Джон Лескроарт
Безкрайни тайни (20)

20.

Въпреки слабо въздействащото си присъствие и поведение, публичното лице Стайър направи първия намек за наличието на енигматичния Поли — истински авторитет, съставен от равни части увереност в себе си и сигурност в позицията си. Говореше с нормален, разговорен тон, използваше малко ораторски метафори, но непретенциозната му искреност претворяваше простоватото красноречие и то кънтеше убедително.

— Дами и господа съдебни заседатели!

Стоеше близо до Харди и Мая, точно срещу заседателите. Когато започна, държеше ръцете си спокойно надолу, леко пред него — сякаш напомняше застанал в готовност между втора и трета база играч, — от време на време ги повдигаше, припляскваше, за да подчертае думите си, а понякога насочваше пръст към някой от тях, за да бъде по-ясно разбран или за да предизвика съответен ефект.

— Доказателствата и фактите по това дело са доста прости, разбираеми и недвусмислени. Засягат знаменателна ситуация, свързана с продажба на наркотици и дългосрочни взаимоотношения между трима индивиди, които поради някаква незнайна причина изведнъж са се влошили фатално за двама от тях. Това ни води към неизбежно заключение, че обвиняемата по това дело Мая Таунсхенд — той се обърна и я посочи с пръст, — умишлено е убила своя съучастник в бизнеса с марихуана Дилън Воглър и няколко дни по-късно умишлено е убила друг бивш неин съучастник в бизнеса с марихуана Левън Пресли. Ето как ние знаем това. В девет четирийсет и седем вечерта на двайсет и шести октомври миналата година млад мъж — една от жертвите по това дело Дилън Воглър, управител на кафене, наречено „Бей Бийнс Уест“, намиращо се на улица „Хейт“, тук в града — е телефонирал на своята работодателка, обвиняемата Мая Таунсхенд. Ние не знаем какво точно й е казал по време на този разговор, но каквото и да е било съобщението, то е било достатъчно важно, защото обвиняемата първоначално лъже полицията, че въобще е бил проведен подобен разговор и едва когато е била уличена, признава, че е станала още в ранни зори на следващата сутрин и е отишла до „Бей Бийнс Уест“.

Харди се завъртя неспокойно на стола си. Мая не беше хваната в лъжа, а сама бе признала, че е спестила това на полицията, и то по негов съвет. Отбеляза си да изясни това обстоятелство по-късно при показанията на Брако или Скиф. Засега остави обвинението неоспорено.

Стайър продължи:

— Час по-късно, на зазоряване, господин Воглър е бил мъртъв, прострелян с един куршум в гърдите от упор, в алеята, намираща се зад „Бей Бийнс Уест“. Няма следи от борба. Полицейските следователи са открили пистолет в същата алея, от който наскоро е бил изстрелян един куршум. Бил е открит един куршум. Както и една гилза. И двете намерени улики са съвпаднали с липсващите от пистолета. От пистолета, притежаван от обвиняемата. Бил е регистриран на нейно име, а нейните отпечатъци са се намирали както върху него, така и върху патроните, които са били поставени в пистолета.

Пауза.

— Защо обвиняемата го е извършила?

Нова пауза.

— Двамата са били партньори от почти десет години. Защо обвиняемата се е събудила точно тази съботна сутрин и е решила, че ще убие господин Воглър? Ние никога може би няма да разберем конкретната причина. Но знаем със сигурност за криминалния живот, който са водили, начин на живот, в който насилствената смърт, дори и извършена от ръцете на партньори и съдружници, е толкова често срещана, колкото сутрешната мъгла през юни.

Стайър се усмихна учтиво, с грубиянска духовитост, но не направи още една пауза, а направо продължи:

— Господин Воглър е носил със себе си раница, в която са намерени петдесет торбички за опаковане, съдържащи по около двайсет и четири грама висококачествена марихуана, отглеждана лично от управителя на тавана му. Изглежда, че господин Воглър е използвал „Бей Бийнс Уест“ — кафенето, притежавано от обвиняемата и управлявано от самия него — като прикритие за процъфтяващ бизнес с марихуана. Бизнес, чиито счетоводни книги и тефтери са били водени с пълното съдействие и договореност с обвиняемата.

