Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (13)

13.

Дизмъс Харди не си бе взел якето тази сутрин и заради принципа реши да не хваща такси от офиса си за дванайсет пресечки, за да се добере до Федералната сграда, намираща се на Голдън Гейт Авеню. Но сега плащаше за ината си, здраво стиснал зъби, със закопчан догоре костюм и с ръце в джобовете.

След десет и половина бе получил две спешни обаждания. Първото бе от Мая, а десет минути по-късно звънна и Джоуел Таунсхенд. Веднага след това се опита да разговаря с Джери Глас, който не бе много склонен да дискутира ситуацията с конфискацията по телефона.

— До голяма степен говори сама по себе си — беше обяснението, което бе склонен да даде.

Но Харди разполагаше с някое и друго асо в ръкава, в лицето на Арт Драйсдейл, негов приятел и бивш наставник в Областната прокуратура, който понастоящем бе един от най-уважаваните почетни партньори в кабинета на щатската прокуратура. Десет минути след като приключи разговора с Арт, Глас му се обади и му съобщи, че може да проведат конферентен разговор, стига да се осъществи в неговия офис и през следващия половин час.

Следователно му предстоеше разходка.

Упражнението обслужваше две малки цели. Даваше възможност на Харди да помисли. А ходенето във вихър и прах наистина го вбесяваше.

Сега, докато вървеше по вечно стерилния коридор на единайсетия етаж, Харди, без да иска, си спомни за последния път, когато се намираше в този квартал по работа. Бе на отсрещната страна на улицата в Щатската сграда. Тогава — може би най-добрият му период през последните шест години — по същество бе обвинен, че е подпалил пожар в собствения си дом, за да вземе застраховката. Пожарният инспектор и двама детективи, действащи в отбор, го заплашиха с арест, докато не им се сопна, че блъфират и си излезе по средата на разпита.

Не за първи път се замисли дали няма някаква тъпа, но мощна и психясала карма в тези две правителствени сгради — федералната и щатската, — която привлича безсърдечни, измамни и самодоволни бюрократи.

Въпреки че не харесваше архитектурния план и общата атмосфера на Съдебната палата на Седемнайсета и „Брайънт“ — където обикновено вършеше работата си, — никой не би оспорил, че сградата пулсираше с всеки удар на сърцето от човешкото — с всичките си недостатъци и достойнства. В контраст на тези безлични правоъгълници от стъкло и гранит, така притихнали, сякаш въплъщаваха безименната власт на държавата, позволяваща й да вреди и да се меси, където сметне, че е необходимо под презумпцията „налагане на правилата“.

В съзнанието му изскочи афоризъм на негов познат: „Същността на фашизма е да направи законите да забранят всичко и след това да ги прилага избирателно срещу враговете си“.

Е, разбира се, не бе чак толкова лошо. Харди имаше там няколко души приятели, включително и Арт Драйсдейл, който работеше в някой от тези кабинети. Но самият той ги отбягваше, когато му се удаваше, макар и несъзнателно. Вървейки към отдалечения кабинет на Глас, не можеше да игнорира раздразнението, което се надигаше в червата му, или потръпването — сякаш изпитва страх — в основата на мозъка си.

Глас тежеше с около десет килограма повече от Харди, макар да бяха горе-долу един и същи ръст. Днес бе облечен със сив костюм, бяла риза, закопчана до врата, и светлосиня вратовръзка. С усилие успя да се ръкува с Харди, подавайки ръка над бюрото, и седна, като посочи към двата стола с бежова изкуствена кожа срещу него.

Харди Прецени, че е по-добре да подходи учтиво.

— Оценявам, че отделихте от времето си за да се видим.

Глас вдигна ръка.

— Арт Драйсдейл е легенда, господин Харди. Той ми препоръча да разговарям с вас и аз това и правя. Но не съм сигурен как бих могъл да ви помогна.

— Добре, тогава се намираме в сходна ситуация.

— Какво имате предвид?

— Смятам, че действията по конфискацията, които планирате да предприемете, ще се окажат недоразумение и грешка. Не знам как бих могъл да ви помогна, за да не допуснете това да се случи.

Устата на Глас се присви, а изражението му издаваше умерена антипатия.

