Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (26)

26.

Дебра Скиф бе свидетелствала пред Пол Стайър и сега прекарваше вече втория си час на скамейката. Тя смяташе, че се е държала доста добре при кръстосания разпит на Дизмъс Харди през първите двайсет минути, които бяха отделени, за момента, изцяло на убийството на Дилън Воглър. Той може и да смяташе, че я е надхитрил по въпроса за пистолета, но тя беше държала на своето, повтаряйки как Мая ги бе лъгала за това дали дори е била в алеята онази сутрин. Освен това регистрацията на оръжието бе на нейно име и нейните отпечатъци бяха по пълнителя.

Какво повече можеше да искат хората от журито?

За Скиф нямаше съмнение какво точно се бе случило онази съботна сутрин и тя знаеше, че го описва на журито ефективно, въпреки всички усилия от страна на Харди. Сега той се обърна, отиде и седна на адвокатската маса. Отвори една жълта папка и за момента изглеждаше сякаш чете нещо в нея, въпреки че Скиф знаеше, откакто и Джери Глас, и Стайър и бяха казали, че голяма част от тази наглед физическа дейност беше всъщност добре хореографирана, за да не може адвокатът и свидетелите да се превърнат в няколко говорещи глави за журито.

Харди се върна обратно в средата на залата, на около осем стъпки от нея.

— Инспектор Скиф — започна отново. — Бих искал да ви задам няколко въпроса за сцената на убийството на Левън Пресли. Вече видяхме снимките. Имаше доста кръв, нали така?

— Бих го нарекла умерено количество, но там имаше кръв, да.

— Умерено количество тогава. Но определено имаше локвички на масата и на пода между масата и мивката, нали?

— Да.

— Значи кръвта е капела от масата на пода, така ли?

— Така изглеждаше, да.

— Но кръв не бе открита по сатъра, който доктор Страут идентифицира по нараняванията на починалия като оръжието на убийството. Това вярно ли е?

— Да. Нямаше кръв по оръжието. Било е измито.

— И откъде знаете това?

Скиф за първи път показа някакъв признак на раздразнение — леко присвиване на устните й, — което изчезна също толкова бързо, колкото се бе и появило.

— Е — каза тя, сега вече директно към Харди, а не към журито, — изглеждаше влажно на местопрестъплението, сякаш скоро е било мито, и имаше следи от кръвта на починалия в мелачката под мивката, както и в тръбите отдолу. А сатърът бе поставен до мивката, на сушилнята.

— Значи вероятно някой е измил оръжието, с което е било извършено убийството, в мивката, така ли?

— Това беше нашето предположение, да.

Скиф хвърли бърз поглед на Стайър, надявайки се, че може да възрази. Беше й малко неудобно да говори за това какво е означавало всичко на местопрестъплението, тъй като това беше задължение на специалния екип. Но нейният съюзник — прокурорът, просто й предложи една бегла усмивка и седна на мястото си с кръстосани ръце.

— Добре — каза Харди. — Това беше вашето предположение. Че сатърът е бил оръжието на убийството, нали?

— Да.

— Добре. Като приемем тази хипотеза за момента, имаше ли някакви други улики, които да посочат на вас, трениран следовател, как точно се е случило убийството?

— Не съм сигурна какво имате предвид. Починалият бе ударен отзад със сатъра.

— Да, но точно преди това. Той е бил седнал на масата, когато е бил нападнат, съгласен съм. Но нямаше ли влажен кръг от отпечатък на масата?

— О, това. Да.

— И какво предположихте вие?

— Обвиняемата е седяла…

— Извинете ме.

Харди си играеше с ритъма й, прекъсна я и погледна към съдията очаквателно.

— Ваша чест, моля последната фраза да не се вписва.

— Разрешавам.

Браун се намръщи на Скиф, която изведнъж разбра, че Харди я бе надхитрил — наистина трябваше да се сети. Беше я разсеял с тези рутинни въпроси и я бе хванал неподготвена. Трябваше да е по-внимателна или рискуваше да загуби своята правдоподобност.

— Сержант — каза и съдията най-лицемерно, — журито ще реши дали обвиняемата или някои съвсем друг е седял с господин Пресли. Просто се придържайте към това, което сте наблюдавала сама.

Харди беше самата изтънченост. Бърза, топла усмивка, едва доловимо кимване.

— Благодаря ви, Ваша чест. Сега, сержант, отново…

Искаше й се да го удари.

