Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (33)

31

Бланес извади батериите от радиостанцията.

— Махнете батериите от всичко по вас — телефони, електронни бележници… Картър, прегледахте ли контактите в кухните и фенерите?

— Изключих електроуредите в кухнята. Нито една лампа, с изключение на тази тук, няма батерии.

Картър ходеше напред-назад, понесъл лампата с дясната си ръка, а лявата му бе протегната напред, сякаш просеше милостиня. Дланта му се пълнеше с дребни, гладки монети. Приближи се до Виктор, който повдигна китката си с усмивка.

— Моят е с пружина.

— Не мога да повярвам. — Картър изгледа Виктор от главата до петите на светлината на лампата. — В 2015 година сме, а вие да нямате часовник-компютър?

— Имам, но не го използвам. Този работи чудесно. Класически „Омега“. От дядо ми е. Обичам часовниците с пружина.

— Вие сте като кутийка, пълна с изненади, отче.

— Виктор, провери ли в лабораториите? — попита Бланес.

— Имаше два лаптопа в лабораторията на Зилберг. Извадих им батериите.

— Много добре. Казах на Елиса да изключи ускорителя и компютрите, които няма да използва — добави Бланес и подложи ръка, за да поеме батериите, които Жаклин му подаваше. — Трябва да оставим всичко това някъде…

— На конзолата. — Картър беше отишъл в дъното на залата. С отдалечаването му, мракът ги обгърна.

— Давид… — треперливо промълви Жаклин, която беше седнала на пода. — Мислиш ли, че… скоро ще атакува?

— Нощта е най-опасното време, защото тогава той има на разположение включени лампи. Но не знаем кога точно ще го направи, Жаклин.

Картър се върна и си потърси място на пода. Четиримата заедно едва заемаха половината от пространството в прожекционната зала; седяха струпани пред екрана, сякаш бяха принудени да споделят тясна палатка — Бланес седеше на стол до стената, Картър и Жаклин — на пода, а Виктор — на друг стол срещу Давид. Тъмнината беше пълна, с изключение на жълтия сноп светлина от лампата на Картър, и беше горещо като в сауна.

По едно време Картър остави настрана лампата и извади два предмета от джоба на панталона си. На Виктор му заприличаха на части от черен кран за чешма.

— Предполагам, че мога да ползвам ето това — продума и намести двете части една в друга.

— Няма да ви свърши никаква работа — предупреди го Бланес, — но стига да няма батерии, можете да го използвате.

Картър остави пистолета в скута си. Виктор забеляза, че го гледа с чувство, което нито един жив човек не събуждаше у него. Неочаквано бившият военен грабна лампата и я захвърли срещу него. Движението беше толкова изненадващо, че вместо да опита да я хване, Виктор се отдръпна и лампата го удари по ръката. Докато се навеждаше да я вдигне, чу смеха на Картър. Идиот — каза си Виктор.

— На вас се падна, отче. Благодарение на вашия часовник с пружина ще имате честта пръв да седите на пост. Събудете ме в три, ако заспя. Аз ще поема остатъка от нощта.

— Елиса ще ни извика преди това — каза Бланес.

Помълчаха известно време. Сенките им приличаха на входове към тунели, така както се отбелязваха по стените на светлината на лампата. Виктор беше сигурен, че това, което чуваше, е дъжд. В залата за прожекции нямаше прозорци (въпреки породените от това неудобства, тук беше единственото място на станцията, където и четиримата можеха да изпънат крака и да се почувстват в известен смисъл удобно), но се чуваше и нещо подобно на силно радиосмущение, пращене на зле настроен телевизор. На този звуков фон виеше вятърът. А по-близо, в мрака, се долавяха нечии въздишки и неравномерно дишане. Ридание. Виктор забеляза, че Жаклин е заровила лице в ръцете си.

— Няма да може да ни нападне този път, Жаклин… — проговори Бланес с тон, който искаше да внуши доверие.

— Намираме се на остров — в радиус от километри той разполага единствено с батериите от тази лампа и компютъра на Елиса. Няма да атакува тази нощ.

Палеонтоложката вдигна глава. Сега тя не се стори красива на Виктор — беше едно ранено и разтреперано същество.

— Мой… ред е — каза много тихо, но Виктор я чу. — Сигурна съм…

Никой не се опита да я утеши. Бланес пое дълбоко въз дух и се облегна на екрана.

— Как го прави? — попита Картър. Беше се протегнал в цялата си внушителна дължина с тил, опрян на ръцете, а те — облегнати на стената; косми по гърдите му се подаваха изпод тениската. — Как ни убива?

