Хосе Карлос Сомоса
Зигзаг (16)

14

Нямаше да мине много и онова нещо щеше да настъпи.

Началото бяха онези очи.

Сетне щеше да се възцари мракът.

При все че още не го подозираше, най-дълбокият мрак в живота й вече се беше зародил.

 

 

Серджо Марини бе всичко онова, което Бланес не беше — елегантен и прелъстителен. Слаб, с чуплива тъмна коса, загоряла кожа, гладко лице и очарователна усмивка, той умееше да извисява своя бас, за да бъде чут от студентите си в Милано. Роден в Рим и завършил в престижната Скуола Нормале Супериор^[1] в Пиза, където бяха учили талантливи учени като Енрико Ферми^[2], той беше защитил докторската си титла в Сапиенса^[3]. След задължителния престой в Съединените щати Гросман го беше повикал в Цюрих, където се бе запознал с Бланес, заедно с когото бяха създали „теорията за секвоята“. „Заедно с когото“ означаваше, по думите на самия Марини, с които той винаги описваше онези години на съвместна работа, че „аз го оставях да си смята на спокойствие и мигом се появявах, щом ме повикаше, за да ми съобщи резултатите“.

Притежаваше следователно и нещо друго, което у Бланес не достигаше — чувство за хумор.

— През една нощ на 2001 година напълнихме до половината една стъклена чаша с вода. Оставихме я да стои така на масата в лабораторията в продължение на трийсет часа. Когато изтече времето, Давид събори чашата и тя се пръсна на земята — това беше единственият му експериментален принос към теорията. — Погледна Бланес, който се смееше заедно с останалите. — Не се сърди, Давид, ти си по теорията, а на мен ми дай чукове и пирони, нали така… Замисълът ни е следният… Е, добре, ти обяснявай. Ти по-добре се оправяш с цялата тази заплетена работа…

— Не, не, ти по-добре.

— Но моля те, ти си отецът-създател.

— А ти — майката.

Опитваха се да направят нещо като шоу и това, което се получаваше, не беше никак зле. Приличаха на двама комици от евтино кабаре — глупакът и хитрецът, красавецът и грозникът. Елиса ги гледаше и си представяше годините на труд в уединение и без никакъв резултат, както и преливащото тържество при първия успех.

— Е, добре, очевидно на мен се пада честта — каза Бланес. — И тъй, да видим. Всички знаете, че според „теорията за секвоята“ всяка частица светлина пренася навити вътре в себе си струните на времето, подобно на кръговете на ствола на секвоята, които се увиват един след друг около центъра с израстването на дървото. Броят на струните не е безкраен, но е гигантски, не е по силите ни да си го представим — това е броят от Планкови времена, които са изминали от произхода на светлината…

Дочу се шепот и Марини направи някакъв жест и каза с жален глас:

— Госпожа Клисо иска да знае какво представлява едно Планково време, Давид… Не се дръж презрително с не физиците сред нас, независимо от факта, че те напълно го заслужават!

— Едно Планково време е най-малкият възможен интервал от време — обясни Бланес. — Това е времето, за което светлината изминава една Планкова дължина, която пък е най-малката дължина, която може да съществува физически. За да добиете представа — ако един атом има размера на вселената, една Планкова дължина би била голяма колкото дърво. Времето, за което светлината изминава тази малка дължина, е едно Планково време. Равнява се приблизително на една септилионна^[4] част от секундата — няма събитие в света, което да е с по-малка продължителност от тази.

— Нима не си виждал Колин да похапва сандвичи с пастет от гъши дроб? — подметна Серджо Марини.

Крейг вдигна ръка в знак на потвърждение. Елиса видя Бланес да избухва в смях за пръв път, но испанският физик почти мигновено възвърна своята сериозност.

— И така, всяка времева струна се равнява на специфично Планково време и съдържа всичко, отразено от светлината през този нищожно кратък интервал;. С помощта на необходимите математически прийоми в уравненията (използвайки променливи за локално време например) теорията показваше, че е възможно да се изолират и идентифицират хронологически струните и дори да бъдат отворени. Не бе нужна много енергия, но точно определено количество. „Суперселективна“ — така я нарече Серджо. При използване на подходяща суперселективна енергия, струните от определен период от време биха могли да се разтворят и да ни покажат образи от въпросния период. Добре, дотук става дума само за математическо откритие. В продължение на повече от десет години то не беше нищо друго. Ала най-сетне екип, оглавяван от професор Крейг, разработи новия синхротрон, с който успяхме да получим споменатия вид суперселективна енергия. Но без резултат до онази нощ, когато счупихме чашата. Продължавай, Серджо. Идва ред на любимата ти част.