Мая започна да шава и Харди се протегна и постави длан върху ръката й, като я стисна нежно. Всичко, за което Стайър говореше, не беше нещо ново и за двамата, но това не означаваше, че не звучеше смущаващо, разказано така гладко. А и не искаше някой от съдебните заседатели да забележи дискомфорта на Мая и да го изтълкува като проява на чувство за вина.

От своя страна Харди бе надянал върху лицето си добре отрепетираното изражение на едва сдържано отвращение от този прочит на събитията, претендиращ те да бъдат възприети като „факти“. Без да изпада в нещо подобно на истинско театралничене, оставяше главата си да се клати съвсем леко в израз на несъгласие, когато усетеше, че някой съдебен заседател следи за неговата реакция.

Стайър продължаваше:

— Но обвиняемата още не е била приключила. Нейният бизнес с наркотици има дълбоки корени назад във времето и й е струвал повече от едно убийство, за да го подсигури. За съжаление убийството на Дилън Воглър е предизвикало подозрение у друг неин съучастник на име Левън Пресли. До смъртта си господин Пресли е работил като отсяващ млади таланти в Американската школа за театър и изящни изкуства. Подобно на обвиняемата и господин Воглър, той също е посещавал университета на Сан Франциско през деветдесетте години. Докато са били студенти там, няколко души ще свидетелстват, че тримата — обвиняемата и двете жертви господин Воглър и господин Пресли — още тогава са били забъркани в бизнеса с продажба на марихуана. Пипалата на закона са успели да достигнат до господин Воглър и господин Пресли. Двамата са били осъдени за обир във връзка със сделка за наркотици, която се е развила зле и те са били пратени в затвора.

Харди се бе борил с всички сили да запази далеч от полезрението на съдебните заседатели предишните истории на Воглър и Пресли, свързани с марихуана и обир. Смяташе да отбележи, че няма никакво доказателство, че тези обстоятелства по някакъв начин са свързани с Мая. При почти всяко повдигнато възражение, Браун го отхвърляше с фразата:

— Има връзка с взаимоотношенията между страните!

Макар че нямаше нито смисъл, нито нещо общо с юридическите правила.

Стайър продължаваше разказа си.

— Но не и обвиняемата. Доказателствата ще потвърдят, че тя е била „мълчаливият“ партньор^[1] и че това мълчание си е имало цена. В ранния следобед, в четвъртък, първи ноември, господин Пресли е получил телефонно обаждане и внезапно, доста развълнуван, е напуснал работното си място. В четиринайсет часа и пет минути той е позвънил на обвиняемата от мобилния си телефон. Макар че обвиняемата — отново — първоначално е отричала, че въобще е била в апартамента на господин Пресли, бяха намерени нейни ДНК и пръстови отпечатъци, които разкриват, че се е намирала в близост до неговото жилище около часа на смъртта му.

Харди стисна китката на Мая, а тя сведе поглед и въздъхна.

Точно тези доказателства всъщност доведоха до арестуването на Мая и до голяма степен представляваха повратната точка през последните няколко месеца. Прокуратурата бе развила своята теория относно предполагаемите им взаимоотношения и вероятното изнудване, което произтичаше от появяването на Мая в сградата на Пресли. Телефонното обаждане бе направено от Левън, от собствения му мобилен телефон, затова само по себе си не предполагаше тя наистина да бъде обвинена за убийството на Пресли. Вероятно нямаше да бъде обвинена и за това на Воглър.

— Дами и господа — продължаваше Стайър, — тук намираме същия модел на поведение от обвиняемата в две свързани помежду си убийства. Докато е била в университета, обвиняемата се е забъркала с двете жертви в продажбата на марихуана. Няма да видите доказателство, че те и обвиняемата са употребявали и продавали марихуана или да чуете свидетелски показания, че двамата й съучастници в престъпленията Воглър и Пресли са обрали други разпространители на марихуана. От онези дни до днес обвиняемата се е маскирала като майка от висшата класа, добра съпруга, религиозна жена и спазваща закона гражданка. Този нов живот е бил много важен поради много причини, най-съществената, измежду които е, че тя е член на едно от най-изтъкнатите в областта на политиката семейства в Сан Франциско.

Тук Харди съзря първата си възможност за възражение.

— Възразявам, Ваша чест! — възкликна той. — Няма връзка и не е аргументирано!

Съдия Браун го изгледа неодобрително и го увери накъде ще задуха вятъра.

— Не смятам — отвърна тя. — Отхвърля се!

