Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (3)

З.

Няколко минути преди седем и половина един сержант инспектор от отдел „Убийства“ на име Даръл Брако спря на Ашбъри. Той измъкна подвижната синя лампа, прокара кабела й през страничното стъкло и я закрепи на покрива, за да е спокоен, че ако мине някой от хората, които се грижат за апаратите за паркинг, ще види, че това е полицейска кола и няма да му напише глоба. Просто за да се презастрахова обаче, остави визитката си върху таблото на понтиака. Знаеше от горчив личен опит, че дори и тези предпазни мерки може да са недостатъчни.

Тълпа от приблизително шейсет души бе обградила жълтата лента, с която се обозначаваше мястото на местопрестъплението и която хората от отговарящия екип бяха прокарали през началото на уличката и още веднъж по-надолу. Брако видя, че ванът на следователя по смъртните случаи още не беше наоколо, но две черно-бели коли от патрулиращите екипи бяха спрели и хората помагаха да се обгради мястото, за да държат настрана любопитните зяпачи.

Извадил значката си, извинявайки се на хората, които разбутваше, той си проправяше път през тълпата и най-сетне мина под лентата. Брако беше доста сериозен тип, който не приемаше глупости и подигравки и не изпита особени проблеми, докато минаваше — четирийсет и две годишен, малко по-нисък от един и осемдесет, гладко избръснат, с лъснати обувки. Той кимна на двамата униформени полицаи, които пазеха реда на местопрестъплението.

В близост до трупа, така очевидно проснат на земята до задната врата на едно от местните заведения, друг човек в униформа — с вече сивееща коса и оформящо се коремче, несъмнено лейтенантът от управлението — стоеше и разговаряше с новия партньор на Брако Дебра Скиф. Дебра беше на трийсет и осем, пясъчната й коса бе подстригана късо и имаше много хубаво строго лице, което изглеждаше още по-строго, когато не носеше грим. Точно поради тази причина тя не слагаше грим никога.

Брако показа значката си и протегна ръка за поздрав.

— Как сте, лейтенант? Даръл Брако.

— Бил Банкс.

— Приятно ми е да се запознаем. Благодаря, че сте удържали крепостта. Пропуснах ли нещо забавно дотук?

Скиф отговори, клатейки глава отрицателно:

— Чакаме техниците. Историята на живота ни, а? Човек си мисли, че тези хора поне ще имат благоприличието да бъдат застреляни през обичайното работно време. Обаче ето на, първото нещо, което ти се случва в почивните дни. С времето, което отнема на техниците да си натоварят нещата и да тръгнат, може да не пристигнат и до обяд. — Тя се обърна към Банкс: — Но ние с Даръл можем да се оправим тук, лейтенант, ако искате да се върнете в управлението или да си отидете у дома. Решението си е ваше.

Банкс се огледа.

— Благодаря, но ако не възразявате, мисля да поостана още малко. Да видя накъде отива всичко това.

— Тъкмо ми казваше, че познава мъжа — обясни Скиф.

Лейтенантът кимна и добави:

— Всеки в квартала го познава. Дилън Воглър. Той управляваше това място.

— И кое място е това по-точно? — попита Брако.

— Заведението, „Бей Бийнс Уест“. Заема целия ъгъл. — Банкс посочи с ръка. — Той е подпрян до задния му вход в момента. Също така тъкмо показвах на инспектор Скиф, вижте на страничната стена тази дупка в мазилката…

— Куршумът. Но… — Брако се приближи, за да погледне по-отблизо.

— Какво? — попита Скиф.

Брако, с лице на сантиметри от стената, отбеляза:

— Няма кръв?

Скиф, сега застанала до него, посочи надолу и каза:

— Раница.

— Раница — повтори и Брако. — Това трябва да свърши работа. — След което клекна.

— Даръл — започна Скиф с предупредителни нотки в гласа си. Той вдигна ръка.

— Няма да го местя, Дебра. Ако очите не ме лъжат, в този калъф на колана му има мобилен телефон. — Той разлепи коженото капаче. — Аха!

Брако извади устройството от калъфа, отново се отдръпна назад и го отвори.

— Лед? — попита Скиф.

Натискайки бутоните на телефона, Брако кимна.

Банкс погледна от Брако към Скиф.

— Лед?

— При спешен случай — отвърна тя. — I.C.E.^[1] Казват на всички да го запишат в телефоните си. Ти не си ли?

Банкс поклати глава.

— Късметлия съм, ако въобще успея да заредя проклетото нещо.

