Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zig Zag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
rain (2014)

Издание:

Хосе Карлос Сомоса

Зигзаг

 

Испанска. Първо издание

 

José Carlos Somoza

Zigzag

© José Carlos Somoza, 2006

 

© Маня Костова, превод, 2009

© Стефан Касъров, художник на корицата, 2009

ISBN 978–954–592–644–4

 

Цена 18 лв.

 

Коректор: Любов Йонева

ИК „Колибри“, 2009

Предпечатна подготовка: Десислава Димитрова

Печатница „Инвестпрес“

История

  1. — Добавяне

15

В нощта на понеделник, 25 юли, Елиса видя сянката за пръв път.

По-късно разбра, че това е бил поредният сигнал: Господин Белооки беше пристигнал.

Ето ме, Елиса. Аз дойдох.

И повече няма да те напусна.

 

 

Лека и безшумна, подобно на душа, впуснала се в едно от онези езотерични пътешествия, наричани „астрални“, в които майка й сляпо вярваше, тя се плъзна пред шпионката на вратата й и изчезна. Елиса се усмихна. Още един, от когото сънят бяга.

В това нямаше нищо чудно. Стаята беше удобна, но й липсваше излъчването на домашен уют. Беше горещо между тези метални стени, защото, точно както Валенте й беше казал, нощем изключваха климатика, а прозорецът с автоматичен механизъм изобщо не се отваряше. Покрита единствено с оскъдните си бикини, Елиса се потеше в леглото, потопена в някаква неясна смесица от светлина и мрак: вдясно блестяха прожекторите от теления плет, вляво — миниатюрният правоъгълник на шпионката. И ненадейно се бе появила сянката.

Беше я видяла да се промъква по посока на вратата, която разделяше двете крила на бараката, така че нямаше никакво съмнение, че това беше някой от другарите й — Надя, Рик или Розалин. Другите спяха в срещуположното крило.

Къде ли ще иде? Наостри слух. Вратите не бяха шумни, но все пак бяха метални, така че тя се приготви да чуе само след броени секунди някакво подрънкване.

Не чу нищо.

Тишината я заинтригува. Каза си, че в нея се крие нещо друго, освен обикновеното внимание, за да не бъдат събудени тези, които спяха. Изглеждаше, че страдащият от безсъние се стараеше да се движи предпазливо.

Стана от леглото и се приближи до шпионката. Различи слабите светлинки за случай на тревога по коридора. Той беше празен, ала тя бе сигурна, че е видяла някакъв силует да минава.

Облече тениската си и излезе. Вратата между двете крила на бунгалото беше затворена. При все това някой трябва току-що да я беше отворил — призраците не бяха част от възможните отговори, които тя прехвърляше през ума си.

Поколеба се за миг. Дали да не се опита първо да разбере дали някой от другарите й не липсва от стаята си? Не, но пък и не можеше спокойно да се върне просто ей така в леглото си. Отвори вратата към другото крило. Пред нея се проточи тъмен коридор, обточен от слабите светлини на електрически лампи. От Дясната страна — вратите на спалните; от лявата — коридорът към другото бунгало.

Ненадейно усети неясно безпокойство.

Всъщност вътре в себе си почувства, че я напушва смях. Наредиха ни да се шпионираме един друг и аз се подчинявам дословно. Застанала права в коридора по тениска и пликчета, тя приличаше на…

Шум.

Сега наистина го долови, макар и далечен. Може би идваше откъм успоредната барака.

Запъти се към началото на коридора, водещ към втората барака. Тревогата, подобно на досаден човек, отказваше да я напусне, въпреки че тя с нищо не я проявяваше.

Общо взето беше спокойна — нали бе единствено дете, от малка се беше научила да върви сама в мрака и бе привикнала с тишината на нощта.

Не след дълго щеше напълно да загуби тези свои умения.

Стигна до коридора и надникна.

На два метра от нея странно създание, направено от живи сенки, размахваше ръце, разперило ги под формата на кръст, и я наблюдаваше с блестящ и разкъсващ я поглед. Ала най-ужасното (по-късно щеше да осъзнае, че това е още едно предупреждение) дойде, когато си даде сметка, че създанието няма лице, или по-точно казано, чертите му се сливаха с непрогледния мрак.

