Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (9)

9.

Мислите на Скиф постоянно се въртяха около думите на Мая Таунсхенд „Нямам основателна причина да запазя мястото“, което усещаше, че е съществено твърдение. Макар че почти веднага се опита да го омаловажи, тя чувстваше, че заслужава внимание. Двамата с Брако се разбраха да пуснат въдици и другаде, преди да се върнат отново — ако се наложи — и да разговарят очи в очи с Мая.

В късния следобед в кафето имаше не повече от десет души. Двамата инспектори седяха в близост до печените изделия в „Бей Бийнс Уест“ заедно с Еухенио Руиз, който беше един от помощник-управителите на Воглър. Той бе отворил кафенето този четвъртък сутринта и понастоящем действаше като управител.

Еухенио бе на двайсет и няколко години, дребен, жилав и крайно превъзбуден. Носеше гъстата си черна коса на опашка и имаше няколко дневна тъмна брада, покриваща белезите му от младежки пъпки. Днес бе облечен с черен панталон, сандали, нелепа розова риза и жилетка, а на дясното му ухо проблясваше диамант. Изглеждаше сякаш произхождаше от Южна Америка. Макар да не бе красавец — не и с изпъкналия си и крив нос и облечен в златна коронка преден зъб — излъчваше увереност и откровена сърдечност, която според Скиф му придаваше известна привлекателност.

Вероятно несъзнателно бе изразила това усещане, защото, макар да бе поне с десет година по-голяма от него, той определено я сваляше.

— Ами симпатична е — описваше шефката си Мая Таунсхенд, — приятна външност, макар да не е красавица като вас.

Скиф се постара да игнорира не само коментара, но и ехидната усмивка на Брако. Попита го:

— Но вие всъщност не сте разговаряли често с нея, така ли?

— Не. Най-дългият разговор, който съм провел с нея, се състоя вчера, когато ме попита дали бих се погрижил за кафенето, докато намери нов управител. Аз й казах, че бих искал да съм първият, който кандидатства за тази длъжност, и тя отвърна, че оценява този факт и ще го има предвид.

— Значи няма намерение да затваря кафенето? — поинтересува се Брако.

— Надявам се. Все още не знам. Защо? Вие да не сте дочули нещо?

Но Скиф беше полицаят и се намираше тук, за да задава въпроси, а не за да отговаря на подобни.

— Как бихте определили взаимоотношенията между госпожа Таунсхенд и Дилън?

— Какво имате предвид?

— Ами как се държаха един с друг? Като приятели или като началник и служител?

Еухенио се почеса от едната страна на устата, а усмивка играеше по устните му.

— Като началник и служител, но не по начина, по който мислите.

— Ние не мислим — скастри го Брако, — задаваме въпроси.

Скиф хвърли на партньора си неодобрителен поглед и се обърна към свидетеля, смекчавайки мъмренето.

— Какво искаш да кажеш, Еухенио?

— Ами ако не знаеш и просто ги видиш заедно, не би останал с впечатлението, че тя е шефката.

— Ще си помислиш, че той е шефът?

— Ами повечето хора биха го възприели именно така — последва кратка въздишка. — Тъкмо бях започнал да работя тук, когато тя се появи за първи път в кафенето. Отиде директно в офиса, за да обработва някакви документи, а тук направо кипеше. Имам предвид опашката се стелеше извън магазина и всички бяха под пара. По едно време застана на вратата на офиса и повика Дилън. Той приемаше някакви поръчки, вършеше си работата и просто я отпрати с ръка и й каза, че в момента няма време. След което пусна една шега, че счетоводителите са броячи на монети, схващате ли — на зърна на кафе…^[1]

— Схващам — отвърна Скиф преднамерено спокойно.

— Та, както и да е. През цялото време си седеше отзад, а когато приключи, стана и си отиде, без да продума една дума. Когато обстановката малко се успокои, аз го попитах: „Е, коя беше тази, счетоводителката ли?“, а Дилън се спука от смях и отвърна: „Собственичката. Но…“ — това го произнесе с гласа на Кръстника, имитираше го доста добре: „Аз съм шефът и не забравяй това!“ Е, не бе съвсем сериозен. Просто така си говореше. Когато имаше настроение, беше доста забавен.

