Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (24)

24.

— Няма за какво да се тревожиш — каза Уейн Тикнър на дъщеря си Джанси.

С нахапания си до кожата показалец, тя зачовърка едно засъхнало петно от кетчуп на кухненската маса. Дигиталният часовник на печката показваше, че е десет и седемнайсет.

— Лесно ти е да го кажеш, татко. Ти няма да свидетелстваш.

— Вярно е. Но те вече ти казаха всичко, за което смятат да те разпитват, нали така? Един вид, подготвиха те.

— Зная. Но какво ще стане, ако не се придържат само към това?

— Защо не?

— Може би искат и мен да обвинят за тревата. Искам да кажа, че достатъчно го споменаваха. Не съм ли живяла през цялото време от тези приходи? Не съм ли помагала с бизнеса?

— Мисля, че гарантираха да не го споменават. Не беше ли това част от сделката?

— Ами всъщност нямаше истинска сделка. По-скоро ми беше обяснено, че ако аз мога да им помогна, и те ще ми помогнат.

— Като не те забъркват в историята с наркотиците, така ли?

— Предполагам. Да. Всъщност не мога наистина да отрека, че съм знаела.

Тя се нацупи и въздъхна.

— Или адвокатът на защитата? Ами ако след като се кача там, започне да ме пита разни неща за мен и Робърт? Искам да кажа, че ако хората знаят за това, ще изглежда, че сме се събрали доста скоро след Дилън. А ако разберат, че е от преди това, още повече.

— Как някой ще разбере за това? — попита баща й.

— Не зная.

— И дори и да разберат, тогава какво?

— Тогава могат да започнат да събират парчетата и да схванат, че Дилън ме е удрял. И ето ти човек, който ме бие и на когото аз изневерявам. Виждаш ли накъде бия? Няма да изглежда никак добре.

— Да, но скъпа, слушай. Те вече знаеха това и не са обвинили нито теб, нито Робърт в нещо, нали така? Обвиниха Мая Таунсхенд. Конфискуваха й пистолета.

— Добре, но всички знаят, че Дилън тъкмо го беше взел от кафенето.

— Не смятам, че ченгетата наистина знаят това, мила. И не мисля, че аз доброволно ще им го кажа.

— Не се тревожи. Аз няма да им кажа доброволно нищо.

Внезапно, изнервена, тя се изправи, отиде до мивката, намокри една гъба за миене на чинии и я донесе обратно, за да избърше масата — засъхналият кетчуп, петна от кафе от последните няколко дни, малко разляна овесена каша.

— Просто се тревожа — рече, — това е.

— Е, нормално е да се притесняваш.

Тя застана неподвижно и стисна гъбата.

— Просто не искам да виждат колко е хубаво, че убиха Дилън. Знам, че не е редно да се говори така за мъртвите, но…

Очите на Уейн потъмняха.

— На мен можеш да ми кажеш каквото искаш за него. Знаеш това. Според мен даже трябваше да го очистят по-рано. — След това, външно поуспокоен, продължи: — Дори и след милион години няма да помислят, че ти си имала нещо общо. Освен това, ти и Робърт твърдите, че сте били тук цялата сутрин. Не си заподозряна за никого, скъпа. И не би могла да бъдеш. Затова просто дай отговорите на въпросите, на които ги знаеш, и остави останалото на мира. Как ти звучи така?

Тя се отпусна на стола си и въздъхна.

— Звучи ми като план, татко. Просто ще се опитам да си го напомням.

— Добре ще направиш — кимна Уейн, протегна ръка и я положи върху нейната на масата. — Сега, как се оправяш с парите напоследък?

Тя се усмихна леко.

— Добре. Говорих със застрахователния агент. Останах с усещането, че само чакат да осъдят Мая. Когато това стане, няма да имат никакво оправдание да не ми изплатят парите. Така че трябва да очакваме чека скоро след това.

— След като я осъдят? Само за да те изключат? Не може да е казал това.

