Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (3)

1

Мадрид

11 март 2015 г.

11:12 ч.

 

Точно шест минути и тринайсет секунди преди животът й ужасяващо и окончателно да промени посоката си, Елиса Робледо беше заета с нещо съвсем банално: водеше на петнайсет второкурсници по инженерни науки факултативен курс по съвременни теории във физиката. По никакъв начин не подозираше това, което беше на път да й се случи, тъй като, за разлика от толкова много студенти и по-малко преподаватели, на които университетските помещения често вдъхваха страх, Елиса се чувстваше по-спокойна и нулата, отколкото у дома си. По същия начин се беше чувствала и в стария колеж, където беше завършила средното си образование, и в голата зала на факултета, докато бе следвала. Сега работеше в модерната и светла сграда на Висшето училище по инженерство в университета „Алигисри“ в Мадрид — здание, лишено от лукс, чиито зали имаха големи прозорци, хубав изглед към университетското градче, прекрасна акустика и дъх на мебелировка от благородно дърво. Елиса би се радвала да живее на подобно място.

Подсъзнателно смяташе, че тук нищо лошо не може да й се случи. Лъжеше се, и то много, и само след малко повече от шест минути щеше да узнае това.

Елиса беше блестящ преподавател, обвеян от известен ореол. В университетите винаги има определени студенти и преподаватели, около които се носят легенди, и енигматичната фигура на Елиса Робледо се свързваше с тайнственост, която всички жадуваха да разбулят.

В известен смисъл раждането на „мистерията Елиса“ беше неизбежно — тя бе млада и неангажирана жена, с дълги и вълнисти черни коси, с лице и тяло, които прекрасно биха се вписали на корицата на което и да е женско списание за красота; в същото време притежаваше аналитичен ум и удивителна дарба за абстракции и сложни изчисления — качества, така неоценими в студения свят на теоретичната физика, където владеят принципите на науката. На физиците теоретици се гледаше с уважение, дори с преклонение. От Айнщайн до Стивън Хокинг учените, посветили се на теоретичната физика, олицетворяваха признатия и благословен образ на физиката в очите на тълпата. При все че темите, с които се занимаваха, бяха непонятни и направо несмилаеми за голямото мнозинство, те предизвикваха сензация. Хората виждаха в тях прототип на хладния и мрачен гений.

У Елиса Робледо обаче нямаше нищо от този хлад: тя гореше от страст да преподава и това омайваше студентите й. На всичко отгоре беше отличен професионалист и мил и съпричастен колега, готов неизменно да помогне на приятел в беда. На пръв поглед в нея нямаше нищо странно.

И това беше най-странното.

По всеобщо мнение Елиса беше прекалено съвършена. Прекалено интелигентна и способна например, за да работи в някакъв маловажен факултет по физика, чийто курс не беше задължителен за учещите се икономисти в „Алигиери“. Колегите й бяха убедени, че тя би могла да спечели доста по-добро място, като например във Висшия съвет за научни изследвания, или да оглави катедра в някой държавен университет, или да заеме важен пост в престижен център в чужбина. В „Алигиери“ Елиса като че ли се пилееше напразно. От друга страна, никоя теория (а физиците толкова си падат по теориите) не беше способна да обясни удовлетворително как така на трийсет и две годишна възраст, почти трийсет и три (щеше да ги навърши след един месец, през април), Елиса все още беше сама, без близки приятели и изглеждаше щастлива, сякаш животът й бе поднесъл най-желаното. Никой не беше чул да има интимен приятел (нито приятелка), а тези, с които дружеше, бяха до един колеги от работата, но с никого от тях не споделяше свободното си време. Не беше надменна, нито високомерна, въпреки явните си прелести, които подчертаваше още повече с любопитен асортимент от плътно прилепнали по тялото дрехи, които й придаваха доста предизвикателен вид. Но у нея подобно облекло като че ли не целеше да привлече вниманието, нито пък погледите на тълпите от мъже, които се обръщаха след нея. Говореше единствено за професията си, беше вежлива и винаги усмихната. „Мистерията Елиса“ си оставаше неразгадана.