— Той добър шеф ли беше?

— Определено.

— Знаеше ли, че продава марихуана покрай кафенето?

Руиз бързо премести поглед от Скиф към Брако и обратно.

— Не. Нямах представа.

— Купувал ли си някога от него трева? — попита го Брако.

— Няма начин, човече. Не употребявам наркотици — усмихна се на Скиф, — освен кофеин, разбира се.

След като не бяха срещнали името Руиз в списъка на Воглър, Скиф бе склонна да приеме този отговор, който дори може би отговаряше на истината.

— Нека да се върнем на Дилън и госпожа Таунсхенд, може ли? Винаги ли се държеше с нея сякаш той е шефът или напротив?

— Ами по-скоро първото.

— Тя го приемаше… Как?

— Ами предполагам… Имам предвид, всъщност не съм сигурен… Ако ме питате, може би заради това не идваше толкова често тук. Винаги сякаш бе силно напрегната. Не смятам, че двамата всъщност изпитваха симпатии един към друг.

Скиф отбеляза:

— Мая сподели, че тя и Дилън са се разбирали доста добре.

Погледът на момчето отново обходи и двамата полицаи.

— Вижте, не бих искал да й създавам неприятности. Тя изглежда доста симпатична дама. Може би са се срещали извън работата.

— Не са — отвърна Брако. — Но ни каза, че след като Дилън е мъртъв, няма причина да продължи да се занимава с кафето. Имаш ли представа какво всъщност е имала предвид?

— Не е споменавала, че ще го затваря. Не виждам причина да прави това. Кафето печели добре. Просто няма никакъв смисъл.

 

 

След като приключиха разговора с Еухенио Руиз, се качиха в колата. По някое време Брако затвори мобилния си телефон и произнесе:

— Това е доста интересно.

— Кое?

— Познай кой е регистрираният собственик на предполагаемото оръжие на убийството? Ще ти подскажа. От всички счетоводителки не е толкова хубавка, колкото някои мъже намират, че ти си.

— Не го пропусна, а?

— Та аз съм опитен детектив. Нищо не ми убягва.

— Искаш ли да минем през тях и да я поздравим?

— Смятам, че трябва да го направим.

 

 

Зашеметен от признанието на Уес Фаръл, че е един от клиентите на Воглър, и все още притеснен за Глицки и за съдбата на Закари, Харди така и не успя да се съсредоточи върху оползотворяването на сметките. Затова реши да си тръгне по-рано и на път за вкъщи да потърси за час, час и нещо успокоение в компанията на своя зет Моузес Макгуайър, с когото бяха съсобственици на бар, наречен „Литъл Шамрок“, намиращ се на Линкълн, близо до Девето Авеню.

Тъкмо бе открил като по чудо място за паркиране до ъгъла с Десета, когато мобилният му телефон звънна. Изпаднала в паника, най-новата му клиентка го уведоми, че полицаите току-що са се появили на вратата й и не знае как да постъпи. Обясни му, че денят преваля, децата й се мотаели из краката и Джоуел можел да си дойде всеки момент.

— Къде се намират сега? — попита я Харди. — Имам предвид полицаите.

— Все още са на верандата. Казах им, че трябва да разговарям с моя адвокат, преди да ги пусна вътре и да разговаряме отново. Инспектор Брако заяви, че нямам основание за притеснение, но трябва да знам, че са идентифицирали оръжието, с което смятат, че е извършено престъплението, и са открили, че е мое. В смисъл, регистрирано на мое име.

— Това вярно ли е?

— Не знам. Предполагам, че би могло. Бях оставила пистолета, който съм купила много отдавна, в кафенето, но не съм го виждала от години. Дори не знаех, че все още е там. Сигурно съм го забравила някога. Както и да е, казаха ми, че можем да разговаряме сега и да не се налага да ходя до участъка.

— Блъфират — отвърна Харди. — Не могат да те накарат да отидеш никъде, ако не разполагат със заповед. И не могат да те накарат да разговаряш с тях при никакви обстоятелства. Имат ли заповед?

— Не мисля. Не споменаха подобно нещо.