— Горе-долу. Не че някой смята… — Тя остави думите да увиснат във въздуха. — Просто твърди, че ако имат избор, когато някой все пак бъде обвинен в убийството, работата е по-чиста.

— Човек би помислил, че когато някой друг е вече арестуван, това ще е достатъчно.

Джанси сви рамене.

— Може би не е все пак.

Измъкна ръката си изпод неговата и седна отново на стола си, като стискаше и отпускаше гъбата в другата си ръка, сякаш беше топка за намаляване на напрежението.

— Обзалагам се, че независимо от това, което ми е казал до момента, ще изчакат, докато тя бъде осъдена. В случай че тя все пак не бъде осъдена, тогава все още ще има вероятност да съм го извършила аз.

— Ти да си извършила какво?

— Сещаш се. Да съм убила Дилън.

— Не мога да повярвам, че е казал това?

— Ами… не точно, не. Но на мен така ми се струва.

Лицето на баща й помръкна. Той седна право срещу нея от другата страна на масата, със стиснати юмруци и заплашителен поглед.

— Знаеш ли името на застрахователния агент? Може би ще отида да си поговоря с него.

Но Джанси поклати глава. Баща й си бе „поговорил“ и с Дилън и това не й бе помогнало изобщо.

— Не е нужно да го правиш. Не мисля, че е лично негова идея. По-скоро политика на фирмата, това е всичко.

— Ще се изненадаш — рече Уейн. — Казват ти, че е политика на компанията и след това разбираш, че просто се опитват да се докопат до премия или точки за кексчета или нещо друго, като отказват да ти изплатят обезщетението до последния възможен момент и дори и след това.

— Не, татко, не мисля, че случаят е такъв. Той ми се видя добър човек.

— Всички смятаха и твоя Дилън за добър човек.

Тя поклати глава.

— Не е същото.

— Ами не, всъщност никога не е същото. Но се обзалагам, че мога да накарам милия човек от застрахователната ти компания да преосмисли позицията си, политиката на фирмата или каквото и да е.

— Не мисля, че… Искам да кажа, оценявам факта, че се опитваш да ми помогнеш, но не мисля, че все още ми е необходима помощ за застраховката.

Уейн пое дъх няколко пъти, отпусна юмруците си и положи ръце на масата.

— Не мислеше, че имаш нужда и за Дилън.

— Както каза, това беше различно.

— Може би не чак толкова все пак. Някой се възползва от добротата ти, мислейки си, че може да му се размине всичко, което прави. Но когато те погледна, виждам болката в очите ти, в живота ти…

— Не всичко е болка. Има и добри времена. Бен, а сега и Робърт…

— Но също така няма и обещания от Робърт.

Джанси въздъхна.

— Нека не започваме пак, татко. Малко е рано за обещания. Той все още е в медицинския. И въобще не се държи с мен така, както го правеше Дилън…

— И по-добре за него да не започва.

— Не го прави и засега това е достатъчно, нали? Моля те.

Уейн отново протегна ръка и покри тази на дъщеря си. Гласът му внезапно се бе изпълнил с емоции.

— Просто виждам през какво си минала напоследък. И ето сега има нов човек, който един вид живее с теб, а не се споменават брак или отговорности. Не го разбирам. Не разбирам защо позволяваш да бъдеш забъркана в такива ситуации.

— Този не е лош. Обещавам. — И повтори: — Обещавам, татко.

Той изпусна целия въздух от дробовете си.

— Добре, ако наистина мислиш така. И си добре с парите? Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Дилън остави доста пари. Използвам тях.

— Пари от дрога.

— Вероятно.

— Знаеш ли, ако продължаваш да ги харчиш, за да живееш, а нямаш заявени приходи, данъчните могат да се усъмнят. Може би трябва да се замислиш за начин, по който да ги впишеш.

