Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (7)

5.

Предната врата на пътническия самолет „Brasilia ЕМВ-120“ се отвори и пътниците започнаха да слизат по стълбата, а провереният при качването им ръчен багаж ги чакаше встрани, нареден върху товарна количка. Уолт ги наблюдаваше през стъклото на „Изход 2“ — добре осветена зала, в която се помещаваха и три агенции за автомобили под наем. До лентата за получаване на багаж се минаваше през три гаражни врати.

Количката бе отрупана с чанти на колелца, калъфи с въдици, брезентови торби и една плетена кошница. Пътниците слизаха по стръмните стълбички, намираха багажа си в купчината и се отправяха към терминала.

— Чакаш ли някого?

Уолт се обърна. Зад него стоеше жената от гишето на „Херц“. Познаваха се по физиономия от кампанията по събиране на средства предишната седмица.

— Всъщност да.

— Разводът ти приключи ли? Във вестника не се споменава нищо. Много съжалявам. — Не й личеше да съжалява особено.

— Да. — Той леко отклони поглед от пристигащите пътници. — Ти беше Джули, нали? От вечерята на природозащитниците.

— Стоях на вратата. С еленовите рога на главата, сещаш ли се? Ама че унизително! Изтърпях безброй подмятания относно „стегнатата ми задница“.

Уолт се изкуши да погледне към споменатата задница, но вместо това отново съсредоточи вниманието си върху пристигащите. Първите двама бяха на пенсионна възраст; след тях слязоха две семейства с малки деца; после неколцина мъже с вид на изпълнителни директори, вероятно поканени за конференцията на Кътър, облечени в сини сака, ризи и панталони в цвят каки. Следваха ги прошарен любител на голфа и съпругата му, нахлупили еднакви слънчеви козирки с надпис „Сейнт Андрюс“.

— Аз май ти преча — каза Джули.

— Тук съм по работа — отвърна Уолт.

— По работа? Сериозно? Какво става?

— Просто чакам един човек. Може по-късно да поговорим — предложи той, без да откъсва поглед от пристигащите.

— Разбира се — съгласи се тя с ледена нотка в гласа.

Уолт не искаше да е груб, но просто нямаше избор в момента. Хвърли поглед към Брандън, който само повдигна рамене — нито следа от заподозрения.

Мотаещите се наоколо пътници му пречеха да наблюдава самолета и той се премести до вратата, за да вижда по-добре. Около товарната количка се бяха струпали хора. Две жени от персонала на летището спореха с някакъв мъж, обърнат с гръб към Уолт.

Погледна отново към Томи и му даде знак, че излиза навън. Сухият горещ въздух го удари през лицето. Закрачи бързо към навалицата, с ръка върху кобура си.

Едната от служителките обясняваше:

— Не можете да се върнете обратно, господине!

Уолт усети как адреналинът му се покачва. Някой се опитваше да наруши правилата за сигурност. Не чу добре отговора му, но репликата успя да ядоса жената още повече.

Шерифът неволно разкопча кобура си.

— Какво става тук? — попита той, сграбчи мъжа за рамото и рязко го завъртя.

Плътни слънчеви очила скриваха очите му, а в дясната си ръка държеше бял бастун.

Мъжът залитна, препъна се и едва не падна върху багажа. Уолт успя да го хване, извини му се и се представи.

Човекът беше сляп.

— Има ли някакъв проблем? — попита най-после шерифът.

Пътникът започна да се съвзема:

— Исках да проверя как е кучето ми. Той е куче водач. Не е редно да ме карате да чакам.

— Шерифе, обясних му — обади се жената, — че никой, освен нас няма право да се качва обратно.

— Кучето ви е в самолета?

Мъжът закима енергично:

— Наложи се да го сложа в клетка и да го пусна с багажа. Накараха ме да се подпиша някъде заради риска от тази юлска жега. Просто исках да се уверя, че е добре.

— Разбира се — каза Уолт. — Само че това трябва да стане в залата за получаване на багажа. Момичето просто си върши работата. Достъпът обратно до самолета е забранен.