— Направихме видеозапис на образа на счупената чаша и го заложихме в ускорител на частици — продължи Марини. Знаете много добре, че видеообразът не е нищо друго, освен сноп от електрони. Ускорихме тези електрони до достигане на енергия, която да е постоянна, с отклонение от няколко десети, и ги сблъскахме с поток от позитрони. Получените частици трябваше да съдържат разтворените струни от период, съответстващ на два часа преди счупването на чашата. Реконвертирахме тези частици в нов сноп от електрони, блъснахме ги в телевизионен екран, използвахме софтуер за очертаване на образа и като включихме екрана… какво видяхме?

— Счупената на пода чаша — каза Бланес и двамата отново избухнаха в смях.

— Това се случи в първата серия от стотина опити, наистина — призна Марини. — Но онази вечер през 2001 година беше различна: получихме изображение на Здравата чаша върху масата. Ние изобщо не бяхме правили запис на тази чаша, разбирате ли? Тя беше излязла от миналото и по-точно от момент, който предхождаше с два часа нашия видеозапис. Братлета, тази вечер отидохме в града да се напием. Имам смътни спомени, че бяхме в някакъв бар в Цюрих с Давид, и двамата бяхме направили главите, когато някакъв швейцарец, не по-малко фиркан от нас, ме попита: „Защо си толкова щастлив, приятелю?“ „Защото получихме Здравата чаша“, му отговорих. „Какъв късмет — ми казва той, — аз счупих вече три тази вечер.“

— Не е виц, точно така си беше — казваше Бланес, докато малката зала се тресеше от смях. Дори и Валенте, който (според Елиса) обикновено се дистанцираше от шегите на „простосмъртните“, като че ли от сърце се забавляваше.

— Когато показахме изображението на онези, дето трябваше да отпуснат мангизите — продължи Марини, — е, тогава вече наистина разбрахме какво е финансиране… „Игъл Груп“ пое нещата в свои ръце и се зае със строежа на тази научна станция в Нуева Нелсон. Колин ще ви разкаже останалото…

Колин Крейг стана и Марини зае мястото му. Веселието и гръмогласните коментари още не бяха стихнали. Надя беше почервеняла от смях, а госпожа Рос (чийто кикот бе отекнал неочаквано и оглушително след анекдота с пияния) си бършеше сълзите. Обстановката в залата бе ведра и радостна.

Въпреки това Елиса долавяше нещо.

Някакъв особен детайл, неуместен във всичко това.

Помисли, че го открива в погледите, които си разменяха Марини, Бланес и Крейг. Като че ли паролата беше: „Нека в началото се позабавляват.“

Може би това, което следва, няма да е толкова приятно, предположи.

 

 

— На мен възложиха задачата да координирам всички машинарии по проекта — каза Крейг. — През 2004 година тайно бяха изстреляни десет спътника с геосинхронна орбита, тоест бяха програмирани да се движат едновременно с движението на Земята. Камерите им притежават резолюция от половин метър в гама от мултиспектърни цветове и обхващат площ от около дванайсет километра. В състояние са да правят телеметрични снимки на всяка точка от планетата, в зависимост от координатите, които им бъдат зададени от Нуева Нелсон. Тези изображения пи се изпращат в станцията в реално време (оттук и името на проекта Зигзаг, заради траекторията, подобна на бумеранг, която следва сигналът от Земята към спътника и от него — към Земята), където компютър ги преработва при двайсет и два бита, изолирайки географската зона, която представлява интерес за изследване. Всичко става толкова бързо, че не ни стига времето да преброим космите на главата на Серджо…

— Затова пък на Давид — да, нали са малко — не се призна за победен Марини.

— Точно така. С една дума, можем да наблюдаваме каквото пожелаем и когато пожелаем, както при военните спътници за шпиониране. Ще ви дам пример. — Крейг пристъпи към конзолата с компютъра, намествайки телените рамки на очилата си с елегантен жест. Елиса си каза, че е мъж с вродена изисканост, който можеше да мине незабелязан, ако отидеше на прием в Бъкингамския дворец по тениска и джинси, както беше в момента.