— Когато ние се озовем в неговата времева струна, изпадаме под негова власт — каза Бланес. — Вече ви обясних, че в един интервал, толкова кратък, колкото този на струната, няма достатъчно време, за да бъдем „в твърдо състояние“ и нашето тяло и всички заобикалящи ни предмети са нестабилни. Ние сме нещо като пъзел от атоми вътре в нас: Зигзаг просто може да махне всичките ни части една по една, да им размени местата, или да ги унищожи. Може да го направи, стига да пожелае, по същия начин, както манипулира енергията на осветителните тела. Дрехите и всичко онова, което е извън струната и следователно има свое собствено време, ни става чуждо. Нищо не може да ни защити, няма как да използваме каквото и да било оръжие. Във времевата струна ние сме голи и беззащитни като бебета.

Картър беше застинал неподвижно. Човек би казал, че е спрял дори да диша.

— Колко време продължава? — Извади цигара от джоба на панталона си. — Болката. Колко време смятате, че продължава?

— Никой не се е върнал, за да ни разкаже. — Бланес сви рамене. — Единствената версия, с която разполагаме, е тази на Рик: на него му се е сторило, че е прекарал часове в струната, но онзи двойник не е имал мощта на Зигзаг…

— При Крейг и Надя е било месеци… — прошепна Жаклин и обхвана коленете си, сякаш беше вкочанена от студ. — Това сочат аутопсиите… Месеци или години, измъчвани от болка.

— Но ние не знаем какво се случва с тяхното съзнание, Жаклин — побърза да добави Бланес. — Може тяхното възприятие за времето да е различно. Субективно и обективно време — това са две различни неща, не забравяй… Може от гледна точка на тяхното съзнание всичко да се случва много бързо…

— Не — каза Жаклин. — Не вярвам.

Картър търсеше нещо в джоба си, вероятно запалка или кибрит, тъй като устните му все още мачкаха незапалената цигара. Ала накрая се отказа, извади цигарата от устата си и я загледа, докато говореше.

— Много пъти съм виждал мъчения и съм ги изпитвал. През 1993 година работих в Руанда, където обучавах военизирани групи хуту^[1] в района на Мурехе… Когато избухна бунтът, бях обвинен в предателство и решиха да ме подложат на изтезания. Един от предводителите им ми съобщи, че няма да бързат — щели да започнат от краката и да стигнат до главата ми. Като начало взеха да ми изтръгват ноктите на краката със заострени клечки. — Усмихна се. — Никога в проклетия си живот не съм изпитвал по-ужасна болка. Плачех и се напикавах от болка, но най-лошото беше, че си мислех как те едва сега започват — все още бяха на ноктите на краката ми, тези сухи фъшкии, дето са като някакви израстъци там, в края на тялото… Казах си, че няма да го понеса, че мозъкът ми ще гръмне още преди да са стигнали до кръста. За щастие два дни по-късно друга от групите, които бях обучавал, нахлу в селището, уби моите палачи и ме освободи. Тогава си казах, че винаги има граница в това, което човек може да понесе като страдание… Във Военната академия, където учех, ни казваха: „Ако болката продължи дълго, значи е поносима. Когато е непоносима, тя те убива и е краткотрайна.“ — Изсмя се тъжно и хрипливо. — Предполагаха, че тази мисъл ще ни помага в трудни моменти. Ала това…

— Бихте ли млъкнали, ако обичате? — С жест на отчаяние Жаклин отново захлупи глава и си запуши ушите.

Картър я погледна за миг и сетне продължи да говори ниско и дрезгаво, посочвайки ги с незапалената цигара като с огънат тебешир.

— Знам много добре какво ще направя, когато вашата приятелка пристигне със снимката. Ще пречукам това копеле, което и да е то. Тук и веднага. Ще го застрелям като болно куче. Ако съм аз… — Поспря, сякаш премисляйки тази неподозирана възможност. — Ако съм аз, ще имате удоволствието да видите как си пръсвам черепа.

 

 

Кабината на малкия UH1Z започна да се тресе като стар автобус на неасфалтирана улица. В плен на модерната ергономична седалка, снабдена с предпазен колан във формата на X, тялото на Харисън седеше като заковано и единствено главата му се движеше, но затова пък го правеше във всички посоки, накъдето прешлените й позволяваха. Срещу него, докосвайки коленете му, седеше редник Превин, която не откъсваше поглед от тавана. Харисън забеляза, че под ръба на каската красивите й сини очи бяха разширени. За колегите й не можеше да се каже, че се владеят по-добре от нея. Само Юргенс в дъното изглеждаше невъзмутим.

