Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (27)

25

Мадрид

12 март 2015 г.

1:30 ч.

 

— Това бе всичко — каза Елиса. — Срещата ни свърши и се разбрахме, че ако се случи нещо, Давид или Райнхард ще се обадят на останалите и ще изрекат парола, която ще означава, че отново трябва да се съберем тук и че мястото ще е сигурно. Избрахме думата „Зигзаг“ по името на проекта. Срещата трябваше да се състои в дванайсет и половина вечерта в деня на обаждането. Междувременно Давид и Райнхард щяха да се опитат да разберат повече неща, а Жаклин и аз трябваше да чакаме. Това и направихме, или поне аз — чаках.

Прокара ръка по чупливата си черна коса и пое дълбоко въздух. Беше разказала най-страшното и се чувстваше по-спокойна.

— Разбира се, не беше лесно да се живее. Знаехме, че не можем да имаме доверие в медицинските прегледи на „Игъл“, но за щастие те ставаха все по-редки и по-редки. Започнаха да ни оставят на мира, сякаш не ги интересуваме. От време на време получавах съобщения от Давид под формата на книги със скрити в текста бележки. Той ги наричаше „изводи“. Това бяха кратки известия във връзка с това дали проучванията напредваха, или не… Но така и не знаех какви точно проучвания извършваше. Предполагам, че ще ни обясни сега… — Погледна Бланес, който кимна утвърдително. — Времето минаваше и аз се опитвах да продължа да живея. Сънищата, кошмарите продължаваха, но Давид настояваше да се държим така, все едно че нищо не знаем… Смятам, че понесох тези последни години благодарение на надеждата, че всичко скоро ще свърши… Купих си нож — не за да нападам, нито да се отбранявам, сега знам, а за да избегна страданията, когато дойде моят ред… Но с годините започнах да вярвам, че съм в безопасност, че най-лошото е отминало… — Сподави едно ридание. — А днес сутринта, докато бях в час със студентите, прочетох за случилото се с Марини във вестника. През целия ден очаквах обаждането. Накрая телефонът звънна и чух Давид да произнася: „Зигзаг“. Тогава разбрах, че всичко отново е започнало. Това е, Виктор. Поне всичко, което аз знам.

Спря, но изглеждаше така, като че продължава да говори. Никой не помръдна, нито продума. Четиримата седяха край масата около светлината на настолната лампа. Елиса обърна глава към Бланес, а после към Жаклин Клисо.

— А сега бих искала да разбера кой от вас ни е предал — каза с променен глас.

Бланес и Жаклин се спогледаха.

— Никой никого не е предавал, Елиса — каза Бланес. — „Игъл“ са разбрали за срещата — и точка.

— Харисън твърди друго.

— Лъже.

Или пък лъжецът си ти? Без да престава да гледа бившия си преподавател, Елиса отметна коси от лицето си и изтри сълзите, които бяха потекли, докато отново преживяваше спомените. Беше вярвала, че Бланес не е толкова глупав. Така ти иначе, вече няма изход.

Бланес взе думата някак припряно.

— Сега най-важното е да ви разкажем какво знаем. Райнхард и аз научихме доста неща — източникът са поверителни доклади, откъдето са изтекли тайни сведения, които могат да се проверят…

— Те ни подслушват, Давид — предупреди Елиса.

— Знам, но няма значение: не те ме притесняват най-много. Ще ви разкажа нещо, което не знаете. Не искахме нищо да ви казваме, докато нямаме доказателства, а все още не сме събрали достатъчно, но смъртта на Серджо ускори нещата. Относно неговата смърт имаме само откъслечни сведения, при все че, струва ми се, тя не се различава от останалите. Да започнем с теб, Жаклин — направи жест към палеонтоложката. — На Жаклин й промиват мозъка за пръв път след напускането на Нуева Нелсон. Прекарва един месец в базата на „Игъл“ в Егейско море, където се стараят да я лишат от спомени посредством наркотици и хипноза. Но след второто й… Как го наричат… „Реинтегриране“… След второто й реинтегриране през 2012 година започва да си спомня.

