Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (20)

18

Серджо Марини умееше да прави фокуси — беше способен да извади банкнота от ухото ти, да я скъса през средата и да я слепи отново с дясната си ръка, сякаш пазейки лявата за по-сериозни неща. Колин Крейг беше записал на своя преносим компютър последните големи мачове на „Манчестър“ и обикновено гледаха с Марини, когато предаваха международни футболни срещи. Жаклин Клисо показваше на всички снимки на петгодишния си син Мишел, на когото пишеше забавни имейли, а после сядаше и даваше разумни съвети на Крейг, комуто предстоеше за пръв път да стане баща идната година, Черил Рос от две години беше баба, ала не плетеше чорапи, нито пък месеше сладки, а обсъждаше политиката и с особена наслада критикуваше „този кръгъл глупак“ Тони Блеър. Райнхард Зилберг наскоро беше загубил брат си, починал от рак, и колекционираше лули, при все че рядко пушеше. Розалин Рейтер четеше Льо Каре и Лъдлъм, въпреки че през август най-голямата ù страст беше Рик Валенте. А самият Рик Валенте не спираше да работи, където и да се намираше и по всяко време; беше престанал да се вижда с Розалин, дори не се разхождаше с Марини и Крейг, тъй като използваше всеки миг за труд. Надя Петрова разговаряше и се усмихваше — пазеше се никога да не остава сама. Давид Бланес пък обичаше усамотението, за да може да пресъздава лабиринтите на Бах на пианото. Пол Картър правеше упражнения на лоста и лицеви опори — до бетонното покритие. По това приличаше на нея, въпреки че нейните занимания бяха да тича по плажа и да плува, когато не валеше и не духаше силен вятър. Бергети играеше на карти с Марини. Стивънсън и колегата му Йорк, който също бе англичанин, гледаха футболните предавания заедно с Крейг. Мендес беше много забавен и разсмиваше Елиса със смешни историйки, които от устата на някой друг биха звучали доста глупаво. Тайландецът Ли беше запален по музика в стил „Ню Ейдж“ и електронни машинарийки.

Ето такива бяха колегите й. Така изглеждаха единствените шестнайсет жители на остров Нуева Нелсон между юли и октомври 2005 година.

Тя никога нямаше да забрави онези обикновени занимания, които ги характеризираха, давайки им минало и самоличност.

Никога нямаше да забрави. Поради множество причини.

 

 

Сутринта във вторник, 27 септември, Елиса узна една новина, която много я развълнува. Съобщи й я госпожа Рос (която според определението на Марини беше нещо като „Бюро справки“, понеже „знаеше всичко за всекиго“) по време на обеда. В остатъка от времето за храна Елиса не престана да мисли дали да действа, или не, като се мъчеше да си представи възможните последици.

Накрая взе решение да си сложи дълги панталони. Можеше и да изглежда глупаво („детинщина“, би възкликнала майка й), но нямаше желание да му се яви по шорти.

Когато следобеда застана пред кабинета му, чу чирикането на две птички, които подскачаха по клавиатурата. Прокашля се, за да изчисти гласа си. Почука на вратата. Когато я отвори, си обеща, че ще запази завинаги в съзнанието си образа на този учен, седнал пред електронното пиано с лице, озарено от видението на някакъв собствен рай, където дори за физика нямаше място. Спря на прага и остана заслушана, докато той не спря да свири.

— Прелюдия към първа част в си бемол мажор — поясни Бланес.

— Прекрасно е. Не исках да ви прекъсвам.

— Хайде, хайде, влез и не говори глупости.

Въпреки че няколко пъти беше идвала в този кабинет, се усети напрегната. Винаги изпитваше притеснение, когато влизаше тук. Виновни за това бяха отчасти малките размери на помещението, както и огромният брой натрупани предмети, включително пластмасовата дъска, преливаща от уравнения, масата с компютъра, електронното пиано и етажерката с книги.

Исках да ви поздравя — промълви, застанала права, без да се отлепва от вратата. — Новината много ме зарадва. — Видя как той сбърчи вежди, присвивайки очи, като че ли тя беше невидима и той се взираше във въздуха, мъчейки се да съзре безплътното създание, което му говореше. — Господин Картър казал на госпожа Рос… — Изведнъж, докато облизваше устните си, я осени мисъл. По дяволите, та той още не знае. Ще трябва аз да му кажа. — Изтекло е от неофициален източник на Шведската академия тази сутрин…

Бланес отмести погледа си от нея. Сякаш напълно загуби интерес към разговора.