— Аз не само планирам да предприема действия, свързани с процедурата по конфискация, господин Харди. Имам достатъчно основания и е добре установена практика. Продаваш наркотици, следователно печалбата и закупеното с придобити по този начин средства са обект на конфискация.

— Да, правилно — съгласи се Харди, — но моята клиентка не е продавала наркотици. Очевидно е, че един от служителите на Мая Таунсхенд е продавал марихуана покрай работата си в заведението й, но тя не е била запозната с тази му дейност.

— Не е?

— Не е.

— И вие сте сигурен в това?

— Не става въпрос дали съм сигурен, макар че съм. Става въпрос дали вие можете да докажете обратното, което не виждам как би могло да се случи.

— Това е друго нещо, а и вече свиках федерален съдебен състав. Съжалявам, но не мога да обсъждам как протича подобен род процедура. А затова, дали вашата клиентка е знаела какво се е случвало — и нека за секунда да оставим настрана въпроса дали е печелила от продажбата на марихуана, — някак си е трудно да си представиш, че не е била наясно.

— Защо?

— Защото „Бей Бийнс Уест“ е било повод за двайсет и три обаждания за нарушения през последните пет години, повечето от които са били свързани с явна употреба на марихуана, извършвана пред очите на деца и възрастни. Оплакванията естествено са достигали не само до управителя, но и до собственика на заведението, който също така притежава и сградата, в която то се помещава. Предвид това — като оставим настрана пробождане с нож, извършено на алеята зад заведението преди две години, а да не говорим за убийството от миналата седмица — интересува ли ви колко призовки за употреба на марихуана, директно на улицата пред заведението, са били издадени през последните двайсет и четири месеца?

— Пред заведението, не е в заведението.

Глас отхвърли това предположение, като махна с ръка.

— Четирийсет и три! Четирийсет и три известия за нарушение. Заведението е добре известно наркоманско свърталище, господин Харди!

— Аз не отричам това, сър, но то не променя факта, че моята клиентка не е знаела нищо. Тя рядко го е посещавала. Била е собственик на това кафене и нищо повече.

— Но е знаела да си наеме адвокати и да дойде в Комисията за зониране на площите за жилищна или търговска употреба, когато някакви съседи са се опитали да й отнемат лиценза за търговска дейност преди три години. Стигнало е до Съвета на надзорниците и някой би казал, че ако брат й не бе част от него, са щели да го затворят още тогава.

Това бе напълно неочаквано и доста лоша новина за Харди. Нито Мая, нито Джоуел бяха споменали нещо подобно.

— Добре — отвърна Харди, допускайки неговото основание, — но тук става въпрос за продажба на марихуана на улица „Хейт“! Можеш да си я вземеш от всяка порта! Не вярвам наистина да твърдите, че „Бей Бийнс Уест“ е бил източникът или че основно е допринесъл за всички тези известия за нарушение.

Глас се подсмихна с досада.

— Вашата клиентка е сестра на един от нашите надзорници и племенница на кметицата. Не мислите ли, че е удобно? — устните му се помръднаха, но никой не би казал, че това представлява усмивка. — Вашите клиенти със сигурност знаят с какъв вид заведение са разполагали, повярвайте ми. Говорим за проста и обикновена ситуация, свързана с наркотици, приключила с пистолет, който е предполагаемото оръжие на извършеното убийство, и огромни суми пари — далеч повече, отколкото очакваш от печалбата на едно кафене, както и значително количество марихуана, складирано в помещение.

Харди смилаше тази информация тихомълком, маскирайки притесненията си с безгрижна поза — бе се облегнал назад, бе поставил лакти върху облегалките, а кракът му си почиваше върху противоположното коляно.

— Господин Глас — произнесе той, — не се намирам тук, за да дискутирам дали в това заведение се е продавала или не марихуана. Очевидно се е продавала. Но нишката е дълга. Дори моите клиенти да са знаели или да са се досещали — дяволски е дълга нишката, за да се докаже, че въобще са имали печалба от продажбата на трева. Знаете ли кой е Джоуел Таунсхенд? Със сигурност няма нужда от пари от трева, повярвайте ми.

— Имате предвид, господин Харди, че теоретично хората, които имат много пари, не искат да имат повече?

— Не би се нагърбил с подобен риск, за да печели. Не би го поел нито той, нито жена му.