След бързо почукване по клавишите, на екрана се появи набързо нахвърляна скица на египетските пирамиди. В един ъгъл имаше две изправени мумии — лицата им представляваха две изрязани и залепени снимки на Марини и Бланес. Чуха се смехове. — Да предположим, че поискаме от сателитите изображение на делтата на Нил. Те ще я заснемат, ще ни я изпратят, компютърът ще я преработи и ще получим различни проекции на пирамидите. След като пуснем сноп от електрони в синхротрона, ще получим новообразуваните частици, а друг компютър ще се заеме с получаване на изображението и записването на новия образ. Ако количеството енергия е правилно, ще можем да видим същото място в пространството — египетските пирамиди, но… да речем отпреди три хиляди години… С малко повече късмет бихме могли да наблюдаваме за няколко секунди строежа на някоя пирамида или церемонията по погребението на някой фараон.

— Невероятно — чу Елиса шепота на Надя през две места вляво от нея.

Марини неочаквано стана.

— Слушай, Колин, нека убедим присъстващите, че това не са фантасмагории…

Крейг написа нещо на клавиатурата. На екрана се появи неясно, но способно да бъде идентифицирано изображение с мек бледорозов цвят, почти сепия, като на стара снимка.

Възцари се тишина.

Елиса усети противоречиво вълнение — сякаш имаше желание хем да се смее, хем да плаче. На стола до нея Валенте се наведе напред със зяпнала уста, подобно на дете, открило мечтан подарък, след като дори не се е надявало, че някой ще му го подари.

Снимката като че ли не заслужаваше чак такива емоции — на нея се виждаше чисто и просто в едър план една стъклена чаша, до половината пълна с вода и поставена на една маса.

— Невероятното в това изображение — каза Марини спокойно, — е, че то никога не е било заснемано. Извадихме го от двайсетминутния видеозапис, показващ същата маса, но с чашата, счупена на пода два часа по-късно. Пред вас е първото истинско изображение от миналото, което човек някога е наблюдавал.

Сълзите се търкаляха по лицето на Елиса.

Помисли си, че науката, истинската наука, тази, която неочаквано и завинаги променя хода на историята, представляваше точно това — да плачеш при вида на падаща от дървото ябълка.

Или на здравата стъклена чаша върху маса.

 

 

Дойде ред на Райнхард Зилберг. Когато застана до екрана, създаде впечатление — и то напълно основателно според Елиса, — че е огромен. Беше облечен в риза с къс ръкав и памучен панталон с кожен колан; единствено той носеше вратовръзка, макар и доста разхлабена. Всичко в него импонираше и може би по тази причина понякога като че ли той имаше желание да смали сам себе си с усмивка, която на голобрадото му и месесто лице, украсено с очила с позлатени рамки, изглеждаше детинска.

В онзи момент обаче той съвсем не се усмихваше. Елиса се сещаше за причината. Може би нему се е паднала задачата да говори по неприятната част.

Още при първите думи на немския историк и учен тя разбра, че не греши.