Аз съм само един… Как се нарича това?… „Постоянен кандидат.“ Всяка година ме предлагат. — Постави акцент върху думите си с акорд, с който като че ли искаше да покаже, че предпочита да свири, пред това да обсъжда тъпотии.

— Ще ви я дадат. Ако не тази година, догодина.

— Естествено. Ще ми я дадат.

Елиса не знаеше какво още да добави.

— Вие я заслужавате. „Теорията за секвоята“ е… е абсолютен успех.

— Никому неизвестен успех — уточни той с лице, обърнато към стената. — Днешната епоха се характеризира между другото и с това, че дребните успехи се познават от много хора, големите — от малко, а най-мащабните — от никого.

— Този ще се прочуе — отвърна тя искрено развълнувана. — Ще се намерят начини да се намали Въздействието, или то да бъде овладяно… Сигурна съм, че постигнатото от вас ще стане в крайна сметка достояние на света…

— Да забравим това „вие“. Аз съм Давид, а ти — Елиса.

— Добре. — Тя се усмихна, въпреки че не й хареса сцената, която неволно бе предизвикала. Намерението й беше да го поздрави и да си тръгне, без да трябва да изслушва благодарностите му. Очевидно беше, че Бланес изобщо не се интересува от присъствието й.

— Седни, където намериш място.

— Дойдох, за да ви кажа… за да ти кажа само това…

— Сядай ти казвам, дявол го взел.

Елиса намери местенце на масата до компютъра. Беше доста тясно и ръбът се впиваше в седалището й. За щастие беше с дълги панталони. Бланес продължи да гледа към стената. Тя предполагаше, че ще започне да й говори за несправедливостта, с която обществеността се отнася към клети испански гении като него и затова стомахът й се сви, щом го чу да казва:

— Знаеш ли защо не те вдигах в час? Защото не се съмнявах, че знаеш отговора. Когато изнасям лекции, не обичам да чувам отговорите — искам аз да ги преподавам С Валенте не изпитвах същата увереност.

— Ясно — каза тя и преглътна насъбралата се в устата й слюнка.

— Тогава, когато ти отговори, без да съм те вдигнал, по онзи глупав начин, промених мнението си за теб.

— Разбирам.

— Не, не е това, което си мислиш. Нека ти кажа нещо.

— Бланес потърка очи и се протегна на стола си. — Не се обиждай, но ти като че ли притежаваш един от най-големите недостатъци в този проклет свят — изглежда, че нямаш недостатъци. Това от самото начало не ми допадна в теб. За предпочитане е във всички случаи да предизвикваш присмех у хората, вместо завист, запомни го от мен. Въпреки това, когато ми заговори с онзи тон на ранена гордост, си казах: „А, слава Богу. Нищо, че е красива, умна и трудолюбива, все пак тя е една самолюбива патка. Все пак е нещо.“

Загледаха се със сериозно изражение, а после и двамата избухнаха в смях.

Приятелството не се постига с толкова усилия и трудности, както мислят някои. Склонни сме да смятаме, че най-важните неща се раждат мъчително, но понякога едно приятелство или една любов грейват като слънце в облачно небе — преди секунди всичко е сивота, а миг по-късно светлината ни облива.

За една кратка секунда Елиса усети, че с Бланес я свързва приятелство.

— Затова ще ти кажа още нещо, за да ти помогна да запазиш този свой недостатък — добави той. — Освен че си самолюбива патка, ти си отличен сътрудник, най-добрият от всички, които съм имал. Това те извинява, задето дойде да ме поздравиш.

— Благодаря, но… не искаше ли да те поздравя? — попита тя колебливо.

Бланес отговори с въпрос.

— Знаеш ли какво означава Нобелова награда в моя случай? Потупване по рамото. „Теорията за секвоята“ не е официално доказана и ние не можем да разкрием нашите експерименти от Нуева Нелсон, защото представляват „класифицирана информация“. Но те искат да ме насърчат. Да кажат: „Бланес, научната общност изпитва възхищение към вас. Продължавайте да работите за държаната.“ — Замълча за миг. — Как ти се струва?

Тя се замисли.

Струва ми се, че това е мнението на един самонадеян пуяк — изрече с онова свое изражение, когато искаше ма изглежда „жестока“.

Този път и двамата избухнаха в смях.

