Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (7)

7.

На следващия ден, във вторник, Дизмъс Харди седеше на малка маса за двама на гърба на заведението на Лу Гърка и пиеше сода с лимон. Все още бе доста преди обяд и тълпите не се бяха появили. Огледа мърлявия, мрачен, полуподземен салон на ресторанта и отново остана поразен — както всеки път, когато посетеше това място — как успява да се задържи в бизнеса, макар да приютява всекидневния бумтеж и наплив от хора, работещи в и около Съдебната палата, намираща се на отсрещната страна на улицата.

Все пак това бе Сан Франциско, градът на ненадминатите ресторанти. Можеш да се наядеш като крал на една дузина места в радиус от един километър — елегантна атмосфера, екзотични подправки, готвачи от световна класа, превъзходно професионално обслужване.

Нищо от това не можеш да намериш при Лу, на чието име бе кръстен ресторантът. Той бе женен за китайка на име Чиу. Тя притежаваше въображение, достойно за всеки един от известните в града готвачи — факт, който доказваше непрекъснато със специалитета на деня, който бе и единственото ястие, предлагане от заведението. Едновременно с демонстрирането на кулинарното магьосничество на Чиу, специалитетът също разкриваше и очевидна преднамереност в нейната оригиналност — тя бе твърдо убедена, че творенията й могат да съдържат продукти и съставки, характерни само за нейната собствена страна Китай и за родината на Лу Гърция. Заедно.

Не представляваше „Пасифик Рем Фюжън“ — кухнята, на която се наслаждаваше цяла Калифорния, но в доста ограничената си вселена от години Чиу създаваше едно след друго авантюристични ястия, съдържащи често странни комбинации от различни видове кнедли, лозови листа, цацики^[1], кантарион, патица, сепия, маслини, кисело мляко — някои от които бяха вкусни, други — не съвсем. Но изглежда това не бе от значение, тъй като хората продължаваха да идват, тъпчейки се в заведението пет пъти седмично.

Днешният специалитет — сладко-кисела баница със спанак и пиле с лимон в сос от пет подправки, подтикна Харди да размисли върху възможността да пропусне този подбор и след уговорената среща да се отправи към „Грил при Сам“, където да си поръча дребни рибки и изискана чаша „Гави“. Мислеше си, ако не бе сладко-киселия…

— Ехо, Диз!

Замечтан, Харди не бе забелязал Харлан Фиск, член на Надзорния борд на Сан Франциско и племенник на кметицата Кати Уест. Бутна стола назад и се изправи, за да се ръкува с него. Фиск стърчеше с около пет сантиметра над неговите сто осемдесет и два, тежеше около деветдесет и два килограма и фигурата му изглеждаше невероятно елегантна в ръчно ушития му италиански костюм.

Бяха се запознали, когато Харлан за кратко работеше като инспектор в отдел „Убийства“ и си партнираше с Даръл Брако. Полицейската фаза бе само поредната стъпка в политическото му издигане — щеше да е добре подбраният наследник на Уест и всички знаеха това. Бе на четирийсет и една години и изглежда вече бе на подходящата възраст, но ако бе нетърпелив да стане кмет, поне не го показваше.

Вече удобно настанил се, погледна към листа със специалитета и се намръщи.

— Доколкото знам, сама по себе си баницата със спанак е прекрасно ядене. Но защо трябва да е сладко-кисела?

Усмивка се разля по лицето на Харди.

— Точно и аз си мислех същото! И след като е пиле с лимон в сос от пет подправки, то лимонът не е ли шестата? И кои тогава са останалите пет?

— Смятам, че под петте подправки всъщност има предвид една-единствена. Например къри.

— Аз си мислех, че кърито е само една подправка.

— Не, смес е. Затова са различните вкусове и обливащата те горещина. Заради смесването на различни съставки!