— Ето го. — Даръл натисна бутона за избиране и постави телефона до ухото си. — Здравейте — каза след един кратък момент и после се представи. — Обаждам се, защото вашият номер е записан за спешни случаи на телефона на човек на име… — той погледна въпросително към Банкс и името отново му беше казано от лейтенанта. — Дилън Воглър. — Брако направи пауза и се заслуша. — Да. Да — каза. — Опасявам се, че е така. Ами в момента се намирам в уличката зад работното му място. Разбира се. Просто кажете на полицаите коя сте и те ще ви пуснат. Не, не бихте искали да водите детето си. Да изпратим ли някой до вас да ви вземе? Добре тогава. Добре. Няма нужда да бързате, госпожо. Ще бъдем тук.

Докато затваряше телефона, сви рамене и въздъхна тежко.

— Съпругата. — Наклони глава, погледна часовника си и се обърна към Скиф: — Не е зле за почивните дни. Вече има сирена.

 

 

Докато първите полицаи пристигнат, вече нямаше съмнение, че Дилън Воглър е напълно и абсолютно мъртъв — нито следа от пулс, кожата леко топла на допир, а очите отворени и нереагиращи на светлина или други дразнители. Въпреки това първите полицаи, които дойдоха с обикновена полицейска кола, докараха и медицински техници, за да се произнесат за смъртта. Фотографът направи към трийсетина снимки, които да запечатат сцената, преди някой друг изобщо да се е докоснал до тялото.

Зад Брако и Скиф екипът по разследванията от трима души, водени от Ленард Фаро, продължаваше да претърсва алеята и околностите за доказателства, въпреки че още в първите няколко минути, след като пристигнаха, бяха повикали Фаро да идентифицира и прибере като доказателство един полуавтоматичен пистолет Глок, калибър .40, с който скоро бе стреляно, и един месингов куршум, заключавайки, че вероятно е от пистолета. След като ги погледа как обикалят и ръчкат наоколо и след като пусна помощник следователя по смъртни случаи и фотографа да си свършат работата, най-сетне Брако се добра до трупа.

Първото нещо, което направи, бе да свали светлосинята раница от гърба на Воглър, за да може да го обърне и да погледне къде е попаднал изстрелът или изстрелите. След това обърна и раницата, за да е сигурен в мястото на дупката от куршума. И ето го — високо горе в плата, близо до мястото, откъдето куршумът бе напуснал тялото на Воглър, обградено с цвета на кръвта, която Брако търсеше и не успя да открие по-рано при дупката в мазилката. След като завъртя раницата и видя съответстващата дупка от другата й страна, той се обърна и клекна до партньора си.

— Обичам да отварям подаръци.

Брако дръпна ципа, докато отвори цялото отделение на раницата и я задържа отворена.

— Хм, виж ти! — възкликна Скиф.

— Това и правя.

Раницата беше пълна до две трети с пликчета марихуана с размера на сандвич. Брако извади едно от тях, отвори го и го подуши, след което го подаде на партньора си.

— Само не разбирам — подхвърли той, — защо не са ги взели.

— Може би не са знаели, че са тук — предположи Скиф.

— Със сигурност не са знаели. Не може да са знаели, че тук има толкова много трева и просто да са я оставили. Това би обърнало цялата ми представа за света с главата надолу.

Някой го потупа по рамото и Брако се поизвърна.

— Съжалявам, инспекторе — каза Банкс, — но съпругата му пристигна.

Брако кимна и въздъхна, след което се изправи.

— Скрий раницата — поръча на Скиф. — Нищо не знаем за никакви раници.

— Ясно — отвърна тя.

 

 

Дебра Скиф остави раницата на асфалта там, където нямаше да се вижда — зад колата на отряда на Банкс. Когато се обърна, забеляза, че партньорът й вече е отишъл да посрещне вдовицата, застанала съвсем близо до лентата, която ограждаше мястото на местопрестъплението, и до един униформен полицай.

От мястото, където беше Скиф сега, жената й се видя млада и много хубава. Черната й, все още мокра — сутрешния душ? — падаща до раменете коса оформяше лице на бледа красота — с широки тъмни очи, очертани скули и червени устни. Носеше широка фланелка с дълги ръкави, затъкната в дънките, но тя не успяваше да прикрие нито бюста й, нито тънкия й кръст.

Но когато се приближи, Скиф видя още нещо около очите й — подутина, която можеше да е от плач, но можеше да има и друг източник. И под нея не се ли забелязваше един избледняващ вече жълтеникав слой по кожата? Стара или не чак толкова стара синина?

— Мога да видя, че е той и оттук — казваше тя на Брако. Лявата й ръка — без халка — се доближи до устните й. — Не знам дали ще мога… дали трябва да се приближавам.