— Казвам се Райнхард Зилберг и специалността ми е философия на науката. Бях поканен да участвам в проекта Зигзаг като консултант по всички въпроси, които не представляват физика, но имат огромно значение. — Направи пауза и раздвижи крак, сякаш очертаваше рисунка върху металния под. — Този проект, вече знаете това, е квалифициран като строго секретен. Никой освен нас самите не знае, че сме тук — нито колегите, нито приятелите, нито семействата ни, нито дори мнозина от директорите на „Игъл Груп“. Естествено, не можем да мамим научната общност, но посредством конгреси и статии й подхвърлихме няколко морковчета. Знаят, че от секвоята се прави дървен материал, така да се каже, ала не познават начина, по който се извършва това. Така че този проект е единствен по рода си в света, поне засега. Ние сме подбрани след щателно проучване на живота, интересите, приятелите и търсенията ни. Ще работим върху нещо, в което никой няма предварителен опит. Ние сме пионери и са ни нужни специални мерки за сигурност, поради… различни причини. — Направи друга пауза, загледан отново в движенията на крака си. — На първо място, дори и за миг не си помисляйте, че ще гледате филми на този екран. В киното наблюдаваме сцената на смъртта на Цезар например, като че ли на видеозапис, направен от някой любител от римската епоха. Но изображенията на разтворените краища на времевите струни не са филми, те не са дори филми от реалния живот, те са миналото. Можем да ги наблюдаваме на екран, подобно на филм, да ги записваме на DVD, също както и филм, но винаги трябва да помним, че става дума за разтворени времеви струни, от които сме извлекли информация. Нашето „убийство на Цезар“ ще бъде самото събитие, такова, каквото е било и е останало запечатано завинаги в светлинните частици, отразили действителната сцена, тоест действителното минало. Това поражда съответни последици. Не ни е известно какво би се случило например с личности или събития, които са част от нашата култура или нашите идеали. Бяха проведени тайни изследвания, но все още няма изводи. Така например дали бихме могли да видим Исус Христос, Мохамед или Буда…, просто да ги зърнем, сигурни, че това са точно те… Или пък нещо повече: да открием аспекти от живота на тези велики пророци, противопоставящи се на идеите, които съответните религиозни институции в продължение на векове са се старали да превърнат във вяра на милиони хора, включително и на мнозина от нас. Всичко това ни дава предостатъчно основания, за да придадем на проекта Зигзаг секретен характер. Ала има и друга причина. — Направи пауза и премигна. — Бих искал да ви обясня, като ви покажа ново изображение. То е единственото, което успяхме да получим, освен това на Здравата чаша. Повечето от вас не знаят за съществуването му… Жаклин, доста ще се изненадаш… Колин, би ли бил така добър да…?

— Естествено.

Крейг отново натисна няколко клавиша. Този път светлината в залата угасна. Някой каза в мрака (Елиса позна гласа на Марини): „Прескочи рекламите, Райнхард.“ Ала този път не последва смях. Разнесе се гласът на Зилберг, чийто силует започна да се очертава в полумрака на фона на единствената светлина, идваща откъм конзолата с компютъра.

— Изображението беше получено посредством системата, за която Колин ви разказа преди малко: картините бяха изпратени по сателит, изчислихме необходимата енергия, за да се разтворят краищата на времевите струни, и ги подложихме на обработка…

Екранът се освети. Появиха се избелели цветове в червена тоналност.

— Цветът може да се обясни с факта, че „миналият“ край на струната се намира в триизмерно място, отстоящо според мащабите на вселената на почти един милион светлинни години от нас и продължаващо да се отдалечава — обясни Зилберг, — така че се наблюдава отклонение към червеното, подобно на други небесни тела. Но в действителност това място е на Земята…

Ставаше дума за пейзаж. Камерата снимаше над планинска верига. Планините изглеждаха достъпни, дори малки, а между тях се открояваха кръгли долини и сферични скали. Всичко изглеждаше като гарнирано от изкусен сладкар с кувертюра от разбита сметана.

— Боже мой… — дочу се треперещият глас на Жаклин Клисо.

Приведената напред Елиса постави кръстосаните си крака един до друг. Изпитваше странно усещане. Не беше в състояние да определи точния му произход, при все че знаеше, че е свързано с картината, която наблюдаваше. Бе някакъв полъх на тревожност.

Някаква неясна заплаха.

Но къде се таеше тази заплаха?

— Огромни ледници в подножието… — мълвеше поразена Клисо. — Ерозионни ледници във формата на и… Погледни тези циркуси и нунатаци^[5]… Виждаш ли, Надя? На какво ти прилича? Ти си експерт по палеогеология…

— Тези отлагания са друмлини^[6]… — отвърна Надя с едва доловим глас. — Но с необикновени размери. И тези морени от двете страни. Човек би казал, че са влачили огромни седименти от много голямо разстояние…

Какво ми става? Нервен смях взе да напира от устата на Елиса. Беше абсурдно, ала тя не можеше да овладее ума си: в тези върхове, обагрени в червено, имаше нещо, което предизвикваше у нея дълбоко смущение. Реши, че е полудяла.

Видя, че Надя се разтрепери. Запита се дали това се дължеше единствено на вълнение пред откритието, или на нещо подобно на онова, което изпитваше тя самата. Валенте също изглеждаше развълнуван. Чу как някой си поема дъх.

Но това е смешно.

Не, не беше. В този пейзаж имаше нещо необикновено.