— Още ли са навън?

— Да, минали са само… — Той дочу, че тя е отдръпнала слушалката на телефона. — Добре, миличко, мама просто…

Не успя да чуе какво последва, но не изтече и секунда и Мая отново заговори:

— Съжалявам, докъде бяхме стигнали?

— Брако и Скиф все още ли са там?

— Мисля, че да — последва пауза. — Стоят отпред и си говорят.

— Моля те, би ли подала слушалката на инспектор Брако?

— Разбира се, щом смяташ… само секунда.

— Даръл Брако е на телефона, с кого разговарям?

— Даръл, Дизмъс Харди е. Как си?

— Добре, само дето е малко студено навън в мъглата, но няма нищо. Може да ме наречеш ясновидец, но да не би госпожа Таунсхенд да е твой клиент?

— Да, така е. Мога да дойда след петнайсет минути. Как ти звучи това?

— Ами звучи ми сякаш се е сдобила с адвокат и няма да отговаря на нашите въпроси без неговото присъствие.

— Право на всеки един гражданин, Даръл.

— Без съмнение, без съмнение. Макар че понякога дава възможност на полицаите да поспрат и да се позамислят.

Харди много добре знаеше това.

— Понякога и трябва — отвърна той. — Но не смятам, че случаят е такъв. Честно казано не знам дали бих позволил на клиентката си да разговаря с вас, докато нямам възможността да си поговоря с нея още малко. Не много.

— Представлението е твое. Ето, давам ти я.

— Мая — продължи Харди, — защо не поканиш инспекторите вътре, а аз ще дойда съвсем скоро. Но не отговаряй на никакви въпроси, преди да пристигна. Наистина ли пистолетът е твой?

— Може би е. Щом казват, съм сигурна, че е така.

Харди се зачуди защо не си бе спомнила за този детайл, когато разговаряха, но не беше моментът да повдига въпроса.

— Ами Джоуел?

— Какво за него?

— Ще си бъде вкъщи скоро. Може би е по-добре да се видим на друго място по-късно. Аз, ти и тези хора.

— Можем да го направим — произнесе Харди равномерно. — В колко часа се прибира съпругът ти?

— Около шест, шест и половина. Обикновено. Но не винаги. Трудно е да се предположи.

— Сега е четири часа. Сигурен съм, че ще можем да изясним всичко до пет, ако успея да пристигна по-бързо.

— Но ако Джоуел се прибере по-рано…

— При всички случаи ще ти бъде много трудно да опазиш това в тайна от него. Може би искаш да приключиш с тази част още сега. Междувременно идвам веднага.

— Ако можеш и по-бързо — отвърна тя.

 

 

Двамата непознати гости в дневната — мъж и жена, накараха Джоуел Таунсхенд да поспре, докато прекосяваше прага. Погледна въпросително към жена си, която разговаряше с тях.

Тя се обърна и бършейки нервно ръце в ризата си каза:

— О, Джоуел, подранил си.

Вървейки към него, той забеляза, че лицето й е изпълнено с тревога. Целуна го по бузата, след което се завъртя и представи двамата седящи на дивана, които в този момент се изправиха едновременно.

— Това са инспектори Брако и Скиф. Имат няколко въпроса относно Дилън и „Бей Бийнс Уест“.

Джоуел постави усмивката „добре дошли“, направи още няколко крачки и се здрависа с тях. Бе трийсет и пет годишен, висок и елегантен, с късо подстригана кафява коса. Изглеждаше сговорчив, притежаваше небрежен стил, който съвсем слабо контрастираше със съвършено ушития жълто-кафяв костюм, леко жълтеникавата риза и кафяво-златната вратовръзка.

Не даде никакъв знак, че двамата неочаквани посетители са го притеснили по някакъв начин. Бяха гости в неговата къща, а той бе техният домакин. Такава беше ситуацията.

— Моля ви — любезничеше той, — седнете. Нямах намерение да ви прекъсвам.

— Няма нищо — отвърна Дебра Скиф. — Не сте прекъснали нищо. Така или иначе очакваме вашия адвокат.

По лицето му премина сянка от объркване.

— Моят адвокат?