Но Юргенс беше другото лице на смъртта и той не можеше да бъде критерий.

Навън сякаш самият ад се бе сгромолясал на земята. А може би това беше истинският лик на небето, кой знае. Четиримата „архангели“ френетично пореха почти хоризонталния дъжд, който засипваше като с картечни откоси предните стъкла. На петстотин метра под тях се надигаше чудовище с мощ хиляди тонове бушуваща вода. За щастие нощната тъмнина не позволяваше да се види морският въртоп. Но надникнеше ли през страничното прозорче за достатъчно дълго време, Харисън успяваше да различи милиони факли от пяна по гребените на километри и километри разбунено кадифе, подобни на претенциозна украса на древен римски дворец в карнавална оргия.

Запита се дали редник Превин го винеше за нещо. Естествено, че не му се вярваше да го укорява за смъртта на онзи глупак Борсельо. В „Игъл“ дори го бяха поздравили.

Заповедта се получи по обяд, пет минути след като Борсельо бе застигнат от куршум между веждите. Идваше някъде от север. Винаги така ставаше: някъде от север нареждаха и някъде на юг заповедта се изпълняваше. Също както при главата и тялото — от горе на долу, мислеше Харисън. Мозъкът разпорежда, а ръката изпълнява.

„Главата“ беше постановила, че ликвидирането на лейтенант Борсельо е допустимо. Харисън бе постъпил правилно, Борсельо се беше държал като некадърник в критичната обстановка и сега сержант Франк Мерсие го бе заместил. Мерсие беше много млад и седеше до Превин, срещу Харисън. Той също бе изплашен. Страхът му приемаше формата на адамова ябълка, която се местеше нагоре и надолу по врата му. Но те бяха добри войници, тренирани в ОССБ — Оцеляване, Спасяване, Съпротива, Бягство. Познаваха отлично оръжието и оборудването, бяха преминали допълнителна подготовка по отбрана и отцепване на райони. И можеха и друго, освен да се отбраняват: носеха пушки за атака XM39 с взривяващи се куршуми и също Руджер MP15. Всички те бяха силни, със стъклен поглед и лъскава кожа. Не приличаха на хора, а на машини. Превин беше единствената жена, но не се различаваше от групата. Той бе доволен, че са до него, не искаше да си мислят лоши неща по негов адрес. С тях и с Юргенс нямаше вече от какво да се бои.

С изключение на бурята.

След поредното пропадане реши да реагира.

Погледна пилотите. Приличаха на гигантски мравки с тези яйцевидни черни каски, хвърлящи отблясъци от светлините на командния пулт. И дума не можеше да става да си махне предпазния колан й да иде при тях, естествено. Извъртя микрофона, прикрепен към каската, и натисна един бутон.

— Това бурята ли е? — попита.

— Началото й, господине — отвърна единият от пилотите. — Вятърът все още се движи с по-малко от сто километра в час.

— Не е ураган — каза вторият пилот откъм дясното му ухо.

— А пък ако случайно е, си няма име.

— Хеликоптерът ще издържи ли?

— Предполагам, че да — отговори лявото му ухо с изненадващо безразличие.

Харисън знаеше, че „архангелът“ е модерно и устойчиво военно летателно средство, пригодено за всякакви атмосферни условия; дори перките можеха да се регулират според силата на вятъра и в този момент те не се кръстосваха в обичайното X, а се бяха превърнали в два ромба. При все това възможността да претърпят катастрофа го потискаше, и то не защото можеха да срещнат смъртта, а защото нямаше да постигне целта си.

— Кога смятате, че ще пристигнем?

Усети потта да се стича по гърба и тила му под каската и спасителната жилетка.

— Би трябвало да видим острова след един час, ако всичко върви както трябва.

Остави включена радиовръзката. Гласовете гъделичкаха слуха му, подобно на халюцинации на психичноболен. Архангел едно към архангел две — промяна в…

 

 

Спяха или поне така му се струваше.

Не се осмеляваше да ги освети с лампата от страх да не се събудят, въпреки че това му изглеждаше малко вероятно — очевидно бяха напълно изтощени след толкова часове бодърстване. Но след като ги разгледа един по един, у него не остана никакво съмнение, че спят. Сънят на Жаклин беше неспокоен и шумен — издаваше нещо подобно на гърлено вайкане, а гърдите й се надигаха под блузата. Картър изглеждаше буден, ала устните му в единия край образуваха малко черно кръгче, подобно на дулото на пистолета му. Бланес хъркаше.

Оставаха десет минути до полунощ, а Елиса още не се беше появила.