— По дяволите! Точно когато решиш, че си го схванал… — отвърна Харди. Очите му проблеснаха. — Ако ги помолим, могат да си спестят сладко-киселото!

Фиск поклати глава в знак на отрицание.

— Винаги може да пробваме, макар историята да сочи противоположното.

Десет минути по-късно им бе сервирано. Оказа се, както и очакваха, че сладко-киселият вкус бе неотменима част от тази конкретна версия на спанак в точени кори и тесто и не би могъл да се отстрани, но с първата хапка Фиск неочаквано установи, че е доста вкусно. Обърна се към все още скептичния и изпълнен с неохота Харди:

— Децата ми обичат да си слагат кетчуп върху спанака. Донякъде това ястие има същия вкус.

Харди отхапа, сдъвка и възхитено разтърси глава.

— Тази жена е гении! — Отряза си по-голямо парче. — И така — обърна се към Фиск, след като преглътна, — за какво става въпрос?

— За сестра ми — отвърна Харлан. — Всъщност за моята малка сестра. Сега фамилията й е Таунсхенд. Има нужда от адвокат и аз се сетих за теб, ако проявиш интерес.

— Разбира се — потвърди Харди, — стига да не се касае за развод. Не се занимавам с бракоразводни дела.

— Не те обвинявам — отбеляза Фиск. — Не става въпрос за това. Тя притежава „Бей Бийнс Уест“, кафене, намиращо се на „Хейт“. Знаеш ли го?

— Със сигурност съм минавал покрай него.

След което една мисъл премина през съзнанието му и той насочи пръст към събеседника си:

— Не застреляха ли някого там през уикенда? Управителят?

— Точно така. Дилън Воглър.

— Да не би да е заподозряна?

Фиск притежаваше дълбок смях, състоящ се от два тона, който прозвуча сега.

— Не, не, няма начин. Само да я видиш — малка госпожичка от „Младшата лига“, майка на две дечица, най-сладките същества, които можеш да си представиш. Въпросът е, че вчера са я посетили от „Убийства“, всъщност в малкия свят на този отдел е бил Даръл и новият му партньор. Жена.

— Дебра Скиф.

— Щом казваш. Както и да е. Дошли са и са разговаряли с нея, а след като са си тръгнали, тя ми звънна и каза, че вероятно би трябвало да си наеме адвокат, ако отново й се наложи да разговаря с полицията.

— Обичам хората, които разсъждават като нея. И не бърка.

— Това й казах и аз. Необходимо е да си предпазлив, макар че в нейния случай, познавайки я, по-скоро греши.

— Тя спомена ли ти за какво са разговаряли?

Фиск въздъхна.

— На мен ми звучи много общо. Мъжът е застрелян пред нейното кафене, така че е нормално да разговарят с нея, нали така? Но се е оказало, че Дилън е продавал дрога в заведението. Тя смята, че тъй като е собственик, това би могло да и навлече неприятности.

— Може и да е права. Какъв вид дрога?

— Мисля, че само трева.

— Какво количество трева?

— Не знам. Има ли значение?

— Би имало, ако го е използвал като голям склад за разпространение.

— Не смятам. То е обикновено кафене. Но ако кажем, че е?

— Какво?

— Голям склад за разпространение или нещо подобно?

Харди го фиксира с предпазлив поглед.

— Има ли нещо, което знаеш и не ми казваш?

— Не, не. Просто за да съм информиран, ако Мая попита. Ами ако този Дилън е пренасял големи количества? Как би могло да се отрази това на Мая като собственик?

— Не съм сигурен — отвърна Харди. — Трябва да проверя. Ако импровизирам, вероятно няма да има проблем, стига да успее да докаже, че не е знаела нищо за това. Но на собственици, живеещи в скапани квартали — имам предвид, в които се продава дрога във всеки втори апартамент, — обикновено им конфискуват цялото имущество.

Думата стресна Харлан.

— Конфискуват! Имаш предвид цялата сграда?

