Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (2)

2.

„Бей Бийнс Уест“ се радваше на привилегировано местоположение, местоположение при пресечната точка на улиците Хейт и Ашбъри в Сан Франциско.

Огромното заведение с големи и широки прозорци беше отворило врати през лятото на 1998 година и от първите си дни се бе превърнало в нещо задължително в квартала. Отваряше всяка сутрин в шест сутринта, с изключение на неделите, когато отваряше в осем, и затваряше врати в десет всяка вечер. Разположено между медицинската академия на няколко пресечки на изток, университета на Сан Франциско няколко пресечки на север и с туристите, които посещаваха епицентъра на раждането на хипарството, плюс жизнения и див местен квартал, заведението рядко имаше бавни моменти, а още по-малко пък празни такива.

Миризмата на печените кафени зърна насищаше непосредствената околност с примамващ аромат. Собствениците на заведението пък предоставяха бройки на градските вестници — „Кроникъл“, „Фрий Прес“ и „Бей Гардиън“ — безплатно, като вярваха, че те няма да бъдат взети. И вестниците рядко изчезваха преди три часа. Дори бездомниците почитаха този обичай, с изключение на лудата Мелинда, която имаше навика да влиза, да събира всички вестници и да се опитва да се изниже с тях. Но и това спря, когато собствениците започнаха да заделят за нея старите броеве настрана и ги оставяха на тезгяха, за да може да дойде и да ги вземе, когато й потрябват.

Освен обичайните за заведенията столове и маси, на разположение бяха и удобни цветни диванчета; етикетът позволяваше да прекараш неограничено време на мястото си, стига да си го поискаш, независимо дали продължаваш да пиеш кафе или не. За последните приблизително пет години клиентите можеха да се възползват от безплатните интернет услуги в заведението и, легално или не, домашните любимци бяха добре дошли. За много от хората в квартала „Бей Бийнс Уест“ беше убежище, място за срещи или дори дом, далеч от дома.

Няколко минути преди седем часа обичайната редица от около двайсет клиенти, нуждаещи се от сутрешната си инжекция кофеин, вече растеше пред вратата на заведението и по улица Хейт. Мъж с дълга коса на име Уес Фаръл, с панталони за джогинг и тениска, на която се четеше надпис: „МСД — майки срещу дислексия“, стоеше, хванал с една ръка дланта на приятелката си Сам Дънкан, с която живееха заедно, а в другата държеше каишката на Гъртруд — неговия боксер. Те, като много други хора в града тази сутрин, обсъждаха проблема с бездомниците.

В продължение на десетилетия Сан Франциско беше рай за бездомниците, отделяйки приблизително сто и петдесет милиона долара годишно за приюти, помощи за наемите, медицински и психиатрични грижи, супени кухни и така нататък. Сега — изведнъж, неочаквано и очевидно дължащ се на серия от статии, които напоследък много често публикуваха в „Кроникъл“ — се разнесе протест сред всички граждани, че е крайно време постелката с надпис „добре дошли“ да бъде махната. Уес приключи с четенето на днешната статия на глас, за да чуе и Сам, и сгъвайки вестника, каза:

— И наистина беше крайно време.

Сам измъкна ръката си от неговата.

— Това не го мислиш наистина.

— Така ли? Аз пък смятах, че точно така мисля.

— И какво мислиш да направиш с тях, искам да кажа — веднъж след като им дадеш билет, който, между другото, тя нямат пари да платят, така че това изобщо не може да стане.

— На коя част от това твърдение, колебая се дали мога да го нарека изречение, желаеш да ти отвърна?

— На която и да е. Не се прави на хитър.

— Не се и опитвам. Но никак не би ми харесало да съм човека, на когото ще бъде възложено да направи разбор на някое твое изречение.

— Просто се опитваш да ме разсееш, за да се отклоня от темата. Същото ли ще направиш и с тези бездомни хора, които изведнъж вече не са добре дошли?

— Всъщност те са си все така добре дошли. Просто няма да бъдат добре дошли да използват обществените улици и тротоари като места за къмпинг и тоалетна отсега нататък.

— Така ли? И къде другаде се очаква да отидат?

— За тоалетните ли говорим? Ще ходят до тоалетна в тоалетните, като всички останали от нас.

— Всички останали от нас, които имат домове, Уес. Мисля, че това е повече или по-малко основният проблем. Те нямат.

— Права си. Но забележи, че в този град е фрашкано с приюти и обществени тоалетни.

— Те не харесват приютите. Опасни са и са мръсни.