Стайър кимна към тях и гладко продължи:

— Обвиняемата е плащала прескъпо, за да запази тази тайна. Вие ще чуете тук една свидетелка — съпругата на жертвата господин Воглър, — която ще потвърди как нейният съпруг, с когото обвиняемата е била интимна, е изнудвал обвиняемата в продължение на повече от осем години. В повечето случаи изнудването е било заплащано под формата на огромна заплата, която е получавал като управител на „Бей Бийнс Уест“. По-нататък в процеса финансовите документи на обвиняемата ще разкрият начина, по който са прали пари чрез кафенето, което потвърждава факта, че е имало изнудване и осигурява убедителен мотив за убийството на господин Воглър. Респективно и за това на господин Пресли. Доказателствата нагледно ще покажат връзката, открита от прокуратурата, че обвиняемата е убила господин Воглър и господин Пресли — единият, защото я е изнудвал, а другият, защото е възнамерявал да стори същото. Използвала е собствения си пистолет, за да застреля Воглър — полицията е прибрала като веществено доказателство този пистолет, — а при другото убийство е използвала онова, което е намерила подръка, а именно кухненски сатър, за да убие господин Пресли. И двете престъпления са били предварително обмислени. Щатът Калифорния ги определя като убийства от първа степен и това е присъдата, която ще ви помоля да произнесете в края на този процес. Благодаря ви.

 

 

Глицки бе сложил краката си върху бюрото, заринато с шушулки от фъстъци. След последния път, когато Харди се отби при него, бе допуснал възможността, че Закари може и да се възстанови и по някое време през последните шест месеца бе вдигнал щорите. Най-накрая в стаята отново бе достатъчно светло.

Харди и Франи им бяха дошли на гости преди две седмици, за да видят как е Зак, който носеше нещо подобно на футболна каска от момента, в който се бе пробудил. Увериха се, че той се държи напълно нормално, по същия начин както преди инцидента.

Харди усети, че този, който безвъзвратно се е променил, е Ейб. Не че някой би го сбъркал с господин Слънчево настроение, но Глицки така и не успя да осъзнае реалността, че Закари е по-добре и че това бяха благоприятни новини за него и за неговия живот. Вместо това бе зациклил върху собствената си отговорност за инцидента, върху повсеместната му некомпетентност като човешко същество и върху нещастната звезда, под която бе роден. По един или друг начин, той винаги се бе държал като мрачен и циничен галантен кавалер, но нямаше и следа от това поведение, което Харди намираше за притеснително и досадно. Не че щеше да изостави най-добрия си приятел, напротив — постоянно се опитваше да измисля начини, следствие на които Ейб поне малко да наподоби човека, който бе преди злополуката.

Като например да се отбие в кабинета му неочаквано през обедната почивка на първия ден от процеса с пресни доставки от фъстъци. Фъстъците бяха единственото нещо, което Глицки винаги съхраняваше в горното ляво чекмедже на бюрото си, докато Харди скришом не ги премести в горното дясно чекмедже. Това се случи точно преди Коледа и те така и не се върнаха на старото си място. Случаят бе удобен да му достави нови запаси, докато съдът се върне от обед и той мина, за да остави подаръка и да си поговорят за няколко минути.

Естествено разговорът се завъртя около пледоарията на Стайър, която Глицки намираше за изключително завладяваща.

— Признавам си — отбеляза той, докато белеше поредния фъстък, — аз съм от хората, които се трогнаха от речта му. Всъщност едва ли искаш да ме питаш.

— О, да, забравих за момент. Коя беше точно частта, която те убеди?

— В какво?

— Че Мая е виновна.

Ръцете на Глицки се приземиха върху корема му. Облегна се назад в стола си.

— Имам някой друг фъстък и за теб. В коя част точно ти не повярва?

— Повярвах на всичко — отвърна Харди.

— Видя ли? Не се притеснявай. Ти си предопределен да губиш, така или иначе. Нат — Глицки говореше за осемдесет и нещо годишния си баща — казва, че загубата от време на време укрепва духа.

— Старото „което не ни убива ни прави по-силни“, а?

Лицето на Глицки притъмня.

— Ехо! Къде беше през последните месеци?

— Приемаш случилото се със Зак като загуба? Последния път, когато го видях, скачаше по мебелите!

— Последния път, когато аз го видях, се разхождаше с футболна каска. Може би не си забелязал?