Моментът беше настъпил.

Сърцето му щеше да изхвръкне. Помисли си дори, че другите може да го чуят как се блъска в гърдите му и да се събудят, но бе неспособен да го усмири.

Със забавени движения остави голямата лампа на пода, извади малката и я запали. Сега идваше неговото бойно кръщение, това беше най-подходящото определение за този момент.

Изгаси голямата лампа. Изчака. Нищо не се случи. Продължаваха да спят.

Светлината на малката лампа беше много слаба, толкова, колкото догаряща жарава в огнище, но беше повече от достатъчна, за да не се изплашат, ако внезапно се събудеха.

Остави запалената лампа на земята до другата и си събу обувките. Не изпускаше най-вече Картър от погледа си. Този мъж му се струваше ужасяващ. Той бе едно от онези жестоки същества, живели в свят, паралелен на неговия, толкова далечен от хидропонните растения, математиката и теологията, колкото бивол от лекция в Принстън. Беше сигурен, че ако се наложи да го премахне, за да защити себе си, бившият военен въобще нямаше да се поколебае.

Независимо от това нито Картър, нито самият дявол щяха да му попречат да извърши това, което бе намислил.

Стана и тръгна на пръсти към вратата. Беше съобразил да я остави отворена. Излезе в тъмния коридор и извади кибрита от панталона си. Няколко часа преди това, когато Картър търсеше кутийката, за да си запали цигара, Виктор се изплаши да не би да открие, че му го е взел. За щастие това не се бе случило.

Осветявайки пътя си с трептящия пламък, той сви надясно и стигна до коридорчето към първата барака. Там барабаненето на дъжда се чуваше по-силно, дори проникваше вятър. Виктор заслони клечката с ръка, за да не изгасне.

Тъмнината го измъчваше. Изпълваше го с ужас. По принцип Зигзаг (ако това чудовище наистина съществуваше, защото той все още се съмняваше) не представляваше пряка заплаха за него, но другите бяха посели заразата на страха в кръвта му. Бушуващата буря, липсата на светлина и тези стени от вледеняващ метал по никакъв начин не му помагаха да се успокои.

Клечката започна да пари пръстите му. Духна я и я хвърли.

За миг остана сляп, докато вземаше друга.

Страхът се поражда в голяма степен от въображението ни — Виктор беше чел за това безброй пъти. Ако не дадеш воля на фантазията си, мракът и шумовете по никакъв начин не могат да ти повлияят.

Клечката се изплъзна от ръцете му. Дори не му мина през ум да се наведе, за да я вдигне. Взе друга.

Както и да е, вече беше близо до целта. Когато пламъкът отново светна, той видя вратата на един-два метра вдясно от себе си.

 

 

— Къде ли е отишъл Виктор?

— Не знам — отвърна Жаклин. — И не ме интересува. — Обърна се с намерението да продължи да спи — изключването на съзнателността беше единственият й начин да потуши страха.

— Не можем да понесем целия този товар сами, Жаклин — отбеляза Бланес. — Виктор ни е от голяма помощ. Ако си тръгне, все едно че си тръгват вятърът и морето и остава единствено старата лодка.

Жаклин, която беше затворила очи, се надигна и изгледа Бланес. Той продължаваше да седи на стола, облегнал глава на екрана; зелената му тениска беше влажна от пот, а пъхнатите в широките джинси крака бяха изпънати и кръстосани.

Благото му и добродушно лице с необръсната сива брада и с надупчени от старо акне бузи и едър нос беше обърнато към нея и изразяваше обич.

— Какво каза?

— Че не бива да позволим Виктор да си тръгне. Той е единствената ни помощ.

— Не, не… Имам предвид… Каза нещо за вятъра и морето… и някаква стара лодка.

Бланес повдигна вежди, изразявайки любопитство.

— Обикновено клише. Защо питаш?

— Напомня ми за едно стихотворение, което Мишел написа, когато беше на дванайсет години. Прочете ми го по телефона и толкова ми хареса. Насърчих го да продължава да пише. Колко само ми липсва… — Жаклин сподави внезапния си порив за плач. — Отидоха си вятърът и морето. Остана само старата лодка… Сега е на петнайсет години и още пише стихове… — Потърка ръце и се огледа с внезапно обзело я безпокойство. — Нищо ли не чу?

— Не — прошепна Бланес.

Тъмнината в залата беше всеобхватна. На Жаклин й се стори, че е по-голяма от самото помещение.