Понякога нещо в нея будеше безпокойство. Не беше нищо конкретно: може би начинът, по който гледаше, някаква светлина, затулена в дъното на кафявите й зеници, или смесицата от усещания, които оставяше у събеседника след кратка размяна на думи. Човек би казал, че крие никаква тайна. Тези, които я познаваха най-добре — колегата й преподавател Виктор Лопера и Нориега, ръководителят на катедрата, — смятаха, че може би е за предпочитане Елиса никога да не разкрива въпросната тайна. Има хора, които, при все че не са представлявали нищо особено в нашия живот и от които пазим само един-два незначителни спомена, по една или друга причина остават незабравими. Елиса Робледо беше такъв човек и всички желаеха да си остане такава.

Едно забележително изключение можеше да бъде видяно в лицето на Виктор Лопера — също преподавател по теоретична физика в „Алигиери“, и един от малцината истински приятели на Елиса, който понякога биваше обзет от спешна необходимост да разбули тайната й. Виктор беше изпитвал на няколко пъти подобно изкушение — последният бе преди една година, през април 2014 година, когато катедрата реши да изненада Елиса с празнично тържество по случай рождения й ден.

Идеята беше на Тереса, секретарката на Нориега, но всички членове на катедрата и дори няколко студенти я подкрепиха. Прекараха почти месец в подготовка, обзети от ентусиазъм, сякаш за тях това беше най-подходящият начин да проникнат в магическия кръг около Елиса и да се докоснат до неговата изплъзваща се повърхност. Купиха свещички, изобразяващи числото трийсет и две, торта, балони, огромно плюшено мече и няколко бутилки шампанско, които ръководителят щедро достави. Заключиха се в стаята за преподаватели, украсиха я набързо, дръпнаха завесите и угасиха лампите. Когато Елиса пристигна във факултета, един подучен портиер й съобщи, че има „спешно заседание“. Останалите чакаха, притаени в мрака. Вратата се отвори и силуетът на залитащата в тъмното Елиса се очерта на прага с късата жилетка, прилепнал панталон и дълга черна коса. Тогава избухнаха ръкопляскания и смях и лампите светнаха, а Рафа — един от отличните й студенти, записа смущението на младата преподавателка с една от онези видеокамери последно поколение, която едва ли беше по-голяма от собствените му очи.

Самото тържество беше кратко и изобщо не помогна да се проникне в „мистерията Елиса“; Нориега произнесе прочувствено слово, изпяха обичайните за случая песни и Тереса развя пред камерата шеговит плакат, нарисуван от брат й, който беше график, с карикатури на Исак Нютон, Алберт Айнщайн, Стивън Хокинг и Елиса Робледо, отхапали от един и същи сладкиш. Всички се възползваха от възможността да изразят обичта си към Елиса и да й покажат, че с радост я приемат, без да й искат нищо в замяна, освен да си остане същата изкусителна загадка, с която вече бяха свикнали. Елиса беше, както винаги, съвършена: с точно премерена изненада и щастие, изписани на лицето й, и дори с известна доза вълнение, просветващо в очите й. На видеозаписа, със своя възхитителен външен вид, очертан от жилетката и панталона, тя можеше да мине за студентка, или за почетен патрон на знаменателно събитие…, или за порнозвезда с първия си „Оскар“ в ръка, както шепнеше Рафа на приятелите си после: „Айнщайн и Мерилин Монро най-сетне събрани заедно в една и съща личност“, не преставаше да повтаря.

Въпреки всичко внимателен наблюдател би забелязал и записа нещо, което озадачаваше лицето на Елиса първоначално, в момента, когато светнаха лампите, беше друго.