— Сигурна съм. Хайде, не се тревожи. Не харча толкова много. Не е като да съм излязла навън и да хвърлям пачки долари, за да купонясвам. Единственото, което правя, е да пазарувам с тези пари. А и данъчните няма да се заинтересуват от човек като мен. Искам да кажа, че говорим за по-малко от десет хиляди долара.

Това не беше вярно и го каза само за да успокои баща си. В действителност Дилън бе оставил близо двеста хиляди долара и ги държаха — буквално — в скривалище под няколко разхлабени дъски на едно място, до което можеше да пропълзиш под къщата. Джанси отиваше да провери дали са там всяка нощ и по няколко пъти всеки ден. И никой, дори и Робърт, не знаеше, че тези пари съществуват. Но поне едно от нещата, които каза на баща си, бе вярно — тя не се притесняваше за пари.

— Имаш толкова пари, които се валят из къщата? Имаш ли идея колко опасно може да бъде това?

Тези думи най-сетне извикаха на лицето й топла усмивка.

— Татко, трябвало е да станеш психиатър. — Тя вдигна ръката на баща си и я поднесе към устните си. — Когато дойде тук, аз бях тази, която се тревожеше за всичко. Сега всичко се струпа на теб. Така че сега аз ще ти го кажа. Няма нужда да се притесняваш. Нито за Робърт, нито за застрахователния агент, за пари или за данъчните. Всичко ще бъде наред. Обещавам. Наистина обещавам.

 

 

Крейг Киурко се надигна, така че голият му гръб да се опре в горната табла на голямото му легло.

— Може би просто трябва да си сменя работата.

Тамара, която тъкмо увиваше зелен копринен халат около себе си, тъй като излизаше от банята, спря на място в мокрите си следи.

— Да видим. Мъж прави любов с невероятно красивата си и сексуално екзотична приятелка, претъркулва се и изгубен в приятните чувства след това казва, че иска да смени работата си. Приятелката е: а) смаяна, б) объркана, в) поласкана. Подсказвам ти — не е в).

— Нямах предвид, че има нещо общо с нас.

— Въпреки че, както сигурно си забелязал, работим в един и същи офис и да напуснеш работата си би означавало малко или повече да напуснеш мен.

— Не е заради теб.

Тя се престори, че се обръща и оглежда ъглите на стаята.

— Има ли някой друг тук, който пропускам и с когото ти разговаряше?

— Не.

— Добре. Хубаво, значи се разбрахме. Е, защо искаш да си сменяш работата?

— Просто мисля за тази история с Таунсхенд. До момента изложих Диз и Уайът, като излязох в списъка на Воглър и единственото, с което съм допринесъл за случая на Мая, е, че потвърдих най-ужасното доказателство, което я свързваше с Левън. Беше страшно забавно да кажа на шефа: „Да, това е тя. Точно нея видях там“. Може би ще стана ветеринар. Не, почакай, аз мразя животните.

— Ако приятелката ти наистина вярваше, че мразиш животните, щеше да започне да се среща с други мъже.

— Не би го направила.

— Бих и още как.

Тамара спря да кръстосва стаята и седна на леглото.

— Но процесът още не е свършил. Може би има шанс да направиш нещо добро.

— Приемам всякакви идеи.

— Ами, като за начало, не са сигурни, че е влизала в дома на Левън, нали? А без това, какво имат толкова?

— Имат нея, да лъже, и то ченгетата. Когато разберат каква лъжкиня е, а ми се струва, че биха могли да го направят много лесно, всичко, което каже на свидетелското място, ще бъде смятано за неистина. И, разбира се, остава въпросът: какво въобще е търсила там, по средата на деня?

— Той й се е обадил.

— И тя просто е изприпкала натам? Защо?

— Не зная. Може би някоя от вариациите за изнудването.

Тамара се смръщи леко.

— Значи когато си я видял, трябва да е било точно след като го е убила.

— Така предполагах до момента. Както сигурно и всички останали.

— Как ти се стори тя? Разстроена? Бързаше ли да се измъкне? Нещо такова?