— А улиците не са? Освен това, макар че може и да ти прозвучи като ужасно клише, скъпа моя, но откъде мислиш идва изразът „просяците нямат право да са придирчиви“?

— Не мога да повярвам, че го каза. Това е толкова, толкова… — Сам се опита да се сети за възможно най-лошия епитет, който можеше да си представи, — толкова типично за дясно крило.

Уес погледна надолу, коленичи и щракна с пръсти, за да повика Гъртруд до себе си за бързо погалване.

— Няма нищо, момичето ми, майка ти и аз не се караме. Просто говорим. — Докато се изправяше, поясни: — Разстройва се.

— Аз също. И ако се опиташ да ме погалиш, за да ме успокоиш, ще те фрасна.

— Много толерантен подход. И междувременно, не ми се иска да ти казвам това, но въпросът изобщо не е за ляво или дясно крило. Проблемът е за здраве и качество на живот. Изпражнения и урина на обществените улици, детски площадки и паркове представляват здравен риск и мисля можем да признаем и че са си малко неудобство. Съгласна ли си с мен за това?

С прибрани ръце Сам се облегна с гръб на прозорците на заведението. Неотстъпчива.

— Сам — продължи Уес, — когато извеждам Гърти навън, аз си нося плик, за да почиствам след нея, нали? А тя е куче. Наистина ли смяташ, че е прекалено много да изискваш същото и от хората?

— Не е едно и също.

— Защо да не е?

— Защото много от тези хора имат и психически проблеми. Те дори не знаят, че го правят, още по-малко пък къде.

— Значи затова трябва просто да търпим? Изпращаш децата си да играят навън и на предната ти веранда те заварват купчина лайна? Докато се усетиш, и цялото училище ще е болно от хепатит. И ти не смяташ, че има някакъв проблем?

— Не се случва това.

— Сам, точно това се случва. Налага се да проверяват пясъчника до въртележката в парка „Голдън Гейт“ всяка сутрин за игли и лайна. Някои от тези хора смятат, че е котешка тоалетна.

— Е, аз не съм чула за епидемия от хепатит. Примерът ти беше силно преувеличен.

— Въпросът е, че това нещо с „откритите“ тоалетни се случва в центъра с години вече. Мисля, че си спомняш за онзи тип, който използваше площадката пред офиса ни всяка нощ в продължение на цял месец. Трябваше да мием стъпалата всяка сутрин.

— Ето — каза Сам. — Това е решение.

— Нелепо решение. Ненормално. Да не говоря за факта, че използването на улиците за тоалетни наказва невинните и добри граждани и обезценява собствеността им.

— Аха! Знаех си, че ще намесиш и собствеността.

— Да имаш такава не е лошо нещо, Сам.

— И точно това вярва всеки републиканец на света.

— Някои от демократите — също. Нужно ли е да казвам нещо повече? И за пореден път, Сам, не става дума конкретно за републиканци. Можеш да си против Буш и пак да не обичаш някой да ти сере в цветните лехи. Това не са взаимно изключващи се неща.

— Мисля, че може и да са.

— Е, не се обиждай, но грешиш. Публичното изхвърляне на изпражнения, лагеруването по улиците и в парковете са отвратителни, нездравословни и отблъскващи. Не разбирам как можеш да не го виждаш.

Сам поклати глава отново.

— Виждам, че тези нещастни хора страдат. Това виждам. Имаме пожарна с километри маркучи. Можем да ги изпратим да мият улиците. Градът може да устрои някаква работна програма и да наеме хора, които да чистят.

— Каква гениална идея! За какво трябва да им плащаме? Да чистят след себе си, или един след друг? Обаче, извинявай, откъде ще дойдат парите за това?

— Ето пак — пари! Всичко винаги се свежда до пари!

— Ами всъщност, да, понякога е така.

— Мисълта ми е, Уес, че тези хора просто нямат възможностите на всички останали.

— И никога няма да ги имат, Сам. Може и да е грубо — добре, обаче такъв е животът. А животът просто не е справедлив понякога. Което обаче не значи, че всички останали трябва да се оправят с техните проблеми. Ще бъдат събрани и закарани в приютите, независимо дали искат или не и аз твърдя, че наистина е крайно време.

Без Сам или Уес да забележат, няколко души от опашката — и мъже и жени — се бяха събрали около тях и ги слушаха. Сега един млад хипар каза на Уес:

— Прав си, пич. Положението е извън контрол. Крайно време беше.