— Едно на едно — каза Бланес и се изчерви. — Сега обаче ще ти обясня защо мисля, че съм прав. — Прокара ръка по лицето си и Елиса изведнъж разбра, че предстои да каже нещо сериозно. В кабинета нямаше прозорци, но барабаненето на дъжда и бръмченето на климатика се процеждаха през металната облицовка на стените. За миг се чуваха само те. — Запознавала ли си се някога с Алберт Гросман?

— Не, никога.

— На него дължа всичко, което знам. Обичам го като баща. Винаги съм вярвал, че връзката между преподавател и ученик в нашата специалност е много по-силна, отколкото в други.

Това е съвсем вярно, помисли Елиса.

— Ние идеализираме нашите преподаватели до невероятни предели и едновременно с това се стремим да ги задминем. Мисля, че това се дължи на самотата в нашия труд. Отдалите се на теоретична физика приличаме на чудовища, затворени в леговищата си… Преобразяваме света на хартия, Господи, ние наистина сме опасни… Но нека не се отклонявам от темата… Гросман е здрав, як тевтонец, преливащ от жизненост. Вече е пенсионер. Наскоро му откриха рак… Никой не знае за това, така че си мълчи… Казвам ти го, за да разбереш що за човек е. Не обръща никакво внимание на болестта и изглежда поздрав от мен, без да преувеличавам. Твърди, че ще живее още дълги години и му вярвам. През 2001 година вече беше пенсионер, но в нощта, когато получихме изображението на Здравата чаша, отидох у тях, за да му съобщя новината. Очаквах да се зарадва, да ме поздрави. Вместо това той ме погледна и каза: „Не, Давид“, толкова тихо, че приличаше на дихание. Сетне повтори: „Не, Давид, не прави това. Миналото е забранена зона. Не дръзвай да навлизаш в непозволеното.“ Струва ми се, че тогава разбрах защо се е пенсионирал. Физик, посветил се на теоретичната физика, се пенсионира, когато започне да мисли, че откритията са забранени. — Съзерцаваше белите и черните клавиши с огромно внимание. След кратка пауза добави: — Така или иначе, Гросман като че ли беше прав в едно. В онзи момент ние не знаехме нищо за Въздействието. Но нямам предвид само това, а също и компанията, която финансира проекта Зигзаг.

— „Игъл Груп“ — каза Елиса.

— Именно. Но това е само върхът на айсберга. А отдолу… какво ли има там? Запитвала ли си се някога? Аз ще ти отговоря — правителствата. А под тях? Бизнесът. Въздействието е извинение. Това, което „Игъл“ иска на всяка цена да скрие, е интересът на военните към този проект.

— Какво?

— Помисли малко. Нима смяташ, че всички пари по издръжката на Зигзаг произлизат от страстта, която будят древните Троя и Египет или животът на Исус? Не бъди наивна. Когато Серджо и аз им показахме Здравата чаша, в главите на йерарсите светнаха неонови лампички: „Как можем да използваме това срещу врага?“ — беше първият проблеснал въпрос в извратеното им мислене. И също така: „Как да попречим врагът да го използва срещу нас?“ Това беше вторият въпрос. Колкото до Христос, фараоните и императорите, това са интересни резултати, но в никакъв случай не са решаващи в общата равносметка.

Елиса премигна. Подобна възможност не бе минавала през ума й. Дори не можеше да си представи по какъв начин точно военните биха могли да използват наблюдението на далечното минало. Но Бланес започна с пръстите на дясната си ръка да отмята възможностите, които внесоха яснота в недоумението й:

— Шпионаж. Улавяне на изображения от космоса, способни да показват не само случващото се в момента, но и случилото се преди десет месеца или десет години, без неприятелят дори да подозира, че е бил шпиониран. Това е полезно при събиране на сведения за лагерите за подготовка на терористи, които често менят местоположението си: днес са на едно място, утре — на друго и никъде не оставят следи… Или пък за изясняване на покушения. Няма значение, че бомбата вече се е взривила — заснема се районът и се търси какво се е случило в дните преди взрива, докато не се открият виновните и начинът, по който са действали.

— Боже мой.