— За мое нещастие — възкликна Клисо.

— Не, не е за твое нещастие — поправи я Бланес. — Лъжата би ти навредила повече. — Обърна се към останалите. Отначало Жаклин вижда несвързани, накъсани картини… Сетне, когато й изпратихме първите доклади от аутопсиите, си спомня конкретни неща. Например това, което беше открила в трупа на Розалин Рейтер. Защо не ни разкажеш, Жаклин?

Клисо беше опряла лакти в масата и слепила връхчетата на пръстите на двете си ръце, съзерцавайки ги на светлината на лампата, сякаш бяха крехко произведение на изкуството. Тогава направи нещо, което накара Елиса да изтръпне. Жаклин остана усмихната през цялото време докато говореше, изкривила лице в напрегната и неприятна гримаса.

Ами на острова аз не разполагах с необходимото за една аутопсия, но наистина открих… някои неща. Отначало — напълно логични: силни зачервявания и охлузвания по силата на закона на Жул, нали знаете, поради силната топлина, породена от преминаването на електрически ток… На дясната ръка имаше белег от кабелите, в кожата се виждаха метални и други частици. Всичко това беше нормално за петстотинволтов токов удар. Но под изгарянията открих поражения, които не можеха да се отдадат на електричеството — осакатяване, части от тялото, които са били отрязани или изтръгнати… А имаше и още по-странни подробности в състоянието на консервираност на трупа… Реших да разкажа за това на Картър и тогава дойде експлозията. Изненада ме докато се връщах към бараката, така че не пострадах. Дори помагах при евакуацията на останалата част от екипа.

— Продължавай — подкани я Бланес.

— Преди да си тръгнем Картър ме помоли да хвърля поглед на… на онова в склада. Аз съм съдебен антрополог, но при вида на онова нещо загубих представа за самата себе си. Като че ли някакво було падна пред очите ми. Това състояние продължи, докато докладите на Давид не ме накараха да си спомня. — Жаклин рисуваше кръгове по масата и не преставаше да се усмихва. Изглеждаше като че ли разговорът я забавлява. — Например, видях половината от някакво лице на пода, струва ми се, че беше не Черил, и то беше нарязано на парчета, пласт по пласт, подобно на… подобно на разлепени страници на книга. Никога през живота си не бях виждала подобно нещо и недоумявам какво е могло да го причини. Естествено, че не ставаше дума за нож, нито за брадва. Рик Валенте? Не… Нямам представа кой е могъл да направи това… нито кой бе изтръгнал вътрешностите й и напоил в кръв всички стени и тавана от край до край, сякаш в желание да ти украси… Не знам кой го бе сторил, нито как… но ясно бе, че не е бил някой случаен човек… — Замълча.

— После ти изпратих докладите за Крейг и Надя — подтикна я да продължи Бланес.

— Да, имаше още неща. Мозъкът на Колин, например, е бил изваден и нацепен на пластове. Вътрешностите са били изтръгнати, а на тяхно място сложени ампутирани части от крайниците му, сякаш в някаква… игра, а всичката му кръв била разлята из салона в дома му, където освен това се забелязвали и значителни разрушения. Колкото до Надя, главата й била насечена. Ръбовете на черепа й били полирани до степен на неузнаваемост… Няма машина, способна да направи това за толкова кратко време. То е като действието на водата върху скалите — изисква години. Ето такива любопитни неща…

— Имало е изненадващи резултати и в изследванията, нали? — намеси се Бланес, когато Жаклин отново замлъкна. Палеонтоложката кимна утвърдително.