— Всичко е наред, госпожо Воглър — намеси се Скиф в разговора, като се представи на жената и постави ръка на рамото на Брако.

— Аз не съм госпожа Воглър — моментално я поправи тя. — Името ми е Джанси Тикнър. Не сме женени. Не бяхме женени. Но ме наричайте просто Джанси, става ли? — Раменете й увиснаха. — Господи.

Скиф искаше да я отклони от спонтанната й реакция.

— Партньорът ми спомена за дете, когато говори с теб.

Госпожица Тикнър кимна.

— Синът ми Бен. Оставих го при наемателя ни. Добре е.

Очите й се върнаха на тялото.

— Господи, как се случи това?

— Все още не знаем, госпожо — каза Брако. — Открихме пистолет. Съпругът ви притежаваше ли оръжие?

Джанси Тикнър запримигва срещу слънцето за момент.

— Не можеше.

— Не можеше? Защо? — попита Скиф.

Лицето на Джанси пребледня. Погледна от единия инспектор към другия.

— Лежа за известно време в затвора, когато беше по-млад.

— За какво? — попита Брако.

Тя сви рамене.

— Беше шофьор при един обир. Единствения път, когато е правил нещо подобно. Та, както и да е… влезе в затвора. И после нямаше право да притежава оръжие.

Скиф хвърли бърз поглед на Брако. Имаше истинска разлика, и двамата го знаеха, между това да попаднеш в ареста, което значеше да отидеш в килиите на полицейското управление в центъра на града, и между това да лежиш в затвора. Затворът си означаваше труден период и в Сан Франциско — столицата на пуснатите под гаранция престъпници в Западния свят — време, прекарано в пандиза силно противоречеше на описанието на Джанси, че това е било единственото провинение в живота на Дилън Воглър.

— Джанси — започна Скиф, — видя ли Дилън, преди да тръгне за работа тази сутрин?

— Не, стана рано с Бен, нашето момче. Понякога ме оставя да поспя до късно през почивните дни. — Тялото върху асфалта отново привлече погледа й.

Брако попита:

— Дилън имаше ли някакви врагове, за които да знаете? Някой да му е бил ядосан?

— Не наистина, не. Предполагам, че е възможно, но той нямаше никакво влияние. Просто се занимаваше с това заведение. Нямаше излишна драма в живота му.

— Може би е уволнил някого наскоро? — предположи Скиф. — Или нещо подобно?

— Не. Персоналът се състои от около десет души и всички работят тук открай време. — Тя поклати глава, отхвърляйки тази мисъл. — Каквото и да е било, сигурна съм, че не е било свързано с работата му. — Очите й се приковаха към вратата. — Може би някой го е ограбил.

— Портфейлът му беше в него — каза Брако. — Мобилният телефон. Нямаше следа от грабеж.

— Може би са искали да му вземат нещата, но нещо ги е изплашило.

— Възможно е — рече Скиф.

— Какви неща? — попита Брако.

Джанси затвори уста, облиза устни и премести тежестта си на другия си крак.

— Не знам. Каквито казахте — телефона и портфейла му. Такива неща.

Брако реши да премълчи.

— А нямаше ли нещо друго, което да си заслужава да бъде откраднато и което би могло да не е очевидно за нас? Часовник може би?

— Не мисля така, не. — Тя отново обърна глава към тялото. — Не можете просто да го оставите да лежи тук!

— Няма, Джанси — успокои я Скиф. — Следователят е готов да го откара в моргата в момента, в които ние си свършим работата. — Тя сниши глас и се приближи: — Можеш да си спестиш едно трудно пътуване до центъра, ако пожелаеш да потвърдиш, че си го идентифицирала сега. Ще бъда точно до теб, ако мислиш, че можеш да се справиш.

Джанси хапеше долната си устна и след известно време все пак кимна, като постави ръката си в тази на Скиф.

— Не ме пускай — прошепна тя, — в случаи че падна или припадна, или нещо подобно. Моля те.

— Държа те.

— Добре, да вървим.

 

 

След като „Бей Бийнс Уест“ беше затворено, Скиф каза на партньора си да се срещнат на едно място, което обичаше — на Ървинг Стрийт, западно от 19-то Авеню — и което предлагаше закуски от около осемдесет години. Тя и Брако бяха партньори само от шест месеца и все още всеки от тях имаше свои любими свърталища, за които другият не знаеше.