Киурко поклати глава.

— Нямаше нищо такова, Там. Не е като да ми е позирала специално. Беше там, пред вратата, обърна се и се озовахме лице в лице за около секунда — достатъчно за мен да забележа, че е тя, но нищо повече. След това вече я нямаше.

— И си сигурен, че е била тя?

— Беше тя, Там. Призна го, не помниш ли? И откриха отпечатъците й на дръжката. Не знам за какво намекваш.

— Просто се опитвам да намеря нещо, от което ще ти стане по-добре.

След което продължи малко по-разгорещено:

— Може би се чувстваш сякаш си допринесъл за разпръскване на съмнения относно това, което се е случило. Например да си я видял да опитва дръжката или нещо такова, може би да се е опитвала да влезе, но не е могла, точно преди да се е обърнала и да си я видял как си тръгва.

— Не мисля, че ще променям показанията си сега. Видях, каквото видях. Искаш да извърша лъжесвидетелстване под клетва ли? Не мисля. Харди би искал да помогна.

— Не. Но просто това, че си бил там и си я видял точно в тази секунда… Всеки би повярвал, ако се беше оказал там минута по-рано и я бе видял да се опитва да влезе. Господин Харди може да те попита за това така или иначе.

Киурко въобще не се зарадва на тази идея. Устата му се бе свила до тънка линия.

— И тогава просто бих казал не.

— Хей, не се ядосвай на мен — отвърна тя. — Ти си този, който каза колко зле се чувства от това, че не може да й помогне. Просто казвам, че може би господин Харди може да направи нещата да изглеждат така, сякаш си я видял да не влиза. След това вече няма да имат това предположение. Не си я видял точно да излиза, нали? Искам да кажа, че просто е била там, на вратата?

Внезапно Киурко удари с длан по леглото помежду им.

— Хей! Какъв е този разпит? Какво се опитваш да намекнеш?

— Крейг! Нищо! Нищо не се опитвам да намекна. Просто си говорим. Какъв ти е проблема? Защо си толкова разстроен?

След известна борба с емоциите си за секунда, той се съвзе и въздъхна.

— Може би съм разстроен, защото съм нервен за всичко това. Като начало. Няма да променям разказа си, дори и малко, дори и да може да й помогне по този начин. Това само ми докарва проблеми. С Уайът, с Харди, с всички. Не виждам как би могла да искаш нещо такова. И така е достатъчно сложно.

— Кое е сложно?

— Да казваш какво си видял. Да се опитваш да го направиш просто. Не е толкова лесно, колкото изглежда, особено когато всички ти се нахвърлят с тези малки детайли, за които никога не си се замислял. Имам си история и ще се придържам към нея.

— Начинът, по който го казваш, звучи, сякаш си си я измислил.

— Нищо не си измислям! Господи, Там, не мога да повярвам, че ми казваш това.

— Е, аз не мога да повярвам, че си толкова докачлив. Не е такава голяма работа. Просто си говорим.

— Не, не си говорим.

Той изправи гръб, седнал в леглото и придърпа одеялата около себе си.

— И е голяма работа! Не разбираш ли?

— Не и толкова голяма, колкото я изкарваш. — Тамара се изправи и отиде до стола, където бе оставила дрехите си. Измъкна се от халата и грабна бельото си.

— Какво правиш? — попита Киурко.

— Отивам си вкъщи. Мисля, че това беше достатъчно за днес.

— Хубаво.

— Хубаво.

Вече с обути дънки, тя навлече пуловера си.

— И докато сме на темата да не сме съгласни един с друг за това и други неща, мислех, че сме решили да не пушим повече трева.

Сега Киурко скръсти ръце и заклати глава напред-назад. Умълча се, гняв и неудовлетвореност се разнесоха по чертите на лицето му.

— В случай че мислиш — продължи Тамара, — че не съм забелязала, подушила или нещо такова.

— Не съм се опитвал да го скрия.