— Аз съм следващата. — Говореше с глас, издаващ нещо между стон и хлипане, подобно на наказано малко момиченце. — Знам всичко, което ще направи с мен… Повтаря ми го всяка нощ… Много пъти съм си мислила да свърша със себе си и бих го направила, ако той ми позволеше… Но той не иска. Доставя му удоволствие да го чакам ден след ден… В отплата ми поднася наслада и ужас. Подхвърля ми насладата и ужаса, както се подхвърлят кокали на куче и аз ги предъвквам смесени в едно… Знаеш ли какво казах на мъжа си, когато реших да го напусна? „Още съм млада и искам да изживея живота си и да удовлетворя желанията си.“ — Поклати объркано глава и се усмихна. — Това не бяха мои думи… Той ги изрече чрез мен.

Бланес кимна разбиращо с глава.

— Изоставих съпруга и сина си… Изоставих Мишел… Трябваше да го направя. Той ме искаше сама. Идва при мен нощем и ме принуждава да пълзя на четири крака и да падам в краката му. Трябваше да се гримирам, да боядисвам косата си черна, да се обличам като… Знаеш ли защо косата ми сега е боядисана така? — Докосна с ръка червеникавата си коса и се усмихна. — Понякога си налагам да се разбунтувам. Струва ми страшно усилие, но го правя… Вече съм сторила прекалено много за него, не мислиш ли? Трябваше да загърбя целия си предишен живот — професията, съпруга си… Дори и Мишел. Нямаш представа каква ужасяваща омраза крие в себе си, какви неща говори за сина ми. Като живея сама… поне мога да посрещам цялата тази ненавист с тялото си…

— Разбирам — отвърна Бланес. — Но това положение ти харесва донякъде, Жаклин. — Вдигна глава, за да спре протеста й. — Казвам, че само донякъде. То е нещо подсъзнателно. Той трови подсъзнанието ти. Нещо като кладенец — спускаш кофата и като я издърпаш, виждаш най-различни неща. Вода, но също и мъртви гадинки. Всичко в теб, онова, което винаги се е таяло и което той е открил и изважда наяве. В крайна сметка, има и наслада…

Тя усети, че лицето на Бланес се променя, докато говори. Очите му изгубиха зениците си и заприличаха на гнойни абсцеси под веждите му.

В този миг се събуди.

Сигурно бе заспала или дори беше имала „изключване“. Отлично си спомняше — беше ужасно — виждаше как лицето на Бланес се променя и става като на… За щастие това беше само сън.

В този момент се огледа и осъзна, че се случва нещо лошо.

 

 

Картината се изчерпа. Виктор я затвори и зареди друга.

Не беше сигурен, че иска да го види. Изведнъж си каза, че не иска, дори Той да е истинският (колко ли злощастници са били разпънати на кръст в онези времена, преди да се стигне до този изстрадал Бог?). Не, не искаше да го види, поне с побиващите тръпки, които съпровождаха времената на Планк, подчинени на диктата на лутащи се атоми. Не искаше да види проядения Син, разкъсан в мигновение, в което дори Отецът не можеше да се вмести. Вечността, Безкрайната протяжност, Божествената и мистична роза съставляваха времето на Бог. Но тогава безкрайната краткост? Как трябваше да се нарече тя? Моментност?

Този толкова кратък интервал, в който Розата представлява само стъбълце, несъмнено принадлежеше на дявола. Светкавицата, проблясъкът в едно премигване, дори в намерението да мигнеш, траеха много повече. Виктор си мислеше нещо ужасно — в онази вселена от хилядни от секундата Доброто не съществуваше, понеже му беше нужно повече време, отколкото на Злото.

Беше ги намерил случайно следобеда, в един от класьорите в лабораторията на Зилберг, докато търсеше неизползвани компактдискове. Това бяха няколко диска с етикет на кутията, на който пишеше „Дисперс“.

Веднага си спомни разказаното от Елиса. Това сигурно бяха „дисперсиите“, за които Надя й беше говорила и които Зилберг пазеше; неуспешни опити с разтворени струни, направени с погрешно изчислени енергии и затова с неясни с изображения. Как бяха останали тук? Може би в „Игъл“ смятаха, че това е най-подходящото място да бъдат съхранени. А може би бяха непотребни. Във всички случаи беше убеден, че няма да види кой знае какво, но наименованието на файловете, които се показаха, когато пъхна един от дисковете в компютъра — „Разпятие“, последвано от някаква цифра, му се стори доста изкушаващо, доста подозрително, за да изпусне подобен уникален шанс.

