Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (16)

16.

Вихреният вятър блъсна вратата на колата на Даръл Брако от ръцете му и я затвори вместо него под изсипващия се пороен дъжд върху асфалтовата настилка. Инспекторът наведе глава, дръпна качулката на жълтия си анорак и бързо притича в очевидната посока — към буса на съдебния следовател, паркиран пред патрулна полицейска кола, чиито светлини осветяваха верандата и предните прозорци. Часът бе десет и четирийсет и три минути, когато Брако показа значката си на двамата патрулиращи полицаи, стоящи пред вратата.

Дебра Скиф вече беше вътре и заедно с няколко полицейски служители проучваха сцената на местопрестъплението. Стояха на ъгъла между коридора и кухнята. Тук бяха Ленърд Фаро и екип от двама инспектори — Бени Йънг и Ал Талънт, които бяха приели повикването. Всички се стремяха да не пречат на фотографа да си свърши работата.

Скиф бе видимо мокра и от нея не струеше щастие. Даръл огледа наоколо — убийството бе извършено на приземния етаж в предната дясна част на викторианска сграда в квартал Потреро Хил. Нямаше очевидни следи от борба в дневната, където се намираше Брако. Разстроен млад човек седеше на дивана, с ръце, мушнати между колената, докато друг патрулиращ полицай седна срещу него, без да промълви и дума.

Нямаше много следи от борба и в кухнята, към която Брако хвърли поглед през рамото на Скиф, с изключение на обърнат кухненски стол, проснатото тяло на пода и локвата кръв под главата на Левън.

— Не че не съм развълнуван от присъствието си тук — съобщи Брако на всички присъстващи, — но би ли могъл някой да ми припомни, защо се нуждаете от Деб и мен?

Талънт бе в средата на трийсетте си години, бегач на дълги разстояния с големи зъби, с двойна брадичка и вечно леко набола брада, която никога не можеше да избръсне гладко.

— Не е по наше желание — отвърна той. — Уведомихме Глицки и той нареди да ви повикаме.

Дебра се обърна към партньора си:

— Слушай, Даръл, защо не оставиш Бен да говори?

Йънг, със здраво телосложение и обикновено във весело настроение, в момента изглеждаше сякаш всичко му е непоносимо и е напълно изтощен. Протегна се и натисна бутон на телефона в кухненския ъгъл.

— Левън — прозвуча мъжки глас, — аз съм частен детектив Уайът Хънт и работя за един адвокат от града, представляващ жена, която се нарича Мая Таунсхенд и ти може би познаваш като Мая Фиск. Предполагам, че с нея сте посещавали общ университет. Ако би могъл да ми отделиш малко време, искам да ти задам няколко въпроса и бих бил благодарен, ако ми върнеш обаждането. Номерът на мобилния ми телефон, на който можеш да звъннеш по всяко време, е…

Йънг натисна бутона стоп и се обърна към колегите си:

— Обадихме се на Хънт и го попитахме върху какво точно работи и така стигнахме до Дилън Воглър. Името ми прозвуча познато, обсъдихме го и решихме да звъннем на Ейб.

— Добре, че сте се обадили, Бени — каза Скиф. — Не обръщай внимание на Даръл. Става малко раздразнителен, когато му прекъснат съня за разкрасяване.

— Хей — обади се Брако, — не съм раздразнен. Казах, че съм развълнуван от присъствието си тук. А след като е свързано с разследването около Воглър, толкова по-добре — посочи към дневната. — Кое е това дете там?

— Гаджето му — отвърна Йънг. — Казва се Брандън Лоурънс и твърди, че е актьор. Той ни се обади и изчака да дойдем. Имали са уговорка за вечеря и е разполагал с ключ от апартамента, но когато е пристигнал, всичко е било приключило и мисля, че му вярвам.

— Нека все пак да го задържим още малко.

— Затова и се намира още тук — малко грубо изкоментира Талънт. — Никъде няма да ходи, докато не го пуснем.

