едно. Нямаше и нови електронни съобщения в часовника-компютър на китката й.

Сама.

В ума й се стрелкаха хиляди въпроси — непрекъснат порой от безпокойство и възможности. Осъзна колко е изнервена, когато почти изпусна дистанционното за колата. Направи маневра бавно, сграбчила волана с две ръце и планирайки всеки натиск върху газта и амбреажа, сякаш беше начинаещ шофьор в решителния момент на изпит за книжка. Реши да не включва компютъра на колата и да се съсредоточи в карането без чужда помощ — това щеше да й помогне да запази спокойствие.

Излезе от университета и тръгна по „Колменар“ към Мадрид. Огледалото за задно виждане не й предоставяше никаква особена информация — колите я задминаваха и никой не проявяваше желание да се залепи за нея. На северния изход на града хвана отклонението за своя квартал.

В един момент, докато пресичаше „Орталеса“, чу познатото звънене на мобилния телефон. Погледна към седалката до себе си — беше прибрала телефона в чантата, забравяйки да го включи на високоговорител. Намали скоростта, пъхна ръка в чантата и започна панически да го търси. Обаждането. Звънът сякаш я зовеше от дън земя. Пръстите й се лутаха като да беше сляпа: верижка, джобче, ръбовете на телефона… Обаждането, обаждането…

Най-сетне откри апарата, но докато го вадеше, той се изплъзна от потните й пръсти. Видя го как пада на седалката и сетне отскача на пода. Понечи да го вдигне.

Ненадейно, сякаш беше изплувала от нищото, някаква сянка се хвърли върху предното стъкло. Нямаше дори време да извика: натисна инстинктивно спирачката и инерцията притисна стернума й към предпазния колан. Човекът, млад мъж, отскочи назад и разярен удари по капака на колата. Елиса видя, че беше на пешеходна пътека. Не я бе забелязала. Вдигна ръка в знак на извинение и чу ругатните на младежа зад прозореца. Други пешеходци осъдително я гледаха. Спокойно. Така нищо няма да постигнеш. Карай спокойно и се прибери вкъщи.

Мобилният телефон бе онемял. Както беше спряла колата на пешеходната пътека и не обръщайки внимание на протестиращите коли наоколо, Елиса се наведе, вдигна телефона и погледна екрана: номерът, от който й се бяха обадили, не се беше записал. Не се безпокой, ако е било обаждането, ще опитат пак.

Остави телефона на седалката и продължи да кара. Десет минути по-късно паркира в гаража на жилищния си блок на улица „Силвано“. Отказа се от асансьора и изкачи пеша трите етажа до своя апартамент.

При все че беше убедена в безполезността на това действие, заключи блиндираната врата (беше я поставила преди три години срещу цяло състояние) с четирите шипа и магнитната верига и включи алармата. Сетне обходи къщата и затвори металните електронни щори, като не пропусна дори и онази, която гледаше към вътрешния двор откъм кухнята. Едновременно с това запали всички лампи. Преди да приключи, открехна щорите в трапезарията и погледна на улицата.

Колите минаваха, хората се плъзгаха като в аквариум, където всички шумове бяха приглушени, видя бадемови дървета и изрисувани стени. Животът продължаваше. Не забеляза никого, който да й направи специално впечатление. Спусна и последната щора.

Запали също лампите в банята и кухнята, както и в стаята за спорт, която беше без прозорци. Не забрави и малките лампи на нощните шкафчета от двете страни на неоправеното легло, отрупано със списания и записки по физика и математика.

Кълбо от черна коприна се въргаляше до леглото. Предната нощ се беше отдала на любимата си игра с господин Белооки и още не беше разтребила разпиляното по пода бельо. Вдигна топката плат цялата изтръпнала (в този миг мисълта за „играта й“ я караше да изтръпва повече от всякога) и я прибра, без да я сгъва, в едно от чекмеджетата на скрина. Преди да излезе спря пред голямата картина в рамка, на която се виждаше изобразена снимка на Луната — първото, което виждаше всяка сутрин при събуждане; натисна ключа, вграден в рамката: спътникът се освети в бяла, фосфоресцираща тоналност. Върна се в трапезарията и запали всички останали лампи от централния ключ — лампиона и декоративните светлини на етажерката… Погрижи се и за двете специални лампи, които работеха със зареждащи се батерии.

