Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zig Zag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
rain (2014)

Издание:

Хосе Карлос Сомоса

Зигзаг

 

Испанска. Първо издание

 

José Carlos Somoza

Zigzag

© José Carlos Somoza, 2006

 

© Маня Костова, превод, 2009

© Стефан Касъров, художник на корицата, 2009

ISBN 978–954–592–644–4

 

Цена 18 лв.

 

Коректор: Любов Йонева

ИК „Колибри“, 2009

Предпечатна подготовка: Десислава Димитрова

Печатница „Инвестпрес“

История

  1. — Добавяне

19

— Извинявайте, някой иска ли още чай или кафе? Ще събера чашите.

Гласът на госпожа Рос прозвуча изненадващо, като на човек, който рядко продумва. Елиса забеляза, че е единствената, която яде (кисело мляко наистина, но гребеше равномерно и без да спира). Беше седнала на масата и изглеждаше по-добре, отколкото можеше да се очаква, имайки предвид не само случилото се, но и факта, че още не беше имала време да се натруфи и окичи с многобройните бижута, които обикновено висяха по тялото й. Преди малко бе правила чай и кафе, бе разпределяла бисквити като практична майка, убедена, че една лека закуска е задължителна, преди разговор за смъртта.

Никой не желаеше нищо повече. Тя приглади косата си и продължи да яде киселото мляко.

Бяха се събрали в трапезарията — представляваха група пребледнели лица с кръгове под очите. Липсваха Марини и Крейг, които бяха отишли да проверят ускорителя, а също й Жаклин Клисо, която беше заета със занимание, присъщо на нейната специалност, но за което не бе подозирала, че ще й се наложи да упражнява, докато не се беше случила трагедията.

— Моето мнение е — каза Картър, — че по някаква причина госпожица Рейтер е станала рано сутринта, запътила се е към залата за управление и е влязла в камерата на генератора. Там е докоснала нещо не както трябва, предизвикала е късо съединение и… останалото ви е известно. Когато лекарката свърши с прегледа, ще узнаем повече. Не разполага с материали, за да извърши аутопсия, но обеща, че ще изготви доклад.

— А къде се е дянал Рик Валенте? — попита Бланес.

— Това е втората част и още нямам отговор, професоре. Попитайте ме по-късно.

Зилберг, по пижама, седеше на масата с онова странно изражение, типично за хора, които обикновено носят очила, но в определен момент се появяват без тях (беше ги оставил в спалнята си и все още не бе успял да ги вземе), страните му бяха облени в сълзи, а големите му ръце — разперени, докато си мърмореше:

— Вратата на камерата на генератора… Нима не е била заключена?

— Точно така.

— Как е могла Розалин да влезе вътре?

— С дубликат, вероятно.

— Но за какво й е бил на Розалин дубликат от този ключ? — Елиса също не намираше обяснение.

— Момент — каза Бланес. — Колин ми разказа, че е трябвало да изчакат вас, за да изключат алармата на камерата на генератора, тъй като единствено вие сте имали ключ, така ли е?

— Точно така.

— Това означава, че е била затворена отвън. Тоест Розалин е била заключена. Как би могла да го направи сама?

— Не съм казал, че го е направила сама — уточни Картър, като почеса острите косъмчета на посивялата си брада. — Някой я е заключил там.

Това като че ли изместваше на ново равнище, в нова плоскост цялата ситуация. Бланес и Зилберг се спогледаха. Настъпи неудобно мълчание, което Картър наруши.

— Независимо от това не можем да изключим хипотезата за злополука. Затворена на тъмно, госпожа Рейтер вероятно се е спънала или е докоснала кабелите неволно…

— Нямало ли е осветление в камерата на генератора? — попита Зилберг. — Тя е предизвикала късото съединение, нали? Значи е имало ток, преди тя да пипне кабелите… Защо не е запалила осветлението?

Може и да го е сторила.

— Запалила ли го е, или не е — поде Бланес на свой ред.

— В какво положение се намираше прекъсвачът?

— Не обърнах внимание на тази подробност, професоре — отвърна Картър и Елиса за пръв път долови нотка на раздразнение в гласа му. — Въпреки това, ако някой я е заключил в тъмното, може да се е изплашила и да не е успяла да намери ключа за осветлението.