В лабораторията на Зилберг имаше два преносими компютъра със заредени батерии. Виктор предположи, че техниците, които посещаваха острова, ги използваха, за да гледат дисковете. Въпреки нареждането на Бланес да извадят батериите от всички уреди, Виктор беше оставил батериите в единия от тях. За да не наруши плановете на другарите си, бе пресметнал набързо следното: лампата, която беше оставил при тях, консумираше по-малко енергия. Така че общо енергията, която използваха сега, се равняваше на тази на голямата лампа. А ако все пак вършеше нещо лошо, това изобщо не го интересуваше — беше решил да поеме тази отговорност. Искаше само да види някои от изображенията. Само някои, за Бога. Нищо на света нямаше да го спре.

Отвори първия файл разтреперан. Но той се оказа някакъв свят в бледорозово, сюрреалистично видение. Следващите девет приличаха на анимациите на художник от шейсетте години под въздействието на наркотик. Но единайсетият го остави без дъх.

Някаква местност, планина, кръст.

Изведнъж кръстът се превърна в кол без напречната част. Преглътна — тези промени в морфологията сигурно се дължаха на времената на Планк. Кръстът преставаше да бъде кръст през тези толкова краткотрайни интервали. Не забеляза никаква човешка фигура.

Изображението се задържа само пет секунди. Виктор го затвори и отвори следващото.

Беше много неясно — планина, която като че ли гореше. Затвори и опита следващия. Представляваше друг ракурс на сцената с кръста. А може би друга картина, защото сега забеляза втори кръст на хълма и крайчец от трети кръст вдясно. Три.

И фигури наоколо. Петна. Сенки без глави.

Ледена пот обливаше гърба му. Изображението беше много неясно, но дори и така, различаваше някакви форми на кръстовете.

Свали си очилата и се приближи до екрана така, че късогледите му очи да уловят всички детайли. Картината трепна и един от кръстовете изчезна почти напълно. На негово място остана някакво петно във въздуха, някакво издължено очертание, увиснало на дървото подобно на гнездо на оси върху греда.

Ти ли си, Господи? Ти ли си? Очите му се навлажниха. Протегна пръсти към екрана, сякаш искаше да докосне този размит силует.

Беше толкова погълнат, че не усети как вратата на лабораторията се отвори зад гърба му. Лекият шум от пантите беше удавен в рева на бурята.

 

 

За миг реши, че продължава да сънува.

Екранът на залата, върху който Бланес се беше облегнал, бе продупчен. Дупката беше голяма приблизително колкото обикновена топка, имаше овална форма и гладки ръбове. Светлината, която проникваше през нея, идваше сигурно от лампите в залата за управление от другата страна.

Но най-страшно беше случващото се с Бланес.

На лицето му имаше дълбок елипсовиден отвор. Заемаше дясната страна и обхващаше веждата, очната ябълка и цялата скула. Вътре се забелязваше (напълно видима на светлината, идваща откъм дупката в екрана) плътна червена маса. Жаклин идентифицира отделните й части: челните кухини, тънката пластина на носната преграда, влакната на лицевия и тригеминалния нерв, набръчканата повърхност на главния мозък… Беше като анатомична холография.

Отидоха си вятърът и морето.

Тишината край нея беше бездънна. Мракът също бе различен, някак по-твърд. Нямаше лампи, нито друго осветление, с изключение на светлината, която се процеждаше през дупката.

Отидоха си. Остана само старата лодка.

Изправи се и разбра, че не сънува. Всичко беше прекалено реално. Тя си беше тя и босите й стъпала докосваха пода, въпреки че не усещаше хлада на…

Някакво странно усещане я накара да погледне надолу — съзря върховете на гърдите си със зърната. Попипа тялото си. Нямаше нито дрехи, нито каквото и да е друго по себе си. Нищо не я покриваше.

Отидоха си вятърът и морето. Отидоха си. Отидоха си.

Обърна се към Картър, ала не го видя. Виктор също беше изчезнал. Бе останал единствено парализираният и разкъсан Бланес. И тя.

Само те двамата и мракът.

 

 

Покорен като кукла, Виктор се заби там, където Ръката го запрати. Блъсна се в отворената кутия с дисперсиите и усети остра болка под коленете. Просвайки се на земята, вдигна облак прах и се закашля. Тогава Ръката сграбчи косите му и той увисна във въздуха сред искрящи и чисти като сняг звезди. Почувства плесница, която превърна лявото му ухо в ръмжащ, преуморен мотор. Понечи да се хване някъде и одраска металната стена зад гърба си. Очилата му бяха изчезнали. На височината на зениците му застана някакво око без ирис — толкова черно, сякаш беше плътно. Толкова черно, че лесно се открояваше в слабия мрак наоколо. Чу пращенето на някакъв механизъм.

