Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (10)

10.

Харди не сгреши в опасенията си, че Скиф и Брако не са далеч от заключението, че Дилън Воглър е изнудвал Мая Таунсхенд.

Предположиха и решиха да го проверят на следващата сутрин. Няколко минути след девет почукаха на вратата на Джанси. Допускаха, че вероятно е наясно с каква мръсотия е разполагал мъжа й относно шефката си и я е използвал не само за да бъде добре печелещ служител, но и му е позволявала да се отнася с нея като с подчинена, когато е пребивавала в собственото си заведение.

Предната вечер, въпреки голямото им раздразнение от появата на Дизмъс Харди в къщата на семейство Таунсхенд, която ограничи свободния приток на информация, инспекторите все пак бяха научили важни неща. Най-значимото измежду които бе, че Мая е излъгала относно алибито си за събота сутринта. Още повече — призна, че е била повикана на сцената на убийството от жертвата и е открила тялото му, след което е предпочела да не се обажда в полицията и да не съобщава за това. Тези две обстоятелства бързо превърнаха Мая в човек, представляващ интерес при разследването на убийство в очите на инспекторите.

Тя е разполагала както със средство, така и с възможност да убие Дилън Воглър. Ако Брако и Скиф можеха да открият убедителен мотив, щяха да я обявят за основен заподозрян. Фактът, че Мая винаги е била на разположение на убития, за което свидетелстваше срещата им в ранни зори в събота сутринта, бе силно убедителен, макар адвокатът й да описваше техните взаимоотношения като обикновени и свързани със съвместната им работа.

Воглър е разполагал с нещо за Мая, което не е искала да се разкрие. Може би я е заплашвал, тя му е повишавала така или иначе високата заплата, а той е поставял нови и нови изисквания. Може би просто й е писнало и е решила да сложи край.

Не им беше трудно да си представят, че тя го е убила. Именно това ги доведе до вратата на Джанси отново тази сутрин.

Стоеше боса, с изрязани джинси и носеше обичайната тениска.

— Вие отделяте много време на това разследване! Да не би да разполагате с някоя нова заповед?

— Не, този път нямаме — отвърна Скиф. — Надявахме се да си поговорим за Мая.

Челото й се сбръчка.

— Защо? Та аз дори не я познавам!

— Знаеш коя е — отбеляза Брако.

— Ами да, разбира се, че знам коя е. Собственичката на кафенето. Но вие да не би да си дружите с шефа на полицията?

— Разбирам гледната ти точка — Скиф не искаше да противоречи на Джанси, която в момента бе най-голямата им надежда. — Може ли да влезем и да си поговорим за минута?

— За Мая? Вижте, аз наистина не знам нищо за Мая.

Полицаите просто кимаха с глава, докато Джанси се колебаеше, поглеждаха зад нея, въздъхваха, внушавайки й, че е по-добре да я последват.

— Робърт е тук и пием кафе — обяви предварително.

След което се обърна и пое навътре. Докато следваха своя свидетел, Брако хвърли красноречив поглед към Скиф, която кимна в знак на разбиране.

Робърт Трип седеше на кухненската маса, отново облечен в лекарска престилка. Бе чул както звънеца, така и разговора на прага на вратата и не изглеждаше истински ентусиазиран от присъствието на полицаите, но поне ги поздрави с едно „Хей“. Изправи се, заобиколи масата и се ръкува с двамата.

— С Джанси пием по кафенце — каза той. — Топло и току-що сварено. Най-доброто от „Бей Бийнс“.

— На мен ми звучи добре. Черно, ако може — Скиф би приела всичко, което би осигурило на нея и Брако повече време, за да си побъбрят с Джанси и Робърт. Попита: — Къде е Бен тази сутрин?

— На предучилищна градина. От осем до дванайсет часа — Джанси погледна Брако. — Инспекторе? Кафе?

— Разбира се — прие той. — С две лъжички захар, моля.

Джанси взе чашите и ги постави на плота, а Трип отбеляза:

— Бяла захар. Ще ви убие!