Никой не се вгледа в тази подробност, защото в крайна сметка на кого му трябваше да се задълбочава в снимките от чужд рожден ден. Но Виктор Лопера успя да забележи голямата, макар и мигновена промяна: когато стаята се изпълни със светлина, лицето на Елиса не изразяваше изумлението, характерно за изненадан човек, а много по-сложно и бурно вълнение. Естествено, това трая няколко десети и от секундата и след това Елиса отново се усмихна и стана съвършена. Ала за краткия миг красотата й се беше стопила в едно ново изражение. Тези, които видяха записа, се смееха (с изключение на Лопера) на „големия страх“, дето я бил разтърсил. Лопера забеляза нещо повече. Какво? Не беше сигурен. Може би неудоволствие от това, което приятелката му бе изтълкувала като неприятна шега, или изблик на крайна стеснителност, или пък нещо друго.

Може би уплаха.

Интелигентен и наблюдателен, Виктор единствен се запита какво ли е очаквала да види Елиса в тъмната зала. Какво ли е очаквала с толкова „голям страх“ на това тъмно място, преди да светнат лампите и да отекнат смях и ръкопляскания, тази недостижима, прекрасна и съвършена преподавателка Робледо. Какво ли не би дал, за да разбере.

Това, което всеки момент щеше да се случи на Елиза онази сутрин в клас, това, което щеше да стане само след шест минути в мирната и закътана аула, би могло да повдигне донякъде завесата пред Виктор Лопера, ала за съжаление той не беше там.

 

 

Елиса се мъчеше да дава примери, които да бъдат интересни за ленивите умове на децата на заможни семейства, които учеха при нея. Нито едно от тях нямаше да специализира теоретична физика, тя знаеше прекрасно това. Желанието им беше набързо да прехвърлят абстрактните понятия, да си вземат изпита и победоносно да грабнат диплома в ръка, която да им позволи да се изкачат до привилегированите постове в индустрията и технологиите. Всички онези „защо“ и „как“, съставлявали основна загадка в науката откак човешкият ум й се бе посветил на земята, въобще не ги вълнуваха: те искаха резултати, следствия, трудности, които да преодоляват, за да набират кредити. Елиса се опитваше да промени всичко това и ги учеше да мислят върху причините, върху неизвестните.

В онзи момент тя караше студентите нагледно да проумеят необикновения факт, че действителността притежава повече от три измерения, може би много повече от „дължина-ширина-височина“, които се наблюдаваха на пръв поглед. Общата теория за относителността на Айнщайн беше доказала, че времето съставлява четвърто измерение и сложната „теория за струните“, чиито изводи представляваха предизвикателство за съвременната физика, твърдеше, че съществуват поне още девет пространствени измерения, което беше непонятно за човешкия ум.

Понякога Елиса се питаше дали хората имат и най-малка представа за всичко открито от физиката. Насред XXI век, в така наречената Ера на Водолея широката общественост продължаваше да се интересува от „свръхестествени“, или „паранормални“ явления, като че ли „естественото“ и „нормалното“ бяха вече познати процеси, незабулени почти никак в тайнственост. Ала не беше нужно да се видят летящи чинии или призраци, за да си даде човек сметка, че живеем във вълнуващ свят, труден за обхващане дори и от най-разкрепостените умове, смяташе Елиса. Беше си поставила за цел да покаже това поне пред петнайсетте студенти в своя скромен курс.

Започна с лесен и забавен пример. Постави на прожектора рисунка, изобразяваща скицирана човешка фигура и квадрат.

— Този господин — обясни, сочейки с показалец фигурата живее в свят със само две измерения — дължина и височина. Трудил се е здравата през целия си живот и е истинско състояние от едно евро… — Дочу смях и разбра, че е успяла да привлече вниманието на няколко от петнайсетте отегчени чифта очи. — За да не му го откраднат, решава да го заключи в най-сигурната банка в своя свят — ето този квадрат. Квадратът има един-единствен отвор от едната страна и през него нашият приятел пъха еврото; никой друг освен него не може да го отвори отново.

С бързо движение Елиса извади от джоба на джинсите си монетата от едно евро, която предварително беше приготвила, и я постави върху квадрата от рисунката.