— Това, което се чудя, е кое е било първо — бизнесът с имоти или с наркотици? Господин Таунсхенд може да разполага с богатство, господин Харди, но ние възнамеряваме да предявим искане към всеки един долар, който може да е дошъл от продажбата на наркотици. Тогава ще видим колко ще му остане.

— Но защо да поемат подобен риск?

Глас се бе изтегнал небрежно пред него и си драскаше нещо в тефтера.

— Има едно основание, с което смятам, че ще се съгласите. Предвид — как да го формулирам — роднинските връзки между вашите клиенти и кметската управа, не е съществувал риск, поне не в този град, някой да се усъмни, че се занимават с незаконни неща — сега вече се приближи към него, очите му се присвиха, а завладяващият го гняв пролича в почервеняването на бледата му плът, но гласът му остана под контрол. — Тя е плащала на този човек деветдесет хиляди долара на година, за Бога!

— Точно така.

— За да управлява кафене.

— Правилно. Последния път, когато проверих, не беше престъпление.

— Не е, но прането на пари е. Той й дава парите от дрогата, тя ги слага в общата семейна сметка и му плаща от тях.

— Това не се е случвало — отвърна Харди безизразно.

— Възнамерявам да докажа, че се е случвало. Накарайте хората да се притеснят за собствеността си и ще останете изненадан какво може да излезе.

Харди разкръстоса крака и се изправи в стола си.

— Господин Глас, вие познавате ли тези хора? Не са направили нищо подобно!

— Не са ли? Ами ще видим. Но какво искате да кажете? Че бих ги харесал, ако се опознаем? Това дали би имало значение за мен? Убеден съм, че са очарователни. Хората, които са потайни, обикновено са очарователни.

— Възприемате ситуацията напълно неправилно — отвърна Харди. — Не разполагате с никакви факти, които да свържат клиентите ми с всичко това. Междувременно ги заплашвате с конфискация. На този етап тя е просто един тъп инструмент.

— Добре — Глас опря тежките си ръце върху бюрото. — Ще извървим пътя, за да открием онова, което ни е необходимо. И понякога се налага човек да употреби инструментите, с които разполага.

 

 

— Все още можеш да правиш това? — попита Харди от прага.

— Все едно караш колело — отвърна Арт Драйсдейл, — веднъж щом се научиш… — улови и последната от трите бейзболни топки, с които жонглираше върху бюрото си, мушна ги в една огромна ръкавица и с далеч повече от проявения от Джери Глас ентусиазъм, скокна от стола си, за да се ръкува с него. — Хей, изгледаш много добре. Как си?

— Толкова добре, че трябва да ми предпишат нови хапчета — пошегува се Харди.

Огледа набързо приятеля си, който бе далеч по-забавна личност от скования Джери Глас. Това може би се дължеше на факта, че притежаваше далеч по-голяма индивидуалност от прекалено възторжено отдадения на работа негов новоназначен колега. Драйсдейл, без да има роднинска връзка с бившия играч на „Доджър“ Дон Драйсдейл, в младостта си е бил професионален бейзболен играч в средата на шейсетте, стигнал за кратък период дори до „Джайънтс“, преди да реши да се отдаде на правото. Върху лавиците с книги, които покриваха лявата стена, бяха подредени всевъзможни спортни сувенири — трофеи от треньорския му период към Полицейската спортна лига, снимки с най-великите в този спорт — Маковей, Чепеда, Мейс, както и със семейството му, на които присъстваха четиримата му синове, самият той и жена му, на повечето облечена със спортна униформа.

— Ако не идвах от среща с Джери Глас — допълни Харди, — дори бих могъл да излъчвам позитивна енергия.

Драйсдейл се дръпна леко назад, защото предположи, че Харди би желал да затвори вратата след себе си. След като това бе сторено, Драйсдейл цъкна с език.

— Господин Глас не ти е дал удовлетворителна информация, а?

— О, не. Напротив, беше всичко друго, но не и неинформативен. Само дето информацията направо вони. Вие можете ли наистина просто така да изземвате имущество?

Драйсдейл направи гримаса.