— Да, Боже мой. — Бланес присви устни. — Вездесъщото и всевиждащо Божие око. Биг Брадър във Времето. Към това можем да добавим промишления и политически шпионаж, търсенето на доказателства за скандали по свалянето на този или онзи президент и ръководител… Това е надпревара във времето между Европа, която финансира проекта, и Съединените щати, които със сигурност са предприели на някой тихоокеански остров своя собствен Зигзаг. Ние доказахме, че само с помощта на видеокамера може да се наблюдава всичко, случило се във всеки момент и навсякъде по света… Зигзаг разголи човечеството и военните искат да са първите воайори. Спира ги само едно-единствено нещо — дребно, но досадно. — Докосна гърдите си с ръце. — Аз.

На Елиса това не й прозвуча самонадеяно. Стори й се, че тази роля никак не му допада. Следващите му думи го потвърдиха:

— За тях аз съм… Как се казва в онова болеро? — Той запя: — „Аз съм като трън, забит в сърцето ти…“ Кълна ти се, че не искам да влизам в пререкания с никого. Тръгнах си от Съединените щати, защото те започнаха да инвестират за въоръжение, преди да насочат средства за ускорители и ще напусна Европа, ако Зигзаг добие военна насоченост, но си давам сметка, че съм тук, защото ми плащат. Искам да им дам това, което те желаят, уверявам те, но отказвам да експериментирам с близкото минало. — Внезапно гласът му се изпълни с тревога. — Казах ви, че има рискове и това е самата истина, Елиса… Множество рискове, повярвай ми. Въпреки това става дума за мое лично отношение. Серджо например е по-смел, при все че в крайна сметка се съгласи с мен. Затова те искат да продължим с игричките, за да се види дали няма да открием нещо не толкова рисковано, което да може да им влезе в работа.

— Не ми обясниха нищо подобно, когато сключвах договора — отбеляза Елиса с удивление.

— Естествено, че не. Да не би да смяташ, че на мен са ми обяснили всичко? От онзи 11 септември светът престана да се дели на истини и неистини. Сега разполагаме само с лъжи, останалото ще си остане завинаги тайна.

Настъпи тишина. Бланес беше вперил поглед в някаква точка в металния под. Някъде отдалече се чуваше силното барабанене на дъжда.

— А знаеш ли кое е най-лошото? — каза той неочаквано. — Ако се бях отказал, ако бях послушал Гросман и бях зарязал всичко, никога нямаше да можем да съзерцаваме джунгла от юрската епоха, нито пък антените на динозавър, нито жена, крачеща по улиците на Йерусалим от времето на Христа… Нито едно от тези неща не ме оневинява, но поне ми дава обяснение. То е като да си получил огромен дар и да не можеш да го споделиш с никого… Така че, ако ми присъдят Нобеловата награда, ще ти и подаря, искаш ли? — Посочи с пръст към нея.

Мисля, че не. — Елиса слезе от масата и опъна краищата на късата си тениска надолу, докато се усмихваше.

Можеш да си я задържиш.

Виж, твое задължение като мой ученик е да се грижиш за нещата, от които аз се разтоварвам. Какво ще правим, ако не приемеш? Ще я изхвърлим на боклука?

Дай я на Рик Валенте. С готовност ще я приеме.

Отново се усмихнаха.

— Рик Валенте… — замисли се Бланес. — Странен младеж. Изключителен студент, но прекалено амбициозен… В „Алигиери“ се постарах добре да го опозная и установих, че не ми допада. Ако зависеше от мен, нямаше да го включа в екипа, но Серджо и Колин го превъзнасят.

Тя остана за миг загледана в него. Сетне, преди да си тръгне, промълви:

— Благодаря.

Бланес вдигна поглед.

— За какво?

— За това, че споделяш с мен този дар.

Докато вървеше по коридора, припомняйки си откъслеци от разговора, осъзна, че дъждът се е усилил. Несъмнено тайфунът наближаваше. Но близостта на бурята не я плашеше — Картър ги беше уверил, че няма опасност и че „необходимите мерки“ вече са взети.

И беше прав. Тайфунът щеше да представлява най-малката опасност.