— Слушайте, отче тъпо… — Гласът на Картър, шептящ като поялник, като че ли идваше откъм окото. — Държа ви на мушка с 98S. Направен е от въглеродно влакно и има пълнител с куршуми трийсет и пет милиметра и половина. Един изстрел от това разстояние — и от вас няма да остане дори спомен за първата ви пръдня, ясно ли е?

Виктор изстена плачливо, ослепял без очилата си.

— Предупреждавам ви: нещо става с мен. Знам го, усещам го._Не съм аз._ Кълна ви се. Откакто се върнах на този проклет остров, станах по-лош, отколкото бях… Способен съм ей сегичка да ви пусна един куршум в челото, да избърша пръснатия ви мозък с кърпичка от панталона си и после да седна да закусвам.

Хайде, давай, каза си Виктор, но не успя да изрече нито дума, а и Картър не му даваше възможност дори да опита.

— Ако още веднъж изчезнете без предупреждение, ако напуснете мястото си, докато сте на пост, или пък включите още някой шибан апарат без позволение, кълна се, че ще ви очистя… Не е заплаха, а самата истина. Възможно е да ви видя сметката дори и да се държите добре, но нека пробваме. Не ме предизвиквайте, отче. Разбрахме ли се?

Виктор кимна утвърдително. Картър му върна очилата и го бутна към вратата.

Тогава се случи всичко.

 

 

Тя не точно го усети, предугади го.

Не беше образ, нито звук, нито мирис. Нищо материално, което да възприеме със сетивата си. Обаче разбра, че Зигзаг е там, в дъното на залата, по същия начин, както би разбрала, че някакъв анонимен мъж в тълпа от хора желае точно нея.

Отидоха си вятърът и морето. Остана бездната.

— Господи… Боже Господи, умолявам те! Умолявам ви, някой да ми помогне! Картър, Давид…! Помощ, помогнете ми…!

Ужасът има точка, от която няма връщане назад. Жаклин я достигна точно в този миг.

Клекна пред екрана до вдървеното тяло на Бланес, покривайки гърди с ръцете си, и започна да крещи отново и отново така, както никога преди в живота си — без да се сдържа, без да мисли за нищо друго, освен за обхващащата я от собствените й викове лудост. Виеше, блееше като агонизиращо животно, докато не раздра гърлото си, докато не усети, че сърцето й ще се пръсне, а дробовете й се изпълват с кръв, докато не осъзна, че е обезумяла или мъртва, или поне под упойка.

Изведнъж нещо откъм дъното на залата пристъпи към нея. Беше някаква сянка и докато се движеше, като че ли повлече със себе си част от тъмнината. Жаклин обърна глава и я загледа.

Когато видя очите, виковете й секнаха.

В същия момент тя успя да даде една-единствена и окончателна команда на своето тяло. Стана и се втурна към вратата, сякаш скочила от трамплин от палубата на потъващ кораб.

Отидоха си. Отидоха си. Отидоха си. Отидоха си. Отидоха си.

Каза си, че няма да успее. Нямаше да съумее да избяга. Той щеше да я хване преди това (движеше се много бързо, прекалено бързо). Но с последните остатъци от разума си осъзна, че действа правилно.

Постъпваше така, както всяко живо същество би постъпило на нейно място при вида на онези очи.

Снимката беше преработена. Компютърът я попита дали иска да я зареди. Затаявайки дъх, Елиса натисна клавиша ENTER.

След миг колебание екранът премигна в бледорозово и на него се появи замъглено изображение на залата за управление: тя успя ясно да различи лъскавия ускорител в дъното и двата компютъра на първи план. Но нещо беше променено, въпреки че поради липсата на ясна картина, тя не го забеляза веднага — имаше друг източник на светлина, някаква лампа, запалена до компютъра вдясно. На светлината й тя успя да види мъглявата сянка, седнала на същото място, на което седеше тя сега.

Усети, че не й достига въздух. Нещо в паметта й се пропука и отприщи порой от спомени. След десет години тя отново го видя. Некачественият образ й даваше широки възможности да го възстанови: кокалестият гръб, голямата ръбеста глава… Всичко беше раздробено от времето на Планк, но на нея не й бе нужна повече яснота на картината, за да разбере кой е той.

Рик Валенте се взираше в екрана на компютъра неподозиращ, че десет години по-късно тя ще го наблюдава на същия този екран. Беше сам и смяташе, че това ще продължи завинаги, ала теорията на Бланес го беше изтръгнала от вкаменелостта на времето подобно на рудна жила, открита от опитни миньори.