— Всъщност моят — Мая се пресегна и хвана за ръката съпруга си, едва сега поглеждайки го в очите, като се опитваше да прекрати по-нататъшни обяснения. Само добави: — Приятел на Харлан. Той прецени, че трябва да си наемем адвокат, ако разговаряме с полицията относно убийството.

Джоуел презрително махна с ръка и разтърси глава с иронично, но подчертаващо забавното настроение кимване.

— Това е нелепо. Мая, знаеш, обичам брат ти, но не смяташ ли, че понякога е така пристрастен към драмата? Трудно ми е да повярвам, че се нуждаем от адвокат, за да кажем на тези хора простата истина! Ти нямаш нищо общо със смъртта на Дилън.

— Да, но…

— Тогава? А сега ги караме да чакат въпреки натоварения им ден! За какво?

— Ами, Харлан прецени… — Опита се да се усмихне примирено. — Господин Харди ще бъде тук всеки момент. Прецени, че си струва да му звънна и да го помоля да дойде тук.

Леко театрално, Джоуел погледна към тавана.

— Разбира се, че ще те посъветва това. Ако попиташ монтьор дали трябва да си оправиш спирачките, в деветдесет и девет процента от случаите знаеш ли какво ще ти отвърне? Да. Ще ти препоръча и нови тампони, още малко спирачна течност, а най-добре балансиране на гумите, докато така и така колата е при него. А и между другото това ще ти струва пет хиляди долара — погледна към инспекторите. — Не съм ли прав?

Брако не съвсем успешно прикри съгласието си с този въпрос. Но поне се постара да се въздържи.

— Не ни окуражават да спорим с гражданите, когато пожелаят да се възползват от услугите на адвокат — отвърна той. — Но смятам, че е честно да отбележа, че обикновено присъствието му се преекспонира, особено в ситуация като тази, когато съпругата ви не е заподозряна.

— Така — съгласи се Джоуел, — нейният брат е голям, важен градски чиновник и му хрумват тъпи идеи, за които никой не го е питал.

— Познавам Харлан доста добре, сър — отвърна Брако. — Беше мой партньор, докато бе полицай — сега вече се усмихна широко. — Амбицията му го прави леко предпазлив.

— Точно за това става въпрос — съгласи се Джоуел. — Прекомерно предпазлив. Което понякога е излишно.

Все още държейки ръката на Мая, той я стисна леко и вдъхващо увереност.

— Сигурен съм, че жена ми ще се радва да разговаря с вас. Какво бихте искали да знаете?

— Джоуел… — сега Мая стисна ръката му, опитвайки се да го предупреди.

— Не се притеснявай, Мая, давай! Това е глупаво.

Прозвуча звънецът на входната врата.

— Ето го и него — Мая скочи, пусна ръката на съпруга си и изтича към вратата.

Таунсхенд я наблюдава за около секунда, след което отново погледна към инспекторите и въздъхна леко театрално.

— Фантастично! — отбеляза той.

 

 

Харди бе хладно посрещнат както от двамата инспектори, така и от съпруга. След като се представи, се обърна към Мая и я попита дали може да разговаря с нея насаме. Ако тя желае, може да присъства и съпругът й. Ответната реакция отново бе сходна.

— Не смятам, че е необходимо да правим това — отбеляза Джоуел. — Мая няма какво да крие. Може да каже всичко, което е необходимо, пред мен и пред тези двама инспектори.

— Несъмнено — потвърди Харди. — Ако иска, разбира се, че може. Мая, какво е твоето желание?

Стояха като замразени в жива картина за един дълъг момент, докато най-накрая тя се обърна към Харди и произнесе:

— Може би Джоуел трябва да дойде с нас.

След първоначално изуменото му изражение, Джоуел отново погледна полицаите и извинително въздъхна, след което насочи взор към Харди и Мая и изразително каза:

— Добре. Нека да тръгваме.

Мая поведе малката групичка към кабинета, в който бяха разположени плосък телевизор, лавици с книги, камина. Затваряйки вратата, всички останаха прави, защото Джоуел не им даде възможност да седнат. Гневно се обърна към съпругата си, макар да говореше тихо:

— Мая, би ли ми казала за какво става въпрос?