Брако се усмихна с половин уста.

— Това — отвърна той, — или нещо друго. Уверявам те, последното, за което бих се тревожил, е захарта — издърпа един стол, обърна го и седна с разкрачени крака. — И така, Робърт, може ли да те попитам кога ходиш на училище?

Въпросът, който вероятно целеше да го ядоса, получи сдържан отговор.

— Свърших в полунощ. Трябва да се върна по обяд. Смяната ми тази седмица е дванайсет на дванайсет часа. А, и съм на повикване през часовете за почивка всеки трети ден, за да не би да наваксаме със спането. Това би било грешно.

— Те не искат да спите? — попита Скиф. — Това не е ли опасно за пациентите?

— Ако се окаже, че е така, те изгонват. Ако спането е по-важно за теб от лекуването, значи не желаеш достатъчно силно да станеш доктор. Ако липсата на сън влияе върху работата ти, значи не притежаваш онова, което е необходимо. Не вярвам, че има лекар, получил образованието си в Щатите, който не е преминал през петгодишното сериозно лишаване от сън. Част от традицията е. Ако не можеш да го преживееш — намери си друго занимание.

Джанси постави чашите пред инспекторите. Леко докосна Трип по рамото.

— Рекордът на Робърт е четири дни без дори минута сън!

— Били са дълги четири дни — отбеляза Брако.

Трип се усмихна уморено.

— Да ви кажа беше дълъг месец, инспекторе. Най-накрая заспах пред спешното, прав в приемната, което смятах, че е невъзможно до този момент. За щастие една от сестрите ме забелязала, поставила ме върху една носилка и ме вкарала в някаква свободна стая.

Скиф духна кафето си. Брако си сръбна, извади малък портативен касетофон и го постави на масата.

Джанси се настани на стол до Трип, пресегна се и докосна ръката му, поставена върху масата, след което я отдръпна и скръсти ръце пред гърдите си.

— Така, да се върнем към това, за което сте дошли. Наистина не знам какво бих могла да ви кажа за Мая. Виждала съм я само няколко пъти.

Брако и Скиф размениха погледи и полицаят подхвана разговора.

— Ние разследваме възможността Дилън да я е изнудвал.

Новината изглежда не стресна Джанси. Въпреки това попита:

— Какво ви кара да мислите така?

— Две причини — обясни Брако. — Първата е неговата заплата. Тя му е плащала деветдесет хиляди на година. За сравнение, за същата длъжност в „Старбъкс“ плащат около четирийсет.

— Да, но той работеше там от девет години.

— Така е, но да предположим, че му я е покачвала всяка година. Би могла да стигне до петдесет, дори шейсет. Деветдесет звучи доста висока заплата. Второ, някои служители на заведението ни споделиха, че когато Мая е идвала, което не се е случвало често, Дилън се е държал с нея като с подчинен, сякаш му дължи нещо. Ако е така, трудно ни е да повярваме, че не ви е споменал поне нещичко за това.

Младата жена се взираше в масата.

— Джанси — включи се Скиф, — ако я е изнудвал, това може да е част от причината, поради която е бил убит.

Този довод я накара да изправи главата си.

— Имате предвид, че тя може да го е убила?

— Не знаем — каза Брако. — Ако имаме ситуация с изнудване, това би представлявало обстоятелство, което сме принудени да вземем под внимание.

Скиф се разпростря върху темата.

— Може би е искал все повече, а тя го е прикривала чрез заплатата му. За да не му плаща всеки месец от собствените си пари.

— Дори и деветдесетте хиляди не бяха достатъчни — отговори Джанси. — След като приспаднете данъците, остават около шейсет. Защо според вас му е било необходимо да продава трева? Ако я е изнудвал, той можеше просто да поиска повишение и тя щеше да му го даде, нали така?

— Сигурно — отвърна Брако. — Но също така може и да му е казала, че не е в състояние или не желае да му даде повече. Че мъжът й не би позволил. Или не знам, нещо подобно. Споменавал ли е напоследък, че ще й иска още пари? Нещо, което би могла да го приеме като застрашително?