— Но защо да я заключва? — Зилберг гледаше неразбиращо. — Дори и някой да е искал да й стори зло… защо ще прави точно това? Много неща не се връзват…

Картър ниско се изсмя.

— Много неща не се връзват във всяка трагедия, уверявам ви. Случилото се сигурно има доста просто обяснение. В действителния живот — добави, като натърти особено на думата „действителен“ — нещата почти винаги са много прости.

— В действителния живот, който вие познавате, може би да, но не и в живота, известен на мен — възрази Бланес.

— И освен това изчезването на Рик. Надя, защо не разкажеш отново как си намерила леглото му?

Надя кимна в знак на съгласие. Елиса седеше на масата до нея и усети, че тя се разтрепери, затова протегна ръка в жест на закрила.

— Когато чух алармата, станах и излязох в коридора… Бях сама, никой от другарите ми още не беше станал и… Добре, поисках да ги събудя. Тогава видях, че леглото на Розалин е празно, а в това на Рик има… Не беше точно кукла, а нещо по-грубовато, оформено с помощта на възглавницата, нещо като две цилиндрични раници… Чаршафът беше на земята — допълни.

— Защо ли му е трябвало на Рик да прави това? — попита Бланес.

На Картър като че ли му хрумна нещо. Каза:

— Не си представях, че сте такива детективи. Смятах, че сте физици.

— Физиката се основава на изказване на хипотези, търсене на следи и откриване на доказателства, господин Картър. Точно това се мъчим да направим сега. — Бланес изгледа Картър с онзи свой поглед през спуснати клепачи, който Елиса вече познаваше. — Мислите ли, че Рик може да се крие някъде из станцията?

— В такъв случай би трябвало да се е превърнал в невидим. Претърсихме всеки сантиметър. Тук няма много места, където човек да се скрие. Но на острова — да.

Вратата се отвори и Марини, Крейг и Ли, Тайландецът, влязоха в колона. Ли и Картър буквално бяха подгизнали от дъжд, сякаш някой ги бе обливал със силна струя от маркуч. От Стивънсън, войника, който им беше препречил пътя сутринта и който сега стоеше на пост в трапезарията, също капеше вода.

— Всичко е наред — каза Марини, въпреки че напрегнатото му изражение говореше обратното. Изтриваше ръцете си с някаква кърпа. — Компютрите работят добре и екраните продължават да ловят сигнали от сателитите…

— Сюзън също изглежда в отлично състояние — потвърди Крейг. — Никой нищо не е пипал.

Че от кого би могло да се очаква да пипа нещо? — помисли Елиса разсеяно.

— Ли? — каза Картър.

— Няма нередности около помощния генератор, господине. — Ли бършеше потта си, или може би дъжда, с опакото на ръката, униформата му беше разкопчана и откриваше бялото му и съвсем не мускулесто тяло под тениската. — Вече имаме ток в изобилие. Но големият генератор няма оправяне… Всичко е изгоряло… Невъзможно е да се ремонтира.

— Защо помощният генератор не се е включил, когато главният е престанал да работи? — попита Бланес, а Картър погледна въпросително към Ли.

— Кабелите за включване са изгорели. Помощният е успял да включи единствено алармата. Но аз вече ги оправих.

— Нормално ли е кабелите за включване на помощен генератор да прегорят вследствие на късо съединение в главния генератор? — поинтересува се Бланес.

Електронна птича песен ги прекъсна. Картър откачи някаква радиостанция от колана си, чуха се неясни думи и бръмчене.

— Йорк казва, че са стигнали до езерото и че няма и следа от господин Валенте — обясни, щом преустанови връзката. — Но им остава да претърсят още голяма част от острова.

— А ние какво ще правим?