След като първоначалното вълнение премина, Елиса се сви в поза, доста подобна на тази на Рик — и двамата се взираха в случващото се или в случилото се, надничайки през ключалката към миналото, шпионирайки като недискретни прислужници.

Какво гледа? Какво прави?

Блясъкът на индикаторните светлини пред Рик й показа, че също като нея, той беше разтворил няколко времеви струни и изследваше резултатите. Положението на камерата, с която беше направила запис на светлинната мостра, й позволяваше да вижда екрана, който беше виждал и Рик, но неговият силует заставаше между нея и наблюдаваното от него. Така или иначе, тя нищо нямаше да види, дори той да се отдръпнеше. Ще трябва да ползвам профилаторите.

Нещо в изображението я заинтригува. Какво беше то? Защо изведнъж изпита такова безпокойство?

Колкото повече я гледаше, толкова повече нарастваше нейната увереност, че има нещо, което не се вписваше в ситуацията; нещо скрито, или може би прекалено явно, както в онези игри, където единствено много внимателно око можеше да открие едва забележимите разлики между две еднакви рисунки. Опита да се съсредоточи…

Резкият скок към друга времева струна почти я стресна. Сега Рик се беше отместил наляво, но контурите бяха, както и преди, много неясни и предположенията й се оправдаха тя дори не можеше да си представи каква бе сцената, в която той беше вторачен и която сега се откриваше пред нея без прегради на екрана на Рик, като някакво голямо петно с цвят на сепия. Ето тук трябва да е Зигзаг, но ми е нужен профил на картината и увеличение. До Валенте имаше друга фигура. Въпреки че й липсваше половината лице и част от торса, тя разпозна Розалин Рейтер. Несъмнено това беше моментът, в който Розалин го бе изненадала. Той вероятно се опитваше да й обясни какво прави там. Времевата струна, съответстваща на нищожно малка фракция от време в рамките на 4,10,10 часа — две секунди преди спирането на електрическия ток и на появата на Зигзаг. Розалин беше доста далеч от генератора. Как само две секунди по-късно бе успяла да влезе в помещението при него и да умре от електрически удар? Каза си, че очевидно всичко се е случило по време на нападението, дори започна да си съставя възможно обяснение…

Ала онова нещо, което не можеше да уточни, но толкова много я тревожеше, продължаваше да го има. Какво ли беше то?

Нямаше повече разтворени от нея струни. Преди да забрави, изписа на клавиатурата някаква команда и започна процесът на профилиране, който тя програмира така, че да може да продължи при спрян компютър.

Тогава осъзна друго: нито около силуета на Розалин, нито на Рик имаше сенки. Знаеше, че Розалин е мъртва и не може да породи двойник, но Рик? Означаваше ли това, че той също е умрял?

Докато разсъждаваше, изпита друго, по-силно безпокойство.

Обърна глава и се взря в обширната зала.

Залата за управление беше тъмна. Розовото лъчение на екрана бе единствената светлина в нея и тя се разпростираше само на два метра около нея. Следвайки указанията на Бланес, беше изключила ускорителя преди един час и бе измъкнала от контакта щепселите на останалите компютри и на апаратурата. Батерията на часовника й лежеше на масата (екранът й показваше часа — беше почти полунощ). Навън хаосът продължаваше. Яростните пристъпи на бурята се усещаха дори през стените. В прозорците се блъскаше една безкрайна вълна.

Не видя нищо необикновено, само сенки. Но тревожността й нарасна.

От десет години бе привикнала с това усещане, което я беше белязало; човек би казал, че всяка нощ къс нагорещено желязо дамгосваше кожата й.

Тя бе сигурна. Той беше тук.

Усещаше го толкова близо, толкова непосредствено до тялото си, че за миг си отправи абсурден укор — не беше подготвена да го посрещне… Страхът се превърна в камък в гърдите й. Стана залитайки и усещайки как косите й се изправят.

Неочаквано всичко премина. Чу нещо като викове — гласът на Картър — и забързани стъпки в бараките, но в залата за управление нямаше никого.

Когато обърна главата си напред, я видя.

Стоеше изправена насреща й, зад компютъра, осветена от екрана. Голотата й изглеждаше някак гумена, тя приличаше на недовършена фигура — сляп и безименен къс глина. Единствената черта на лицето й беше устата, която бе някак разместена, черна и необятна — разтворената й ръка можеше да влезе цялата в тази паст. Дори не разбра как успя да я познае.

В този момент Жаклин Клисо започна да се разпада пред очите й.