— Не викайте — каза на английски една неочаквана светлина е дрезгав глас, заслепявайки я (да, сега си даде сметка, че е изкрещяла). — Изплаших ви, извинете…

Не знаеше, че войниците нощем патрулират вътре в бараките. Фенерът, запален от войника, й разкри останалото: ръцете, разперени като кръст (пушката), блестящият поглед (визьор с инфрачервени лъчи), липсата на лице (нещо подобно на радиостанция, която скриваше лицето му). На гърдите на униформата му се четеше „Стивънсън“. Елиса го познаваше — беше един от петимата войници на острова, един от най-младите и истински красавец. До този момент не беше разговаряла с никого от тях. Ограничаваше се да ги поздрави, когато ги видеше, сякаш осъзнаваше, че те са там, за да се грижат за нея, а не обратното. Сега изпита чувство на дълбок срам.

Стивънсън отпусна фенера и вдигна визьора с инфрачервени лъчи. Тя успя да види, че се усмихва.

— Каква е тази разходка по тъмното в коридора?

— Стори ми се, че видях някого да минава покрай стаята ми. Исках да разбера кой е.

— От един час съм тук и никого не съм виждал. — В гласа на Стивънсън й се стори, че долавя раздразнение.

— Може би съм се заблудила. Извинете ме.

Дочу шум от други врати — разтревожени от глупавото й крещене колеги. Не поиска да разбере кои бяха точно. Изломоти някакви извинения, върна се в своята стая, строполи се на леглото и с мисълта, че никога няма да заспи, потъна в сън.

 

 

На следващия ден, вторник, 26 юли, 18:44 ч.

 

Прозя се, стана и нагласи компютъра на режим „хибернация“. Беше го програмирала да продължи сложните изчисления сам.

Случката с нощната сянка все още витаеше в главата й. Реши, че ще я разкаже на Надя на плажа, ако не за друго, поне да се посмеят. Все пак имаше нужда да си почине малко. Само от шест дни беше на Нуева Нелсон, но й се струваше, че са минали месеци. Запита се дали прекомерното напрежение може да я разболее. Не е страшно, болницата е до работната маса. Загледа се в тихата лаборатория на палеонтоложката, която служеше и за малка клиника и разполагаше дори с експериментална носилка. Ако продължаваше така, може би щеше да се наложи да поиска от Жаклин някое „енергизиращо“ хапче. „Пресмятането на енергии ми изцежда енергията“, щеше да й каже.

Излезе от лабораторията и се запъти към стаята си, взе си банския и кърпата и излезе от бунгалото на слабата слънчева светлина. Това беше един от редките дни без дъжд в мусонния период и трябваше да го използва. При вида на войника, стоящ на стража пред бариерата, отново си спомни за инцидента през нощта, но това вече не беше Стивънсън, а Бергети — як италианец, с когото Марини играеше понякога на карти. Поздрави го, когато мина покрай него (плашеха я тези хора-таралежи, настръхнали от оръжия), премина бариерата и се спусна по полегатия хълм към най-невероятния плаж в живота си.

Два километра златен прах и едно море, което при хубаво време се оцветяваше в няколко нюанса на синьото и на чийто фон кожата на Надя изглеждаше толкова тъмна, колкото и нейната; вълните бяха величествени и диви и нямаха нищо общо с опитоменото им къдрене край бреговете в цивилизацията. И като капак на всичко изглежда, че богът на този рай не желаеше да причинява неудобства — и най-бурните вълни се разбиваха надалеч, позволявайки й да крачи с наслада в спокойни води и пяна от пясък и дори да плува без никаква трудност.