Картър докосна огромния си, як като на бик врат с ръка, докато се замисли, въпреки че по нищо не личеше въпросът на Бланес да го затруднява особено. По-скоро изглеждаше като да изчаква с цел покачване на интереса; човек би казал, че смяташе за настъпил момента, в който да разкрие на тези всезнайковци какво представляваше действителният живот. Беше застанал прав под единствената от трите лампи, които обикновено осветяваха трапезарията (твърдеше, че трябва да правят икономии с цел предотвратяване на възможни аварии), и всички погледи бяха вперени в него. „Доверете ми се“, сякаш казваше тази здрава фигура. Елиса се радваше в известен смисъл, че сред тях има такъв човек — никога не би излязла с Картър на танци, на вечеря, на френски ресторант или дори на разходка в парка, но в дадената ситуация се чувстваше спокойна, че го има. Типове като него можеха да изглеждат приятни само по време на трагедии.

— Всичко е отразено в договорите, които сте подписали. Аз поемам ръководството до ново нареждане, всички научни дейности се забраняват, проектът се прекъсва и трябва да си стегнем куфарите. Около обяд времето ще се оправи и хеликоптерите от най-близката ни база сигурно ще успеят да дойдат. Утре не трябва никой да е останал на Нуева Нелсон, с изключение на екипа, издирващ Рик Валенте.

Вестта, очаквана и в известна степен желана, бе посрещната с тежко мълчание.

— Преустановява се проектът… — повтори Бланес.

Въпреки случилото се, Елиса долови с разбиране тъгата на лицето му.

— Параграф 5, анекс за конфиденциалност — издекламира Картър. — „В случай на скрит риск за персонала, силите за сигурност имат право да обявят прекъсване на проекта за неопределено време.“ Смятам, че смъртта на един ваш колега и изчезването на втори се вписват в категорията на скритите рискове. Но ние говорим за „прекъсване“ и не смятам, че то е окончателно… Това, което искам сега, е да намеря Валенте… Междувременно вие не губете време, а си стягайте багажа.

 

 

Елиса нямаше кой знае какво да стяга. Събра бързо вещите си от стаята, но когато отиде в банята, за да прибере и нещата оттам, видя, че крушките са изгорели, несъмнено вследствие на късото съединение. Фасонките и крушките бяха почернели като от прегаряне. Помисли си, че трябва да отиде при госпожа Рос и да я помоли за фенер.

Докато вървеше по коридора, мислите и въпросите се блъскаха в ума й. Защо е избягал? Защо се е скрил? Има ли връзка с любовното му приключение с Розалин? Не искаше да мисли за Валенте, тъй като образът му й напомняше за нейния странен сън. А този спомен я караше да замръзва и да диша с усилие.

Никога в живота си не беше сънувала нещо толкова ужасяващо, противно и реалистично. Стигна дотам да се разглежда в търсене на следа от въображаемото (изнасилване) преживяване. Но усещаше единствено лека болка, някаква изострена чувствителност, която накрая изчезна. Поиска й се да повярва, че воят на алармата заедно с историята, която Надя й беше разказала преди една седмица, са причинили кошмара. Не й хрумваше никакво друго обяснение.

Завари Рос в кухнята, потънала в проверка на провизиите.

— Колко странно — каза Рос, след като изслуша молбата й. — При теб се е случило същото, което и при Надя миналата седмица… Но не мисля, че причината е в късото съединение, защото осветлението в моята баня си е безупречно… Трябва да е нещо в свързването… Колкото до фенер… Нека да помисля… Напоследък търсенето на фенера надмина всички очаквания… — И тя се разсмя с онзи нежен и кръшен смях, който Елиса за пръв път бе чула при пристигането си на острова, но само след миг го смени с мрачно изражение, сякаш разбираше, че всяко веселие беше неуместно във въпросната сутрин. — Бих ти услужила с моето, но ще слизам в склада и ако токът спре отново, никак няма да ми е приятно да си насиня гърба в хладилниците и фризерите… Не би ли могла да поискаш от Надя да ти заеме своя фенер… Не, почакай… Тази сутрин тя ми каза, че се е повредил…

— Все едно, няма значение — каза Елиса.

— Нека направим следното. Ако не бързаш много, ще потърся долу. Мислех да отида там след като опиша всичко. Важно е да знаем какво оставяме тук, защото съм сигурна, че скоро ще се върнем.

— Мога ли да ви помогна?