— Ние сме представители на федералното правителство, Диз. Можем да правим, каквото си поискаме. Защо? Кой може да ни спре? — след което с различна интонация прибави: — Признавам, че това представлява проблем за някои от нас. И на двата бряга. Когато съществува такава мъничка възможност за злоупотреба със системата и се вгледаш прекалено отблизо… сериозно, би могъл да се захванеш за абсолютно всичко.

— Това ли прави Глас? Вглежда се прекалено отблизо?

Кимване с глава.

— От това, което чувам, нека да кажем, че се е включил разпалено в играта.

— Ами аз какво да правя?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че е намесена моя клиентка, Арт. На теория се предполага, че трябва да предпазя нея и дори цялото й семейство от всякакви неприятности.

Драйсдейл се усмихна сухо.

— Това е твой проблем, тъй като в системата е заложено да стоиш настрана в подобна ситуация. Особено при изслушването пред федерален съдебен състав, което, доколкото знам, той възнамерява да направи.

— Да, и на мен ми каза същото.

— Добре. Ти никога няма да разбереш какво ще се случи вътре. Дори не се опитвай, Диз. Присъствието на адвокати не е позволено. Както и на свидетели. Никога не се говори за онова, което е произнесено вътре, никога, никога. Но ти знаеш това.

— Така е, но как смята да приложи конфискацията?

— Ами всъщност замислил го е доста коварно. Той изисква само гражданска конфискация.

— Предполагам, противопоставяйки я на криминалната. Но какво означава това?

— Основно означава, че присвоява собствеността… въобще знаеш ли нещо по този въпрос?

— Всъщност не. Не е нещо, с което се занимаваш всеки ден.

— Да, предполагам, че не е. Затова и Глас така се забавлява. За начало, можеш ли да познаеш, кой определя правилата на конфискацията.

— „Младежката лига“?

Драйсдейл се подсмихна.

— По-близо си, отколкото предполагаш. Адмиралтейската власт.

— Това беше второто ми предположение.

— Нека ти разясня малко ситуацията. Знаеш ли защо е адмиралтейската власт? Традиционно, в отминалите времена, цялата работа около наркотиците обикновено е била свързана с контрабандата, а повечето от контрабандата е пристигала на лодка. Разбира се, голяма част все още продължава да се внася по този начин. Затова често се намираме в ситуация, в която се нуждаем да хванем светкавично кораба, за да го присвоим, докато е на пристанището. Дори го наричат арестуване на собствеността. Така че на собствениците им се налага да си го приберат бързо от митницата, за да могат да отплават отново. Както и да е, въпросът е, че тази ситуация може да се развие изключително бързо. А след това се провежда граждански процес, на който се съдят, за да се узакони всичко веднъж и завинаги. С две думи, твоите клиенти трябва да заведат дело, за да си вземат заведението от преддверието на ада и — изненада! — бремето на доказването се пада върху тях. Добрата новина е, че могат да продължат с бизнеса си — с легалния си бизнес де, докато се издаде постановление.

Харди отиде и се настани в люлеещ се стол, разположен в ъгъла, до лавиците с книги.

— Каква е целта? Какво му е необходимо на Глас, за да присвои мястото?

— Не много, ако това е всичко, което прави. Може да спечели, може да загуби. Но и в двата случая привлича вниманието.

— Е, какво от това?

— Аха! — Драйсдейл вдигна пръст. — Е, какво от това е свързано с онова, което му е позволено да дискутира във връзка с гражданското дело. Пред вестниците, телевизията, с твоите клиенти, с ченгетата, с всички. Той прави на обществото услуга, като говори за това. Междувременно разпалва страстите и чака какво ще изскочи.

— Но като опонира на какво?

— Ще ти кажа, но предполагам, че вече знаеш.

Харди се замисли за момент и очевидната истина изскочи.

— На предварителното изслушване!

— Та-да! — Драйсдейл разпери ръце в победоносен жест. — Два удара — единият публичен, другият таен — лицето му притъмня. — Това е сериозно, а не простотии пред пресата, Диз. И моите източници ми казаха, че до момента старият Джери си е изиграл картите като маестро. Знаеш ли, че е посочил инспектора от отдел „Убийства“ Скиф за специален агент при предварителното изслушване?

— Може ли да направи това?

Драйсдейл цъкна.