— Хей, без да се обиждаме, Ал. Като видя пресен труп и леко се надъхвам. — Брако погледна около и под тялото и се обърна към началника: — И така, Пен, с какво разполагаме?

Фаро бе представител на метросексуалността — добре оформена брадичка под формата на катинар, множество златни верижки около врата и макар да бе превалил четирийсетте години, но изглеждаше и бе облечен, сякаш е с десет години по-млад. Бе се облегнал на кухненската стена и сега се отблъсна от нея.

— Бил е ударен силно и след това е ударен поне още веднъж. Предположението ми е, че е извършено със задната част на сатъра, който намерихме измит до мивката. Може би е починал още преди втория удар, макар че трябва да изчакаме резултатите от аутопсията, не че има голямо значение. Вече е достатъчно мъртъв.

Фаро се премести към най-отдалечената част на кухненската маса.

— Който и да го е направил, нашата жертва несъмнено го е познавала. Или нея. Няма следи от насилствено нахлуване — посочи към масата. — Забележете мокрото кръгче срещу мястото, където е бил Левън. Може би са седели заедно и са пийвали нещо. Събрахме в торба няколко чисти и сухи чаши, които се намираха на подноса до мивката. Може да открием отпечатък върху някоя от тях, но е малко вероятно. Така че вероятно бихме могли да кажем, че убиецът е доста добър клиент — почиства след себе си. Мишел — обърна се към фотографката, — засне ли всичко това?

Тя кимна, след което насочи фотоапарата и засне кръга върху масата още веднъж. Отново отстъпи назад и огледа внимателно стаята, за да се увери, че не е пропуснала нещо.

— Тогава каква е връзката с Воглър? — поинтересува се Брако. — Освен Мая.

Ал Талънт знаеше отговора и на този въпрос.

— Все още не сме запознати.

— Затова ли ни поканихте на тази забава? — попита Брако.

Талънт кимна в знак на съгласие.

— Доста добро предположение!

— Нещо друго? — включи се и Скиф.

— Не — отговори Йънг. — Левън е чист, има работа и въобще всичко.

— Къде работи? — попита Брако.

— В Американската школа за театър и изящни изкуства. Имаше визитки в портфейла си. Главен сътрудник по развитието. Издигал се е.

Скиф погледна към трупа и промълви:

— Вече не.

— Ами трева? — попита Брако. — Намерихте ли някакви следи от марихуана?

— Странно, че попита — отвърна Фаро. — Открихме полупълно пакетче в шкафчето до леглото му. Не си струва труда да се говори за него. Но след като има връзка с Воглър…

Брако кимна.

— Благодаря.

— Добре — каза Талънт, — ако не се нуждаете повече от нас, беше ни много приятно.

 

 

Брако и Скиф останаха, докато екипът на съдебните следователи не изнесе тялото някъде към два часа сутринта. Останаха и хората на Фаро, които продължаваха да изследват внимателно жилището от горе до долу, но прибавиха много малко към наличната вече информация.

В дневната полицаите разговаряха отново с Брандън Лоурънс, който имаше собствен ключ за апартамента и се обадил на полицията, след като открил тялото. Потвърждавайки очевидното обясни, че Левън е живял сам и са имали „прекрасна, стабилна връзка“. Също така отбеляза, че не е пипал нищо, след като открил тялото и не е бил в състояние да стои близо до любовника си — през цялото време чакал навън, докато пристигнала първата патрулираща кола. Щял да направи всичко — всичко! — за да им помогне да открият кой е направил това. Но не е забелязал нищо подозрително в квартала или докато е влизал в жилището. Брако и Скиф взеха личните му данни, проба за ДНК-тест и пръстовите отпечатъци. Обясниха му, че целта е изключване от списъка със заподозрените и го изпратиха вкъщи.

Брако го придружи до входната врата, след което се върна и седна на края на дивана, на разстояние от партньорката си, която се бе настанила във фотьойл в добре осветената дневна. Скиф имаше измъчено изражение. Въздъхна. Най-накрая погледна към Брако.

— Не мога да повярвам, че въвличането на Джери и раздрусването на нещата в семейство Таунсхенд би могло да има нещо общо с всичко това.