Харди изправи дланта си, за да го успокои.

— Понякога, но това се отнася за лоши момчета, които са затънали в бизнеса с двата крака. Ако се намесят федералните, могат да й отнемат цялото имущество.

Харди знаеше, че дори и прокуратурата може да запорира имуществото й, не че биха го направили в тази ситуация. Взе още една хапка от специалитета. Продължи:

— Но, както отбелязах, това е за ситуациите, при които разполагат с жив дистрибутор, когото желаят да дразнят. А това не е ситуация, подобна на тази, в която се намира сестра ти.

— Никак даже, Диз. Сигурен съм, че едва ли е знаела нещо, по-скоро нищо не е знаела. Съпругът й е Джоуел Таунсхенд, който притежава „Имоти Таунсхенд“, само миналата година е изкарал около два милиона. Вярвай ми — не се нуждаеш от повече пари!

— Вече ги мразя!

— Аз също. Както и да е. Виж, полицаите са я изненадали и са я поизнервили. Знаеш как се чувства човек в подобна ситуация. Така че, имаш ли нещо против да се заемеш с нея?

Харди отговори на Харлан, че няма нужда да го обсъждат, след което леко се намръщи:

— Жалко е, че въобще е говорила с тях. Това си мисля. Знаеш ли колко време са прекарали при нея Даръл и Дебра?

— Не спомена. Предполагам, че около половин час.

— Е, да се надяваме, че не са нанесени големи вреди. Стига да не ги е излъгала.

Фиск заклати глава утешително.

— За това не бива да се тревожиш — успокои го той. — Не й се налага да го прави. Просто не е такава.

 

 

След като се разбраха с Фиск да каже на сестра си да му звънне, за да си определят среща, Харди прекоси улицата и влезе в масивната сива, измазана с гипсова мазилка сграда, в която се помещаваше Съдебната палата на Сан Франциско. След дипломирането си бе заемал длъжността помощник на областния прокурор за около две години. Когато се съвзе от собствената си мъка, десетилетие след смъртта на Майкъл, повече от година работи в същото здание, упражнявайки професията си на адвокат.

Твърдеше се, че сградата е изпълнена с негативна енергия и след цялото това време прекарано вътре — в нея се гледаха и делата му като защитник — все още намираше това място за угнетяващо. Преди поне вратите на предното входно помещение бяха широко отворени. Но след терористичните атаки от единайсети септември експертите затвориха всички входове, освен един, а долната част на предните прозорци бе покрита с шперплат.

Сега всички преминаваха точно през този вход, изчаквайки на опашка и през импровизирания фарс на проверката от метален детектор. След което се потапяха във врявата и суетнята на приземния етаж, който приютяваше не само лъкатушещия поток от хора, излизащи от съдебните зали и минаващи покрай асансьорите, но и Южния отдел на Полицейското управление на Сан Франциско.

Униформените полицаи, адвокатите, хората, посещаващи ареста на горния етаж, работещите в сградата се тълпяха на приземния етаж. Благоразумно градската управа бе издала разрешително за павилион за кафе и закуски точно на този етаж. Веселяци стояха на опашката за нещо за хапване или пийване и често се закачаха с техни колеги, щастливо очаквайки да им дойде реда в съда. Харди бе чувал, че рекордът на юмручните сбивания за място в една или друга опашка е шест, макар да бяха несъмнено нередни. Средният брой действителни юмручни сблъсъци всъщност бе веднъж седмично.

Но тъй като се беше срещнал с Харлан в по-ранен час, за да избегне блъсканицата при Лу, когато стигна до Съда, вече бе настъпила обедната почивка и най-различните опашки отвън и вътре във фоайето сякаш се бяха слели в какафония от мобилни телефонни разговори. Най-накрая успя да стигне до металния детектор, постави своите ключове и швейцарски военен нож отстрани и премина през него, след което ги взе обратно, без да изчака потвърждение от полицая, стоящ до станцията, който бе с гръб към него през цялото време и спореше с друг полицай кога ще бъде сменен, за да може най-накрая да хапне нещо.