— Мисля, че ти споменах, че той може да направи всичко, нали? Може да накара при предварителното изслушване да бъде посочен за негов агент когото поиска. И до какво имат достъп агентите? До документите от предварителното изслушване, включително и финансови и банкови извлечения, които иначе в реалния живот ние, федералните, можем да ги получим по всяко време, но щатът никога не може да се докопа до тях. — Драйсдейл обърна ръката си. — Сега, разбира се, агентът не може да разкрива какво има в тези документи, това е тайна, но може да действа на базата на знанието си за информацията, съдържаща се в тях. Включително — е, това вече ще ти хареса — може да се опре на собствените си знания и да поиска от съдията да разпореди разсекретяване на тези документи. И най-накрая, като послеслов, ако това не проработи, след като документите напуснат стаята на предварителното изслушване, понякога се случва информацията по някакъв начин да изтече. Което отново, разбира се, не бива да се случва.

Харди можеше да се наслаждава на забавните коментари на Драйсдейл цял ден, но не му бе дори и леко забавно.

— Това не е редно, Арт.

Драйсдейл се изсмя ентусиазирано.

— Ние едва сме започнали, Диз, и ако не можеш да му се надсмееш сега, тогава яко си загазил!

Харди се облегна назад.

— Какво друго?

— Наистина ли искаш да знаеш? — при кимването на Харди, Драйсдейл се облегна върху бюрото. — Джери разполага с толкова много възможности да разиграе тази игра, че е направо великолепно. Нали спомена, че е намесена и Кати Уест? И Харлан? Добре, първоначално, неколкократно ще ги принуди да разговарят с наши агенти. Ще им повтаря, че те не са мишените. Ще иска да говорят за твоя клиент, а че те самите не са част от разследването. Какво предимство му дава това? Ами, като за начало, ако някой от тях каже дори и мъничка лъжа на федерален агент, ще бъдат обвинени в углавно престъпление. И познай какво? Федералните агенти не правят записи на разпитите си!

— Сега вече се бъзикаш с мен!

— Бих искал, но това е автентичната политика на Джей Едгар, която е в сила и до днес, така че винаги е твоята дума срещу тази на федералния агент и познай на кого са по-склонни да повярват при предварителното изслушване? Дори са си измислили много сладко име за тази малка сладка стратегия — лъжесвидетелски капан. Не е ли супер?

— Прекрасно. Предполагам, че още не сме стигнали до края.

— Бързо схващаш, Батман! Наистина ли искаш да знаеш?

— Това, което наистина ме интересува, е къде се учат на подобни неща! Аз съм адвокат от трийсет години и досега не съм се натъквал на нещо подобно!

— Това не е съвпадение, Диз, вярвай ми! Цялата работа е някак си прекалено законспирирана. Както и да е, след като попита, нека кажем, че твоите хора — Кати и Харлан, дори клиентката ти, избегнат лъжата пред приятелски настроения агент. Вече ще се явяват на предварително изслушване като индивидуалности, където, както си спомняш, са били определени като немишени. Глас им дава имунитет за всичко, което кажат, а знаеш ли кое е интересното във връзка с това? Вече могат да се позоват на Петата поправка! Така че трябва да отговорят на всеки един въпрос, който Глас им зададе. Ако откажат, отиват в затвора за незачитане на съда. Ако това не е велико!

— Защо някак си ми звучи познато? — попита Харди.

— Защото ти като адвокат си спомняш, че точно това се случи със Сюзан Макдугъл по време на разследването на Кен Стар по „Уайтуотър“. Бе призована на предварителното изслушване, дори й бяха осигурили имунитет, но тя отказа да отговаря на въпросите, защото се притесняваше, че нейните изказвания могат да бъдат възприети като неверни.

— Това е добро определение — коментира Харди, — „възприети като“.

— Нали? Както и да е, ако бъдат възприети като неверни, ще бъде посочена като лъжесвидетелка, така че тя не отговори и за нейна беда бе зашлевена с гражданското наказание незачитане на съда и бе задържана, докато отказва да отговаря или докато изтече давността на предварителното изслушване, което в случая с Макдугъл бе осемнайсет месеца.

— Мамка му! — Харди се залюля леко, ръцете му бяха стиснали облегалките, опитвайки се да възприеме всичко това. — Значи е далеч по-сериозно от конфискацията? Какво ще пледира Глас? Пране на пари?