Тя стрелна с поглед Харди и след това ясно — не че с това натрупа точки пред съпруга си — кимна и пое въздух:

— Господин Харди знае, че отидох до „Бей Бийнс Уест“ в събота сутринта. Видях трупа и така се изплаших, че подкарах колата обратно към къщи, без да се обадя на полицията.

Джоуел стисна челюсти.

— Ти си отишла до „Бей Бийнс Уест“ в събота сутринта? Защо?

— Защото Дилън ми звънна в петък вечерта и каза, че трябва да ме види на следващия ден рано сутринта и че е спешно.

— Кое е било толкова спешно?

— Не спомена.

— Но ти отиде?

— Да, отидох. Но истинският проблем, заради който господин Харди се намира тук, е, че първия път, когато разговарях с тези хора, не споменах нищо за това. Казах им, че съм била на литургия.

— Първия път, когато си разговаряла с кого? С тези двамата инспектори ли? Това не е ли първи път?

Харди най-накрая усети, че може да се включи в разговора.

— Те са разговаряли със съпругата ви вчера сутринта.

Джоуел не можеше да свали очи от лицето на жена си.

— Защо не си ми споменала, че си разговаряла с тях? И че не си им казала истината?

— Не знам, Джоуел. Не знам. Изплаших се. Страхувах се или изпитвах срам, не знам. Мислех, че ще ми се разсърдиш, защото съм те въвлякла в това! — ръцете й, кръстосани пред гърдите, с които сякаш се опитваше да се защити от него, бяха по-показателни от думите й. — Но нали ти казвам сега! Не знаех как да постъпя. Между другото, Джоуел, трябва да знаеш и че пистолетът, с който предполагат, че е извършено убийството, е онзи, който оставих в кафенето, когато го отворихме преди десет години, и е регистриран на мое име — погледна първо единия, а след това и другия мъж. — И ако някой от двамата се чуди дали не съм застреляла Дилън, което между другото никога не бих направила при каквито и да е обстоятелства, искам да ви уведомя, че не бих постъпила така глупаво, а после да го захвърля някъде, където полицията би могла да го намери.

За около минута никой не проговори. Искри прехвърчаха между очите на двамата съпрузи. Харди запази съвета си несподелен, докато не почувства, че би могъл да бъде чут.

— Моето мнение е, че правилното нещо в момента е да се върнете обратно и да кажете истината на инспекторите. Както и вашият съпруг ви посъветва. Ако не направите това и някой свидетелства, че сте се намирали на алеята в събота сутринта, бе изглеждало далеч по-зле и би било доста по-трудно за обяснение. Относно пистолета. Вие го притежавате и какво от това? Ако сте го държали в кафенето, Дилън без съмнение е знаел за това и вероятно го е носел съвсем законно, за да се защити, докато разнася тревата.

— Каква трева? — попита Джоуел.

Мая разтресе главата си от гняв и раздразнение. Прошушна:

— О, Господи!

— Дилън е продавал марихуана покрай работата си в заведението на съпругата ви — опита се да обясни Харди с възможно най-неутрална интонация. — Не знам защо не е публикувано в пресата. Полицаите са знаели за това още от самото начало.

— Колко са деликатни! — отбеляза Джоуел. Очевидно вече кипящ от гняв, се обърна към адвоката, едва шептейки: — Значи предлагате да отидем в другата стая и да кажем на тези хора, че жена ми ги е излъгала?

— Пропуснала да им спомене — натърти Харди. — Не е излъгала. Поне ще започнем отначало, с чисто досие.

— Но очевидно Мая е присъствала на сцената на убийството минути след като е било извършено престъплението!

— Това е вярно. Факт е, че е присъствала.

Джоуел се обърна към жена си.

— И не знаеш какво е било толкова спешно?

— Не.

— Никаква представа?

— Не, Джоуел, никаква.

Това не бе напълно достатъчно за разгневения съпруг. Продължаваше да я гледа.