— Говорехме за отпечатък от чаша на масата, сержант, и вашата теория за убийството.

Скиф пак погледна към Стайър, който се беше намръщил, и след това отново към журито.

— Изглеждаше сякаш нападателят — убиецът на господин Пресли — е седял срещу него на масата, може би са говорили, пиел е чаша вода и вероятно са пушили марихуана. В някой момент нападателят е станал — може би под претекста да напълни чашата си повторно, — застанал е зад господин Пресли, грабнал е сатъра и го е ударил.

Харди стоеше спокоен пред нея.

— Много сбито, сержант, и струва ми се, доказателствата поддържат тези твърдения.

Самата тя объркана от коментара на Харди, Скиф можеше единствено да кимне леко.

— Благодаря — промърмори и осъзна, че този разпит някак си се бе отдалечил от нея.

Харди продължаваше нататък.

— Сержант, какво беше приблизително разстоянието между мястото, където починалият е бил нападнат, и кухненската мивка зад него?

Отново се опитваше да я разсее. Скиф не виждаше смисъла в нито един от тези въпроси, но Стайър ги разрешаваше. Защо не възразяваше на нещо? Усещането й за опасност се повиши и тя усети капка пот да се стича по челото й. Избърса я с ръка и се опита да се съсредоточи. Просто се успокой и се придържай към фактите, каза си. След това, на глас:

— Не беше много. Може би половин метър.

— А кръвта на пода покриваше ли част от този половинметров участък?

— Можете да видите от снимките…

— Да, но ви моля вие да измерите вместо нас.

— Около половината.

— Значи според вашата теория по случая, нападателят е убил господин Пресли и след това е застанал зад него и е почистил оръжието на убийството?

— Да.

— И чашата?

— Да.

— Докато кръв е капела от масата точно зад него?

— Да.

— Открихте ли някакви отпечатъци от стъпки в кръвта?

— Не.

— Или кървави стъпки или някакви други следи от кръв, освен на местата, за които казахме?

— Не.

— Значи според вашата теория, сержант, нападателят е стоял точно зад починалия, с капеща кръв от масата на пода, в участък едва половин метър. И е стоял там достатъчно дълго, за да измие и сатъра, и чашата. Прав ли съм?

— Да.

Очите й се стрелкаха между Стайър и ложата на журито. Нямам идея накъде бие с всичко това. Тази мисъл я разстрои.

— Сержант, вие и партньорът ви сдобихте ли се със заповед за обиск, за да претърсите къщата на семейство Таунсхенд?

— Да.

Харди, без да бърза, отново се разходи до масата си, вдигна лист хартия, след което се обърна и дойде чак до нея, като й подаваше вещественото доказателство.

— Сержант, разпознавате ли това?

— Да, разбира се. Това е заповедта за обиск, която представихме на обвиняемата в деня след убийството на Пресли.

— Не беше ли това първото нещо, което направихте за деня? Връчили сте я едва в седем сутринта.

— Да.

— Бихте ли прочели за журито, сержант, от писмените показания тук, какво точно сте търсили с тази заповед.

Скиф погледна надолу към листа и внезапно осъзнала накъде всъщност водеше целият разговор, зачете с механичен глас:

— „Компютърни дискове и файлове, бизнес и банкови документи, дрехи и обувки, по които може да има пръски кръв.“

— Благодаря ви, сержант, достатъчно. Значи сте търсили следи от кръв, така ли?

— Да.

— И защо беше това?

В скамейката Скиф вдигна ръка многозначително, след което прочисти гърлото си.

— Помислихме, че може да има следи от кръв по дрехите или обувките й.

— И защо така?

Скиф пое дъх и се накара да застане изправена с лице към журито. Нямаше да се срамува.

— Защото решихме, че кръвта, капеща на пода зад нея, ще е оставила някакви следи, дори и микроскопични.

— Потърсихте ли такива някъде другаде?

— Възможно беше да има върху дреха за горната част на тялото.

— Защо решихте така?

Сега Харди накара Скиф да види, че ролята, която не искаше и за която не бе квалифицирана, е тази на експерт по възстановяването на престъпления. Но след като Стайър не бе възразил, тя нямаше друг избор, освен да отговори на въпроса.

— Предположихме… че след първия удар… на нападателя ще се е наложило да вдигне сатъра, който вече е бил изцапан с кръв, и отново ще замахне с него по-здраво. Част от кръвта може да е пръснала по дрехите при замаха или при втория сблъсък.

