Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (38)

38.

Киурко не стана от свидетелското място, макар да бе освободен. Нещата се бяха развили така светкавично! Съдийката му каза, че може да си ходи, но да не напуска града. След което чу как задната врата на съдебната зала се отвори зад него. Наблюдава как Харди и Стайър с тържествена походка минаха покрай него на излизане. Отново не помръдна.

Хората започнаха да се връщат в съдебната зала. Всъщност, поради новините около развилата се драма, тълпата бе нараснала, а шумът постепенно се увеличаваше. Кметицата, Фиск и съпругът на Мая бяха заели местата си, самата Мая се бе обърнала назад към тях, а приставът се колебаеше дали да прекрати този разговор или не. Всички обсъждаха неговите показания, това, което току-ще се бе случило.

Глицки и Джакман стояха прави, разкършваха гърбовете си и се бяха потопили в разговора си. Шефът му Уайът Хънт се бе гмурнал сред хората. Почти всички стояха прави и говореха ли, говореха, говореха.

Това бе единственият му шанс — сега или никога.

Киурко се надигна — с изправени рамене и безжизнено лице. Напълно в правото си стана от свидетелското място, прекоси съдебната зала и се запъти към широко отворените врати. Стъпи на централната пътека на залата, но пътят бе възпрепятстван от прииждащата тълпа. Един репортер го сграбчи за лакътя и го попита нещо. В момента светът му приличаше на тъмен тунел, който свършваше при входа, на около двайсетина метра пред него. Насочи се натам и избута репортера. Просто трябваше да излезе оттук.

Пред него се изпречи инвалидната количка на Джеф Елиът, която забавяше цялото движение. Той разговаряше с Хънт и Джина Роук. Тримата първоначално въобще не го забелязаха, но докато минаваше покрай тях чу позакъснялата реакция на шефа си, макар и леко заглушена, сякаш се намираше под вода. Той се провикна:

— Ейб! — след което малко по-силно: — Ейб!

Киурко започна по-настървено да си пробива път, като сръчка някой и буташе хората по пътя си.

— Хей!

Сега вече Хънт наистина се провикна:

— ЕЙБ!

Киурко бе толкова близо, само на метър или два, но пред него имаше толкова много хора, които препречваха пътя — някои се бяха запътили към тоалетните, други да запалят цигара, да се обадят по телефона или просто да поклюкарстват.

Той бе заклещен.

Бутна някакъв човек, направи още една стъпка, просто се опитваше да продължи да върви.

Вратата бе отворена, но приставът — дребна азиатка — бе влязла от поста си до металния детектор отвън и сега стоеше до вътрешната страна на вратата. Киурко се опита да се промъкне покрай някакъв дебелак, но не можа да го бутне и усети, че тълпата зад него се размърдва.

Хънт си пробиваше път. Да не би да се опитваше да го спре?

След което изведнъж чу как Глицки се провикна:

— Пристав! Хванете този мъж! Спрете този мъж!

Съдийката може и да бе наредила Киурко да бъде освободен, но Глицки имаше правомощия да го арестува и с подкрепата на Кларънс Джакман, който стоеше точно до него, бе решил, че разполага с достатъчно, за да го задържи поне за разпит.

Но Киурко се опитваше да се измъкне. Ето това се случваше.

Гневният глас на Глицки прозвуча отново:

— Господин Киурко! Спрете! Пристав!

Тя се постара да пресрещне Киурко, който се опитваше да се измъкне от съдебната зала, но сега дебелият мъж, стоящ пред него, се насочи към вратата и изведнъж жената се оказа точно пред него, блокирайки пътя му.

Киурко хвърли поглед назад и видя, че Хънт идва от едната му страна, а Глицки от другата също си пробиваше път през тълпата към пътеката, сочеше го и крещеше:

— Онзи мъж! Последният свидетел! Задръжте го там!

Дебелакът все още бе вътре, но се беше мръднал от пътя на Киурко и единственото препятствие пред него бе жената пристав, която вече бе затворила вратата. Но тя бе толкова дребна, че не би могла да бъде какъвто и да е съперник. Той я нападна, удари я с юмрук в носа. Тя вероятно би се свлякла веднага, но дебелакът бе видял какво се случва и я прихвана.

Нищо друго не му оставаше на Киурко.

Макар приставите в съдебните зали на Сан Франциско да не носеха оръжие, тя разполагаше с такова, защото задълженията й бяха свързани с охрана на металния детектор. Той разкопча кобура й, извади пистолета, опита се с всички сили да избута дебелака и пристава встрани и стреля към тавана.

Някой извика.

— Долу! Всички на земята долу!

Една жена изпищя.

Скапаният дебелак все още някак стоеше на пътя му. Киурко се опита да го избута отново, най-накрая успя да докосне дръжката на вратата и чу зад гърба си женски глас:

— Пусни го! Пусни пистолета веднага!

Обръщайки се, видя Скиф, която се намираше на масата на прокурора. Бе извадила собственото си оръжие и се бе прицелила в него над снишилата се тълпа. Без да мисли, той вдигна пистолета, хвана го здраво с двете си ръце и бързо, като по учебник, стреля два пъти. Полицайката се свлече, а оръжието и изтрака на пода.

Киурко се обърна, за да може най-накрая да се измъкне, но проехтя нов гръм и куршумът улучи дървената врата точно над главата му. В този момент Киурко погледна през лявото си рамо и откри огън срещу едрия мъж в елегантен костюм, който седеше на първата редица зад масата на защитата и който вероятно бе стрелял. Той също падна покосен на пода.

Тогава му се разкри истинският втори стрелец — другият пристав, който държеше пистолета на Скиф. Намираше се близо до Мая, привела се над простреляния си брат, закриляйки го. Приставът стреля още веднъж.

Ръцете на Киурко вече бяха протегнати в класическа позиция за стрелба и отново стреля два пъти, един след друг. Приставът залитна, изпусна оръжието на Скиф и падна.

След което някой сграбчи ръката на Киурко, в която държеше пистолета, и яростно я задърпа. Жената пристав отново се опитваше да го задържи, но получи още един удар в лицето. Той успя да се измъкне и насочи оръжието към нея. То гръмна случайно, когато дебелакът се вкопчи в рамото му, завъртя се и се строполи на земята до него.

Сега Киурко трябваше да направи само една стъпка и щеше да бъде навън, свободен, но проклетата жена го бе хванала за крака. Наведе се, обви с ръка врата й и я придърпа към себе си. Държеше я и размахваше пистолета си из залата, насочвайки го към всеки, който се осмели да надигне глава.

Но за да стигне до вратата, нямаше друг избор, освен да освободи заложницата си или да смъкне оръжието си.

Не можеше да я пусне. Веднага щеше да го нападне.

Трябваше да свали оръжието си.

Това бе и възможността, която Глицки, намиращ се на десет метра от него, очакваше. Имаше право само на един, точен изстрел.

Но и той бе достатъчен.