Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (5)

5.

Първото нещо, което Брако направи в понеделник сутринта, бе да почука на вратата на кабинета на лейтенант Глицки на петия етаж на Съдебната палата в Сан Франциско.

— Отворено е.

Брако завъртя дръжката, след което бутна вратата.

— Всъщност не беше.

Глицки — мъж с едър кокал, нос подобен на брадва, стар белег между устните и сивееща коса, седеше в полумрак — лампите в стаята бяха загасени и щорите спуснати. Лактите му почиваха на празното му бюро, а ръцете му покриваха устата. Дори когато половината му застрашителен лицеви арсенал беше покрит, и само очите на Глицки можеха да свършат работа — те проблясваха като догарящи въглища, прозорец към душата му, обявявайки на всеки заинтересован, че там вътре е наистина страшно.

Днес тези очи спряха Брако на място.

— Добре ли си, Ейб?

Глицки не помръдна нито мускул, все още говорейки зад ръцете си.

— Добре съм. С какво мога да ти помогна, Даръл?

— Може ли да вляза?

— Ти вече си влязъл.

Брако стоеше с ръка върху дръжката на вратата.

— Ако моментът е неподходящ…

— Казах ти, че няма проблем. Светни лампите, ако искаш.

— Да, сър — той се протегна към ключа и стаята се изпълни със светлина.

Глицки не помръдна. Най-сетне очите му се раздвижиха и срещнаха погледа на Брако.

— По всяко време — каза той. — Когато ти е удобно.

В офиса имаше няколко сгъваеми стола, отворени срещу бюрото на Глицки и още няколко, подпрени на стената под дъската за течащи разследвания на убийства. Брако взе най-близкия и седна отгоре, изваждайки сгънат лист хартия от един от горните си джобове.

— Ами, сър — започна той, — не знам колко точно сте чули засега, но имахме стрелба на Хейт в събота сутринта.

— Воглър.

— Именно. Ние с Дебра го поехме и аз пристигнах там към седем и трийсет и нямаше къде да паркирам, затова спрях на Ашбъри…

— И ти лепнаха глоба.

— Да, сър. Отново. — Той се размърда напред в стола си и постави листчето с глобата върху бюрото. — Там е работата, че някой трябва да говори с тях и да ги накара вече да престанат с тези шибани простотии.

Глицки свали ръцете си, на устните му се изписа израз на отвращение.

Брако, чийто ментор беше Глицки в първите му седмици на служба в „Убийства“, знаеше за омразата на лейтенанта към псувни и ругатни не по-зле от всеки друг в управлението и се поправи:

— Знаете какво имах предвид.

Раменете На Глицки се вдигнаха и отпуснаха.

— Колко стават с тази?

— За мене? Шест или седем за тази година. Някои от другите момчета може да имат и повече. Реших, че трябва да говоря с вас.

Глицки преплете пръсти на бюрото пред себе си.

— Мислиш ли, че това е важно?

— Да, сър. Мисля. Стига толкова.

Глицки кимна.

— И какво по-точно искаш да направя?

— Ами, първо, нека тези глоби да бъдат заличени. Аз съм навън по цял ден и се опитвам да си върша работата, а вместо това трябва да спирам и да попълвам този проклет формуляр. Просто не е правилно, Ейб. Затова си помислих, че може би можеш да говориш с някой от пътното и да договорите нещо като правило, че не могат да ни лепват глоби ей така. Кажи им, че много скоро ще започне да отнема от времето ни за тренировки за чувствителност^[1]. Това би трябвало да свърши работа.

— Добра идея, Даръл. Постоянно ме питат как мога да улесня работата им и най-накрая ще имам какво да им кажа. — Глицки се почеса по брадата. — Или пък, като алтернатива, разбира се, ти можеш да попълниш формуляра. Или да отидеш сам до пътното, да се сприятелиш с който там ръководи нещата в момента и да изложиш случая си. Това също би трябвало да свърши работа.

Брако не се предаде и продължи:

— Помислих, че ако идва от по-висока инстанция…

— Виж сега, Даръл, ще повдигна въпроса на следващото събиране при шефа, което е след около два часа. Сигурен съм, че ще му отделят цялото време, което заслужава. Междувременно — Глицки посочи листчето — ти се занимавай с тази конкретна глоба. Повикай някой репортер, може би Джеф Елиът, накарай го да дойде и да напише материал за „Градът говори“. — Лейтенантът внезапно се оттласна назад от бюрото и се изправи. — Още не съм те записал на дъската.