— Сякаш има следи от разтопен лед в пукнатините на ледника… — прошепна Надя, дълбоко смутена.

— Господи, това е заледяване във фаза на топене…! — възкликна Клисо.

Гласът на Зилберг, чиято сянка се открояваше до екрана, достигна до тях ясен и твърд, но зареден с не по-малко вълнение:

— Това са Британските острови. Преди осемстотин хиляди години.

— Заледяването на Гюнц…^[7] — каза Клисо.

— Точно така. Плейстоценът^[8]. Периодът на кватернера.

— О, Господи! — стенеше Клисо. — О, Боже, мили Боже…!

Гадене. Това предизвикваше гадене.

Но кое точно?

Когато светлините се запалиха, Елиса установи, че се е обгърнала с ръце, сякаш я караха да излезе гола пред публика.

 

 

— Това е втората причина, поради която проектът Зигзаг трябва да се запази в тайна. Нямаме представа кое го предизвиква — нарекли сме го „Въздействие“. — Зилберг написа думата на английски на една малка бяла дъска, окачена на стената до екрана. — Винаги изписваме по този начин — „Въздействие“ с главно „в“. Всички го изпитваме в по-малка или по-голяма степен, при все че някои хора са по-чувствителни от други… Става дума за особена реакция при вида на картини от миналото. Бих могъл да се опитам да ви изложа една теория, с която да обясня това явление; може би Юнг е бил прав и ние притежаваме колективно подсъзнание, изпълнено с архетипове, нещо като генетична памет на човешкия род, и образите от разтворените времеви струни смущават по някакъв начин тази памет. Помислете си, че тази зона от подсъзнанието ни е стояла недокосвана от поколения насам и изведнъж, за пръв път вратата се отваря и прониква светлина в мрака…

— Защо не усетихме нищо, докато гледахме Здравата чаша? — запита Валенте.

— Всъщност усетихме — отвърна Зилберг и Елиса си каза, че част от вълнението й при онова изображение може би се дължеше на това. — Само че не така изявено. Вероятно най-силно въздействие поражда съприкосновението с далечното минало. Сред забелязаните симптоми могат да се споменат тревожност, деперсонализация и дереализация (усещане за недействителност по отношение на нас самите или на заобикалящия ни свят), безсъние и понякога халюциниране. Затова още в началото ви казах, че това не са филми. Разтварянето на краищата на струните е по-сложно явление.

Елиса забеляза, че Надя си търка очите. Клисо беше седнала до нея и й шепнеше нещо на ухото.

— Неизвестно ни е дали съществуват по-значими симптоми — продължи Зилберг, — тоест сериозни Въздействия. Това ни задължава да установим поредица от норми за безопасност, които ще ви помоля всички да спазваме. Основното правило е следното: когато наблюдаваме изображение за пръв път, ще го правим в група, както днес. По този начин ще можем да наблюдаваме реакциите, които ще се пораждат у нас. Освен това поведението ни извън тази зала, дори и насаме със себе си, ще подлежи на известен контрол — шпионките на вратите и липсата на ключалки са подчинени на тази цел. Не казвам, че трябва да шпионираме останалите, а че никой не трябва да бъде изолиран. Ако Въздействието порази някого от нас по особен начин, останалите трябва да научат за това колкото се може по-бързо… Въпреки това обаче продължава да съществува риск в определени граници. Изправени сме срещу нещо неизследвано и не можем да предвидим новите влияния, които то може да има върху нас.

В началото се чу мърморене срещу тона, с който бяха изречени думите на Зилберг. Минута по-късно обаче общото настроение се промени. Тази първа демонстрация на работата, която ги очакваше, пораждаше у всички безспорни очаквания. Очите на Елиса бяха влажни и чувстваше някаква буца в гърлото си. Пейзаж от кватернера… Боже Господи, още съм тук, продължавам да съм аз, не сънувам… Видях Земята, планетата, която обитавам, такава каквато е била преди почти един милион години… Гласът на Серджо Марини, извисявайки се над останалите гласове, обобщи шеговито настроенията:

— И така, изслушахме кои са недостатъците на въпросното задание. Какво още чакаме? На работа!

Елиса стана, обзета от въодушевление. Ала в този миг Валенте й прошепна:

— Крият разни неща от нас, скъпа… Убеден съм, че не пи казват цялата истина.