Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (18)

18.

След като пристигна съгласно предварителната уговорка, Харди успя да убеди Брако да му позволи да поговори с клиентите си в кухнята в замяна на мъглявото обещание, че те имат нещо да споделят с инспекторите.

Мая постави чашата си с кафе на плота.

— И да ми се е обадил, значи ли това, че веднага съм тръгнала да се видя с него? Дори не знам къде живее. Къде е живял.

— Така че няма как да си отишла — отбеляза Харди. — Абсолютно сигурна ли си, че не си ходила?

— Ами да! Разбира се! Не виждам защо трябва да се приема веднага, че щом той ми се е обадил, аз съм отишла да го видя! Просто искаше да си поговорим за Дилън и дали някой не го подозира за нещо.

— Защото и тримата сте били приятели — каза Харди тихо.

Полицаите също така им бяха позволили да оставят децата си при съсед, който да ги заведе до училище. Харлан все още не бе пристигнал. Родителите бяха достатъчно щастливи, че поне децата не се мотаят из краката им. Джоуел, Мая и Харди седяха в кухнята — ултрамодерна, прекалено чревоугодническа кухня. Всеки един уред — от хладилника, през печката и тостера, до кафе машината — беше направен от лъскава стомана, а всяка плоска повърхност бе изработена от обагрен в зелено гранит. Зад прозорците бурята и вятърът бушуваха и се блъскаха в стъклата, а лампите на два пъти загасваха за секунда.

Освен Брако и Скиф имаше още двама специализирани по обиските полицаи, които се намираха някъде из къщата. От време на време безплътните им гласове достигаха до тримата в кухнята. Шептящите им тихи гласове сякаш бяха знак за някаква неуловима заплаха или сблъсък. Униформеният служител, оставен на вратата на кухнята, за да ги наблюдава, не изглеждаше да е заинтригуван или да ги слуша.

Въпреки това разговаряха тихо.

— На мен ми звучи логично, Дизмъс. Независимо на теб как ти звучи — тя обхвана с жест останалата част от къщата. — Или на тях.

Харди поклати глава.

— Макар че трябва да признаеш — допълни той, — че моментът не е особено подходящ. Обажда ти се точно в деня, в който е убит.

— Не мога да съм отговорна за това кога ми се е обадил — отвърна Мая, — или за какво е искал да разговаря с мен. И не е като да съм прекарала дълго време в разговори с него. Просто се притесняваше да не би някой да си помисли, че има нещо общо с убийството на Дилън, като тези инспектори например. И дали не съм чула нещо. Беше притеснен.

— Знам. Вече ми каза. И изглежда е имал причина да бъде. Виж — каза Харди, — щом не си ходила дотам, не могат да докажат, че си…

— Стига де. Вече ти казах. Бях в църквата.

— Цели два часа? — попита Джоуел.

— Не съм си следила времето, Джоуел. Колкото ми е било необходимо. Не знам.

— Добре — Харди взе ръката й. — Ако си била в църквата, така е било. Просто казвам, че ако ситуацията е такава, Брако и Скиф няма какво да направят. Ако не си била при Левън, просто не си била там. Край на историята.

Мая твърдо гледаше съпруга си.

— Точно това казвам, Джоуел. И няма спор дали съм била там. А телефонното обаждане така или иначе няма никакъв смисъл.

Харди мислеше, че не изпитва съмнение, че Джоуел иска да помогне на жена си, но очевидно все още не й вярваше. Също така смяташе, че е много възможно Мая да отиде в затвора, и то след съвсем кратък срок — може би още днес.

Когато самият той пристигна, първо попита какво се е променило при тяхното разследване, че на Брако и Скиф им се е наложило да донесат заповед за обиск на неговата клиентка тази сутрин. Те му съобщиха за обаждането от Левън на домашния телефон на Мая. След една объркваща минута, Мая си призна не само за приятелството си в миналото с Левън, а и за връзката между Дилън, Пресли и самата нея и че й е звъннал изненадващо вчера. Преди това не се били чували от повече от две години.

Според Харди добрата новина беше, че разбра в общи линии за какво е било изнудването. Същността може би щеше да му убегне, но предвид че Левън и Дилън са били криминални съучастници и факта, че Мая е била тяхна близка приятелка — може би дори нещо повече, поне с единия от тях, — вече бе пределно ясно, че е била въвлечена в някаква незаконна дейност и че е сключвала сделки с всеки един от тях, за да се запази това в тайна.

Лошата новина бе, че това нейно участие на каквото и да било ниво, с двама мъже, убити в една и съща седмица, я правеше изключително привлекателен кандидат за извършител и на двете убийства.

С изключение на твърдението й, че никога не е била в дома на Левън.

— Мая — продължи Харди, — би било от полза, ако напишеш на един лист всичко, което си спомняш във връзка с обаждането. Просто му придай повече правдоподобност.