— Благодаря ти много, мила. След като си така любезна… Кажи ми само какви продукти има тук горе, в шкафа. По-висока си от мен и не ти е необходимо да се качваш на стол…

Елиса се повдигна на пръсти и взе да изброява. По едно време госпожа Рос я помоли да спре, за да успее да запише. Използва момента на мълчание и възкликна:

— Клетата Розалин, нали! Не само заради… как да го кажа… заради злополуката, а и заради всичко, което изстрада напоследък.

Не се наложи дълго да чака, докато Рос й изложи своята теория. Госпожа Рос обожаваше да си измисля теории за събития и хора, това беше съставлявало винаги част от работата й. („Била съм консултант“, й беше казала веднъж, без да уточнява по какви въпроси и на кого). Тя смяташе, че Валенте се крие някъде на острова и ще се появи, преди да са тръгнали. А защо се беше скрил? Ето тук вече повече неща търсеха обяснение.

— Господин Валенте е един в голяма степен ексцентричен младеж. По доста показатели би спечелил конкурс за учени-особняци. Може би успява да накара сърцата на някои жени да затуптят по-бързо, но това, с което най-силно привлича, е неговата странност. Точно това харесала Розалин в него. Той я манипулирал и на нея това й допадало… Стигаш ли чувалите в дъното? Можеш ли да ги измъкнеш? — Рос й помогна, захапала листовете хартия в уста. После каза: — Не те ли изненадва това, че Надя е намерила чаршафа на земята в стаята на Валенте? Ако е искал да изглежда, че е вътре, защо е оставил чаршафа на пода? Сякаш някой е влизал преди Надя и е разкрил целия сценарий, не мислиш ли?

Елиса установи, че госпожа Рос е много по-проницателна, отколкото изглеждаше.

— Ще ти кажа какво мисля аз — продължи Черил Рос.

— Розалин е била отчаяна, защото той вече не й обръщаше никакво внимание и през онази нощ е станала и е отишла в стаята му, за да поговорят, но като е отметнала чаршафа, е видяла, че него го няма. Тогава го потърсила в станцията и го намерила в залата за управление. С положителност е отишла там, защото вратата зееше, когато аз първа отидох, изпреварвайки дори войниците… Спя много леко и още с началните звуци на алармата скочих на крака. Но за какво ти говорех… Може би са се карали, както предната седмица в кухнята, помниш ли? Може толкова да са викали, че да са влезли в камерата на генератора, за да не ги чуят. Тогава токът я е ударил, а той, изплашен, е заключил вратата и е избягал. Несъмнено е разполагал с ключ дубликат. Мъжете са такива мизерници, сама ще се увериш с годините, малката: не е нужно да ни се стоварят петстотин волта, за да ни захвърлят където им падне, и да се спасят на бегом.

— Но защо Рик ще оставя възглавница в леглото си? Какво ли е правил?

Госпожа Рос й намигна.

— Това вече не знам. А би било интересно да разберем, сигурна съм.

В този момент Стивънсън я прекъсна — хеликоптерите щели да пристигнат по-бързо от очакваното време. Госпожа Рос се запъти към стълбата, водеща към склада.

— Благодаря, че ми помогна. Веднага ти качвам фенерчето.

Елиса се върна в стаята си и продължи да реди багажа. В ума й се блъскаха въпроси. Защо е трябвало да заблуждава, че е в леглото си? И къде се е дянал сега? Не чу как вратата зад гърба й се отвори.

— Елиса.

Беше Надя. Изражението на лицето й (мислеше, че вече добре я познава) я накара да забрави за Валенте и да се приготви за нова и страховита изненада.

 

 

— Погледни този ръб… Виждаш ли? А сега…

Пръстите на Надя трепереха върху клавиатурата. От петнайсет минути се бяха затворили в лабораторията на Зилберг. Бяха влезли тук, защото Жаклин Клисо продължаваше огледа на трупа на Розалин Рейтер в другата лаборатория и те не искаха да я притесняват (а Елиса също нямаше никакво желание да й помага). Надя беше пробвала различни начини за увеличение на лицето на жената от Йерусалим и накрая бе намерила онова, което търсеше. Отказваше да разкрие идеята си пред Елиса: каза й, че предпочита да я запази за себе си.