На стационарния й телефон мигаха съобщения за две обаждания. Изслуша ги със затаен дъх. Едното беше от научно издателство, за чието списание тя бе абонирана, а другото от жената, която й помагаше в домакинството и на която плащаше на час. Елиса я викаше само когато и тя самата си беше вкъщи, тъй като не желаеше никой да навлиза в интимното пространство на живота й. Жената искаше да променят деня, защото трябвало да иде на лекар. Елиса не й се обади, а чисто и просто изтри съобщението.

После включи четирийсетинчовия екран на цифровия телевизор. По многобройните новинарски канали предаваха метеорологични прогнози, спорт и икономически данни. Отвори една диалогова кутия, изписа с клавишите няколко ключови думи и телевизорът започна автоматично да търси новината, която я интересуваше, но без резултат. Остави телевизора на новините на Си Ен Ен на английски и намали звука.

Помисли малко и изтича в кухнята, където отвори едно електронно чекмедже под програматора на температурата. Намери това, което търсеше, на дъното. Беше го купила преди една година точно с тази единствена цел, въпреки че беше убедена в безполезността и на тази мярка.

Вгледа се за миг в изпълнените си с ужас очи, отразени в стоманената повърхност на касапския нож.

 

 

Чакаше.

Беше се върнала в трапезарията и след като се увери, че телефонът работи, а мобилният й е зареден, седна на фотьойла пред телевизора с ножа в скута.

Тя чакаше.

Голямото плюшено мече, подарено й от колегите за нейния рожден ден предната година, беше в ъгъла на дивана срещу нея. На врата му имаше лигавник с надпис „Честит Рожден Ден“, избродиран в червено, а отдолу се виждаше емблемата на университета „Алигиери“ (орловият профил на Данте). На корема му със златни букви се четеше девизът на университета: „До днес не е браздена тук водата“^[1]. Пластмасовите му очи като че ли шпионираха Елиса, а сърцевидната му уста сякаш й говореше.

Каквото и да правиш, колкото и да се предпазваш, лъжеш сама себе си и се заблуждаваш, че си защитена. Истината е, че си мъртва.

Извърна поглед към екрана, където представяха изстрелването на нова космическа европейска сонда.

Мъртва си, Елиса. Мъртва, като останалите.

Писъкът на телефона я накара почти да скочи от креслото. И тогава й хрумна нещо, което я изненада: протегна ръка без колебание и вдигна слушалката в състояние, много близко до абсолютното спокойствие. Сега, когато най-сетне идваше обаждането, тя се чувстваше невероятно успокоена. Гласът й изобщо не трепна, когато отговори.

— Ало?

Цяла вечност не последва нищо. После чу:

— Елиса? Виктор е…

Разочарованието я стъписа. Чувстваше се като че ли беше събирала всичките си сили в очакване да поеме удара и изведнъж се оказваше, че борбата е отменена. Пое дъх, а в това време някаква безумна вълна на омраза към приятеля й взе да набъбва в нея. Виктор нямаше вина за нищо, но в онзи миг неговият глас беше последното, което тя желаеше да чуе. Остави ме, остави ме, затвори и ме остави.

— Исках да разбера как си… Стори ми се… Всъщност изглеждаше зле. Знаеш…

— Добре съм, не се тревожи. Просто ме боли главата… Мисля, че дори не е грип.

— Радвам се. — Прочистване на гласа. Пауза. Мудността на Виктор, с която бе свикнала, сега я вбесяваше. — Въпросът със семинара е уреден. Нориега казва, че няма проблем. Ако не можеш тази седмица… просто… предупреди отрано Тереса…

— Добре. Много ти благодаря, Виктор.

Запита се какво ли би казал Виктор, ако я видеше сега — обляна в пот, трепереща, свита в креслото, сграбчила нож с четирийсет и пет сантиметрово острие от неръждаема стомана в дясната си ръка.

— Оба… обаждам ти се също, защото — добави той — по телевизията съобщават… — Елиса наостри слух. — Телевизорът ти пуснат ли е?

Трескаво затърси с дистанционното канала, който Виктор й посочи. Видя жилищен блок и репортер с микрофон.

— …_в дома му в този университетски район в Милано, потресе цяла Италия._

— Струва ми се, че ти го познаваше, нали? — попита Виктор.

— Да — отвърна Елиса спокойно. — Какво нещастие.

Прави се на безразлична. В никакъв случай не се издавай по телефона.

Гласът на Виктор предприемаше още една мъчителна извивка към нова фраза. Елиса реши, че е време да го прекъсне.

— Извинявай. Трябва да затварям… Ще ти се обадя по-късно… Благодаря ти за всичко, наистина.