— Не? Бърза дръпка в тоалетната на отворен прозорец? Това не е точно като да запалиш пред мен.

— Мислех, че ще се ядосаш.

— Правилно, Крейг. Ядосана на теб, че ползваш и ядосана, че не можеш да спреш.

— Не искам да спирам, Там. Казвал съм ти. Това, че ми харесва, е проблемът. И мога да спра винаги, когато поискам. А аз май не искам.

— Може би ще ти повярвам, когато видя, че започваш, поне малко. А междувременно, този проблем с параноята — не се залъгвай. Също е от тревата.

— Сега имам проблем с параноята.

— Опасенията ти за свидетелстването? Току-що се скарахме заради тях. Ехо?

— Грешиш. Просто грешиш.

— Наистина не смятам така. — Тя прекоси стаята и продължи от вратата: — Наистина, Крейг. А междувременно, просто си отивам.

 

 

В дневната на огромното си жилище, намиращо се на крайбрежната ивица, Харлан Фиск натисна копчето на дистанционното и изключи телевизора точно след вечерните новини. Той и Кати действително бяха направили сензация, като се бяха появили днес в съдебната зала и медиите го бяха показали по задоволителен начин. В града не наближаваха избори, така че въпреки негативните коментари, които се подмятаха за неговата връзка с Джоуел и неговите предприемачески сделки, както и заведението на сестра му, главното правило беше, че колкото повече се появява името ти в медиите, толкова по-добър шанс имаш да бъдеш избран.

А Харлан се стремеше с всички сили единствено към това.

Все пак не можеше да не бъде разочарован от сестра си. Всъщност „разочарование“ едва ли беше най-правилната дума.

Е, каза си той, сега няма да мисля за Мая — какво би могло да бъде бъдещето й, ако я осъдят и пратят в затвора. Това не беше негова вина, а нейно деяние. Нейната неосведомена, упорита натура.

Но въпреки че мисълта избледняваше, той остави дистанционното на светлата масичка до себе си, настани масивната си фигура в стола и се замисли кога за пръв път се запозна с това, което притежаваше Дилън Воглър за сестра му. Разбира се, беше много преди Харлан да разкрие на Дизмъс Харди голите факти около убийството — заведението и марихуаната.

Само ако си бе държала устата затворена. Това беше и намерението на Харлан, когато я свърза с Харди в началото. Един добър адвокат, поне на теория, би трябвало да я удържи да не казва нищо, което дори би я доближило по някакъв начин до убийствата. Но до момента, в който Харди я пое, тя вече бе казала на полицията, че е била на църква онази сутрин и някак си страхът да не бъде хваната в лъжа я бе отвел до усложняването на вредата, като накрая призна и лъжата, и местоположението си около времето на убийството.

Което привлече вниманието им.

Стоп. Не се тревожи за това толкова, каза си. Стани. Отиди си в леглото.

Но тялото му не отговори. Седеше там с лампата за четене до себе си, ръцете му бяха кръстосани над стегнатия му корем, който тази вечер ненадейно бе вързан на възел от напрежение.

— Скъпи? — Жена му Джанет погледна в стаята. — Добре ли си? Идваш ли да си легнеш?

— След минутка.

— За какво мислиш?

— За процеса. За Мая. За цялото нещо.

Тя влезе в стаята, придърпа една табуретка и седна отгоре й. Джанет бе висока, едра и атлетична, с руса коса до раменете, обкръжаваща хубавото й здраво, типично американско лице.

— Ще говорим за това, ако искаш.

Той й се усмихна.

— Мислех, че досега ще ти е писнало вече.

— Може и така да е, но ще поговорим, ако ти го искаш.

Харлан направи пауза за момент.

— Просто се чудя как може да е толкова тъпа. Да се придържа към историята, че не е знаела кой знае какво за тревата. Имам предвид — хайде де, дори аз знаех за това, всички знаеха.

— Може би е вярвала на управителя си.

— Дилън Воглър?