— Пълното отсъствие на глюкоген в пробите от черен дроб, панкреас без автолиза и отсъствието на липоиди в надбъбречните жлези говорят за много бавна агония. Нивото на катеколамини в кръвните проби също е в подкрепа на това твърдение. Не знам дали това не е прекалено сложно за теб като неспециалист, Виктор… Когато човек е подложен на мъчение, в организма настъпва огромен стрес и жлези, разположени над бъбреците ни — наречени точно затова надбъбречни, — започват да отделят специални вещества — катеколамини, които предизвикват ускоряване на сърдечния пулс, повишаване на кръвното налягане и други физически промени, чиято цел е да ни защитят. Количеството на тези хормони в кръвта може да покаже в известен смисъл степента на преживяното страдание и неговата продължителност. Но изследванията, приложени към останките на Колин и Надя, дават невероятни резултати — само някои военнопленници, подложени на продължителни изтезания, могат да се сравнят… Тъканта при надбъбречните жлези е толкова хипертрофирала, че изглежда като функционирала до краен предел в хронично състояние, а това говори за страдание, продължило… може би седмици, а може и месеци.

Виктор преглътна.

— Това вече наистина не го разбирам. — Погледна недоумяващ останалите.

— Не може да се обясни, като се има предвид бързата смърт, това е така — съгласи се Бланес, сякаш споделяйки изненадата на Виктор. — Например Черил Рос е била в склада едва два часа. Стивънсън — войникът, който открил заедно с Картър нейните останки — не е напускал зоната в съседство със склада и през въпросните два часа не е видял, нито чул нищо особено… Но ако се съди по разказите на Елиса, можели да се чуят стъпките на някой, ходещ посред нощ в склада. Как е успял Валенте да влезе, без да бъде видян, и да направи всичко онова, което предполагаме, че е направил с Рос, толкова бързо и в абсолютна тишина? Освен това не са намерени следи от предполагаеми нападатели, нито каквито и да било оръжия. И няма свидетели на убийствата, нито един, и нямам предвид само очевидци: никой не е чул викове, нито шумове, дори при Надя, която е издъхнала за минути, зверски убита в апартамент с тънки стени.

Елиса слушаше извънредно внимателно. Някои от нещата, които разказваше Бланес, бяха нови и за нея.

— Въпреки това… — Бланес се наведе над масата, без да откъсва поглед от Виктор. Светлината на лампата подчертаваше чертите на лицето му. — Всички, видели поне сцена от престъплението, всички без изключение, включително представители на властта и специалисти, преживяват нещо като „шок“. Наричат го така, въпреки че не е ясно за какво точно става дума — симптомите започват със състояние на временно обезумяване, както при Стивънсън и Крейг в склада например, минава се през внезапна тревожност, като на Райнхард на стълбите към склада, и се стига до психоза, която не се поддава на обичайното лечение…

— Но става дума за ужасяващи престъпления — възрази Виктор. — Струва ми се нормално…

— Не. — Погледите се обърнаха към Жаклин Клисо.

— Аз се занимавам със съдебна медицина, Виктор, но когато слязох в онзи склад и видях останките от Черил, изгубих напълно здравия си разум.

— Искаме да поясним, че не зависи сто процента от ужаса, който са видели — уточни Бланес. — Става дума за напълно необичайни реакции, дори и след такива травматични сцени като описаните. Помисли си например за войниците. Те са били хора с опит…

— Разбирам — каза Виктор. — Странно е, но не невъзможно.

— Вече знам, че не е невъзможно — съгласи се Бланес, гледайки Виктор с притворени клепачи. — Все още не съм ти разказал за невъзможното. Сега ще го чуеш.

 

 

Харисън знаеше, че съвършенството означава защита.

Би могло да се каже, че в неговия случай става дума за професионална деформация, но тези, които го познаваха по-добре (дотолкова, доколкото Харисън се поддаваше на опознаване), биха се поколебали между яйцето и кокошката. Професията ли поставяше отпечатък върху характера? Или пък характерът беше белязал занаята?

Самият Харисън не би могъл да даде отговор. При него трудовата и емоционалната сфера се наслагваха една върху друга. Беше се оженил и после — развел, вече двайсет години координираше сигурността на научни проекти, имаше дъщеря, която сега живееше надалеч и която изобщо не виждаше, и всичко това правеше още по-ясно у него съзнанието за „саможертва“. Това съзнание за „саможертва“ го превръщаше в идеален изпълнител на длъжността, която заемаше. Харисън беше убеден, че върши „добро“: задачата му бе да осигурява защита. Ако не спеше, ако не се хранеше, ако в един миг се състаряваше с петнайсет години, ако нямаше свободно време, всичко това беше за него цената, която плащаше, за да „брани“ другите. Това беше роля, която повечето хора отхвърляха на голямата сцена на живота, а Харисън бе приел да я изпълнява.