 

 

Дъждът се лееше като из ведро и понеже навън беше невъзможно да се прави каквото и да било, учените се бяха скупчили вътре, пленници на сива и приспивна обстановка. Елиса и колегите й най-силно страдаха от бездействието, защото от техните ръце работата беше преминала сега у Клисо, Зилберг, Надя и Розалин, които бяха заети, докато физиците можеха да си позволят отдих. Обикновено след закуска се събираха в лабораторията — тя, Клисо и Надя — и Елиса с интерес наблюдаваше как те изучават милиметър по милиметър изображението на Слънчевото езеро (така го бяха нарекли, след като отхвърлиха други предложения, между тях и това на Марини, който искаше да го именуват „Езерото на Месоядните кокошки“). Отначало присъстваше с ентусиазъм на споменатите занимания, но сетне започна да се отегчава от педантичната работа на двете палеонтоложки. „Забележи предния крайник на А, Надя. Сравни го със страничния на Б. Има само една фаланга при А и две при Б.“ Елиса се прозяваше. Ако само преди няколко дни ми кажеха, че ще ми дотегне да гледам това, щях да се изсмея. С всичко се свиква.

Надя беше много по-добре. Сънят й се беше възстановил и тревожността й — намаляла. При все че трябваше да отиде на консултация при психолога Зилберг идната седмица, нищо не изглеждаше да смущава нейните рутинни занимания пред компютъра.

При вида на приятелката си Елиса всеки път си припомняше онова, което тя й бе разказала във вечерта на прожекцията. Струваше й се абсурдно, плод на разстроените й нерви, но въпреки всичко у нея се таяха съмнения. Съществуваше ли възможност на острова да има още някой, за когото те не знаеха? Защо не? Беше тук вече от два месеца и половина и при все че смяташе, че познава всички негови обитатели, включително и войниците, хеликоптерите кацаха и отлитаха, зареждайки ги с припаси, и беше възможно да е пристигнал някой допълнителен военен, който да се бе настанил заедно с другите в бараката. Но ако беше така, защо не се показваше? И каква работа имаше да броди из бунгалата нощем, без униформа? Абсурдно е. Надя е имала много ярък кошмар. След това Въздействието още повече е усилило ефекта му.

Ала от ума й не излизаше ужасяващото видение на мъж, който я гледа с бялото на очите си в мрака.

Вечерта в събота, 1 октомври, Елиса загуби няколко игри на покер с Крейг, Марини и Бланес и се прибра в стаята си. В девет часа вече си беше легнала, а точно в десет осветлението угасна.

Тайфунът като че ли се беше усилил. Трещеше, сякаш бе настъпил денят на Страшния съд и някакво дантевско видение с форма на орел или кръст се люшкаше в небесата. Но като се има предвид изолацията на панелните стени, човек се усещаше по-скоро като в някакъв метален мехур. Нищо не се движеше, всичко беше притихнало и спокойно. Въпреки това Елиса не можеше да заспи.

Отметна чаршафа и стана. Реши да се поразходи — можеше да отскочи до кухнята и да си направи чай. Но си спомни, че Картър им забрани да ползват електрически уреди. И имаше право, защото навън проблясваха светкавици, безшумни припламвания, които огряваха различни участъци от стаята. Във всеки случай идеята да се поразходи й хареса. Не й беше нужна никаква допълнителна светлина — достатъчни бяха лампичките за тревога. Освен това чувстваше, че е способна да обходи бараката от единия до другия край с вързани очи.

Тогава забеляза нещо.

Погледна към прозореца и го видя. В първия момент реши, че сънува.

Беше дупка. В горния ляв ъгъл на стената — там, където тя се пресичаше с тавана и със стената на банята. Имаше елипсовидна форма и беше толкова голяма, че ако пожелаеше, би могла да се промуши през нея. „Безшумните припламвания“ не идваха откъм прозореца, а от този отвор за навън.

Почувства се толкова объркана относно това как ли е могло да се случи подобно нещо, че не забеляза друга странна подробност.

Безшумни припламвания.

Безшумни.

Беше обгърната от тишина. Пълна тишина. Къде бе изчезнала бурята?

Ала тишината не беше пълна. Зад нея имаше някакъв шум.

Този път не бяха стъпки, чието отекване се долавяше през стените, а шумът от нечие непосредствено и конкретно присъствие. Досегът на подметки с пода, нечие дишане. Имаше някого в стаята, вътре в стаята й, до нея.

Стори й се, че кожата й е на път да се свлече, порите й се превърнаха в микроскопични железни пилички в близост до огромен електромагнит и космите й от главата до петите настръхнаха. Помисли си, че цяла вечност не се решава да се обърне и да погледне зад себе си. Когато най-сетне го направи, съзря някаква фигура.

Стоеше права до вратата, малко по-далеч, отколкото бе предполагала, съдейки по дишането й, и напълно неподвижна. Проблясъците осветяваха последователни части от нея: маратонки, бермуди, тениска. Но лицето беше тъмна маса.