— Най-малко. Плюс разпространение, конспирация, избери си каквото искаш — изправен си пред тежки времена!

— Господи!

Драйсдейл също вече не се усмихваше.

— Съжалявам, но ситуацията ще се влошава все повече!

— Не мога да си представя как!

— Не, вероятно не можеш. Нека ти кажа истинската грозна истина. Би трябвало да го знаеш заради благото на клиентите ти, на Кати и Харлан — доколкото ще ги засегне — и защото искаш да направиш всичко по силите ти, за да не позволиш срещу тях да повдигнат обвинения. Това иска Джери — иска да ги подтикне да се признаят за виновни в по-леко престъпление, за да избегнат разследване за по-тежко и да признаят, че са осигурявали място за разпространение.

— Дори Кати и дори Мая да нямат нищо общо с марихуаната?

Драйсдейл заклати глава в знак на отрицание.

— Това няма значение. Те все още могат да бъдат криминално подведени под отговорност.

— Как така?

— Защото ако някой от тях е разполагал с причина да си мисли, че там се е осъществявала престъпна дейност, но не е разпитал, на съда му е позволено да вмени вина по презумпция.

— Под каква възможна форма, Арт?

— Проста и възхитителна. Би трябвало да са попитали, така че е преднамерено неведение.

— Преднамерено неведение! Харесва ми това!

— Защо да не ти хареса? То е прекрасно нещо!

Харди остана застинал за един дълъг момент, вкопал крака в пода.

— Нека да видим дали съм те разбрал правилно. Най-малкото ще ги обвинят за осигуряване на място за разпространение, почти автоматично, поне така звучи. Така ли?

— Почти.

— Тогава защо не желаят да се борят докрай в съдебната зала във връзка с обвинения за пране на пари, разпространение и конспирация?

— Браво! — похвали го Драйсдейл. — Харесвам хора, които внимават. Не е ли целият шум точно затова? — разсеяно подхвърли една от бейзболните топки и я хвана. — Запазвах най-доброто за накрая. Обзалагам се, че мислиш че, ако те оправдаят по основното обвинение във Федералния съд, не можеш да бъдеш осъден?

— Ами да. Нали това е значението на думата „оправдан“?

— О, младежка наивност! Във Федералния съд се оказва, че ако си обвинен дори и в едно нещо като лъжесвидетелстване или че си осигурявал терен — независимо дали е доказано, — съдията може да повиши присъдата, установена със закон, Максимално до размера на основното обвинение. Така че една дребна бяла лъжа на федерален агент, която между другото може дори и да не е казана, може да осигури на клиент петгодишен престой във федерален затвор. И помни, че максималният срок за осигуряване на терен за разпространение е двайсет години. А и да не забравя — няма условно освобождаване при федералните. Естествено те ще пледират, дори и да струва собствеността. Може би това е единственото, което всъщност Глас желае, а може би не. Не е ли направо чудничко?

— Просто невероятно. Трябва да има начин да се заобиколи!

— Ами когато го измислиш, приятелю, разгласи го и за седмица ще спечелиш поне милион. Гарантирам ти го!

 

 

Глицки отбеляза:

— Да, казах на Дебра, че малко избързва с всичко това. С Глас де!

— Познаваш ли го? — попита Харди.

— Никога не съм имал това удоволствие.

— Не е удоволствие.

— Ако е някаква помощ, опитах се да накарам нея и Даръл да се отдръпнат.

— Това щеше да е добре, ако агънцето вече не бе излязло от кошарата.

— Също така я предупредих, че да бъдеш агент при предварително изслушване не е препоръчително съгласно стандартната действаща процедура. Попитах я дали си струва. Съдейки по нейната реакция, не чак толкова много — на масата, в ресторант „Кокари“, Глицки направи знак, че се предава. — Опасявам се, че това ще се превърне в поредния провал. Направо ще поставя рекорд!

Харди отдели минута, за да отстрани костта от морския костур, който си бе поръчал за обяд. След двете проведени срещи, си хвана такси и взе Глицки от Съдебната палата, мислейки си, че малко страхотна гръцка кухня би повдигнала настроението и на двамата. Но досега, макар да бяха преполовили ястията си, не се получаваше така добре.