Той се запита колко ли пътници бе пропуснал по време на разправията и хвърли поглед през рамо. Надяваше се, че Брандън не е спрял да си отваря очите.

— Значи вие сте шерифът, така ли? — Слепецът звучеше заинтригуван. На лицето му се изписа огорчена гримаса.

— Областният шериф на Блейн. Да. Нека влезем вътре, искате ли?

— Рейф Наглър. — Той прехвърли бастуна и протегна дясната си ръка. Уолт я пое и двамата се здрависаха. — Тук съм за конференцията на Кътър. Имам уговорка да ме посрещнат.

— Ще го уредим. Мога ли да… — Уолт посегна към лакътя му.

Слепецът не възрази.

— Благодаря, шерифе.

— Съжалявам за недоразумението — каза Флеминг. — За пръв път ли сте тук?

— Да, разказвали са ми чудесни неща. Знаете ли дали има ски програма за незрящи?

— Не и по това време на годината — отвърна Уолт.

— Не — повтори той усмихнато. — Може би. Обаче има спускане с каяк и скално катерене.

— Спускане с каяк? Сериозно?

Наглър се разсмя от сърце.

— Занасям ви — каза той. — Ала за скалното катерене не се шегувам.

Уолт се ухили, добре че човекът не можеше да го види. После се засмя пресилено, което прозвуча доста тъпо.

— Досега не съм бил на никоя от конференциите на Кътър. Разправят, че е най-важното подобно събитие в страната.

— Патрик Кътър знае как да организира забавления — потвърди Уолт.

— В „Уолстрийт Джърнъл“ я споменаха като „най-влиятелните три дни в бизнеса с комуникациите“.

— Звучи добре.

— Наричат Патрик Кътър „продавач на мечти“! „Дисни“ успяха да купят Ей Би Си в резултат на тази конференция. „Брайтън Дистилърс“ се сдобиха с филмова студия и изцяло смениха попрището.

— А вие сте…?

— Скучен професор, поканен да отегчава присъстващите цял час в събота.

— Сигурен съм, че не е така.

Уолт отвори вратата и я задържа, вдишвайки с облекчение охладения въздух. Огледа се нетърпеливо наоколо. Брандън не се виждаше никъде.

— Виждате ли клетката на Рики? — попита Наглър.

— По-обемният багаж се получава в дъното на залата.

— Оттук ще се оправя и сам, шерифе, благодаря. — Той разгъна бастуна си и внимателно издърпа ръката си.

После тръгна, проправяйки си полека път сред минното поле от разпръснати чанти и нетърпеливи пътници.

Уолт се повдигна на пръсти и забеляза Брандън, застанал сам встрани от суматохата. Нито следа от заподозрения. Връхлетя го тревога. Това бе идеалното място да разпознаят и арестуват вероятния наемник, дошъл да убие Шейлър. Точно тук и точно сега. Дълбоко в себе си се надяваше, че мишената на убиеца е била жертвата в Солт Лейк Сити и че цялата работа вече е приключила. Че федералните са се заблудили. Че О’Брайън, Драйър и той самият вече няма за какво да се тревожат. Така би го приел Кътър, а може би и Драйър.

Времето работеше срещу него. Багажът започна да пристига. Куфари и чанти се плъзваха по късия стоманен улей и падаха с дразнещо тупване. Пътниците се струпаха пред подвижната лента като добитък пред ясли.

Хаосът стана още по-голям, когато хората, натоварени с чантите си, започнаха да се влачат към изходите. Автоматичните врати се отваряха и затваряха непрекъснато. Уолт обиколи цялата зала с надигащо се в гърдите му безсилие. Още няколко минути — и наоколо нямаше да остане жива душа.

Той потърси с поглед Томи и му направи знак. Двамата излязоха навън едновременно през различни врати и тръгнаха напрегнати измежду колите на паркинга.

Помощник-шерифът се приближи до стоянката за таксита и хотелски микробуси и започна да оглежда качващите се пътници един по един.

Уолт чу гласа му в радиостанцията си:

— Нищо подозрително.

— И при мен.

— Чакай малко… вътре става нещо — извика Брандън.

Уолт се обърна и хукна обратно към залата.