— Поправи ме, ако греша, но значи ситуацията е такава. Дилън ти звъни в петък вечерта и ти съобщава, че трябва да те види рано сутринта и ти зарязваш всичко и ставаш в пет и половина, лъжеш мен и децата, че отиваш на литургия…

— Но аз отидох на литургия, след като…

Джоуел отхвърли възможността да му отговори, като я спря с ръка.

— След като си отишла първо да видиш Дилън поради причина, която той дори не е споделил с теб. На това ли очакваш да повярвам?

В очите на Мая проблеснаха сълзи.

— Това се случи, Джоуел. Точно това се случи.

— Този мръсник дори не ти обяснява причината, а ти търчиш! А сега полицаи седят в дневната ни и твоят адвокат твърди, че трябва да им кажеш истината, само дето истината е, че си ходила да видиш застрелян човек, точно след като е бил убит, и всичко това без съществена причина! — той отново се обърна към Харди: — Как ще им кажем, че е ходила там, ако не можем да им обясним защо? Бихте ли им отговорили на този въпрос вместо мен?

— Придържайте се към простите обяснения. Помолил я е, това е всичко. Някакъв проблем с кафенето или решение, което е трябвало да вземе лично. — Харди се опита да говори по-бавно. — Сигурен съм, че Мая е смятала, че ще е краткотрайна среща и ще разполага с достатъчно време, за да стигне за литургията. Не е ли така, Мая?

Харди й бе подсказал отговор и бе доволен да види как тя се възползва от него.

— Точно така, Джоуел. Всъщност не смятах, че е нещо важно. Не съм крила нищо от теб. Беше просто малка кавга, свързана с работата, с която смятах, че ще се справя, както се справям с милион други дребни неща!

Тишината отново се възцари. Бе нарушена, когато Джоуел попита Харди:

— Наистина ли смятате, че това ще мине?

— Това е истината — отвърна Харди. — Предвид всички обстоятелства, все още честността е най-добрата политика.

Съпруг и съпруга бяха втренчили погледи един в друг за един безкраен момент. Мая се пресегна и взе ръката на Джоуел.

— Това би трябвало да е краят на всичко — проговори тя.

— Не съвсем — отвърна й Джоуел, като изтегли своята ръка. — Двамата с теб ще трябва да си поговорим след това.

— Ще си поговорим — тя погледна към Харди: — Междувременно, нека отидем и им кажем.

Той кимна утвърдително с глава.

— Добре. Но нека говоря аз.

 

 

В десет и трийсет вечерта Харди метна предпоследната стреличка от неговия „сет“ в играта на дартс в „Литъл Шамрок“ и уцели двойна единайсетица. Последният му изстрел попадна право в „окото на бика“ и приключи играта. Играеха „301“^[2] и бе оставил опонента си Уайът Хънт да му диша праха, успявайки осем поредни пъти да уцели единайсетица, което си бе честно спечелена битка.

И всичко това не бе подобаващо оценено от Хънт, собственик на фирма за частни разследвания. Той му дължеше не само плащането на по трите бири, които и двамата бяха изпили по време на мини турнира, но и залога от сто долара. След като печелившият изстрел се бе приземил, Хънт извади стотачка и му предложи двойно или нищо.

— Това е залагане на загубеняк, както много добре знаеш — Харди взе банкнотата и я прибра в портфейла си. — Но ще те черпя едно утешително питие, за да се уталожи агонията от поражението.

— Уталожи е хубава дума, и то от устата на адвокат — отвърна Хънт. — Не чуваш всеки ден хората да я употребяват.

— Така е, не я употребяват — отбеляза Харди. — И все пак понякога е идеалният избор или le mot juste^[3], както би се изразил Хемингуей.

— Или аз, ако говорех френски.

Частният детектив бе висок над един и деветдесет, атлетична грамада, в която постигаха компромис еднакви части жили и тестостерон. Ако можеш да бъдеш красив по грозен начин, то тогава Харди би го описал точно така. Израснал по приемни семейства, участвал в „Пустинна буря“ в Ирак и работил повече от дванайсет години в служба „Закрила на детето“, където бе изтръгвал деца от среда, в която злоупотребяваха с тях, и ги бе пращал далеч от техните родители. Това бе и апогеят на неблагодарните работи. През последните седем или осем години управляваше фирмата си за частни разследвания, наречена „Клубът на Хънт“, а фирмата на Харди използваше почти изцяло само нейните услуги.