— Може би не си чул това, което току-що самият ти каза — че се е разхождал наоколо. Ако не бъркам, футболната каска е срещу евентуални бъдещи наранявания. Има ли нещо, което премълчаваш?

— Относно какво?

— Относно Зак. Това, което чух, е, че всички показатели сочат пълно възстановяване.

Глицки разтърси глава.

— Не знаят със сигурност.

— Но са казали това, което току-що споменах, нали? Че всички показатели и тъй нататък?

— Те казват, че са „предпазливи оптимисти“. Това е, защото, ако кажат, че всичко е наред и нещо се случи, се страхуват, че ще ги съдя.

— Да не би да е, защото предполагат, че нищо лошо няма да последва?

— Могат да си мислят каквото си поискат. Никой не казва, че знаят. Никой не би могъл да знае. Защо въобще обсъждаме това?

— Защото определяш положението като загуба, затова.

— Да. Добре, то е това, което е, независимо как го определяш — Глицки свали крака бюрото. — За какво говорехме, преди да засегнем тази тема?

— За пледоарията на Стайър.

Взирайки се в малкото разстояние помежду им, Глицки обели още една шушулка.

— Това е основното. Преди имах доста добра памет. Сега се разсейвам лесно… Върти ми се една мисъл. След което изчезва. Друга се завърта. Но не мога да ги свържа помежду им. Сякаш съм вечно разсеян. Не мога да се измъкна от това положение.

Харди го попита:

— Разговарял ли си с някого за това?

— Разбира се. С Трея, Нат, с теб от време на време.

— Имам предвид професионалист.

Глицки почти се усмихна.

— Няма как да стане. Не е нещо, с което да не мога да се справя или да реша и да не го променя.

— Как може да си сигурен?

— Просто съм сигурен, разбра ли? — изяде фъстъка. — Някак си приключих с тази тема, ясен ли съм?

Харди така и предположи.

— Разбира се. Какво мислиш за появяването на кметицата в съда?

— Доста подчертано заявление.

— Не мога да преценя дали ще помогне, или ще навреди. На мен имам предвид.

— Това са съдебни заседатели — отбеляза Глицки. — И един е достатъчен. Как го прие Браун?

— Както и предполагаш. Изкара ме виновен, разбира се.

— Естествено. Аз бих си помислил същото.

— Ами имаш право. Независимо как ще се разиграе ситуацията с Кати и Харлан, най-същественото е, че това е просто още едно отвличане на вниманието. Единственият шанс на моята клиентка е нещата най-после да се завъртят около доказателствата.

— Смятах, че това се случва на предварителното изслушване.

— Това не успях да постигна. Дори и не се приближих — Харди разтърси глава и хвърли гибелен поглед през бюрото. — Може би моментът е подходящ да ти напомня, че ти така и не се разписа под ареста, ако си спомняш.

— Нека не обсъждаме това, Диз. Знаеш, че не се налагаше. Брако и Скиф разполагаха с повече от достатъчно. Предварителното изслушване го потвърди. И послеслов — не ми ли каза само преди пет минути, че си повярвал на всяка дума, изречена от Стайър?

— Да. Смятам, че е прав. На теория всичко съвпада. Но не смятам, че би могъл да докаже която и да е част от нея — не разполага с доказателствата, които да го потвърдят, поне това е сигурно. А в крайна сметка това е, което се очаква от него.

— Така е — изведнъж Глицки осъзна, че са изяли всички фъстъци, затова се изправи, разкърши се, започна да събира шушулките и ги изхвърли в боклука. — Това е красотата на системата. Ако няма доказателства, ще я измъкнеш.

— Бих казал „не е ли прекрасно, че мислиш така“, Ейб, само дето свободното място на опашката вече е заето.

След като Харди си тръгна, Глицки — докато все още мисълта не му бе изхвръкнала — си написа бележка да прегледа досието на Мая Таунсхенд, за да се увери, че Брако и Скиф са подготвили изрядно доклада си и че в него присъстват достатъчно доказателства, за да си свърши добре работата Пол Стайър. Харди бе прав — през онзи период бе ангажиран със здравословните проблеми на Закари, а неговите хора така и не му бяха показали дори и едно доказателство. Ако са изпуснали нещо, искаше да се увери, че ще го включи. Нямаше да му се разбие сърцето, ако Харди вземе, че изгуби някое дело.

Господ знаеше, че приятелят му няма големи шансове.