Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (40)

40.

— Всъщност — каза Глицки, — наслаждавам се на почивката. Прекарвам ценно време с малкото плъхче тук.

Закари, въпросното плъхче, все още носеше каска, но иначе изглеждаше и се държеше като всяко едно друго здраво и нормално дете. Играеше си със сестра си в пясъчника в задния двор на Глицки, който допълни:

— Закрепяваме връзката помежду си.

— Не се самозалъгвай. Вие никога не сте я губили.

— Може и да не сме, но така го чувствам. Загубил връзка със света.

— Така, добре… — седяха на най-горното стъпало, на обичайното им място, и гледаха надолу към задния двор и към зелените поляни около Президиума на Сан Франциско в далечината. — Завърна се точно навреме, така че да не се самообвинявам, че не съм направил достатъчно.

— Не е необходимо. Мисля, че вече ти казах. Приключих със самообвиненията.

Харди го погледна отстрани.

— Ако това е истина, как ще те разпозная? Ще намериш нещо друго, за което да се самообвиняваш, само гледай! Просто си такъв! Леко смахнат, но си струва спасяването ти. Незначително. В крайна сметка.

— Благодаря.

— Няма за какво. Всъщност — добави Харди, — не че нямах какво по-приятно да правя в неделния следобед, но ти се обади.

— Да.

— Отново ли ще ме караш да гадая?

— Ако искаш, мога да ти кажа какво открихме в Киурко.

— Имаш предвид освен разплисканата кръв по какво… обувките му?

— Обувки, отметнати.

— И четирийсеткалибров „Глок“, с шестоъгълна полуцев?

— Не, но имаше три кръгли почистващи принадлежности, които биха паснали на този пистолет. Освен това?

— Предавам се! Не, чакай! Трева?

— Добър си. Можеш ли да познаеш колко?

— Не. Предавам се, докато съм в положение. Тревата бе достатъчно добро предположение. Какво друго?

— Мисля, че ще ти хареса. Искаш ли още няколко секунди?

— Добре — свойствена тишина се настани за около минута, след което Харди възкликна: — Какво друго?

— Изрезки от вестници. Стари.

— Хулио Гомез.

— Точно така.

— Щях да се сетя, ако бях помислил още малко.

— Точно както се сети, че Киурко познава Пресли.

— Не. Трябваше да направя това много по-рано. В смисъл, Уайът ми каза, че в „Гугъл“ не излизат никакви резултати за Дилън наскоро, така че как тогава Крейг е успял да открие Левън? Отговорът е, че не би могъл. Няма начин, няма как. Особено когато осъзнах, че са съдени поотделно. Така че трябва да е познавал Левън от преди това. Дори знаех, че Крейг е посещавал Университета на Сан Франциско, а и знаех, че фигурира в списъка на Дилън. Имам предвид, че знаците бяха навсякъде, но аз не можах да ги разчета и свържа.

— Да — съгласи се Глицки, — малко си бавен. Удивително е как успяваш да си намираш клиенти все още.

— Сам се изумявам на самия себе си. Макар че — Харди въздъхна, — какво фиаско накрая, а?

— Чух те. Това е едно от нещата, за които няма да се самообвинявам. Решил съм.

— Доста разумно. Нямаш избор.

— Наистина. Никакъв.

— Знам. Вярвам ти. Чудил ли си се някога, как нещата стигнаха толкова далеч? Обвинението на Мая, смъртта на Харлан. Ами Скиф? Дори и Руиз. Да не споменаваме Киурко. Ами горкия пристав? За какво беше всичко това? Толкова много жертви! Но това е криминалната част — премахни престъплението, вкарай го в съда… — Харди погледна встрани към приятеля си. — Но ти си ченге, така че предполагам, че това не е твой проблем, нали?

— Добро попадение — Глицки цъкна с език. — Относно това, как нещата са стигнали толкова далеч, ако трябва да бъде честен, отчасти грешката е моя. Изоставих работата си. Притеснявайки се за Закари.

— Това е много малко. Но все пак съм горд, че отново си в релси и отново се самообвиняваш — Харди погледна часовника си. — Успя да се въздържиш само за около четирийсет и пет секунди. Мисля, че това е нов рекорд!

— Не, знам, че основно грешката е на Скиф и Господ ми е свидетел, че си плати за това!

— Как е Брако? Говори ли с него?

— Не, само малко, след като се случи всичко това.

— Как е?

Глицки въздъхна.

— Говориш за самообвинения. Той ми каза, че е трябвало да повдигне въпроса, да каже нещо, но е искал да е лоялен към партньорката си.

— Ченгета и лоялност, а?