— Той винаги искаше още пари — погледна първо единия, след това и другия инспектор. — Макар че сте прави. Не се страхуваше от нея, по-точно не се страхуваше, че може да загуби работата си.

— Но никога не е казвал защо? — заинтересува се Скиф.

— Казваше, че му е длъжница.

— Ето — Брако се наклони напред. — Споменавал ли е какво му дължи?

За секунда тя сякаш се замисли върху това.

— Наистина не сме го обсъждали — сви рамене. — Веднъж или два пъти е казвал нещо от сорта „тя няма да ме уволни, дължи ми живота си“. Но по-скоро театралничеше. Дължала му е живота си. Да, бе, сигурна съм.

 

 

— Ако това е скърбяща жена — сподели Брако, веднага щом се озоваха отново в колата, — аз съм шахът на Иран!

— От няколко години няма шах в Иран, Даръл.

— За мой късмет — отговори Брако. — Не че се боря за лидерска позиция в Иран. Само си помисли — никаква пиячка, никакви жени. Говори се единствено за тъпи забави. Дори не мога да си представя какво биха представлявали встъпителните речи! Но нямах предвид печалната ситуация в Иран. Ако между тези двамата няма нещо, то съвсем скоро ще възникне, не мислиш ли?

— Ако вземем предвид езика на тялото, най-вероятно вече се случва. А и малкият й син всяка сутрин по четири часа е на градина, докато Трип се подвизава у тях. Изкушавам се да им оставим петдесет минути, да се върнем и да ги хванем в крачка. Тогава поне ще можем да уличим бъдещия доктор Трип в лъжа, което може да ни поведе в друга посока. Към преплетените им алибита например.

— Смяташ ли, че може да са го извършили двамата?

— Смятам, че се гушкат и ако си представим, че това наистина е така, едва ли биха имали нещо против да видят Дилън мъртъв.

— Защо просто не го е изоставила?

Скиф, която караше, се замисли за секунда.

— Не е пълният списък, но импровизирано ми хрумва причина номер едно. С побоите е упражнявал власт над нея. Второ, Бен е бил общият им син. Или може би Трип не е така сериозен, а се отдава на малко ободряващ секс, докато старецът е на работа. И най-накрая Дилън е донасял сума ти пари вкъщи, докато Трип все още е мизерстващ студент. Не е ли достатъчно?

— Достатъчно е за начало, Дебра. Всъщност, ако предположим, че техните отношения са сериозни, убийството на Дилън разрешава три техни проблема, може би дори и четири накуп, ако Трип е достатъчно добър да поеме изпълнението на ролята на бащата. Но да ти кажа нещо друго.

— Какво?

— Взе да ми писва от цялото това теоретизиране. Не ти ли омръзва хората постоянно да те лъжат?

— Не. Любимо ми е. Кого имаш предвид този път?

— Джанси.

— Смяташ, че тя знае за какво я е изнудвал?

— Ти не смяташ ли? Та тя живее с него пет или шест години и не знае нещо толкова основно за неговата работа? За цялата им ситуация? Ако Дилън е изнудвал Мая, тя би трябвало да го знае, може дори да е била част от това!

— Може, може, може.

— Знам. Съгласен съм. И ако тя и Дилън са били съюзници, накъде ни води това?

— Дава й един мотив по-малко, за да го застреля, ако това е бил съвместният им бизнес. И отново поставя Мая в центъра на картината.

— Освен ако Джанси не е наистина влюбена в Трип и иска Дилън вън от живота си.

— Значи разполагаме само с Мая. Или само с Джанси. Или с Джанси и Трип заедно? Или със случаен стрелец, излязъл на разходка?

— Не разчитам на случайния стрелец.

— Да, аз също.

Двамата инспектори продължиха да се возят в мълчание още няколко пресечки, докато най-накрая Скиф проговори:

— Трябва да намерим начин да нажежим обстановката.