Харди си помисли, че може да сложи преносим зенитно-ракетен снаряд с инфрачервено насочване пред металния детектор, да си вземе после ракетката и да продължи благополучно по пътя си — и никой няма да забележи. Бе виждал как цивилни полицаи преминават със служебните си оръжия и винаги беше смятал, че работещите тук полицаи просто познават цивилните, но всъщност никак не бе сигурен. Може би просто тъпата система не функционираше.

Усещането за сюрреалистичност се подсили, когато зави зад ъгъла и поток от хора, преминаващи през напълно необезопасената задна врата между залата и затвора, се насочи срещу него. Вратата би трябвало да е заключена, но всеки, който работи в тази сграда повече от няколко месеца, можеше да се сдобие с дубликат на ключа. А и момчетата бяха много учтиви и редовно държаха вратата отворена за всеки, който се опиташе да премине през нея.

Сигурно и затова полицаите долу бяха така апатични. Вероятно са установили, че всеки, които притежава пистолет, може просто да заобиколи сградата и да мине отзад.

Развеселен от размишленията си, Харди най-накрая се добра до асансьорите, натисна копчето за петия етаж и бе плътно притиснат от разни тела към другата страна на стената. Установи, че никога не би дошъл, освен ако не трябваше да посети приятел, която бе и причината да се намира тук.

Е, и когато му плащаха, но това си бе пълна лудост.

В контраст с фоайето на петия етаж цареше спокойствие. Въпреки обаянието на жилищното строителство, проектирано през петдесетте, стил Източен блок, стерилните, лишени от въздух коридори с промишлено зелени плочи и флуоресцентно осветление по някакъв странен начин бяха успокояващи и приветстващи, след всичко онова, през което трябваше да премине, за да стигне дотук.

Продължи по коридора и спря пред врата, на която пишеше отдел „Убийства“. Нито един от двамата служители, назначени тук, не се намираше на работното си място, така че Харди повдигна прикрепения с панти тезгях, който разделяше помещението, и премина към залата, в която се намираше кабинетът на Глицки. Споменът за металния детектор бе все още пресен и с швейцарския военен нож в джоба си, му хрумна, колко лесно може да извърви само още няколко крачки, да влезе в офиса на приятеля си, да му пререже гърлото и необезпокояван да си тръгне и вероятно никой никога няма да разбере.

Тази мисъл го накара да се усмихне с половин уста. „Странен свят — помисли си Харди, — ако знаеш къде да погледнеш.“

Намираше се пред вратата на кабинета на Глицки, но тя бе затворена и заключена. Почука и почака за около половин секунда. Обикновено, когато Ейб е вътре, вратата бе отворена или поне отключена. Обърна се и долови звук от тръшване на чекмедже отвътре.

— Една минута.

Глицки изглеждаше ужасно — пепеляв и изцеден, и за един момент Харди си помисли, че Ейб току-що е разбрал, че Закари не е оцелял.

— Кажи ми, че е добре — промълви той.

— Същото.

— В изкуствено предизвикана кома?

Кимване и Харди си пое дълбоко въздух с облекчение. Глицки погледна към най-добрия си приятел с присвити очи откъм мрака в кабинета си.

— Какво искаш?

— Нищо, просто минавам.

Сутринта Трея мина покрай тях, за да вземе Рейчъл и да я заведе на училище и Харди бе поразен, когато научи от нея, че Ейб е отишъл на работа. Както обикновено жена му го защити. Обясни, че в неделя сутринта са извършили мозъчната операция на Закари и няма какво друго да се направи за него през следващите няколко дни, през които ще го държат в тъй наречената фенобарбитална кома. Еиб е могъл да седи в чакалнята и да полудява или да отиде на работа и да се надява, че денят ще премине по-бързо. Бе избрал второто.