— От вчера не спирам да мисля за това. Исках да се уверя, преди да споделя с теб, ала след като днес сутринта ни съобщиха, че ще трябва да си тръгнем и че изображенията остават тук, реших, че не мога да чакам повече…

Картър се беше разпоредил съвсем ясно, въпреки протестите на Зилберг и Бланес: всички изображения, получени при изпитанията — Вечните снегове, Слънчевото езеро и Жената от Йерусалим, — всички освен Здравата чаша представляваха класифицирана информация и не можеха да напускат острова. От друга страна, поради съображения за сигурност „Игъл Груп“ беше решил, че за момента само участниците в проекта могат да гледат тези снимки. Не искаха да рискуват и да подлагат други хора на Въздействието, чиито истински симптоми все още подлежаха на изучаване. Елиса разбираше всичко това, ала й се струваше ужасно, че уникални изображения като тези трябва да останат тук, без да има никакви копия.

— Побързай, независимо за какво става дума.

— Почакай една минутка само… О, мамка му — възкликна Надя на испански, — пак я загубих… Защо се смееш?

— „О, мамка му“ — отвърна Елиса.

— Мислех, че в Испания това е обикновено възклицание! — възрази Надя разсеяно. Изведнъж стисна юмруци. — А… ето. Гледай.

Елиса се наклони напред и се вгледа в разделения екран: вляво, на преден план се открояваха доста ясно ужасяващите черти на Жената от Йерусалим, разядени до краен предел, чак до дъното на мозъка, както се стори на Елиса; целият череп беше превърнат в кървящ кратер. Вдясно се виждаше някакво подобие на изкривени пръчки или на пречупени клони, които й напомняха за нещо, ала доста смътно, тъй като изглеждаха покрити с нещо лъскаво. Не разбираше какво иска да й каже нейната приятелка.

— Е и?

— Сравни двете снимки.

— Надя, сега нямаме време да…

— Моля те.

Внезапно Елиса като че ли разбра.

— Краката на динозаврите… са… осакатени?

Албиносовата глава на Надя се поклащаше утвърдително. Спогледаха се в полутъмната лаборатория.

— Липсват им части, Елиса. Жаклин смята, че става дума за рани, нанесени от хищни зверове или от болести. Но на мен ми хрумна нещо. Стори ми се абсурдно, но реших да проверя… Виждаш ли тук тези линии като от прерязано, тук и ето там? Няма отпечатъци от зъби. Те са много подобни на ей тези тук… — посочи към лицето на Жената.

— Трябва да е съвпадение, Надя. Просто случайност. Една от снимките датира от трийсет и три години след Христа, докато другата е отпреди сто и петдесет милиона години…

— Знам. Казвам само това, което виждам! И ти също го виждаш!

— Аз виждам единствено едно обезобразено лице…

— И също така обезобразени крака на древни влечуги…

— Безсмислено е да се прави връзка, Надя!

— Знам, Елиса!

За миг останаха плътно една до друга, гледайки се. Елиса се усмихна.

— Струва ми се, че започваме да превъртаме покрай всичко това. Май се радвам, че ще си ходим.

— Аз също. Но не ти ли се струва доста странно това съвпадение?

— Във всеки случай то е…

— Ще ти покажа още едно съвпадение. — Надя понижи глас, докато зашепна, при все че ясните й, широко отворени очи имаха вид като да крещят. — Знаеш ли, че Розалин също е видяла мъжа?

Не беше нужно да я пита за кого говори. Задоволи се да слуша, изтръпнала.

— Преди няколко дни, беше следобед, видях, че е в стаята си и влязох да си побъбрим. Не помня как стана дума, мисля, че си говорехме за това колко лошо спим и аз й разказах за своя кошмар… Или за това, което ти определяш като кошмар. Тя ме погледна и ми каза, че няколко дни по-рано е сънувала… много подобен сън. Ужасно се изплашила. Сънувала някакъв мъж, който нямал лице и чиито очи…

— Замълчи, за Бога.

— Какво ти става?

Неочаквано Елиса започна да се смее.