Обсъдиха ситуацията около Закари още в колата. Докторите бяха препоръчали да остане още няколко дни в болницата, преди да пристъпят към поредната операция, за да възстановят дура матер в началото на следващата седмица. Предишната вечер го бяха посетили цялото семейство и той бе разпознал всеки един от тях и бе сръчкал сестра си, която бе дошла за първи път. Дори се бе усмихнал за малко. Но все още не бе проговорил и всички се опасяваха, че това е леко тревожно — Глицки обичаше тази дума „тревожно“, — но моторните му умения несъмнено се бяха подобрили. Състоянието му бе преминало от критично към под наблюдение и общият тон на медиците бе изпълнен с оптимизъм.

Макар и минимална част от този оптимизъм да бе повлиял на Ейб.

Обикновено словоохотливият Харди се опитваше да запази спокойствие, като изстискваше лимон върху рибата си. Самоненавистта бе последната реакция, която бе очаквал да прояви твърдоглавият му дългогодишен приятел. Глицки не е таял много съмнения относно кой е и за какво…

Ако е таял, поне не го е показвал.

Сякаш инцидентът със Закари отприщи някакъв апогей на демони, които подкопаваха неговата самоувереност и самоуважение.

Харди сдъвка залъка си, след което постави вилицата на масата.

— Знаеш ли — започна той, — аз бях този, който смени памперса на Майкъл, преди да го поставя в леглото му през онази последна нощ. Разполагах с цялото време на света, за да вдигна преградата. Аз се бях облегнал на проклетото нещо и го поставих вътре. Беше наполовина вдигната и единственото, което трябваше да направя, бе да се изправя и да я издърпам догоре. Най-простото нещо на света! Лесна работа. За нещастие, тази мисъл не мина през съзнанието ми.

Глицки бе вдигнал чашата си със студен чай, за да отпие, но я остави обратно.

— За нещастие. Смяташ ли, че това е достатъчно като оправдание?

Сърцето на Харди задумка в гърдите му с неочакван разтърсващ гняв и му бяха необходими няколко секунди, за да възвърне самообладанието си. Най-накрая успя да поеме въздух.

— Така го възприемам, Ейб. Трябва да го приемам така, за да мога да живея заедно с него. Смяташ, че съм се залъгвал през всичките тези години?

— Ти сам го каза — мисълта не е минала през съзнанието ти.

Харди отпи от содата си, опитвайки се да подреди думите си.

— Значи ти стоиш там, като добър баща, за да научиш Зак да кара новото си колело. Настаняваш го на седалката и се сещаш „О, да, каската…“

Глицки го прекъсна, като леко повиши глас.

— Знам какво съм направил!

— Не знам дали наистина знаеш.

— Не ме предизвиквай, Диз, наистина!

Харди пое дъх.

— Не те предизвиквам. Само казвам, че не си извършил нищо, което да го е причинило. Мисълта не е минала през съзнанието ти.

— А трябваше.

— Защо? Нещо, което дори слабо да наподобява инцидента, да се е случвало досега? Трябва ли да мислиш за всяка една непредвидимост, която би могла да го сполети? Ако това е истина, то никога не трябва да изпускаш децата си от поглед! Никога! По дяволите, дори не трябва да допускаш да стават от леглото, защото нещо може да се случи!

— Но нещо се случи.

— Ти не си го предизвикал.

— Но можех да го предотвратя. Ако се бях сетил…

Харди постави ръката си върху масата между тях.

— Ако се бе сетил — отвърна Харди. — Но не си имал причина. Нищо подобно не се е случвало преди. Следващия път ще се сетиш да сложиш първо каската. Но, че не си се сетил, не означава нехайство, Ейб. Било е скапан инцидент. Можеш да направиш същото още хиляда пъти и нищо лошо да не случи. Грешката не е твоя.

Глицки се прегърби върху чинията си. Масата им се намираше до прозореца, а той гледаше свирепо към бушуващото време навън.

— Как грешката да не е моя, когато отговорността бе моя! Случи се по време на моята смяна, следователно аз съм виновен!

— Това не е полицейска бюрокрация, Ейб, това е животът ти.

— Да бъда ченге е моят живот.