Сега, след още няколко секунди на взиране в нищото, Глицки се обърна и тръгна назад към бюрото си, а Харди го последва. Затваряйки врата след себе си, се пресегна за ключа на осветлението, но реши, че е по-добре без него, придърпа един стол и седна. Нахлуващата светлина през високия прозорец, намиращ се отдясно на Харди, не позволяваше помещението да потъне в пълна тъмнина, но четенето тук би било доста трудно.

Глицки седеше със скръстени пред гърдите си ръце и с очи, фокусирани някъде четирийсет или петдесет сантиметра над главата на Харди. От време на време дишаше по-тежко, но не въздишаше. Примирение бе изписано по отнесеното му лице, но не и ярост — емоцията, която обикновено присъстваше в изражението му.

Липсата на гняв обезпокои Харди.

— Вчера сутринта Трея каза, че ще го поддържат в безсъзнание за няколко дни — пророни най-накрая. — Има ли някакво развитие?

— Не.

— Спомена, че операцията е успешна.

— В смисъл, че я преживя.

— Аз си мислех, че са дали възможност на мозъка да се подува.

— Така е. Това е целта й.

— И сега какво?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, какво очакваш? Каква е прогнозата?

Глицки сведе очи към тези на Харди. Сякаш измина цяла вечност, преди да проговори.

— Или подуването ще спадне и той ще се възстанови до известна степен, макар че не бихме могли да разберем колко точно, преди да минат поне два месеца — той се поколеба. — А може някой кръвоносен съд да се запуши или нещо друго случайно да се случи и да умре.

Настъпи тишина.

— Знаеш ли — промълви Глицки най-накрая, — мисля си, че нямаше да се случи най-лошото, ако онзи проблем със сърцето го бе убил, когато се роди.

Раждането на Закари бе придружено от откриването на шум на сърцето, за който по-късно бе установено, че е в лека форма, но бе повишило риска от ранна смърт поради вроден сърдечен дефект.

— Най-малкото грешката нямаше да бъде моя.

— Грешката не е твоя, Ейб!

Глицки поклати глава в знак на отрицание.

— Не беше там.

— Трея ми разказа какво се е случило.

— Тя също не беше там.

— Добре, тогава ми кажи ти.

Глицки се втренчи в щорите. Разгърна скръстените си ръце и постави дланите си върху бюрото.

— Бе точно до мен. Имам предвид, че единственото, което трябваше да направя, беше да го спра на косъм от онова голяма шибано колело!

Необичайната за Глицки ругатня увисна в пространството, а границата бе премината.

— Вместо това аз се върнах, за да взема каската му, която е първото нещо, което би трябвало да сложа на главата му! — Свали погледа си. — Пет секунди, Диз. Пет скапани секунди!

— Знаеш ли защо ги наричат инциденти, Ейб? Защото никой няма вина.

Глицки изглежда можеше да се съгласи с това само за около минута. След което каза:

— Смятам да напусна.

— Кое да напуснеш?

— Това — показа с ръка кабинета си. — Тук.

— И как би помогнало?

— Не знам. Може би няма да помогне — докосна с ръка челото си, разтърка върха на носа си. — За какво говорехме?

— Нямам никаква представа — отвърна Харди. — Защо не си отидеш вкъщи и не поспиш малко? Вземи си няколко дни почивка, докато поотмине всичко?

— И какво да правя? Просто да чакам?

Глицки гледа през него за около пет секунди. Най-накрая поклати глава и започна да бута стола си назад, след което спря и се пресегна към телефона. Натисна няколко цифри, а след момент заговори в слушалката:

— Хей. Не, няма нищо ново. Диз е дошъл. Смята, че трябва да си отида вкъщи и да си почина. Може би и ти искаш да направиш същото — изчака, слушайки за още секунда-две и произнесе: — Ще мина да те взема на път към вкъщи.