Харди се обърна и погледна към журито невъзмутимо. Без да поглежда към Скиф, попита:

— Сержант, наистина ли претърсихте за кръв дрехите, които иззехте от дома на Мая рано сутринта след убийството на господин Пресли?

— Да.

— Не е ли вярно, сержант, че взехте всички дрехи от къщата, включително тези на съпруга й и децата й? Също така прибрахте за тестове дрехите от кошовете за пране и пералното помещение? Всъщност съвсем всичко, с изключение на дрехите, с които са били облечени.

— Да.

— А имаше ли дрехи в пералнята или в сушилнята, или някъде другаде из къщата?

— Не.

— Значи сте взели всичко.

— Да.

Тя мразеше това. Знаеше, че журито го възприема като някакъв вид полицейски тормоз. Дори и да нямаше определените доказателства. Знаеше също така, че не е чак толкова трудно да бъдеш в стая или апартамент, дори за значителен период от време, и да не оставиш физически знак за присъствието си, особено ако предварително знаеш, че отиваш там, за да извършиш престъпление. Тя знаеше, че Мая е била при Левън и ако не е отишла там, за да го убие, тогава защо? Не знаеше какво е направила с дрехите и обувките си за времето, когато се предполагаше, че е трябвало да се отърве от тях. А ако не се бе отървала от тях, Скиф не знаеше как е избегнала тестовете за пръски кръв. Но нищо от това не променяше изобщо твърдото и вярване, че обвиняемата е умел и опасен убиец.

— Просто се опитвахме да бъдем старателни.

— Наистина — рече Харди, — усърдността е похвална. Бяхте внимателни с всички дрехи, които иззехте, и с опаковането им, за да могат по-късно да бъдат тествани в лабораторията, нали така?

— Да.

— Но с всичките си сложни тестове хората от лабораторията не успяха да открият никакво доказателство за кръв на нищо и никоя от дрехите, които иззехте от дома на Таунсхенд, нали така?

Стайър най-сетне се съживи.

— Възразявам. Само слухове.

— Приема се.

— Добре, нека задам въпроса си по друг начин, инспекторе. Искам да предположите, че хората от персонала на лабораторията ще свидетелстват, че не са открили кръв. Това не е съвместимо с теорията ви за начина, по който това престъпление е било извършено, нали?

Сега Стайър влоши грешката си. Трябваше да остави Скиф да каже, че може би обвиняемата е изхвърлила дрехите си, или може би, че не е имало достатъчно кръв, за да бъде открита, но вместо това той възрази.

— Спекулация, Ваша чест. Не е свързано. Теориите на инспектор Скиф не са доказателство.

Харди не можеше да повярва на късмета си.

— Ами, господин адвокат — рече той, — точно това имах предвид и аз. След като обвинението признава, че теориите на инспектор Скиф не са доказателство, и тъй като обвинението явно не разполага с друго, освен с теориите й, нямам повече въпроси.

Браун удари с чукчето си и направи забележка на Харди, че изнася речи, но на него не му пукаше.

 

 

През остатъка от следобеда Харди продължи да затвърждава същите твърдения с останалите свидетели от лабораторията.

— Вие сте експерт по пръстовите отпечатъци, нали? Открихте ли отпечатъци в дома на господин Пресли?

— Да. Много.

— Имаше ли такива на Мая Таунсхенд?

— Не.

— Всъщност има няколко пръстови отпечатъци на хора, които никога не сте идентифицирали, нали?

— Да.

— Имаше ли отпечатъци на масата — там, където жертвата е седяла?

— Да.

— Отпечатъци на мивката, където сатъра уж е бил измит?

— Да.

— Отпечатъци от вътрешната страна на дръжката на апартамента?

— Да.

— И никои от тях не са на Мая, а някои са неидентифицирани?

— Точно така.

Харди направи същото и с ДНК-то — малко възстановено, малко неидентифицирано, нито една част от която не принадлежеше на Мая. Когато най-сетне приключи с последния си кръстосан разпит в пет без десет, той вдиша дълбоко и погледна към Стайър, който седеше оклюмал на масата си. Прокурорът беше изял голям пердах днес за доказателствата за Пресли и го съзнаваше отлично.

Но следващата стъпка бе да говорят за мотиви. А доказателствата за мотиви, знаеше Харди, щяха да бъдат брутални.