Надя Петрова й помаха от обичайното място. Елиса беше завързала с младата руска палеонтоложка едно от онези бързи и дълбоки приятелства, които се раждат единствено между хора, принудени да съжителстват в отдалечени места. Освен възрастта, имаше още други общи неща, които ги свързваха — волеви характер, остър ум и еднаква склонност да изкачват стъпало по стъпало стръмната стълба на успеха. Надя дори я превъзхождаше в това. Родена в Санкт Петербург, като девойка тя бе емигрирала във Франция и си бе проправила път до една от най-желаните стипендии за докторат при Жаклин Клисо в Монпелие, превръщайки се в нейна любима ученичка. И всичко това — без богата майка, която да заплаща, включително и за времето, през което двете биха спорили. Но когато разговаряше с Надя, Елиса не усещаше този силен характер — по-скоро оставаше с проблеснало усещане за мило и забавно младо момиче, чиято коса имаше цвят на ябълково вино, а кожата й беше снежнобяла и което можеше да се причисли към онези създания, дето се посвещават на простичката и огромна задача да се усмихват. Елиса си мислеше, че бе невъзможно да намери по-добра приятелка.

— Хм, днес морето е наистина изкусително — каза Елиса и като остави банския и кърпата на пясъка, започна да се съблича. — Струва ми се, че ще го пробвам, да видим дали ще се удавя.

— Доколкото виждам, и днес не си успяла. — Надя й се усмихна изпод големите тъмни очила, предпазващи половината от снежнобялото й лице.

— Обаче успях да се сдухам.

— Повтори с мен: „Утре ще успея, утре ще дойде денят.“

— „Утре ще успея. Утре ще дойде денят“ — подчини се Елиса. — Мога ли да променя малко мантрата?

— Какво имаш предвид?

— „Ще успея в някой от близките дни“, например. — Елиса опъна долнището на банските по ханша си и взе горнището. — Поддържа жива надеждата ми, без да ме отегчава.

— Същността на всяка мантра е да те отегчава малко — отсече Надя и се разсмя.

Когато свърши с обличането на банския, Елиса събра дрехите си и ги затисна с едно от многобройните бурканчета, които приятелката й неизменно носеше. После разгъна кърпата и употреби още бурканчета, за да затисне и нея — вятърът не беше така силен, както през други дни, но тя не искаше да използва времето за почивка в гонитба на кърпа или гащета по пясъка.

Надя лежеше по корем. Елиса можеше да различи слабото й тяло под воала от бели коси и розовия контур на банския. Първия ден се бяха смели, пробвайки костюмите, предоставени им от госпожа Рос (на нито една от двете не й беше хрумнало да си донесе бански от Цюрих). На нея дадоха розовия, а на Надя — белия, но нейните гърди бяха по-едри от тези на Надя, а белият бански беше по-голям и й стоеше много по-добре. Не се поколебаха да ги разменят.

— Още ли циклиш на същото място? — попита Надя.

— Нищо подобно. С всеки изминал ден правя крачка назад. Имам чувството, че накрая ще се озова там, откъдето тръгнах. — Елиса облегна лакти в пясъка и се загледа в океана. Сетне се извърна към Надя, която въртеше бурканче между пръстите си и нежно се усмихваше. — А, да, извинявай, бях забравила.

Ето — отвърна приятелката й и разкопча горната част на банския си. — Всъщност работата е там, че смяташ мазането на гърба ми за недостойно задължение.

— Но пък ми се удава повече, отколкото изчисленията, не можеш да го отречеш. — Елиса сложи крем на дланта си и започна да го втрива в гърба на Надя.

Кожата на Надя блестеше от килограми защитен лосион, въпреки че винаги идваше на плажа привечер. Елиса с тъга си мислеше, че като „полуалбинос“ Надя имаше доста проблеми в професията си. „Не съм албинос — й беше обяснила Надя, — а полуалбинос, но силното слънце може много да ми навреди и да се разболея дори от рак. Даваш си сметка, нали — голяма част от работата на един палеонтолог се извършва на открито, понякога под тропическо или пустинно слънце.“ Но както можеше да се очаква от природата й, Надя се шегуваше с това обстоятелство. „Излизам нощем на лов за мероканити и гастриоцери. Аз съм нещо като палеонтолог-вампир.“

Приятелят ти Рик е също толкова затруднен като теб промълви Надя сънено, докато Елиса търкаше гърба й. — Но гледа по-леко на нещата. Казва, че иска да те победи.

Не ми е приятел. И винаги иска да ме побеждава.