Мъж.

За миг си помисли, че сърцето й ще се пръсне от ужас. Тогава го позна и дори я напуши смях.

— Рик… Какво правиш тук? Колко ме изплаши…

Фигурата не отговори. Вместо това пристъпи към нея, без да бърза, с лекотата, с която облаците премрежват луната.

Нямаше никакво съмнение, че беше Валенте: телосложението, дрехите… Бе почти сигурна. Но ако беше той, какво искаше? Защо не говореше?

— Рик? — Не беше предполагала, че тази простичка дума може да й струва такова усилие. Усети болка в гърлото, докато я изричаше. — Рик, ти си, нали?

Отстъпи една крачка, после втора. Мъжът заобиколи леглото и продължи да приближава невъзмутим и в пълно мълчание. Не бързаше ни най-малко. Светкавиците осветяваха тъмните му бермуди и тениската, но лицето продължаваше да тъне в мрак, подобно на тунел под покрив от коси.

Не е Рик. На острова има още някой, когото не познаваме.

Гърбът и бедрата й се притиснаха до металната стена и тя усети хлад при допира с кожата й. Точно тогава осъзна, че няма никакви дрехи върху себе си. Не си спомняше да се е събличала и това я накара да си помисли, че може би всичко случващо се е недействително. Това бе сън, не можеше да е друго.

Ала сън или не, видът на този силует, който неумолимо настъпваше към нея в пълно мълчание, й се стори непоносим. Извика. Както дете, когато сънува кошмар, се събужда с вик. Викът — винаги бе смятала така — разпръсваше кошмара и слагаше край на ужаса.

Сега това не даде резултат. Тя отвори очи, а мъжът си стоеше там, все по-близо и по-близо. Ако протегнеше ръка, можеше да го докосне. Лицето му приличаше на запусната къща. Запазена бе само кожата на бузите и зад нея, в тъмното, грапавата структура на костта. Всичко останало беше лишено от плът и кости и приличаше на някакъв сегмент, където реалността казваше: НЕ; празно пространство между две скоби, непрогледно тъмно пространство…

Главата му е леговище на плъх, прегризал лицето му и заселил се в мозъка му. Защото на острова има някой, за когото не сме знаели.

… непрогледно тъмно, с изключение на очите.

Нарича се Белоокият и е дошъл да те види, Елиса. Всъщност да види всички вас.

Кратко, но окончателно посещение.

Празни, подобни на абсцес очи.

Не беше кошмар. Той я беше парализирал. Той я…

Огромни като две луни очи, чийто поглед я потапяше в онази луминесцентност, заслепяваха я с кухата си белота.

… умолявам ви, някой да ми помогне, умолявам ви, това не е сън, умолявам ви…

В този миг мракът се отприщи.

Мракът имаше всъщност смешен глас.

Звучеше като глас на дете, което деца от по-горните класове в училище са пребили, след като са му отнели сладоледа. Беше един непрекъснат и пронизителен вик. Беше Рик Валенте, когото Елиса бе ухапала по нежна част от мъжката анатомия, към която и най-дебелокожият мъж беше чувствителен. И виковете му бяха толкова оглушителни, че тя имаше желание да му заповяда да млъкне, да го заплаши, че ще го захапе отново на същото място, или ще опърли перата му, защото сега, когато се вгледа по-внимателно, тя видя, че Валенте има пера отзад и антени на главата и накланяше всички тези атрибути към нея. Всъщност това беше една месоядна кокошка, представляваща палеонтологичен интерес, която бе зинала с човка и не преставаше шумно да врещи. „Но не трябва да се смея, нито да се тревожа, защото това е просто кошмар.“

А може би не съвсем.

Да видим. Бе се любила за пръв и последен път в живота си, когато беше на седемнайсет години, с едно момче на име Бернардо. Изживяването така я беше травмирало, че тя не бе пожелала да го повтори. Бернардо се бе държал с нея приятелски, мило, нежно и романтично, но в момента, в който проникна в нея, се превърна в едно обезумяло бутало. Държеше бедрата й и хриптеше, ръмжеше, натискаше, бълваше пяна. Тя беше отишла на кино с човешко същество, а се бе озовала в леглото с побеснял звяр, който пак и пак се опитваше да вкара нещо между краката й, ръмжейки: „Ммммммммффф… Бафффффф.“ Никак не й хареса. Влагалището страшно я болеше и не изпита нищо. Накрая той я почерпи с цигара, оповестявайки: „Беше уникално.“ Тя се разкашля.