Отиде до бялото табло с надпис „Течащи разследвания на убийства“ и написа името ВОГЛЪР в колонката за жертви, след това БРАКО/СКИФ под „инспектор“. Завършвайки, той направи крачка назад към бюрото си и се облегна на ръба.

— Докъде сте стигнали с това?

— Няколко стъпки след никъде, но само толкова. — Брако осведоми Глицки за някои от основните им следи: липсата на следи от борба, раницата, пълна с марихуана, очевидното оръжие на убийството в уличката. — Заради дрогата получихме заповед за обиск и претърсихме къщата му в събота следобед. И познай какво? Човекът имаше цяла градина за трева на тавана си.

Брако изчака за ответна реакция — кимване или нещо, което да признае откритието му. Но Глицки просто се взираше над главата му, кръвясалите му очи изглеждаха празни и стъклени.

— Ейб?

— Да. — Върна се към реалността. — Какво?

— Таван, пълен с трева.

— Хубаво — каза Глицки.

— Да, и ние така си помислихме. Да не казвам нищо за компютърните му файлове. Човекът си е държал доста добър списък на клиентите, и жена му — живеели са заедно, но не са женени — не се беше сетила да ги изтрие, преди да пристигнем.

— Значи е знаела. — Глицки отново се вторачи в тавана.

Брако кимна.

— Ами да. Междувременно тя, приятелката — Джанси, се е изнесла оттам с детето, обратно при родителите си, преди около шест месеца за малко.

— Защо е било това?

— Просто са изглаждали разни работи във взаимоотношенията си, ако й вярваш. Дебра не й вярва. — Отново, тъй като не получи нищо наподобяващо нормална ответна реакция от Глицки, Брако зачака. След няколко секунди, продължи да докладва: — Той я е биел. Сър?

— Биел я е. Да. Продължавай.

— И заради тревата, която все още беше в раницата, започваме да клоним към някакъв друг мотив, може би личен. Може би например й е писнало да я удрят. На Джанси.

Глицки кимна вяло.

— Алиби?

— Това е другото нещо. Имат наемател, които живее в стая зад гаража им. Младеж, студент в медицинската академия. Робърт Трип. Тя твърди, че е бил с нея. Тръбата в кухнята се била запушила. Той й помагал.

— Добре.

— Ами добре, с изключение на това, че говорим за шест и трийсет в събота сутрин.

— Доста рано — отвърна Глицки.

— И ние така решихме. Междувременно Воглър, жертвата, е работел по цял ден, шест дни в седмицата.

— Значи мислиш, че Джанси и Трип са били заедно?

— Не е невъзможно на теория.

— И какво следва?

— Ще говорим с него, ще видим дали историята за алибито ще издържи. Ако не, ще се върна и ще притисна Джанси доста здраво. Но в случай че тревата е замесена по някакъв начин, Дебра има списъка с клиенти и в момента работи по него.

— Държал си е списък?

— Бил е доста организиран човек. Имена, номера на телефони, малки покупки, замаскирани като продажба на кафе, дати. Разбира се, да докажем, че това е списък с клиентите му за марихуана ще е трудно. Никой няма да си признае, че купува трева.

— Колко са?

— Горе-долу седемдесет. Може да отнеме няколко дни.

— И какво е правил, продавал е стоката от заведението?

— Такава е теорията. Той се е занимавал със заведението и само той се е грижел за него, така изглежда.

— Но не го е притежавал?

— Не. Собственик е Мая Таунсхенд. Ще говорим с нея днес, да видим какво знае, но хората от персонала твърдят, че не я познават и никога не е идвала в заведението.

— Ако е продавал на седемдесет човека, може би цялата работа е, че продава на определена територия.

— Може и така да се окаже. О, и последно, но не по важност, Воглър има досие. Обир през деветдесет и шеста. Джанси твърди, че той само е карал и дори не е знаел какво са правели приятелите му, но аз открих досието и определено не е бил света вода ненапита. Оставили са го да пледира за нещо по-дребно, но ако ме питаш, вече е бил достатъчно навътре в нещата, просто този път късметът му е изневерил.