Дори не изчака отговора му. Мъчно й беше, че се държи така грубо с човек като Виктор, но нямаше избор. Увеличи звука на телевизора и запоглъща всяка дума. Репортерът обясняваше, че полицията не отхвърля нито една възможност, при все че кражбата изглежда да е била най-вероятната подбуда.

Вкопчи се в тази глупава надежда с цялото си същество. Да, сигурно е това. Кражба. Щом още го няма обаждането…

Репортерът държеше отворен чадър. В Милано небето беше сиво. Елиса изпитваше потискащо усещане, че наблюдава свършека на света.

 

 

Прозорците на Института по съдебна медицина в университета „Дели Студи“ в Милано светеха, въпреки че от доста време вече почти всички служители си бяха тръгнали. Валеше ситен, но непреставащ дъжд в миланската нощ и от прогизналия край на италианското знаме, окачено над входа на строгата сграда, се стичаше непрекъснато струя вода. Под въпросното знаме спря тъмният автомобил, който пристигна на „Виа Манджиагали“. Изплува сянката на чадър. Някаква фигура, чакаща на прага, посрещна двата силуета, които изскочиха от задната седалка на колата. Никой не произнесе дума — изглеждаше, че всеки знае кои са другите и за какво са тук. Чадърът се затвори. Силуетите изчезнаха.

По коридорите на института отекнаха стъпките на тримата мъже. Бяха облечени в тъмни костюми, а новодошлите имаха и палта. Най-напред вървеше лицето, което беше чакало на входа — млад мъж, извънредно блед и толкова нервен, че като че ли се придвижваше с подскоци. Говорейки, оживено жестикулираше. В английския му се долавяше силен италиански акцент.

— Правят подробен преглед… Все още няма окончателни заключения. Намерили го вчера сутринта… Едва днес успяхме да съберем специалистите.

Спря, за да отвори вратата към Лабораторията по съдебна антропология и одонтология. Открита през 1995 и обновена през 2012 година, тази лаборатория беше оборудвана с най-модерна апаратура и в нея работеха някои от най-добрите съдебни лекари в Европа.

Новодошлите почти не обърнаха внимание на скулптурите и снимките, украсяващи стените на коридора. Подминаха скулптурна група от три бюста, изработени от гипс.

— Колко на брой са свидетелите? — попита единият от мъжете, по-възрастният, с напълно бяла коса, оскъдна на темето, но затова пък по-обилна отстрани. Говореше английски с неопределен акцент, може би смес от няколко.

— Само жената, която почиствала апартамента му всяка сутрин. Тя го намерила. Съседите почти нищо не са забелязали.

— Какво означава „почти“?

— Чули виковете на жената и я разпитали, но никой не е влизал в апартамента. Веднага извикали полицията.

Бяха спрели до една детайлна анатомична рисунка, която изобразяваше тялото на разрязана жена със зародиш в разпраната утроба. Младият мъж отвори метална врата.

— А жената? — запита беловласият.

— Натъпкана с успокоителни в болницата. Под охрана.

— Не трябва да я пускат, докато не я разпитаме.

— Вече съм се погрижил за всичко.

Белокосият мъж говореше с привидно безразличие, без да променя изражението на лицето си и без да вади ръцете от джобовете си. Младият мъж отвръщаше забързано, с угодническия тон на лакей. Другият мъж изглеждаше потънал в размисли. Беше як и широкоплещест: костюмът и дори палтото имаха вид да са два размера по-малки от неговия. Не изглеждаше толкова възрастен като онзи с белите коси, нито толкова млад като човека, който ги бе посрещнал. Косата му беше ниско остригана, очите му бяха наситенозелени; сивкава брада очертаваше кръгообразна крива над огромен, подобен на готическа колона врат. Като го видеше човек, веднага разбираше, че единствен той измежду тримата не беше свикнал с чиновническото облекло. Движеше се решително, като поклащаше ръце. Притежаваше характерната външност на военен.

Прекосиха още един коридор и стигнаха до друга зала. Младият мъж затвори вратата зад гърбовете им.

Там вътре беше студено. Стените и подът бяха боядисани в мек, отразяващ светлината ябълковозелен цвят, подобен на този на вътрешността на полиран кристал. Неколцина мъже с хирургически престилки стояха изправени в редица, а край тях имаше маси с инструменти. Гледаха към вратата, откъдето току-що бяха влезли тримата мъже, и изглеждаха като събрани тук единствено, за да посрещнат с добре дошли гостите. Един от тях, със сребриста коса, сресана на път от едната страна, и интересно защо с риза и вратовръзка под зеленото хирургическо облекло, се отдели от групата и пристъпи напред. Младият мъж ги представи.