Уайът се запъти от зоната за дартс към тесния кът на бара, който разполагаше с относително слаба вечер. Харди го последва. Видяха два празни стола и се настаниха върху тях.

— Нали знаеш, че това бе много извратена игра на дартс?

— Несъмнено. Убеден съм, че не бих могъл да я повторя. Макар че можеш да се досетиш, че мъж, който има дъска на вратата на кабинета си и изработен по поръчка дартс, вероятно отделя по някоя и друга минута, за да си поиграе. Тогава вероятно от време на време ще има и някой и друг късметлийски сет.

Хънт се смееше.

— Ще се опитам да го запомня.

Моузес Макгуайър се появи и те си поръчаха по една сода. Макгуайър, който също бе подложен на подобен режим от около две години, не можа да се въздържи и възкликна:

— Уха! Кати, залости вратата! Как желаете содата — чиста или с лед?

Харди игнорира зет си и обясни на Хънт:

— Наи-готиното в този бар са коментарите!

— Знаех си, че има нещо.

— С лед — отсече Харди, обръщайки се отново към Моузес. — И моля те запази жалките си наблюдения за себе си, благодаря.

Макгуайър им подаде напитките и двамата се чукнаха.

— Чувствам се малко виновен, че те домъкнах чак тук и след това ти прибрах парите, но все пак благодаря, че дойде.

Хънт отпи от содата си.

— Дълъг ден?

— Всъщност доста брутален! — Харди го уведоми за драматичните събития около Глицки и Уес Фаръл.

След вечеря се бе отбил до болницата, за да провери Ейб и Закари и установи, че приятелят му все още е зомби, а състоянието на Закари не се е променило. Бе останал с него за един дълъг час и половина, след което го потупа по коляното, каза му да се държи и да се обади, ако се нуждае от нещо, и после си тръгна.

Не можа да си наложи да си отиде право вкъщи при Франи, Трея и Рейчъл и се отби в „Шамрок“. Опита се да се свърже с Фаръл, но той бе изключил телефона си.

Хрумна му една идея и се обади на Хънт.

— Както и да е, събитията около Ейб и Уес ме изненадаха. А и се чувствам със завързани ръце около тази история с Дилън Воглър. Не само отражението, което има върху Уес или потенциално би имала.

— Наистина ли се притесняваш за това?

— Малко, да.

— Добре, нека сваля товара от плещите ти, Диз. Ще го преодолееш. Никой извън Сингапур не се интересува кой пуши трева. Със сигурност никой, които има правна юрисдикция в този град. Разбира се, лошата новина е, че ако се намираш в Сингапур, ще те обесят за това. Но добрата е, че не се намираме там. Дори и Уес. Но бих го предупредил, ако реши да предприеме пътуване дотам.

— Аз ще го направя — отвърна Харди с пресилена толерантност. — Но проблемът е, че Уес е служител на Съда. Той е представителното лице на фирмата. Той…

Хънт вдигна ръка, за да го спре.

— Диз, това само ще повиши „авторитета му“ сред потенциалните му клиенти, повечето от които също редовно припалват по някоя цигара. Той ще е един от тях!

— Ако се разчуе, съдиите няма да сметнат, че това е плюс за него. Честна дума!

— Как биха могли да го докажат? Добре, името му е в списъка. И какво от това? — Хънт отпи отново. — Нали не смята наистина да напусне?

— Предложи — въздишка. — Казах му да го обмисли още малко.

— Добре, преди да направи нещо глупаво, поне би трябвало да разговаря с Крейг — имаше предвид Крейг Киурко, един от детективите на Хънт, който се опитваше да получи собствено разрешително за практикуване на детективска дейност. При неразбиращия поглед на Харди, Хънт продължи: — Този тип Воглър е разполагал с доста добър списък, признавам!

Веждите на Харди се повдигнаха от изненада.

— Крейг също ли е в списъка?

Хънт кимна.

— Да, и той има доста покупки. Каза ми го вчера. В смисъл, че ченгетата са му се обаждали във връзка с това. Тревожеше се, че ще се отрази върху получаването на разрешителното.