Глицки прие тази информация мълчаливо. След минута, намръщен от усилието да взема участие, той погледна към Брако.

— А пистолетът на улицата, при Воглър?

— Нямам идея, Ейб, или поне не друга, освен че може би това е оръжието на убийството.

— Може би? Не са ли му направили балистична експертиза?

— Разбира се, че са. Но това е нашият стар приятел Глок с шест патрона. Куршумът отговаря на пистолета, който намерихме. По гилзата няма достатъчно следи за положително идентифициране. Но разполагаме с един Глок .40, от който е стреляно, с един куршум от Глок .40 и с една гилза от Глок .40. И проверяваме регистрациите днес. Има номер.

— Чудесата май нямат край?

— Е, ще видим. — Брако седна отново на сгъваемия стол. — Та, както казвах, много неща могат да прецакат алибито на Джанси, но ако издържи — пак ще сме в начална позиция.

Глицки кимаше и кимаше.

— Сър — започна Брако, — всичко наред ли е?

Ейб помълча отнесено известно време, след това спря поглед на инспектора.

— Наред е — каза. — Всичко е наред.

 

 

Студиото на двайсет и шест годишния Робърт Трип представляваше стая във формата на тесен правоъгълник, около десет на петнайсет, залепена за едната страна на гаража. В него имаше облицован тезгях, върху който в дървена поставка се разполагаше касапската колекция от ножове, типична за всеки сериозен готвач — всеки прорез, запълнен с висок клас прибори — нож за дялкане, за обезкостяване, ножове за филе във всевъзможни размери, впечатляващ сатър и точило. Също така имаше мивка и печка с четири газови котлона. Малка душ-мивка и тоалетна в единия ъгъл.

Беше облепил стените с уголемени цветни изображения на детайли от човешкото тяло от медицинската му литература. Двойното легло бе спретнато оправено. Телевизор с плосък екран стоеше на рафт на „Гудуил“ под лавици на „Икеа“, изпълнени с дискове, списания, книги и няколко сгънати дрехи. Едно доста използвано колело висеше от тавана.

Беше малко след два следобед и с предвидимата за Сан Франциско непостоянност на времето, жегата от уикенда бе заменена с арктическа вълна. Спускаше се лека мъгла точно когато Скиф и Брако спираха отпред на улицата.

Сега двамата инспектори седяха срещу Трип, облечен в медицинското си работно облекло, на масата пред самотния прозорец, който гледаше към малък заден двор без трева, ограден със стара кафява ограда.

— Мелачката за боклуци се беше задръстила — заяви Трип. — Вече ви го казах веднъж.

— И ние ти вярваме — отвърна Брако. — Опитваме се да разберем кога точно се е случило, това е. Ти каза, че си бил там в шест и трийсет, нали?

— Горе-долу тогава. Навън беше все още тъмно, така че няма как да е било много по-късно.

Скиф, седнала до масата с кръстосани един върху друг крака, се наклони малко напред.

— И Джанси не се притеснява да те потърси в такъв час?

Младият мъж повдигна рамене и пак ги отпусна. Наболата брада затъмняваше бузите му, а кръвясалите му кафяви очи показваха, че скоро не се е наспивал нормално; тази комбинация прибавяше няколко години към иначе младото му лице.

— Вече бях станал и учех. Това е всичко, което правя. Всеки час, в който съм буден, уча. Както и да е, тя сигурно е видяла, че лампите светят.

— И не е могла да оправи мелачката сама? — попита Брако.

Той отново сви рамене. Това изглежда беше обичайното му маниерничене.

— Бен? Нали познавате Бен? Детето й? Болеше го корем. Той я събудил и й казал, че има проблем точно след като баща му излязъл за работа. Опитвал се е да измие чиниите, които са били оставили в мивката, или нещо такова и тогава тя преляла, а той оставил водата да тече. Мястото беше кочина. Хлапето не приличаше на нищо. — Младежът се усмихна. — Беше една доста мръсна сутрин. Джанси бе леко откачила. И това е всичко.

— Разбира се.

— Какво носеше тя? — попита Брако.

— Кога?

— Когато почука на вратата ти.