— Нашият приятел е спокоен за спестяванията си, вложени в банката — никой, абсолютно никой не може да проникне в квадрата отникъде… Тоест никой от неговия свят. Ала аз мога лесно да го обера през едно трето измерение, незабележимо за обитателите на този плосък свят — височината. — Говорейки, Елиса отмести монетата и замени първата рисунка с втора. — Представяте ли си какво изпитва клетият мъж, когато отваря квадрата и разбира, че спестяванията му са били откраднати… Как е могло да се случи това, при положение че квадратът е стоял затворен през цялото време?

— Ти да видиш! — промърмори един младеж с ниско подстригана коса и пъстри очила от първата редица и разсмя колегите си.

Елиса не се притесняваше от този смях, нито от очевидната липса на концентрация: знаеше, че примерът е много прост, смешен за студенти от горните курсове, но тя желаеше точно това. Искаше да отвори колкото се може по-широко входната врата, тъй като знаеше, че по-късно само малцина щяха да достигнат до изхода. Заглуши смеховете, като заговори с друг, много по-мек тон.

— По същия начин както този господин не проумява как са откраднали парите му, ние не допускаме за съществуването на повече от три измерения в обкръжаващата ни действителност. Е, добре — добави, като натъртваше върху всяка дума, — примерът показва как въпросните измерения могат да въздействат върху нас и дори да предизвикат явления, които ние, без да се поколебаем, бихме определили като „свръхестествени“. — Коментарите заглушиха нейните думи. Смятат, че подправям курса с научна фантастика. Те са студенти в час по физика, знаят, че им говоря за действителността, но не могат да повярват. Измежду гората от вдигнати ръце избра една: „Кажи, Йоланда“.

Момичето, вдигнало ръка, беше една от малкото представителки на нежния пол в този клас, където преобладаваха мъжете — тя имаше дълга руса коса и големи очи. Елиса се зарадва, че девойката първа подходи сериозно.

— Но в този пример има хитрост — каза Йоланда. — Монетата е триизмерна, притежава известна, макар и незначителна височина. Ако беше нарисувана на хартия, как щеше да изглежда? Вие нямаше да успеете да я откраднете.

Надигна се вълна от шепот. Елиса, която беше готова с отговора, се престори на изненадана, за да не разочарова находчивата студентка.

— Каква наблюдателност, Йоланда. И съвсем точна. Наука се прави с наблюдения като твоето: на пръв поглед простички, но много прозорливи. При все това, ако монетата беше нарисувана на хартия, както мъжът и квадрата…, аз бих могла да я изтрия. — Смехът й попречи да продължи за няколко секунди — точно пет.

Тя не подозираше, но оставаха само дванайсет секунди до момента, когато целият й живот щеше да се срути.

Големият часовник на стената срещу черната дъска отмерваше неспирно тези последни мигове. Елиса го погледна с безразличие, дори и през ум не й минаваше, че голямата стрелка, която очертаваше кръга на часовете, беше започнала да брои отзад напред, готвейки се да разруши завинаги нейното настояще и бъдеще.

Завинаги. Неотменимо.

Искам да разберете — продължи, като прекрати смеха с жест и остана чужда за всичко, което не беше част от хармонията, установена с учениците й, — че различните измерения могат да си влияят взаимно, независимо как. Ще ви дам друг пример.

Първоначално, докато се беше подготвяла за часа, беше планирала да нарисува следващия пример на дъската. Но точно тогава видя вестника, сгънат на бюрото върху подиума. На път за работа купуваше вестник от будката на входа на факултета и го четеше в бюфета, след като приключеше с часовете. Хрумна й, че може би студентите ще разберат по-добре новия пример — доста по-труден, ако използва предмет.

Разгърна вестника наслуки на една от средните страници и го приглади.

— Представете си, че този вестник представлява дадена повърхнина от пространството…

Сведе поглед, за да отдели листа от останалите, без да мачка вестника.

И го видя.