Бяха си поделили работата: Валенте се беше включил групата на Зилберг, а тя — на Клисо. Нейната задача се състоеше в това да намери точната енергия (резултатът трябваше да има поне шест десетични знака след запетаята), за да се разтвори една времева струна, съответстваща на епоха отпреди сто и петдесет милиона години, или около четири хиляди и седемстотин билиона секунди, преди Надя и тя да бяха наместили деликатните си седалищни части на този плаж насред Индийския океан. „На някой слънчев ден в джунглата, в онзи период, който наричаме Юра“, казваше Клисо. Ако сполучеха, резултатът можеше да бъде фантастичен, невероятен — може би щяха да успеят да наблюдават за пръв път изображението на жив… (нека не го назоваваме, да не би да ни донесе лош късмет).

Надя и тя сънуваха това изображение.

Елиса, която от дете се беше захласвала по филмите за динозаври, смяташе, че и най-голямото усилие си струваше подобна цена. Ако работата й помогнеше да получат снимка на огромно праисторическо влечуго, заето с каквото и да е (та било то и облекчавайки се в тревата), щеше да е видяла и направила всичко в живота си. „Джурасик парк“ и Стивън Спилбърг можеха само да гълтат праха й. В този момент тя спокойно можеше да напусне живота. Или да се остави да й бъде отнет.

Ала всъщност задачата беше много сложна и досадна. На практика Бланес и тя си я бяха поделили — той се опитваше да намери необходимата енергия за началото на разтварянето на струната, а тя търсеше да получи енергията в края. После щяха да ги проверят, за да са сигурни, че са правилни. Тя обаче дни наред се мяташе загубена в дебрите на уравненията и въпреки че не губеше надежда, изпитваше страх, че Бланес може да се разкае, задето я беше избрал.

— Сигурна съм, че скоро ще намериш решението — окуражи я приятелката й.

— Искам да се надявам. — Елиса прокара ръце по краката си, за да изчисти остатъците от крема. — Някакви новини от Вечните снегове? — попита на свой ред тя.

— Шегуваш ли се? Изобщо нямам представа откъде да започна. Жаклин ме уверява, че всеки път като го види, отхвърля около двайсетина геолого-палеонтоложки теории. Невероятно е. Тези кратки секунди са достатъчни, за да се напише цял трактат за кватернера. — Все още по корем, Надя сгъна колене и вдигна стъпалата си, долепвайки ги едно до друго. Имаше фини и красиви стъпала. — Прекарваш половината си живот в изучаване на заледяването, откриваш доказателства в почвите на Гренландия, сънуваш го… и изведнъж виждаш Англия потънала под тонове сняг и си казваш: целият труд и научните знания на професорите от цял свят не могат да се сравнят с това.

Предполагам, че Въздействието те кара да си губиш ума — пошегува се Елиса.

За нейна изненада, приятелката й възприе нейните думи сериозно.

Не мисля, въпреки че от няколко нощи не спя добре.

— Сподели ли с Жаклин?

И тя не спи хубаво.

Елиса се канеше да каже нещо, когато зърна с крайчеца на окото до левия си крак един от онези раци с неравни щипки: Дясната огромна, а лявата — мъничка, които Надя наричаше „цигулари“. Приятелката й беше казала, че в джунглата и в околностите на езерото (където тя още не беше ходила) има и други животински видове с „палеоптологическо значение“.

— Един въпрос — каза Елиса, — тази животинка, дето се кани да ме ощипе по прасеца, има ли палеонтологическо значение, или мога с чиста съвест да я смачкам?

— Горкичкият — Надя стана и се разсмя. — Недей, това е „цигулар“.

— Да изчезва тогава заедно с музиката си. — Хвърли шепа пръст по рака, който промени траекторията си. — Хайде, изчезвай.

Когато „опасността“ отмина, Елиса се обърна и облегна гърди в кърпата. Надя я последва. Лицата им бяха много близо едно до друго и те се загледаха (Надя гледаше нея, а тя наблюдаваше собственото си отражение в очилата на Надя). Мислеше за контраста между телата им, излегнати едно до друго: смугло — кафе с мляко, и бялосметанов сладолед. Бризът, вълните и атмосферата по залез-слънце я отпускаха до такава степен, че тя помисли, че ще заспи.