 

 

Полицаите си опаковаха нещата и си тръгнаха, като иззеха дрехи, компютрите, тефтерите с телефонните номера и финансовите им документи. Джоуел разговаряше по телефона с офиса си, за да провери дали случайно полицията не е прескочила и дотам и се опитваше да измисли начин да възстанови прибраните финансови документи. Харди и Мая тъкмо бяха седнали в кухнята, когато се чу звънеца на вратата и Мая стана, за да отвори.

Върна се, последвана от брат си, които се разположи върху стол до масата и въздъхна.

— Диз, това хич не ми харесва.

— И аз не мога да кажа, че съм луд по него, Харлан. Но ако никога не е ходила до…

— Да, но не можеш да докажеш отрицание.

— Вярно е, но за щастие, тежестта на доказателството е върху тях. Върху Даръл и Дебра.

Звънецът отново проехтя и Мая отиде да отвори.

— Смяташ ли, че казва истината? — попита Фиск, макар езикът на тялото му да говореше, че не вярва.

— Тя ми е клиент — отвърна Харди. — Би трябвало да й повярвам. Ако няма доказателство, че е била при Левън, и няма следи от кръв по дрехите и или обувките…

— Не това те попитах.

— Не, но…

Звукът от стъпките на Мая прекрати дискусията, още повече че Харди се обърна, за да проследи влизането й в кухнята.

— Твоите детективи — оповести тя. — Мокри са до кости и казаха, че нямат нищо против да те изчакат във фоайето. Би ли ги помолил да влязат при нас?

Докато ставаше, Харди изпъшка.

— Не знаех точно какво се случва тук и затова ги извиках. Знаех, че децата ти се нуждаят от превоз до училище. А и понякога при подобни заповеди полицаите са способни да се самозабравят. Никога не е излишно да имаш подкрепления. Пък и наличието на свидетели помага да се удържат нещата под контрол. Макар да изглежда, че днес няма да имаме нужда от това. Ще отида и ще разговарям с тях.

На крачка от входната врата стоеше Уайът Хънт, а водата капеше от високите му обувки, от крачолите на дънките му и от дъждобрана на „Джайънтс“. Крейг Киурко изглеждаше малко по-добре подготвен срещу природното бедствие и бе облечен в дълго жълто-кафяво яке. Но времето не ги вълнуваше особено. Дори не забелязаха, че Харди се приближава към тях, тъй като се бяха съсредоточили в разговора помежду си, като шушнеха и си подхвърляха разни реплики.

Докато не стигна на две крачи от тях и не чу последните думи на Киурко:

— … няма ли да кажеш нещо за това?

Харди попита:

— Относно кое?

Хънт го отряза.

— Нищо.

— А, общоизвестното нищо.

— Не ти се иска да знаеш, Диз — отвърна Хънт. — Наистина.

— Харесва ми да знам разни неща — контрира Харди. — Това е едно от хобитата ми.

— Наистина смятам, че не искаш да научиш точно това, Диз. Повярвай ми. Единственият начин да искаш да знаеш това сега е, ако по някакъв начин то се окаже невярно после и не си го чул първо тук.

— Смяташ, че ще се ядосам? — Харди се наведе напред към тях и им прошепна: — Може би трябва аз да реша. Мразя последващи изненади. За това решавам и ти казвам — споделяй сега.

Хънт погледна зад гърба на Харди, по посока на кухнята. Спря, обърна се към Киурко, въздъхна, след което разтресе глава, сякаш имаше лош вкус в устата си.

— Ти си шефът — кимна Киурко, — ти решаваш.

Хънт се поколеба за още една минута, след което изпусна дълго стаяван дъх.

— Крейг я е видял.

— Кого? — попита Харди, празният му стомах изведнъж се сви. Разбира се, веднага се сети кого, кога и къде.

Десет минути по-късно отново всички бяха в кухнята. Джоуел се бе появил, въпреки всичките си задължения из къщата, и стоеше до мивката, държейки Мая за ръка. Водеха задушевен разговор, но спряха, когато връхлетяха здраво стисналият зъби Харди, следван от Хънт и непосредствено зад него от особено неутешимия Киурко.

Без никакво встъпление, Харди погледна към Джоуел и Харлан и произнесе:

— Ако не възразявате, бих желал да разговарям с Мая насаме само за минутка.

Джоуел, намиращ се на края на силите си и вероятно окуражен от случилото се през последния час и нещо с полицията, пристъпи крачка напред и застана покровителствено пред жена си.

— Няма да стане! Вече ви казахме за нашето решение. Ще се справим заедно, Мая и аз, с всичко.

— Много добре тогава — отвърна Харди. — Но ако възнамерявате да се придържате към това ваше настояване, то тогава ще продължите без мен.

— Добре — съгласи се Джоуел. — Ние…

Мая го прекъсна, като вдигна ръка.