Ужасът е много бърз. Способен е да ни завладее дори без да го осъзнаем. Преди да разберем защо, ръцете ни се разтреперват, лицето ни пребледнява, а стомахът ни се свива като спукан балон. Погледът на Елиса беше закован на едно от заглавията в десния горен ъгъл на страницата и още преди да е осъзнала напълно неговото значение, мощен приток на адреналин я накара да застине.

Прочете основното в новината за секунди. Но тези секунди се проточиха цяла вечност, през която едва ли си даде сметка, че студентите, замлъкнали в очакване да продължи, започваха да осъзнават, че се случва нещо странно — имаше побутвания с лакът, прочистване на гласове, глави, които недоумяващо се обръщаха към другарите…

Една нова Елиса вдигна поглед и се изправи срещу мълчаливото очакване, което беше предизвикала.

— Ммм…, представете си, че прегъна повърхнината в тази точка — продължи, без да трепне, с безизразния глас на автоматичен пилот.

Без да разбере как, продължи обясненията си. Изписа дъската с уравнения, реши ги без грешка, зададе въпроси и даде още примери. Това беше много личен и свръхчовешки подвиг, който никой като че ли не забеляза. А може би да? Питаше се дали внимателната Йоланда, която зорко я следеше от първия ред, беше доловила част от паниката, която я сковаваше.

— Ще спрем дотук — каза пет минути преди края на часа. И добави, като изтръпна при иронията на собствените си думи: — Предупреждавам ви, че оттук нататък всичко става доста по-сложно.

 

 

Кабинетът й беше в края на коридора. За щастие колегите й бяха в час и не срещна никого по пътя. Влезе, заключи се отвътре, седна на бюрото и за малко да изтръгне страницата, докато зачете с тревожността на някой, който преглежда списък на починали лица и се моли да не открие името на любим човек в него, но заедно с това е сигурен, че накрая все пак ще се появи точното име, напълно четливо, сякаш изписано нарочно в друг цвят.

Известието не съдържаше почти никакви данни, освен вероятната дата на събитието: въпреки че то бе разкрито на следващия ден, всичко сочеше, че се е случило през нощта на понеделник срещу вторник, на 9 март 2015 година. Завчера.

Усети, че не й достига въздух.

В този миг зад светлото матово стъкло на вратата се появи сянка.

Независимо че знаеше, че няма нищо необичайно в това (беше портиерът или някой колега), Елиса стана от стола неспособна да промълви нито дума.

Ето го, идва за теб.

Сянката остана неподвижна зад стъклото. Чу се звук в ключалката.

Елиса не беше страхлива жена, напротив, но в онзи миг дори усмивката на дете беше в състояние да я изплаши. Усети студена повърхност до гърба и седалището си и си даде сметка, че в отстъплението си назад беше опряла стената. Дългите и влажни черни коси закриваха наполовина обляното й в пот лице.

Най-сетне вратата се отвори.

Има страх, който прилича на смърт с размазани очертания; смърт, нахвърляна върху скица, която за миг ни оставя без глас, без поглед, без жизнени функции и ние преставаме да дишаме, неспособни сме да мислим, сърцето ни спира да бие. Точно такъв ужасен миг беше това за Елиса. Като я видя, мъжът се стресна. Беше Педро, един от портиерите. Държеше връзка ключове и сноп писма.

— Извинете, помислих, че няма никого. Понеже никога не идвате тук след лекциите… Мога ли да вляза? Нося ви пощата.

Елиса промърмори нещо, портиерът се усмихна, влезе и остави писмата на бюрото. После си тръгна, като хвърли поглед на отворения вестник и на Елиса. Това беше без значение за нея. Всъщност това внезапно нахълтване й бе помогнало да отърси ужаса от себе си.

Изведнъж разбра какво трябваше да стори.

Сгъна вестника, прибра го в чантата си, прегледа отгоре-отгоре пощата (вътрешни съобщения и известия от други университети, с които поддържаше контакт — нищо важно за момента) и излезе от кабинета.

Преди всичко трябваше да спаси живота си.