— Знаеш ли, че професор Зилберг пази много опити от различни снимки? — попита Надя и кимна утвърдително в отговор на изумения поглед на Елиса. — Да, и преди са нравили експерименти: Здравата чаша и Вечните снегове не са единственото, с което разполагат. Но не бързай да се радваш, нищо друго не може да се види, тъй като пресмятанията за енергията са грешни. Наричат ги „дисперсии.“

— Как разбра? Защо не са ни казали? — Елиса изведнъж си спомни за думите на Валенте. Нима беше вярно, че крият неща от тях?

— Жаклин ми разказа. Но Зилберг уверявал, че на нито една не може нищичко да се види. „Вярррвам, че има затворррена котка, пррриятелю“ — пошегува се Надя с гърлен глас. Сетне стана сериозна и каза: — Никога ли не си се питала защо сме на остров?

— Проектът е секретен, нали чу Зилберг.

— Но няма стратегически причини, поради които да работим на остров. Бихме могли да си останем в Цюрих, дори бихме привлекли по-малко внимание…

— Дай да видим твоето обяснение.

— Не знам, може би искат да ни изолират — подхвърли Надя. — Като че ли… Сякаш се боят, че можем… да станем опасни. Прави ли ти впечатление колко войници има?

— Само пет-шест, ако броим и Картър.

— Аз виждам повече, прекалено много.

— Ти си падаш малко параноичка.

— Не обичам военните. — Надя я погледна над очилата си. — Писнало ми е да ги гледам в моята страна, Елиса. Питам се дали са тук, за да пазят нас, или по-скоро за да пазят останалия свят от това, в което можем да се превърнем. — Вятърът й беше забулил лицето с косата.

Елиса се канеше да отвърне, когато се разнесе писък.

Някаква фигура по тениска и шорти тичаше по пясъка на трийсетина метра от тях. Друга фигура в червени бермуди я гонеше с големи подскоци. Несъмнено бягащият не се стараеше кой знае колко да избяга, защото почти веднага беше застигнат. В продължение на няколко мига двете фигури застинаха плътно една до друга, озарени от залязващото слънце. После с шумен смях се отпуснаха на пясъка.

— Нови изживявания, нови приятелства — подметна Надя и намигна на Елиса.

Тя не беше изненадана — вече няколко пъти ги бе виждала да разговарят насаме в лабораторията на Зилберг: той загледан в нея с онези воднисти очи на влечуго, а тя — с обичайния си кисел вид, сякаш светът имаше да изплаща на височайшата й особа някакъв отдавнашен дълг, който така и не погасяваше. Клетата Розалия Рейтер.

Не й допадаше това, че Валенте с такава лекота завладяваше тази зряла, грозновата и мълчалива жена. Имаше желание да даде някой и друг съвет на немската историчка по отношение на нейния прекрасен latin lover.

Явно вземат доста на сериозно търсенето на енергия подметна иронично тя.

— Очевидно и двамата имат енергия в излишък — подсмихна се Надя.

Валенте и Рейтер работеха със Зилберг по разтварянето на времеви струни отпреди седемдесет милиарда секунди с картини от Йерусалим. Ако всичко вървеше добре, „Енергията Йерусалим“ можеше да задмине по важност „Енергията на Юра“. Да стане много по-важна за тях и за останалото човечество.

Щяха да надникнат в Йерусалим от времето на Христо и по-точно през последните години от живота на Христос.

Може би щяха да видят някое историческо или библейско събитие.

Може би това щеше да е наистина специално събитие.

Може би (при все че вероятността в този случай беше подобна на тази да уцелиш мишена с размер един милиметър на хиляда километра от теб) биха могли да го видят.

Забрави за тиранозаврите, за Наполеон, за Цезар и за Спилбърг. Забрави за всичко.

Елиса не беше излъгала Малдонадо (сега разбираше защо той я бе разпитвал за религиозните й вярвания): тя бе атеистка. Но можеше ли човек, та бил той и атеист, да се преструва на безразличен пред възможността, простата възможност да го зърне, макар и за миг?

Който може, да хвърли първия камък.