Последва хор от подобни мнения. Сам преглътна всичко това, изправи се и огледа обграждащите я лица.

— Просто не мога да повярвам, че чувам това тук, в Сан Франциско — заяви тя. — Срамувам се от всички ви.

И с тези думи си проправи път през тълпата и тръгна по улица Ашбъри, надалеч от приятеля си и тяхното куче.

 

 

Сам беше директор на Кризисния център на Сан Франциско за консултации при изнасилвания, който също така се намираше на Хейт Стрийт. Планът й тази сутрин бе да предприемат обичайната си разходка от дома им на Буена Виста с Уес и Гърти, да изпият по чаша кафе с кроасан в „Бей Бийнс Уест“, след което да се отбие в офиса, за да провери дали не е имало някоя среднощна криза, която да изисква вниманието й.

Но сега, тъй като беше толкова бясна и искаше просто да се махне по-далеч от всички реакционери, бе започнала да върви в погрешна посока към работата си. За щастие, опашката за „ББУ“ се точеше по Хейт, а не по Ашбъри и беше минала само около половин пресечка нагоре по хълма, преди да спре и да тръгне обратно, осъзнавайки, че може да тръгне по тясната уличка, която минава зад складовете на Хейт Стрийт, за да избегне тълпата и ще излезе на следващата пресечка на път за офиса.

Но първо спря за минута, не само за да си поеме дъх, но и да се опита да се успокои. След изключително трудното начало на връзката им, тя и Уес не се бяха карали истински за около шест или седем години. Тя бе започнала да вярва, че той наистина е нейната сродна душа и споделя мнението й за почти всичко, най-вече за политика. Но сега разбра, че очевидно не беше така.

Това я шокира.

Добре знаеше, че тя е от хората, които консерваторите биха нарекли „луди“. Определено не й се случваше често да се съмнява в правотата на своите възгледи. Беше в началото на четирийсетте и вече бе видяла достатъчно от света, за да знае, че доларът е основният проблем. Военната/индустриална фикс идея. Големият нефтен и корпоративен глобализъм. Републиканците.

Но ето го Уес, който беше член на Зелената партия и мразеше хората от дясното крило също толкова, колкото и тя, сега спореше с нея за нещо, за което тя в сърцето си бе сигурна, че е напълно нередно. Не можеш просто да изоставиш всички тези бездомни хора, които все пак бяха дошли в Сан Франциско точно заради благоприятната политическа обстановка. Това щеше да бъде най-ужасната примамка и смяна на тактиката, които можеше да си представи. Трябваше да поговори с него, но след като и двамата вече са се успокоили.

Сам пресече до място, където нито Уес, нито някой друг от опашката можеше да я види, и тръгна надолу по хълма. Беше от типа чисти утрини, които повечето хора очакваха, когато посещаваха Сан Франциско през традиционните летни месеци. Тези хора доста често си тръгваха много разочаровани заради непрекъснатата мъгла и суровостта на времето тук. Но днес сутрешното слънце оцветяваше покривите в златисто. Температурата вече беше към петнайсет градуса. Щеше да бъде един идеален ден.

Тя стигна до алеята, примижавайки от яркото утринно слънце, когато се появи точно примерът за нещото, което обсъждаха двамата с Уес — чифт крака се подаваха от задната врата на „Бей Бийнс Уест“. Тъй като не искаше да събужда горкия бездомен мъж, Сам мина на разстояние от него и го погледна съвсем за кратко, докато заобикаляше мястото, където бе заспал.

Но нещо в позата на тялото я спря. Не изглеждаше като нормална поза, главата беше подпряна на вратата. Тя просто не можеше да си представи как някой би могъл да заспи така. Изглеждаше сякаш по-голямата част от тежестта му беше на лявото му рамо, но под него туловището му изглеждаше обърнато в много странна стойка — двата крака сочеха нагоре, сякаш лежеше по гръб.

Сам се приближи и забеляза тънка линия течност, започваща от бетона, която след това се стичаше в процепа между циментовата веранда и асфалта на улицата. В сутрешното ярко слънце можеше да й се стори и като вода. Но още няколко крачки я приближиха достатъчно, за да премахнат всяко съмнение в тази насока — блестящото мокро нещо беше червено.

Тя се наведе, заслони с ръка очите си срещу блясъка и погледна лицето на мъжа; лице, което познаваше и очакваше да види и тази сутрин зад бара на „Бей Бийнс Уест“ както обикновено.

Ръката й, вече разтреперана, се озова пред устата й.