— Не знам. Не си спомням. Дънки, мисля, и може би тениска. Защо?

Брако измисли още един въпрос на своя глава.

— Значи е била облечена? Обувки? Чорапи? Яке?

Трип се намръщи.

— Разбира се, че беше облечена. Защо да не е?

Скиф осигури отговора.

— Ако синът й току-що я е бил вдигнал от леглото и е имало авария в къщата, е много вероятно просто да е метнала един халат отгоре си или нещо подобно.

Трип поклати глава нетърпеливо.

— Току-що ви казах, че не си спомням точно как е била облечена. Мислех, че са били дънки и тениска. Това носи обикновено.

— Не би забелязал — продължи Брако, — ако, да речем, е била по халат? Може би си свикнал да я виждаш и по халат.

Трип се облегна назад и кръстоса ръце.

— Какво точно трябва да значи това?

— Означава, че може би си свикнал да я виждаш само по халат. — Брако приближи стола си напред. — Каква точно ви е връзката с нея?

— С Джанси? Приятели сме.

— Приятели с привилегии?

— Питате ме дали спя с нея? Не, не спя. Дали ми харесваше Дилън да я удря? И на това ще трябва да отговоря с „не“. Дали е идвала тук да говори за Бен или за живота си понякога? Да.

Скиф продължи с въпросите.

— Познаваше ли Дилън добре?

Смяната на темата малко позабави Трип.

— Разговаряли сме. Той ми беше хазяин. Не се държеше с Бен или Джанси като хората, но това наистина не ми влизаше кой знае колко в работата. Не мога да кажа, че съм съкрушен да разбера, че са го пречукали. Добро представление изнасяше, но всъщност не беше чак толкова добър човек. Джанси ще бъде много по-добре без него.

— Така — започна Брако с лакти на масата, — значи вече си бил станал, когато Дилън е тръгвал за работа в събота сутринта?

— Не знам кога е отишъл на работа. Но ако е било след четири, бях съвсем буден тук и учех, докато Джанси не ме повика.

— И това е било в шест и трийсет, нали така каза?

— Казах, че не знам точното време. Само че навън все още беше тъмно.

 

 

След като инспекторите си тръгнаха, Трип ги последва навън, за да се увери, че наистина си тръгват. Щом запалиха колата и се насочиха надолу по улицата, той отиде до задната врата, отвори я и влезе вътре.

— Джан!

След малко тя стоеше на прага и отиваше към него, а след още секунда вече се намираше в прегръдките му. Стояха така за един доста дълъг момент, докато най-накрая Трип не се отдръпна от нея.

— Най-малкото — каза — подозират нещо. Попитаха ме директно за нас, но казах „не“ и че сме само приятели. А как могат да докажат обратното?

Погледна зад гърба й и продължи:

— Така че от оглушителната тишина съдя, че са приключили и тук.

Джанси кимна.

— Взеха всичко. Всяко листо, всяка пъпка, всяко семенце.

— Господи.

— Всъщност всичко е наред — каза тя. — Винаги мога да започна наново, веднъж само всичко това да отшуми, мисля дори, че ще е най-добре, ако въобще не започвам отново. Инспекторите прибраха всички списъци, на всички купувачи, така че ще трябва да започвам съвсем от нулата. А и знаеш, че ще наглеждат къщата.

— Съмнявам се. Имат по-добри неща за вършене, Джан. Искам да кажа, след като приключат случая. Няма да се върнат и да проверяват тавана отново.

— Вероятно си прав, но дори и така да е. Това не е начинът да изкарваш пари. Може би тъкмо сега започвам да го осъзнавам, когато постоянно живея в страх, че може да те хванат.

— Е, колко ще получаваш от застраховката?

— Триста. Поне за две години напред. Мога да се заема с нещо друго.

— Сигурен съм, че можеш — отвърна той. — Всичко, което пожелаеш най-вероятно.

— И ти нямаш проблем с това?

Трип се засмя тихо.

— Джан, аз ще ставам лекар. Ще изкарвам много пари. А ти ще можеш да се занимаваш с каквото поискаш. — Той я придърпа обратно към себе си. — Та, къде е нашият малък Бенджамин?

— Още е при нашите.

— Значи сме сами? Какво чакаме тогава?