И един от тези, от които зависеше подобно чудо да се случи, в този момент виреше задник, изпънал червените бермуди, докато езикът му безсъмнено сладостно изследваше устата, която една зряла и разочарована от живота историчка предоставяше на негово разположение.

Надя като че ли страхотно се забавляваше — наблюдаваше Елиса с буза, облегната на кърпата, и с пламнало лице.

— Миналата нощ спаха в едно легло.

— Сериозно ли говориш?

Новината предизвика неопределени чувства у Елиса. Откъслечни спомени от посещението й у Валенте ослепително проблеснаха в съзнанието й, а заплахите, които той бе изрекъл, когато се обзалагаха, отекнаха в главата й. Представи си как Валенте се отдава на удоволствието да унижава Розалин Рейтер.

— Моля те, не казвай и думичка за това! — разсмя се Надя. — Срам ме е, че ти го разказвам, защото не е моя работа…

— Нито пък моя — добави припряно Елиса.

— Беше в неделя през нощта. Чух странен шум и станах. Погледнах през шпионката на вратата на Рик… нямаше го! Тогава надзърнах в стаята на Розалин… И ги видях. — Надя тихичко се смееше, показвайки малко раздалечените си зъби. — Всички ли мъже в Испания са такива?

— А ти как мислиш? — изсумтя Елиса и приятелката й избухна в неудържим смях, може би като виждаше колко сериозна е тя самата. — Аз също видях нещо нощес… канех се да ти разкажа… Някой ходеше из коридора. В крайна сметка се оказа войник… Как само ме изплаши, кучият син.

— Не мога да повярвам. Да не би да се сваля и с войниците? — Лицето на младата палеонтоложка, на два милиметра от нейното, беше толкова почервеняло, че Елиса си помисли, че ще експлодира. Хвърли малко пясък на рамото й.

— Млъквай, развратна рускиньо. Отивам да се топна. Подобни гледки ме възбуждат.

Запъти се към брега, без да гледа към двойката, легнала в пясъка на трийсет метра вдясно.

 

 

Тази нощ чу шумове. Стъпки по коридора.

Скочи от леглото и надникна през шпионката. Нямаше никого.

Стъпките утихнаха.

Взе ръчния си часовник от нощното шкафче и натисна светлината на циферблата — беше един и дванайсет, все още рано, но всъщност късно за режима и навиците пи екипа от учени в Нуева Нелсон. Вечеряха в седем, а и девет и половина всички се приготвяха за лягане, тъй като осветлението угасваше в десет. Тя обаче продължаваше да страда от безсъние. Мислеше за войници, които безшумно се движат, за войници-сенки без лица, които се плъзгат по тъмните коридори, минавайки покрай шпионката й… Мислеше също за Валенте и Рейтер, въпреки че не можеше да си обясни защо.

Стъпки. Сега вече да. Съвсем ясни. В коридора.

Открехна вратата и се показа, оглеждайки се в двете посоки.

Никой. Коридорът беше празен, а вратата към другото крило — затворена. Стъпките отново бяха заглъхнали, но на нея й хрумна възможно обяснение. Идват откъм неговата стая. Или от нейната.

Подчинявайки се на внезапен порив (какво дете си, би казала майка й), излезе в коридора, без да се облече. Спря първо пред съседната врата на Надя и надникна през шпионката. Надя лежеше в леглото си — бялата й коса така отчетливо се открояваше на светлината на електрическите крушки отвън, че приличаше на пътен знак. Позата й с крака, омотани в чаршафа, показваше, че от известно време спи. Изглеждаше като зародиш, сгушен в утроба. Елиса се усмихна. Спомни си един разговор между тях на плажа предишната събота и неделя.

— Бих искала да стана майка — беше заявила Надя, поддавайки се на някакъв изблик на откровение.

— Какво означава това?

— Нещо, което от време на време ни сполетява нас, палеонтоложките. Представлява отглеждане на зародиш в корема след оплождане от мъжкар.

— А пък аз предпочитам да стана търтей — отвърна тя, изтегната сънено на кърпата.

— Наистина ли не ти се иска да имаш деца, Елиса?

Въпросът й се стори абсурден. И си помисли колко е абсурдно, че го възприема като абсурден.