„Неподлежащ на пропукване.“ Така го окачествяваха неговите началници — човек, неподлежащ на пропукване. Независимо от значението, което всеки влагаше в това определение, у Харисън това беше синоним на блиндиран. Всички кучета един ден започват да приличат на господарите си, а всички хора — на работата си. Като ръководител на охраната на проекти на „Игъл Груп“ Харисън знаеше, че целта му е да създава сигурен, брониран блиндаж. Непробиваем отвън и отвътре.

Всичко беше вървяло като по вода, докато преди десет години Зигзаг не се бе промъкнал през някаква цепнатина.

Такива бяха мислите му, докато излизаше от дома на „Сото дел Реал“ в онази ранна утрин, придружен от трима мъже. Мартенската нощ беше по-студена в планините край Мадрид, отколкото в самия град, ала беше заредена е повече тревожност, отколкото Харисън бе свикнал да понася, и затова когато влезе в колата, се почувства приятно. Беше мерцедес-бенц, клас 8 — специален, с черна каросерия, която лъщеше като обувка с остър ток на някой травестит. Прозорците бяха поликарбонатни, с двоен щит от кевлар^[1]. Куршум с тегло девет грама и половина, изстрелян с деветстотин метра в секунда по посока на когото и да било от пътуващите в тази кола, не би постигнал нищо по-различно от оса-камикадзе, хвърлила се срещу стъклата. Граната, мина или миномет биха превърнали този автомобил в ненужна купчина, ала никой вътре в него не би получил тежки наранявания. В този бункер на колела Харисън се чувстваше задоволително добре. Не напълно добре („сигурността се изразява в това да мислиш, че никога не си в пълна безопасност“, не спираше да повтаря на учениците си), но задоволително добре — и това е нещо, към което всеки разумен човек би могъл да се стреми.

Шофьорът веднага натисна газта, умело изманеврира между другите две коли и микробуса, паркирани пред къщата, и се плъзна в нощта тихо, като космически кораб. Беше два и петнайсет, звездите блестяха в небето, пътят беше пуст и най-песимистичните прогнози показваха, че за около половин час ще стигнат до летището — достатъчно рано, за да могат да посрещнат пристигащия.

Харисън мислеше.

След няколко минути пътуване в пълна неподвижност той извади ръка от удобния джоб на палтото си.

— Подай ми монитора.

Мъжът, седнал от лявата му страна, му подаде предмет, подобен на парче белгийски шоколад. Беше плоскоекранен, петинчов приемник TFT с резолюция, която можеше да внуши на потребителя, че държи киноекран в ръката си. Менюто даваше четири възможности за избор — компютър, телевизор, GPS или видеоконферентна връзка. Харисън избра последната и натисна с показалеца си върху опцията „Интегрирани системи“. Чу се изсвирване и веднага след това се появи малката стая във форма на буквата „Г“, където четиримата учени разговаряха, насядали край масата. Въпреки оскъдното осветление в помещението, картината беше удивително ясна и можеха да се доловят различните нюанси в облеклото и косите на всеки от присъстващите. Звукът също бе с изумително качество. Харисън можеше да избере между два ъгъла на заснемане, съответстващи на двете скрити камери, които записваха. Нито в единия от двата случая обаче не можеше да види лицето на Елиса Робледо в анфас, така че се задоволи с ракурса, показващ десния й профил.

В момента говореше професор Клисо.

— Не. Аз се занимавам със съдебна медицина, Виктор, но когато слязох в онзи склад и видях останките от Черил, изгубих напълно здравия си разум.

Говореха на испански. Харисън можеше да включи автоматичния преводач, вграден към програмата за контрол, но не желаеше. Очевидно беше, че те си разказват за своите страдания и информираха Лопера за онова, което се беше случило.