— Чакай!

— Мая! — опита се да я спре Джоуел.

— Не! — Тя се обърна към Харди. — Дизмъс, би ли могъл да кажеш онова, което възнамеряваш, и пред Джоуел? Ние сме заедно в това — обърна се към съпруга си и се взря в очите му. — Ние наистина сме. Но — отново се обърна към Харди, — но аз ще разговарям с теб насаме, ако това желаеш. Ако това е единственият възможен начин.

— Няма единствен възможен начин. Има само един начин. Начинът, който е подходящ за мен. Начинът, по който работя.

Джоуел придоби разумен тон и отбеляза:

— Добре, господин Харди, Мая иска да продължите да я защитавате и ще спазваме вашите правила, щом се налага. Но отново ви уверявам, че бихте могли да кажете каквото е необходимо пред мен. Всъщност и пред Харлан. Той също е част от семейството.

Харди, уморен от липсата на сън и от рязкото спадане на адреналина, след като му се бе покачил от изказването на Киурко, усети, че раменете му увисват, а това поднови болката от изкълчения му врат. За да бъдеш ефективен е необходимо да поддържащ контрол върху клиента си, семейството му и притока на информация. А сега усещаше, че всичко неимоверно бързо се развива около него.

— Много ценя сътрудничеството помежду ви — произнесе той. — И взаимното ви доверие. Но, както споменах, това не е начинът, по който работя. Първо трябва да разговарям с Мая, и то насаме. Тя е мой клиент и аз нямам друг избор — обърна се към нея: — Мая?

Тя се огледа наоколо из стаята, пълна с мъже, издърпа ръката си от тази на съпруга си и го заобиколи, успокоявайки го:

— Ей сега се връщам.

 

 

— Той е сигурен?

— Каза, че е сто процента сигурен. Имаш запомнящо се лице, Мая. Минала си точно покрай него, докато е влизал в сградата.

— Не си го спомням.

— Не — натърти Харди, — сигурно не си спомняш.

Помисли си, че вероятно е така, защото току-що е убила някого.

— Но наистина си била там, нали така?

Тя не промълви и дума.

— Мая?

Погледна към него.

— Не смятах, че някой ще ми повярва, ако кажа, че съм отишла дотам, но той не си е бил вкъщи. Обаче точно това се случи.

— Защо отиде?

— Той ме помоли. Каза, че имал нужда да ме види. Че ще разкаже за Дилън, мен и него, ако не отида.

— Точно както Дилън?

— Какво имаш предвид?

— Че Дилън те е заплашвал със същото — че ако не отидеш, ще разкаже.

— Не. Беше различно. Срещата с Дилън бе свързана със заведението. Вече ти казах това.

„Да, наистина ми каза“, помисли си Харди. Пое дълбоко въздух.

— Но също така ми каза, че не си ходила и до жилището на Левън.

Отново настъпи тишина. Най-накрая тя попита:

— Добре, какво възнамеряваш да правиш?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, ще кажеш ли на полицията?

— Не, разбира се, че не. Аз съм на твоя страна, Мая. Не можем да допуснем полицията да разбере за всичко това. Големи късметлии сме, че моят детектив те е видял. Той никога няма да каже на никого. И няма начин да ни накарат да свидетелстваме срещу теб. Но смятам, че е настъпил моментът да спрем да отговаряме на каквито и да било въпроси. Ако някой иска да разговаря с теб, го прехвърляш на мен.

Не дълго, след като прекрачиха прага на кухнята, Мая притича последните няколко крачки, прегърна съпруга си и заплака.

— Хей, хей! — каза той, прегръщайки я. След това се обърна към Харди: — Какво сте й казали?

Харди държеше на своето.

— Имаше неща, които трябваше да разбере. Ще се оправи.

— Ще се оправи! Ще се оправи! Само я погледнете! Тя плаче, за Бога! Въобще не е добре.

— Съжалявам — отвърна Харди. — Не съм имал намерение да я разплаквам.

— Ами независимо дали сте имали намерение или не… — Погали я по косата. — Всичко е наред, мила. Всичко е наред.

Тя се отдръпна и погледна към съпруга си. Гласът й се бе пречупил, истеричната реакция бе на път да вземе връх.

— Не е наред! Няма да бъде наред! Може би никога вече!

— Разбира се, че ще бъде. Ще преодолеем това и…

— Няма, Джоуел. Ти не разбираш. Аз бях там. Аз бях там! — обърна се и посочи към Киурко. — Той ме е видял. О, Господи! О, Господи! Много, много съжалявам.

 

 

Три дни по-късно, след като лабораторията потвърди, че откритите отпечатъци и ДНК-пробите съвпадат с тези на Мая Таунсхенд с намерените върху бравата на апартамента на Левън, Скиф и Брако арестуваха Мая.