— Не ми ги пробутвай тия. Да бъдеш ченге е това, което правиш. Останалото е твоят живот. Проблемът ти е, че това наистина се е случило на теб, на твоето дете. Значи и двамата сте жертви. И тъй като единственото нещо, което не допускаш никога, е да бъдеш жертва, тогава не ти остава нищо друго освен да се нагърбиш и да поемеш отговорността за случилото се. Защото „ти си такъв, а това е, което правиш“. Напълно автоматично.

Глицки изплю камъчето.

— Което също не е грешно.

— Не казвам, че е. Не през цялото време, не и обикновено. Но този път, този един-единствен път, те съсипва и точно когато е необходимо да си силен, когато Трея и Рейчъл, а дори и шибани адвокати като мен — цяла тълпа се нуждае от теб, за да го преодолеят, не се дръж сякаш не ти пука как ще се отрази върху останалите. Ти не постъпваш така. Ти не си го причинил. Случило се е, това е. Ти също си жертва, добре, разбирам. С пълно основание. Но това по никакъв начин не те прави недостоен човек, не и ако не го позволиш.

Белегът върху устните на Глицки бе побелял. Тежките му вежди висяха като пропаст над очите му, които останаха неподвижно вперени в чинията и отказваха да се кръстосат с тези на Харди. Той си помисли, че не е невъзможно приятелят му изведнъж да експлодира и да го нападне физически направо през масата, да хвърли по него нещо или гневно да напусне ресторанта. Вместо това очите му се повдигнаха.

— Свърши ли?

— Да.

Глицки кимна.

— Ще го обмисля.

 

 

Намираше се малко по-далеч. Близо до нейния дом имаше и други църкви, между които катедралата „Света Мария“, но Мая Таунсхенд чувстваше, че установява съкровена връзка в църквата „Свети Игнасио“, която се намираше близо до студентските общежития, и дойде дотук с колата. Нуждаеше се от цялата божествена намеса, която можеше да получи, и това бе мястото, на което идваше най-често, за да се помоли за прошка. По-голямата част от молитвите, които бе отправила тук, бяха чути.

Чути в смисъл, че имаше Джоуеп и съвместният им живот. Тяхното здраво семейство. Прекрасният им дом и финансова сигурност. Ако Господ не й бе простил, със сигурност Той не би излял толкова благодат върху нея.

Или се бе принудила да повярва.

Но сега изведнъж вече не бе толкова сигурна. Знаеше, че убийството е смъртен грях и се чудеше дали Господ привидно бе приел нейното покаяние и молитви, или просто бяха част от наказанието, тъй като щеше да й отнеме всичко, което обича и цени. Защото, ако заради всичко това загуби Джоуел или децата, дори техния дом и състояние, би било далеч по-опустошително, отколкото ако никога не бе познала подобна любов и удовлетвореност. Господ търсеше справедливост, така както раздаваше милост. Църквата проповядваше, че не съществува грях, който Господ не би могъл да прости, и че най-лошият грях е липсата на вяра и отчаянието. Божията милост е безгранична. Но ключът към каквото и да било искане за тази милост бе изповедта.

Тя никога не би могла да се изповяда.

Вярваше, че тази истина я обрича на проклятие за вечни времена.

Познаваше обстановката и се запъти към църковната пейка, на която обикновено присядаше. Прекръсти се, сключи ръце и наведе глава.

Но никакви молитви не последваха. Разумът й се връщаше постоянно към лъжите, които бе наговорила на Джоуел предната вечер, лъжите, с които живееше от толкова отдавна. Но истината бе дори и по-лоша.

Дървената подложка, върху която бе коленичила, беше леко вдлъбната в средата и след минута се опита да се изправи, след което се намести в дупката отново, като стовари цялата си тежест върху коленете, сякаш принасяше в жертва краката си, а болката бе почти непоносима.

— Моля те, Господи! Моля те, прости ми, моля те! Съжалявам, толкова много съжалявам!

Изправи глава и се опита да фокусира изпълнените си със сълзи очи върху разпятието на олтара, върху мъките Христови.

Но Христос никога не бе правил това, което бе направила тя. Христос е знаел, че божията милост ще го спаси.

След събитията от последните няколко дни тя вече не таеше подобна надежда за себе си.