— Може би няма, Дебра. Може би Мая няма нищо общо в случая.

— Наистина ли го вярваш?

— Не. Ати?

— Уповавайки се на правилото, че съвпадения не съществуват, аз също.

— Много бих искал да й се обадя точно сега, за да проверя дали има алиби.

— Все още не. Не и посреднощ, без да разполагаме с нещо повече.

— Знам. Но все пак…

— Ще изтърпим нощта и ще се появим при нея точно в седем. Ако няма алиби, ще седнем да си поговорим сериозно.

— Тя просто ще се обади на Харди и той няма да й позволи да говори.

— Добре. Събуди го и него рано. И между другото, исках да те питам, как така се държиш приятелски със защитник?

— Не бих стигнал толкова далеч, че да го определя като „приятел“. Той и Ейб са приятели. Работил съм един или два пъти с него. Знаеш ли, че беше полицай?

— Кой? Харди ли?

— Да. След това работеше към Прокуратурата.

— А стига, бе!

— Истина е.

— Какво го накара да премине на тъмната страна?

Брако я погледна.

— Ти си по-бясна на самата себе си, отколкото на мен, Харди или които и да било друг!

Тя разтърси глава.

— Не трябваше да ходя при Глас. Левън може би все още щеше да бъде жив.

— Няма да кажа нищо подобно, че е било по-добре да го обсъдиш с твоя партньор.

— Добре. Недей.

Брако замълча за минута, след което смени темата:

— Какво ще кажеш за сатъра?

— Като оръжие на убийството? Изглежда е свършило работа.

— Смяташ ли, че е оръжие, което би използвала жена?

— В моментен импулс? Да, бих.

— Но не би могло да е моментен импулс. Който и да е бил, го е познавал и ако е дошъл тук, за да го убие, тогава би следвало да си носи нещо, с което да го извърши.

Скиф кимна.

— Или това, или тя е знаела, че той има сатър. Всичко, което е трябвало да направи, е да го прикотка в кухнята и да застане зад него. Всъщност — разпали се от теорията си и продължи, — смятам, че ми харесва, че е използвала обратната, тъпата страна. Мъж едва ли би постъпил така.

Брако се облегна върху дивана.

— Може би не. Не знам. Но можем да си говорим за това цяла нощ и да не стигнем до никъде. За разлика от това, което знаем.

— Което е?

— Ами придържай се към простите факти. Нека си представим, че Левън е бил близък с Мая в университета. Ние предполагахме и че Воглър е изнудвал Мая, така че можем да приемем това за факт. На какви мисли ни навеждат тези неща?

— Тя е свръзката. И тримата са учили заедно.

— Така го виждам и аз.

— В онези години тя не е притежавала кафене.

— Да, така е. Вероятно изнудването не е започнало тогава, а когато вече е разполагала с пари.

— Може да е плащала и на Левън по някакъв начин.

— И след това разбира, когато Воглър е бил убит, че Левън изведнъж се оказва малко неудобен.

— Не, той е много неудобен.

Брако размишляваше върху всичко това, но изведнъж се сепна, изправи се и отиде до масичката, върху която в плик бяха поставени различни неща, включително и съдържанието на джобовете на жертвата и мобилният му телефон. Той и Скиф възнамеряваха да прегледат входящите и изходящите номера, които бяха автоматично заключени. Решиха, че могат да изчакат до сутринта, докато хората се събудят. Брако взе телефона, включи го и седна обратно на дивана.

— Обожавам тези неща — каза той. — Спомняш ли си каква борба беше, за да се докопаш до разговорите, които са провели жертвите? Дни, седмици, призовки. Сега само натискаш един бутон и бинго! И така, почваме.

Първият номер, които Левън бе набрал, беше с код 415 и на Брако му се стори познат. Извади собствения си мобилен и провери обажданията, които самият той бе направил, докато не попадна на същия телефонен номер.

— Изглежда, че Левън се е почувствал достатъчно неловко, за да се обади на някого, когото ние познаваме — отбеляза той.