— Не знаеш ли? Просто се надявам да намери достатъчно основания и да не напусне, но не бих заложил.

От друга страна, Трея има много забавни новини, които може би още не си чул.

— Отново е бременна!

Глицки го погледна лошо.

— Дори не се шегувай с това! Мисли за прокуратурата.

— Кларънс се оттегля и тя ще я поеме!

— Неправилно. Мисли за Пол Стайър.

— За Нервака ли?

Глицки кимна.

— Доста е изнервен между две работни места! Поне докато не се закачи за Глас или за някой друг.

— Не съм сигурен. Господин Глас може да си има доста проблеми по-натам. Да се заяждаш с кметицата, да изровиш всички тези лайна и да твърдиш, че са верни! Слуховете изобилстват. И като говорим за това, говори се, че и ти ще се хванеш отново на хорото следващата седмица.

— Може би. А може би не.

— Нека позная. Отново самообвинения, а?

Глицки кимна.

— Доста си близо.

 

 

Тамара Дейд знаеше, че разстроените, объркани и невярващи на събитията родители на Крейг Киурко са го кремирали и са разпръснали праха му от Голдън Гейт Бридж. Не искаше да им се натрапва в тяхната скръб, освен това не забравяше, че тя и Крейг бяха скъсали. Сериозна и безвъзвратна раздяла. Така че не бе част от семейството, а и не искаше да бъде.

Но самата тя страдаше и трябваше някак да го преодолее.

Сега, четири дни след службата в негова памет, Тамара стоеше на вълнолома и чакаше ферибота, за да отпътува за Сосалито. Не се бе върнала на работа, дори не бе звъняла от деня на престрелката. Вместо това, от четири дни насам бе започнала да идва тук след почти безсънните и изпълнени със сълзи нощи, прекосяваше залива и сядаше сам-самичка край вълнолома на Сосалито. Наблюдаваше безмълвно водата, след което се качваше отново на обедния ферибот и се прибираше. Повтаряше пътуването и следобед и се връщаше в града, след като тъмата се бе спуснала.

Днес времето бе мрачно, ветровито и ужасно студено. Щом фериботът се отдели от брега, вълните започнаха да се блъскат и да хвърлят пяната си върху откритата палуба. Именно тук Тамара бе избрала да застане, но днес, дори и с дъждобран, бе прекалено влажно, прекалено отвратително. Обърна се и влезе отново вътре, купи си топъл шоколад и си намери място на една маса край прозореца, откъдето можеше да гледа навън и…

Какво?

Да си представя какъв би бил животът с Крейг? Да се чуди защо така и не успяха да осъществят истинска връзка помежду си? Да се опита да проумее какво бе извършил и защо? И какво просто се бе случило в онази съдебна зала?

Нищо от това не й звучеше логично. Бе й невъзможно да мисли за абсолютната истина, че той е убил Дилън Воглър, Левън Пресли и очевидно някакъв продавач в магазин за алкохол преди години. Как е могъл да живее, след като е виждал случващото се с Мая и започването на процеса срещу нея?

Кой е бил той през цялото това време и как тя не е забелязала това?

Нямаше отговор на нито един въпрос. Освен че ще мине доста време, преди да повярва отново на романтичните си чувства към някого и въобще на основните си човешки инстинкти. Може би никога, помисли си тя. Гледаше към бруленото от вятъра, сивкаво-зелено, бяловърхо вълнение.

— Мястото заето ли е?

Познатият глас я стресна и Тамара бързо завъртя глава, за да се увери, че това е нейният шеф, Уайът Хънт. След като установи това, обърна отново поглед към прозореца, раменете и се спуснаха и пое дълбоко въздух.

— Как ме откри?

— Аз съм детектив, Там. Да откривам хора е това, което правя. Ако не искаш да седна до теб, ще си намеря някое друго местенце.

Тя отново се обърна към него.

— Не, няма нужда. Седни — след като той се настани, младата жена продължи: — Не знам дали бих могла да се върна на работа.

— Добре. Не съм дошъл за това. Просто исках да се уверя, че си добре.

Устните й се разтеглиха в суха полуусмивка, полуплач:

— Не знам какво означава това „добре“. Вече не. Не мога да повярвам, че Крейг го няма. Но най-вече не мога да повярвам какво е представлявал.

Хънт кимна.

— На мен също ми е трудно.

— Да не би и двамата да сме били слепи?

— Не знам. Предполагам. Макар че как бихме могли да знаем? Какво е направил, за да се досетим?

— Не знам. Но не мога да спра да мисля, че е трябвало да разбера. Да забележа нещо. Знам, че беше объркан, че имаше своите лоши моменти, но почти винаги се е държал добре с мен. С всички. Наистина.