— Още не съм се замисляла — отвърна, ала Надя реши, че тя се шегува.

— Слушай, това не е математическа задача. Или го искаш, или не.

Елиса беше прехапала устни, както когато бе погълната от изчисления.

— Не, не искам — беше отсякла накрая, след дълго мълчание, а Надя бе поклатила глава своята нежна глава с ангелски коси.

— Ще те помоля за нещо — й каза, — преди да умреш, завещай черепа си на Университета в Монпелие. За Жаклин и мен ще е истинско удоволствие да го изследваме, кълна ти се. Не се срещат често екземпляри от женски fisicus extravangantissimus.

Върна се към действителността — беше в първите часове след полунощ и тя стоеше в коридора само по бикини и шпионираше другарите си. Представи си ги как стават от леглата си и откриват fisicus extravangantissimus, женски екземпляр, да наднича по долни гащи в шпионката. Стъпките вече не се чуваха. Все още усмихната, отиде на пръсти до стаята на Рик Валенте. Металният под беше освежаващо хладен в контраст с горещината, която обливаше тялото й. Надникна през шпионката.

Всичките й предишни мисли се изпариха. На светлината, проникваща през прозореца, тя ясно различи слабата фигура на Валенте Шарпе просната в леглото, с неговия кокалест гръб и бели слипове.

Остана за миг загледана в него. Сетне се отправи към последната стая. Онази купчина, свита под чаршафите, трябва да беше Розалин, стори й се, че дори съзира кичури от кестенявата й коса.

Разтърси глава и се върна в стаята си, питайки се какво беше очаквала да види. Превръщаше се в шпионин.

Осъзна, че неимоверното усилие, необходимо за първата й задача на острова, си имаше цена. В нормалния живот знаеше как да се справя в подобни моменти на преумора — разходки, спорт, а когато и това не се окажеше достатъчно, се отдаваше на самотните си еротични фантазии. Но в света в Нуева Нелсон, лишена от възможност за уединение, тя се чувстваше някак объркана.

Легна по гръб и дълбоко си пое въздух. Вече не се чуваха стъпки. Нямаше шум. Ако наостреше слух, можеше да различи шума на морето, но тя не желаеше. Размисли за миг и после се пъхна под чаршафите, въпреки горещината, която я мъчеше. Но не понечи да се завие. Отново пое въздух, затвори очи и се остави фантазията й да я поведе накъдето й хрумне.

Знаеше накъде ще я отведе.

Валенте продължаваше да й прилича на Валенте Шарпе глупаво, кухо момче, блестящ ум в тялото на болнаво хлапе, мамино синче. Въпреки това въображението й (вероятно също болно, си каза тя) неустоимо я дърпаше, повлякло я за косата, към него. Случваше й се за пръв път и тя беше изненадана.

Fisicus calentissimus.

Представи си го да влиза в стаята й в този момент. Виждаше го ясно сега, когато очите й бяха затворени. Тя пъхна ръце под завивката и смъкна бикините си. Но на него тази проява на покорство му се стори недостатъчна. Тя склони напълно да ги свали, смачка ги на топка и ги захвърли на пода. Представи си, че дори и сега Валенте Шарпе от фантазиите й не е удовлетворен. Върви на майната си, нямам намерение да отмятам чаршафа. Спусна ръката си надолу, към центъра на онова жарко, изпълнено е желание място, и започна да се движи и да диша учестено. Представи си какво би направил тогава — поглежда я с абсолютно презрение. А тя му казва…

В този миг стъпките отекнаха до леглото й.

Начеващата наслада се пръсна в мозъка й като филигранно стъкло, стъпкано от едър слон.

Отвори очи и изстена едва чуто.

Нямаше никого.

Уплахата, която се вряза така внезапно насред сексуалната й възбуда, беше толкова разтърсваща, че тя се зарадва, че изобщо е жива; това бе един от онези страхове, които приличат на пристъп на маларийна треска и те оставят вцепенен и вледенен. Някъде дори беше чела, че подобен страх е способен да предизвика инфаркт и да те убие, колкото и да си млад и с чисти артерии.