— Същата история. Ако могат да го докажат, може да му навреди, но без да си признае — няма начин.

— Така. А и не виждам как ще оставят работата си и ще съсипват тези хора, когато дори не могат да докажат нищо. Биха се занимавали само ако ги хванат в крачка. Залагам хиляда долара, че на никого наистина не му пука дотолкова, че да им обърне внимание. Няма да го направят. Не и в този град.

— Това ли каза на Крейг?

— Казах му да изпразни тайника си и да се предаде. Но наистина, Диз, това е нелепо. Случаят с Воглър не е нелеп. Но с Уес, Крейг или който и да било, е.

Харди погледна събеседника си и вдигна чашата си.

— Добре, след като разполагаш с всички отговори тази вечер, нека ти задам още един въпрос. Има някаква част, която ми се изплъзва и не мога да я открия.

Разказа му за ситуацията около Мая до този момент — мистериозното позвъняване на Воглър в петък вечерта, ранното й отиване до „Бей Бийнс Уест“, за избягването й от сцената на убийството, притеснението й относно предполагаемото й разпуснато поведение в университета и след това му разясни историята около огромната заплата на Дилън, за пистолета, всичко. Когато приключи, Уайът поклати глава.

— Смяташ, че се касае за изнудване?

— Да. Но за какво?

— Не знам. Нещо, от което се срамува или се притеснява. Може би, нещо свързано с лудите й години в университета.

— И аз горе-долу предположих това. Но някак не мога да повярвам.

— Защо?

— Защото изнудването винаги води след себе си усложнения.

— Предполагаш, че е извършила нещо лошо?

— В миналото, да. Но по-скоро съм истински загрижен за настоящето.

— Смяташ, че тя го е извършила?

— Ако я е изнудвал, може би това е причината да отиде да се види с него рано, в събота сутринта. Изнудването е липсващата част. Така картинката става далеч по-ясна и може би наистина ще стане грозна впоследствие.

— Смяташ ли, че Брако и Скиф са я сглобили?

— Ако все още не са го направили, ще се случи съвсем скоро.

— Какво искаш от мен?

— Мислех си да те помоля да видиш какво би могъл да откриеш.

— За годините и в университета?

При кимването на Харди, Хънт се заинтригува:

— Не че работата ми е излишна, но защо просто не я попиташ? Кажи й, че предполагаш, че е била изнудвана и виж как ще реагира.

— Да, бих могъл. Но имам няколко основания. Мъжът й даде да се разбере, че не желае да се виждам с нея без присъствието му. Така че, ако тя не желае именно той да разбере за каквото и да й се е случило — а в това съм напълно сигурен, — не би ми казала в тази обстановка. След това, мога да бъркам и обвинението би я вбесило до такава степен, че да ме уволни, което означава да изпусна потенциално голям клиент. И най-накрая, ако това, което е направила, е достатъчно лошо, че да убие Воглър, за да не се разчуе, няма начин просто да се предаде, макар да е привилегирована. И то пред адвокат, когото едва познава. Дори не бих си хабил дъха, за да я питам. По-добре е сам да открия за какво става въпрос, да си мълча и да го използвам в зависимост от развоя на събитията.

— Знанието е сила!

— Вярно! — съгласи се Харди.

— Защо искаш да знаеш всичко това?

Въпросът изглежда затрудни Харди за минута.

— Ако ще я защитавам, би ми било от полза да знам какво представлява.

— И ще й прибереш парите, за да откриеш нещо, което тя не желае ти да знаеш?

— Но би й помогнало в дългосрочен план. Ако се окаже, че нейната история ще ми е от полза. В момента смятам, че ще ми е необходима. Иначе бих могъл да се впусна в това и да не забележа откъде ще ми дойде. И тя ще бъде прецакана — почука по чашата, свали я бавно надолу. — Какво ще кажеш?

Хънт кимна.

— Мога да й отделя два дни. Да видим какво ще изскочи.

— Това е всичко, за което те моля. Даде ми три хиляди с договор. Можеш да похарчиш двеста и петдесет от тях. Как ти звучи?

— Постижимо. Ще се пробвам.