— Ти никога не си го заплашвала. Слава богу!

Тя отново пое дълбоко въздух.

— Значи наистина го е направил. В смисъл Воглър и Пресли.

— Не смятам, че има някакво съмнение в това, Там.

Тя се обърна и погледна през прозореца към пенливия залив. Някъде там далеч бяха призрачните очертания на Алкатраз, най-стария пустеещ затвор, заедно с всичките му грохнали помещения.

— Наистина не знам какво да правя, Уайът. Относно работата де.

— Какво ще кажеш да отложиш това решение за малко по-натам?

— Дори и така. Не знам. Сякаш светът е напълно различен. Може би трябва да съм в различна сфера, около различни хора.

— Може би.

— Нали няма да ме намразиш?

Той постави ръце върху нейните.

— Няма нещо, което би могла да направиш и което би могло да ме принуди да те намразя. Знаеш това.

Тамара се обърна към него и се опита да се усмихне.

— Не мисля, че знам каквото и да било вече, Уайът. Имам чувството, че са ми откраднали наивността или нещо подобно. Просто чакам тези облаци да се разпръснат, но не вярвам наистина, че това ще се случи.

— Само дето винаги преди това се е случвало.

— Не — отвърна тя, — облаците никога досега не са били така гъсти. И наистина го ненавиждам заради това.

Тои я потупа по ръката.

— Време — каза й.

Тамара отново опита да се усмихне.

— Господи, надявам се да е така.

 

 

Три седмици след последния ден от процеса на Мая телефонът в офиса на Харди зазвъня. Той натисна бутона, за да говори с Филис.

— Йо.

Почувства незряло удоволствие от последвалата раздразнена въздишка на секретарката си — старшите адвокати не отговаряха неофициално, тъй като това водеше до снижаване на авторитета. Провери, че часът наистина е четири и половина и отново подразни Филис, като я изпревари и додаде:

— Изпрати семейство Таунсхенд при мен.

Двамата влязоха, хванати за ръце. Мая бе толкова сияеща и прелестна, че ако я бе срещнал на улицата, вероятно не би я разпознал и би я подминал. Косата и бузите й искряха. Бе свалила килограмите, натрупани следствие на затворническата храна, бе изчезнала и бледността, следствие на затвореното пространство. От своя страна Джоуел бе възвърнал чувството си за комфорт, увереност, дори притежаваше дружелюбна усмивка, която Харди не бе забелязал преди.

Не че имаше за какво да се усмихва през последните шест-седем месеца, но нещо в поведението им намекваше за подновена връзка, за улеснени, искрени взаимоотношения. Нямаше ги вече богатия и успял съпруг и раболепната, стояща си вкъщи съпруга, а бяха истински партньори. Доста за улавяне от първо впечатление, но Харди реши да повярва, че всичко това е истина.

Поводът бе последното плащане за неговите адвокатски услуги. Макар че можеха да го направят с чек по пощата, те искаха да дойдат и да го дадат лично и той бе доволен от възможността да ги види отново, след като са загърбили изпитанието си. Предложи им кафе, изказа съболезнованията си за Харлан, които и двамата приеха, и побъбриха за общи неща, докато се настаняваха в оформеното за разговори пространство, точно до бюрото на адвоката.

След което Джоуел бръкна във вътрешния си джоб и извади запечатан плик с логото на неговата фирма.

— Ако желаеш, можеш да го отвориш и сега — окуражи го Мая.

— Няма нужда — леко се подсмихна Харди. — Предполагам, че горе-долу е точен.

— Може би не — възрази Мая, с палава усмивка, с която сякаш му отправяше предизвикателство.

Харди въздъхна, отвори плика, извади чека и погледна към двамата изненадано.

— Това е… Не мога да си спомня последния път, когато езикът ми е бил вързан на фльонга.

— Това е допълнително възнаграждение — обясни Джоуел.

Мая вече искрено сияеше.

— Просто преценихме, че едногодишната заплата на Дилън би била прекрасна симетрия.

— Доста повече от симетрия е — отбеляза Харди. — Сигурни ли сте, че… Съжалявам, но съм малко изумен. Това е повече от невероятно щедро.

Мая кимна.

— Ти спаси живота ми, Дизмъс. В много отношения — тя се протегна и постави ръка върху коляното на съпруга си. — Аз му казах.

— Браво на теб — поздрави я Харди и се обърна към Джоуел. — И се обзалагам, че дори не си бил изкушен да я напуснеш.

Той постави ръце върху нейните.