Два месеца по-късно, на връщане от Валенсия, баща й се блъсна в колата на някакъв пиян.

Не че двете неща имаха връзка помежду си. Не непременно след всяко чукане трябваше да очаква да я сполети някакво нещастие, но истината е, че тя загуби желание да опита отново.

Така че… защо сега беше в леглото с този мъж? Естествено, бе много по-лош, отколкото Бернардо, много по-свиреп и в плен на още по-долни инстинкти. Беше гледала някакъв филм (забравила му бе името), където не кой да е, а самият дявол обладаваше главната героиня — същество, от което излизаше сяра, имаше бели очи и наистина огромен, както можеше да се предполага, член. Беше абсурдна мисъл, но кажи ми тогава какво прави това нещо върху мен… с тези свои очи като фарове, докато някой, който във всеки случай не съм аз (но би трябвало да съм), ме оглушава с неистовото си крещене…

Събуди се, обгърната в мрак. Нямаше никакъв изнасилвач нито върху, нито под нея и тя не бе гола, а с тениска и бикини, точно както си беше легнала. Нямаше и дупка в стената (откъде я беше измислила). При все това нещо вътре я болеше по същия начин, както я беше боляло първия път. Ала не успя да се концентрира по-задълбочено върху това усещане, защото забеляза много по-обезпокояващи неща около себе си.

Познатите светлинки ги нямаше. Нямаше прожектори на станцията, нямаше станция на острова, може би нямаше и остров в океана. Само това пронизително викане — оглушително виене, което като че ли пробиваше тъпанчетата й. Аларма.

Стана, като продължаваше да не се предава на страха, и в този момент чу гласовете, притиснати в оскъдното пространство децибели, незаети от оглушителния звънец. Гласовете довяха страха така, както бризът довява мириса на мърша — викове на английски, които не бе нужно да си превежда, за да разбере, че се беше случило нещо страшно, защото при всяко бедствие има моменти, когато хората разбират всичко, което чуват, без необходимост да го дешифрират. Катастрофите говорят на всички езици.

Втурна се към вратата с мисълта, че е станал пожар и за малко не се блъсна в някакъв ужасяващ призрак до стената, бял като рентгенова снимка на човешко тяло.

— У-у-угаснали са в-в-сички…! Светлини! Всички! Дори… фенерчето ми!

Наистина. Не горяха дори лампичките за случай на тревога. Обгръщаше я непрогледна тъмнина. Прехвърли ръка около треперещите рамене на Надя, опитвайки се да я успокои, и се втурна да тича с нея нагоре по коридора боса и слепешката.

Някаква стена прегради пътя им. От нея излизаше гласът на Райнхард Зилберг, чийто силует се открояваше на светлината на фенер. Елиса се надигна на пръсти, за да погледне над Зилберг, и видя също Жаклин Клисо, която светлинният лъч фокусираше отдолу, и Бланес, който се бореше с човека, държащ фенера (някакъв войник, може би Стивънсън), там, в края на коридора, който водеше към втората барака. Искам да мина! Не може ли! Имам пълното право…! Казвам ви, че…! Аз съм научният ръководител…!

Осъзна, че Надя й крещи нещо от известно време.

Рик и Розалин не са в стаите си! Виждала ли си ги?

Опитваше се да формулира отговор, по-дълъг от „не“, когато внезапно тишината стана абсолютна.

И заедно с това облекченият глас на Марини (далечен, идващ откъм втората барака): „Уф, най-сетне, по дяволите“. Изключената най-сетне аларма продължаваше да отеква толкова силно в ушите на Елиса, че тя не забеляза как още някой идва по коридора зад Стивънсън. Една огромна ръка изплува от мрака, едно каменно лице застана срещу Бланес.

— Спокойно, професоре — каза Картър, без да повишава глас. — Успокойте се всички. Имаше късо съединение в главния генератор. Това отключи алармата. Затова няма ток.

— Защо не се е задействал вторият генератор? — попита Зилберг.

— Не знаем.

— Апаратурата в ред ли е? — попита Бланес.

Елиса щеше завинаги да запомни отговора на Картър: начина, по който извърна поглед, скованото му лице, контрастиращо с особената бледост на бузите, рязкото снижаване на гласа.

— Апаратурата — да.