Стана, като сдържаше дъха си. Вратата на стаята й си беше затворена. Изобщо не беше чула да се отваря. Ала стъпките — бе сигурна в това — бяха отекнали вътре в стаята й. Но пък нямаше никого.

— Кой е там…? — отправи въпрос към мъртвите.

И мъртвите отговориха. С поредните стъпки.

Бяха в банята.

Тогава Елиса си помисли, че е невъзможно да изпита повече страх, отколкото този, който вече я беше обладал.

След малко разбра, че тази мисъл е била най-погрешната в целия й живот.

Но тя щеше да узнае това по-късно.

— Има ли някой?

Никой не отговори. Стъпките отиваха и се връщаха. Или грешеше? Не — чуваха се в банята. Нямаше нощна лампа на шкафчето, но така или иначе изключваха осветлението нощем по стаите и оставяха светлина само в баните. Трябваше да стане в тъмното и да отиде дотам, за да я запали.

Сега пак не ги чуваше — отново бяха утихнали.

Изведнъж си помисли, че е пълна глупачка. Кой, по дяволите, можеше да се е пъхнал в нейната баня? И кой щеше да чака там без светлина, безмълвен, но бродещ напред-назад? Нямаше съмнение, че стъпките идваха от другаде в бараката и отекваха през стените.

Въпреки този „успокоителен“ извод, процесът по отмятане на чаршафа, ставане (зарежи дори мисълта да губиш време и да нахлузваш бикините; а и щом става дума за призрак, какво ти пука, че си гола?) и придвижване до банята й се стори почти като космически полет. Установи, че вратата на банята, която не се виждаше от леглото й е затворена, а шпионката е напълно тъмна. Трябваше да отвори и след това да запали лампата вътре.

Натисна дръжката.

Докато отваряше вратата ужасяващо бавно, откривайки все по-големи участъци от мрака вътре, тя чуваше учестеното си дишане. Задъхваше се, сякаш още беше в леглото с интимните си фантазии… Всъщност не, да го кажем направо — пухтеше като парен локомотив. Нищожно беше онова задъхване отпреди малко, докато си удряше една от онези спасителни чекии. Нищожно, fisicus extravagantissimus

Отвори вратата изцяло.

Усети го още преди да е запалила лампата. Банята беше празна, естествено.

Въздъхна с облекчение, не знаеше какво точно бе очаквала да открие. Отново чу стъпките, но този път явно надалеч, може би в крилото със спалните помещения на професорите.

За миг остана на място права, съблечена, на прага на осветената баня, питайки се как бе възможно само миг преди това те да бяха отеквали до леглото й. Знаеше, че сетивата й не са я измамили и че нямаше да може да заспи, преди да е намерила логично решение на тази загадка, та било то само заради желанието да не изглежда глупачка.

Накрая стигна до възможна причина: наведе се и долепи ухо до металния под. Стори й се, че чува стъпките по-силно, и установи, че не се лъже.

Имаше едно място в станцията, където тя още не беше ходила — складът. Намираше се под земята. В Нуева Нелсон беше изключително важно да се пести енергия и пространство и съхраняването на провизии под земя изпълняваше тази двойна цел, тъй като поради ниските температури хладилниците работеха на най-слабата си степен, а някои храни можеха да се запазват без допълнително охлаждане. Черил Рос се отбиваше понякога нощем там (слизаше се през един отвор в пода на кухнята), за да направи списък на всичко необходимо за зареждане. Помещението с хладилниците беше близо до стаята й и шумът от стъпките на човек, слязъл долу, лесно се разпространяваше поради металната облицовка на стените. Беше решила, че отекват вътре, а те всъщност отекваха долу.

Да, това беше. Госпожа Рос вероятно беше в склада.

Щом се успокои достатъчно, изгаси лампата в банята, затвори вратата и се върна в леглото. Преди това потърси бикините си и ги сложи. Беше изтощена. След преживелия страх, така жадуваният сън като че ли щеше да благоволи да я споходи.

Ала докато бодърстването й си отиваше подобно на догаряща свещ, секунди преди някакъв вихър най-сетне да я повлече в тъмното, й се стори, че различи нещо.

Някаква сянка се плъзна покрай шпионката на вратата й.