— Дори и не ми хрумна. Никога не бих. Независимо какво се случи. Не знам дали наистина е вярвала в това преди. Но всички допускаме грешки. Правим неща, от които се срамуваме, че и по-лоши.

— Знам. И на мен ми се е случвало — съгласи се Харди. — Макар че предпочитам това да си остане между нас. Моите съдружници ще бъдат шокирани и ужасени.

— В моя случай — произнесе Мая, — аз… Ние просто искаме да ти благодарим… много. Това беше бреме, с което живях всеки божи ден, толкова дълго, а просто вече не се налага. Чувствам се като друг човек.

Джоуел не бе пуснал ръката й.

— Същият човек, само по-щастлив. И по-добър.

Погледът й бе изпълнен със задоволство.

— Arrete un peu. На френски е. Спрете за малко. Но не за много. — След това отново се обърна към Харди, като леко въздъхна. — Както и да е. Ако нямаш нищо против, дали може да ми обясниш една малка подробност, която бих искала да разбера, но не мога. Наистина не мога.

— Ако мога, ще го направя.

Мая си пое въздух.

— Защо мен?

— Защо теб? Какво?

— Имам предвид Крейг Киурко. Защо е избрал мен да натопи? Аз никога дори не бях чувала за него, а изведнъж той ме избира и се опитва да съсипе живота ми. Не разбирам какво се случи. Как се случи това?

Харди взе чашата си с кафе и отпи. Знаеше, че това е отличен въпрос и че тя заслужава отговор. Но нямаше такъв. Крейг бе мъртъв и никой никога не би могъл да узнае със сигурност. Той просто се надяваше, че този, с който разполага — и който доста бе обмислял, — ще е достатъчно добър за нея.

— Добре — започна той, — ето моето предположение. Дилън се е занимавал с изнудвания и е бил доста алчен човек. Дълго е бил щастлив, че те е въртял на малкия си пръст, че продава трева, водил е и онзи свой списък. Но нали си спомняте, че също така е знаел, че Крейг е убил това момче Гомез. Поради факта, че и двамата са били замесени в обира и макар да звучи малко налудничаво, но поне технически, от правна гледна точка и двамата са виновни за това убийство, независимо кой е дръпнал спусъка. Но той е обичал да стига до крайности. Дилън де. Това, което предполагам, че се е случило, е, че всички са били в „Бей Бийнс Уест“ някой ден, преди да бъде убит, и Дилън отново е повдигнал този въпрос. А Крейг се е опитвал да си вземе разрешителното, безупречен през всичките тези години, мислейки си, че е загърбил миналото си, и Дилън отново му го припомня. Някак си той му е бил споменал какво ти причинява — вероятно му е спестил детайлите, но е казал достатъчно, за да си помисли, че ти също разполагаш с достатъчно основателни причини, за да искаш да отстраниш Дилън. Тогава решава да убие Дилън и всичко, от което се нуждае, е да се появиш малко след това.

— Затова ме вика? Той ли е бил?

— Не съм сигурен. Но Дилън има бруклински акцент, който не е толкова труден за имитиране. Крейг ти се обажда късно пред нощта, кратко и ясно ти заявява, че е възникнало нещо спешно, за което не може да говори… А ти идваш търчейки. Той е знаел в колко часа всеки ден Дилън минава по алеята. Знаел е, че носи твоя пистолет в себе си. Във всеки случай всичко е проработило. Ако ме питаш мен, ти си голяма късметлийка, че не се е позабавил. Щял е и теб да те убие.

— И аз си мислих същото. Донякъде съм изненадана, че не го е направил.

Харди разтърси глава.

— Двама мъртъвци и полицията продължава да търси кои ги е убил. Прекалено много за оркестриране. Искал е да е просто.

— Ами Левън?

— Левън би си припомнил разговора им в кафенето, спора им, на който Еухенио Руиз е бил свидетел, сещаш ли се? Затова отива в Левън, вади пистолета си, кара Левън да ти се обади и да те покани, минава зад него и… Е, знаеш останалото.

— Значи въобще не ме е познавал и просто е направил това?

— Да, така мисля — отвърна Харди.

— И аз й казах същото — добави Джоуел. — Тя заяви, че това й звучи като същността на злото. Не иска да повярва, че хората наистина могат да бъдат толкова лоши, в душите си.

— Имам предвид — каза Май, — със сигурност всички правим грешки. Някои са направо ужасяващи. Но това не е просто грешка. Това е съзнателно решение напълно да унищожиш човек, когото дори не познаваш.

Харди кимна.

— Точно така.

— Не искам да повярвам, че хората наистина могат да са такива — въздъхна Мая.

— Не всички. И слава богу, може би не и прекалено много. Но определено някои са.