— Господата Харисън и Картър. Доктор Фонтана. — Лекарят кимна с глава за поздрав, със същото му отвърнаха беловласият мъж и здравенякът. — Пред тях можете да разкриете цялата информация без всякаква предпазливост, докторе.

Настъпи тишина. Лека усмивка, почти гримаса изпъваше бялото и лъскаво, сякаш направено от восък лице на лекаря. Някакъв тик караше десния му клепач да се присвива. Когато заговори, изглеждаше, че гласът излиза от корема на дистанционно управлявана кукла.

— Подобно нещо не съм виждал никога… през цялата си практика на съдебен лекар.

Останалите доктори се отдръпнаха, като че ли приканвайки посетителите да се приближат. Зад тях имаше операционна маса. Мощните лампи стоварваха светлината си в центъра, върху покрита с чаршаф купчина. Един от лекарите отметна чаршафа.

Като се изключат белокосият мъж и здравенякът, никой друг не погледна това, което беше отдолу. Всички бяха вперили взор в лицата на посетителите, сякаш те бяха единствените нуждаещи се от внимателен преглед.

Беловласият мъж отвори уста, но мигом я затвори и отклони очи.

За един миг само здравенякът продължи да гледа към масата.

Остана така, със сключени вежди и вдървено тяло, като че ли насилваше очите си да изследват онова, което никой друг в залата не желаеше да вижда повече.

 

 

Около Елиса се беше стъмнило. Апартаментът й представляваше остров от светлина, ала в съседните жилища се настаняваше мракът. Продължаваше да седи в същото положение пред изгасения телевизор, с огромния нож в скута си. Не беше хапвала, нито почивала през целия ден. Толкова й се искаше да се отдаде на физическите си упражнения и на удоволствието от един продължителен и отпускащ душ, ала не смееше да помръдне.

Чакаше.

Щеше да чака колкото бе нужно, при все че нямаше представа точно колко време се вместваше в този неопределен израз.

Изоставиха те. Излъгаха те. Сама си. И това не е най-лошото. Знаеш ли кое е най-лошото?

Плюшеното мече стоеше, разтворило ръце, и се усмихваше със сърцевидната си уста. Черните топчета, които му служеха за очи, отразяваха една крехка и пребледняла Елиса.

Най-лошото не е станалото. Най-лошото тепърва предстои. Най-лошото ще се случи с теб.

Неочаквано мобилният й телефон забръмча. Подобно на толкова други неща, за които копнеем (или от които се страхуваме), осъществяването на жадуваното (или очаквано със страх) събитие отключи за нея едно ново състояние, ново ниво на мисълта. Още преди да се обади, мозъкът й започна да изработва и отхвърля предположения, да приема за свършен факт още неслучилото се.

Отговори при второто иззвъняване, надявайки се, че не е Виктор.

Не беше той. Беше обаждането, което очакваше.

Връзката продължи не повече от две секунди. Ала тези две секунди я накараха да избухне в плач, когато затвори.

Вече го знаеш. Знаеш го най-сетне.

Плака дълго, свита на две, с телефон в ръка. След като не й останаха повече сълзи, стана и погледна часовника си — разполагаше с малко време преди срещата. Щеше да направи няколко упражнения, да си вземе душ, да хапне нещо… И сетне щеше да пристъпи към сложното решение дали да продължи сама, или да потърси помощ. Беше й хрумнало да се обърне към някого, някого отвън, напълно непосветен, на когото можеше да разкаже нещата подред и да чуе обективното му мнение. Но кой?

Виктор. Да, може би той.

Все пак беше рисковано. И трябваше да разреши сериозен допълнителен проблем: как щеше да му каже, че спешно се нуждае от неговата помощ? По какъв начин щеше да го уведоми?

Преди всичко трябваше да се успокои и да размисли. Интелигентността винаги е била най-доброто й оръжие. Прекалено добре знаеше, че човешкият интелект е по-опасен от ножа в ръката й.

Помисли си, че поне се бе осъществило обаждането, което очакваше от сутринта и което щеше да реши съдбата й оттук насетне.

Почти не бе разпознала гласа — толкова треперливо и несигурно звучеше: като че ли човекът отсреща бе обладан от същия ужас като нея. Ала нямаше и капка съмнение, че това беше обаждането, понеже единствената произнесена от мъжа дума беше точно тази, която тя чакаше:

— Зигзаг.