— Никога не съм го срещала.

— Е, аз съм. Повече от веднъж.

Челото й се набръчка и лицето й доби разтревожен вид.

— Не мисля, че знаех за това.

Той махна с ръка.

— Първо го срещнах, когато й беше гадже за кратко в университета. След това отново, когато Мая го назначи, което беше точно след като бе излязъл от затвора. Казах й, че е грешка. И, разбира се, тя ме послуша толкова, колкото винаги, тоест никак.

— Стига, Харлан. Тя те слуша.

— Може би слуша, но не чува. Казах й за дрогата преди няколко години, казах й да го уволни. Никакъв шанс.

— Защо не?

— Мисля, че го спасяваше. Има комплекса на месията. Понеже има всичко и е такава късметлийка, трябва да помага на разни загубеняци, за да може да балансира везните или нещо подобно. Не осъзнаваше, разбира се, за хората, които я пазеха.

— Имаш предвид себе си?

— Нека само те попитам — отвърна той, — при кого са децата й в момента?

— Аз не възразявам. Те са добри деца.

— За това няма спор. Но не са наши, нали така? А ти и аз не сме се записвали някъде за три броя от малките ангелчета, нали? — Той въздъхна и продължи: — Въобще не трябва да е въвлечена във всичко това. Казах й да не ходи там. Шест сутринта? Сериозно, какъв час за среща е това изобщо? И защо нещата, свързани с нея, се превръщат в мои проблеми?

— Не знаех, че си говорил с нея. Кога беше това?

Отново, той махна с ръка на въпроса й.

— Предишната вечер. Обади се да ме пита какво бих направил аз. Казах й да му се обади и да разбере какво е толкова спешно, но тя отново, естествено… — Той обърна длан към жена си, което значеше, че сестра му е пренебрегнала предложението му. Изпусна дълга въздишка, клатейки глава. — И тогава стана и онова нещо с Левън.

— Другата жертва?

Харлан кимна.

— Левън Пресли. Който всъщност не беше лош тип.

— И него ли си познавал?

Той изимитира кратка усмивка.

— Ей, аз съм политик. Познавам всички.

— И какво е онова нещо с Левън?

— Той излиза от затвора и отива при малката ми сестричка да му помогне, тъй като е помогнала на Дилън, когато той е излязъл. И ако досега не си се досетила, тези двамата — Дилън и Левън — все още поддържат връзка. И така, аз познавам разни хора, нали? Това ми е работата. Та по онова време го свързах с Джон Франкона да го назначи на някаква длъжност в Американската школа за театър и изящни изкуства и се получи доста добре, докато… е, до миналата есен.

— Добре.

— Добре. Значи идеята ми беше, че мисля за тези неща в момента и малко се изнервям заради тях, защото Джон Франкона умря преди две години, така че никой в целият свят, освен теб и сестра ми, не знае за каквато и да било връзка между мен и Левън Пресли и съвсем мъничко се притеснявам, че заедно с тези конфискувани неща, с които всички се борим, някой все пак ще изрови този факт и ще ми го развее в лицето. И не ме разбирай погрешно, обожавам публичността и всичко, но си мисля, че този път това може малко да ми навреди.

— Е — Джанет протегна ръце и ги сложи на коленете на съпруга си, — никой няма да те обвини, че си помогнал на горкия човек преди толкова много години.

— Никой няма да разбере, Джанет. Никой не бива да узнава, че въобще съм срещал, камо ли да познавам този човек.

Той въздъхна дълбоко.

— Имам предвид, продължавам да си повтарям, че Мая сама се забърка в тази ситуация. Нямам избор. Трябва да я оставя сама да се измъкне. Не мога да я прикривам повече, защото ако го направя, всичко, което имаме в момента, ще бъде изложено на риск.

— Стига, скъпи. Мисля, че това беше малко преувеличено.

Харлан задъвка вътрешната страна на бузата си и стана от стола.

— Всъщност не — рече, — изобщо не е.