Както обикновено, мястото беше претъпкано; но също както обикновено персоналът обслужваше клиентите сръчно и бързо. Така че чакането за масата на Скиф не трая повече от десет минути. Тя тъкмо бе отпила първата си глътка кафе, когато Брако влезе, откри я сред другите посетители и започна да си проправя път към масата. Щом седна, Скиф остави чашата си.

— Какво те забави толкова?

Обичайното слънчево настроение на Брако бе напълно помрачено. Той едва не започна да бълва огън, но накрая само поклати глава с потъмнели очи.

— Не искаш да знаеш.

Тя отпи от кафето.

— Написали са ти още една глоба.

Брако заговори разпалено:

— Те са абсолютни и пълни идиоти, Дебра. Ще разбера кой я е написал и този път ще го пипна.

— Или нея — вметна Скиф, — не забравяй да кажеш „или нея“.

— Никога не бих, разбира се, не и в истинския си живот. Но просто не ме интересува дали е „той“ или „тя“. Ще пипна тая гад, която и да е. Ти не получи ли глоба?

Тя само вдигна рамене.

— Обаче ето… Аз паркирах на улицата с лампата на тавана и проклетата си карта на таблото. Нали знаеш, „Брако, убийства“, със значката и всичко останало. Мислиш ли, че е възможно да не знаят, че „убийства“ всъщност е отдел в полицейското управление? Може би смятат, че „убийства“ е като името на някоя служба за борба със селскостопански вредители.

— Не бих изключила тази възможност.

Брако въздъхна тежко.

— Не е правилно, Дебра. Просто е толкова ужасно обезсърчаващо.

— Така е, съгласна съм.

— Няма да пиша друга бележка за поредната скапана глоба като тази.

Глобите за паркиране, оставяни на граждански автомобили, задължаваха служителите да попълват формуляр, в който да опишат с подробности защо нарушението не е можело да се избегне и следователно защо е простимо.

Началникът на полицията бе издал общо нареждане. Всеки полицай, който получеше глоба, трябваше да попълни формуляра, преди да му е свършила смяната.

Много често служителите не можеха да бъдат безпокоени, разбира се, така че на около всеки шест месеца те получаваха бележка с напомняне, което трябваше да разпишат и да върнат, признавайки в бюрократичен стил — официално, — че на практика нарушенията за паркиране са също толкова важни, колкото убийствата.

— Аз също не бих я писала, Даръл. Обади се на тези копелета. Защо не я занесеш при Глицки в понеделник и не го оставиш той да се оправя?

— Ще откачи. Той мрази тези неща дори повече от мен.

— Да, но заради това на него му плащат големите пари.

— Права си. А и какво друго върши така или иначе, нали?

Сервитьорът се появи до лакътя му и Брако погледна нагоре.

— Е, какво става за ядене тук?

Две минути по-късно, когато яйцата му вече бяха поръчани, Брако разбърка собственото си кафе и погледна през масата към партньора си.

— Е, какво ще кажеш за жертвата ни?

— Мисля, че е ударил Джанси.

— Как ти хрумна?

— Бузата й не изглеждаше добре. Дори и под сълзите. Не го е обичала, поне така смятам. Видя ли как говореше за него? „Нямаше никакво влияние. Просто се занимаваше с това заведение. Нямаше излишна драма в живота му.“ Това не са думи на жена, която обича мъжа си.

— Значи е знаела за тревата?

— Разбира се. Как би могла да не знае?

— Забеляза ли, че не каза нищо за раницата?

— Може да не е знаела, че я е взел. Нали не го е видяла, когато е излязъл, помниш ли? Но както каза ти, убийството не е било заради тревата или който го беше направил, щеше да я е взел.

— Ако е знаел. Ако е бил „той“.

— Е, да. Прав си.

Сервитьорът им пристигна с чиниите им и двамата инспектори се съсредоточиха върху храната за момент, преди Брако отново да се обади:

— Вярваш ли й за пистолета?

— Не, изобщо. Питам я дали мъжът й притежава оръжие и тя ми отговаря, че нямал право. А не, че не е притежавал.

— Чух това. Значи е бил застрелян със собствения му пистолет?

— Ще разберем достатъчно скоро, но аз залагам на това.

— Познавал ли е убиеца?

— Може би. — Тя предъвква храната известно време. — Но така или иначе нямаше следа от борба. Дал е на някого собствения си пистолет и той го е застрелял с него? Как ти се връзва това?

— Не знам. — Брако остави вилицата си на масата. — Всъщност може да е Джанси.

— Доста е рано за подобно предположение, но може и да е тя. — Скиф поразбута малко храната в чинията си, преди да погледне към партньора си. — Трябва да претърсим къщата.

— Знам. — И после Брако добави: — Като вчера.