— Снощи ми се присъни нещо подобно… Боже мой…

— Смехът й се пропука като счупена черупка и тя неудържимо захлипа. Надя я прегърна.

Двете момичета останаха прилепени една до друга, като дишаха тежко, с тела, очертани на светлината на екрана. Елиса изпитваше страх: не онази смътна боязън, която беше усещала през целия ден, а конкретен, истински страх. И аз сънувах същия мъж. Какво ли може да означава всичко това…? Огледа се наоколо, към мрака, който ги обгръщаше.

— Не се притеснявай — каза Надя. — Положително ти си права, това са само кошмари… Една друга се плашим.

Сега дочуха гласове откъм коридора на бараката. Бланес, Марини… Очевидно изселването беше в ход.

В този миг вратата, свързваща двете лаборатории, внезапно се отвори и ги стресна. Жаклин Клисо се появи на прага, пристъпи няколко крачки, сякаш с намерението да прекоси стаята, и спря. На Елиса й направи впечатления нейният вид. Клисо изглеждаше така, сякаш се е хвърлила в басейн с главата надолу, както си беше с дрехите. Но мигом осъзна, че влагата, която слепваше косите към слепоочията й, която караше лицето й да лъщи и обилно мокреше пристегнатата й блуза, образувайки големи петна между гърдите и подмишниците, не беше вода. От палеонтоложката се лееше пот.

— Свърши ли, Жаклин? — Надя стана. — Как…?

— Виждали ли сте Картър? — прекъсна я Клисо с глас, който се стори прекалено рязък на Елиса. — Търсих го по радиостанцията два пъти, но не отговаря.

Двете девойки поклатиха глави в знак на отрицание. Елиса искаше да разбере какво е заключението на Клисо след огледа на трупа, ала не успя да я попита каквото и да било — вратата откъм коридора се отвори и Мендес им каза на завален английски:

— Съжалявам, трябва да се явите в залата за прожекции. Хеликоптерите всеки момент ще дойдат.

— Искам да видя господин Картър — каза Клисо. Отвори едно кошче за боклук и хвърли там лекарската хартиена маска. — Спешно е.

Но най-неочаквано Мендес се беше преобразил в Колин Крейг.

— Извинете, някоя от вас да е виждала госпожа Рос?

— Може би е в склада — каза Елиса.

— Благодаря.

Крейг отново любезно се усмихна и изчезна.

— Трябва да говоря с Картър, преди да си тръгнем оттук… — настоя Клисо, като се обърна към двете момичета. — Ако го видите, кажете му. Аз отивам да го потърся на пистата за хеликоптерите. — Тръгна по стъпките на Крейг и се загуби в коридора.

— Изглежда нервна — прошепна Надя.

— Всички сме така.

— Но тя не беше преди…

Елиса знаеше какво иска да каже Надя. Преди да види Розалин.

— Пак с твоите фантазии — й каза. Ала същевременно се питаше какво ли е открила Клисо в трупа на Розалин, за да иска така спешно да го съобщи. — Хайде, дай да оставим всичко така, както си беше…

Докато помагаше на Надя да изключат компютъра и да приберат архивите, си мислеше, че иска да се махне оттук. Внезапно островът бе станал непоносим за нея с цялата тази суетня из него, сноване на хора, бъркотия от военни. Копнееше отново да се почувства необезпокоявана в личната си свобода вкъщи или в нещо, което да прилича на дом.

— Ей сега идвам — каза Надя. — Имам да взема още някои неща от стаята си.

Разделиха се на стълбите и Елиса се отправи към изхода. Навън като че ли дъждът беше спрял, при все че облаците още не се бяха разпръснали. Въпреки това й се искаше да се покаже навън. Бараките я потискаха.

Мина покрай трапезарията и когато тъкмо се канеше да излезе, чу виковете.

 

 

Зараждаха се някъде изпод краката й. Почти ги усещаше как вибрират по подметките на обувките й, подобни на надигащ се земен трус. За миг не можеше да разбере какво става, но бързо проумя. Складът. Изтича към коридора, обаче той беше празен.

Всъщност не съвсем: Зилберг я беше изпреварил (а може би е бил там отпреди) и вървеше бързо към кухнята.