Поглади брадичката си. Фактът, че учените бяха узнали толкова много неща, не преставаше да го интригува, въпреки че Картър беше събрал достатъчно доказателства, че преди смъртта си Марини им беше помагал. Ала можеше ли копието от доклада от аутопсиите да е било доставено от Марини? Имайки предвид, че самият Марини не знаеше почти нищо, какъв би могъл да бъде източникът му за информация? От кого беше изтекла тя? Харисън започваше да се безпокои.

Изтичане. Пропукване. То позволява проникване отвътре или отвън. Дефект в блиндажа.

Сега заговори Бланес. Колко мразеше неговото парадиране, с този негов вид на превъзходство и ерудираност…

Изгледа продължително Елиса Робледо. Напоследък спираше погледа си на някои неща по този начин, без да мига, без дори да диша, с изключително внимание. Имаше основна представа за анатомията на окото и знаеше, че зеницата не е просто петно, а микроскопична дупчица. Всъщност — цепнатинка.

Изтичане.

През тази дупчица можеха да проникват неприятни картини, подобни на онези, които беше видял преди четири години в дома на Колин Крейг и апартамента на Надя Петрова, или пък предния ден на масата за дисекции в Милано. Вонящи и нечисти картини, подобни на устата на смъртник. Сънуваше всяка нощ (когато изобщо спеше) тези сцени.

Вече беше решил какво да прави и бе получил благословията на началниците си — щеше да обезвреди, да ампутира гангренозната част. Щеше да се доближи добре защитен до учените и щеше да изреже всичката болна плът, която наблюдаваше. По — специално и конкретно — плътта, пораждаща цепнатини и пукнатини.

И още по-специално би се позанимавал с Елиса Робледо. Не беше го казал пред никого, нито дори пред самия себе си.

Ала знаеше какво ще направи.

Неочаквано екранът се изпълни с планински зъбери. Харисън за миг помисли, че Всевишният го наказва заради злите му помисли.

— Смущения в предаването — каза мъжът вляво, като раздвижи парчето шоколад. Може би няма покритие.

Харисън почти не обърна внимание на това, че не можеше да вижда, нито да чува. Учените, включително и Елиса, вече представляваха само мъждива светлинка на личния му небосклон. Имаше планове и щеше да ги осъществи в подходящия момент. Сега искаше да се концентрира върху последната задача за тази нощ.

 

 

Бланес се готвеше да продължи да говори, когато нещо го прекъсна.

— Самолетът на професор Зилберг ще кацне след десет минути — оповести Картър, като влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

Това нахълтване възмути Елиса и тя подскочи от стола си.

— Изчезвайте, чувате ли? — изстреля. — Не ви ли е достатъчно, че ни подслушвате с микрофони? Искаме да разговаряме насаме. Махнете се веднъж завинаги!

Зад гърба си дочу шум от разместени столове и увещания да се успокои — говореха й Виктор и Бланес. Ала тя беше стигнала до точка, от която нямаше връщане назад. Втренченият поглед на Картър и тялото му, подобно на парче гранит, заковано пред нея, й се струваха символични — точна метафора на безсилието й пред събитията. Застана на няколко сантиметра разстояние от него. Беше по-висока, но когато го побутна, чувството, което изпита, бе като да се опитваше да отмести тухлена стена.

— Не ме ли чувате? Не разбирате ли английски? Изчезвайте вие и шефът ви, да ви няма тук!

Без да обръща внимание на Елиса, Картър погледна Бланес и кимна.

Включих честотните инхибитори. Харисън тръгна за летището и вече не може да ни вижда и чува.

— Отлично — отвърна Бланес.

Погледът на Елиса се местеше в недоумение от единия към другия, без да разбира диалога им. Тогава Бланес каза:

— Елиса, Картър тайно ни помага от години насам. Той е нашият източник на информация в „Игъл“, той ни предостави копия от аутопсиите и всички доказателства, с които разполагаме… Двамата с него подготвихме тази среща.