Стомахът й се сви на топка, докато следваше немския професор до помещението, където беше отворен трапът към склада. Зилберг се мушна в него и заслиза. До Елиса изникна някаква сянка.

— Какво става? — попита задъхано Надя. — Кой крещи така?

Зилберг беше спрял. Половината от тялото му се показваше от трапа и човек би казал, че изчаква, за да може да слезе, или че наблюдава нещо в краката си. Сега виковете бяха станали съвсем отчетливи и се смесваха с кашляне и мъчително дишане. Отначало Елиса реши, че викащата бе госпожа Рос, но гласът принадлежеше на мъж.

Тогава Зилберг направи нещо, което я изпълни с ужас: изправи едрото си тяло, изкачи назад трите стъпала от стълбата, по които бе слязъл, и се дръпна от трапа, кършейки огромните си ръце и люшкайки глава.

— Не… Не… Не… — стенеше той.

Видът на този грамаден мъж, хлипащ като дете и с лице, превърнато във восък, я разтърси повече, отколкото виковете. Но случилото се впоследствие беше още по-страшно.

От трапа се показаха други ръце в ръкавици. Беше един войник. Не носеше нито каска, нито автомат, но Елиса мигом го позна. Младият Стивънсън сякаш бягаше от нещо — изтича към стената до Зилберг, сетне към срещуположната, като се олюляваше подобно на боксьор, на когото са нанесли съкрушително кроше в схватка. Накрая се свлече на колене и взе да повръща.

Трапът си стоеше отворен, черен, търпелив и сякаш казваше: „Кой ще е следващият?“ Беззъба паст, зинала в очакване на плячка.

Елиса пристъпи натам, но някой рязко я блъсна и я отстрани.

— Не ви се позволява да влизате! — изрева Картър. Размахваше пистолет в ръка. — Останете тук! — В другата си ръка държеше запален фенер, който несъмнено беше също толкова, ако не и по-полезен от пистолета, защото когато слезе, мракът сякаш го погълна.

Сега в помещението се бяха събрали много хора — друг войник (Йорк), чиито ботуши и панталони бяха опръскани с кал, се мъчеше безуспешно да успокои Стивънсън; Бланес и Марини спореха за нещо с Бергети… Долу също цареше смут. Елиса различи ясно гласа на Колин Крейг. На стената! Нима не виждате! На стената!

Насред цялата олелия й се стори с почти пълна сигурност, че през всичкото това време бе викал именно Крейг.

Взе решението набързо. Отдели се от Надя и се пъхна в трапа. Спусна се машинално по първите стъпала.

Момент по момент, сцена по сцена, докато слизаше, тя отново преживя случилото се в ранната утрин — същия ужас от глъч и мрак, смут и сенки. С тази разлика, че сега й попречи да продължи напред не препятствие на пътя, а гледката пред нея.

Никога нямаше да може да я забрави. Щяха да минат години и тя щеше да си спомня всичко ясно, както го видя тогава, човек би казал, че в сравнение с него времето беше само илюзия, маска, прикриваща вечното и неотменимо настояще.

Картър беше долу, в хладилното помещение, и фенерът му беше единственото осветление в склада. Елиса видя силуета му да се откроява очертан от тази светлина. Останалото, това, което не беше част от черната сянка на Картър, имаше наситен, лепкав цвят, който сякаш покриваше изцяло стените, пода и тавана на помещението долу.

Червено.

Човек би казал, че някакъв гигантски звяр е погълнал Картър, който сега се намираше в търбуха на чудовището и очакваше всеки момент да бъде разкъсан.

Беше неспособна да продължи. Сцената я парализира. Застина на половината път по стълбата, също както Зилберг, и усети, че някой я сграбчва за ръката (беше някакъв войник — видя ръката му в ръкавица). Чу зашеметяваща поредица от команди на английски откъм дъното:

Никой да не приближава…! Цивилните — вън! Вън всички проклети цивилни!

Ръцете, които я изтеглиха, я подхванаха за подмишниците и я измъкнаха отново на светло.

В този миг отекна гърмът и светлината беше неизмерима.

 

 

— Точно тогава всички умряхме — разказваше години по-късно Елиса на Виктор.